Ричард Морган
Сразени ангели (15)

15.

Кафето поне ме държеше буден.

Хенд отиде да си легне, или да се навре в металната дупка, която „Мандрейк“ му бе отпуснал за часовете, в които нямаше нужда от него. Огледах небето за Слънцето и го открих да блещука далеч в източния край над хоризонта, като връх на едно съзвездие, което тукашните жители наричат Дом на палеца. В съзнанието ми изникнаха думите на Хенд:

„… толкова далеч от Земята, че ще ти е нужен телескоп, за да различиш там горе Слънцето. Донесени сме тук от вятър, духащ през пространства, които не можем нито да видим, нито да докоснем. Били сме съхранени като сънища в мозъка на машина…“

Опитах се да прогоня гласа му.

Че аз дори не бях роден там. Земята за мен бе планета като всяка друга и дори баща ми някога да се е опитвал да ми показва Слънцето на небосвода, аз нямам спомен за това. Оттук не можех да различа дори звездата, около която кръжеше Харланов свят.

Може би точно в това е проблемът.

Престани, Ковач. За твоя информация, светлината, която наблюдаваш, е тръгнала насам преди петдесет години.

Така де?…

Допих остатъците от кафето и се намръщих, защото бе съвсем изстинало. Ако се съдеше по заревото на източния хоризонт, скоро щеше да се зазори и аз внезапно бях завладян от странното желание да не съм тук, когато това стане. Оставих картонената чашка на парапета и се отправих между разхвърляните маси към най-близкия асансьор.

Слязох на третия етаж, където бе моята стая, и тръгнах по леко извития коридор. Не срещнах никого. Тъкмо издърпвах ретиновия скенер от гнездото във вратата, когато шумът от приближаващи се стъпки в инак мъртвешката тишина на коридора ме накара да се прилепя към отсрещната стена и да посегна към интерфейсния автомат, който носех затъкнат в колана си, по-скоро по навик.

Настръхнах.

Ти си в централата на „Мандрейк“, Ковач. На етажа за служители. Тук дори прашинка не може да прехвръкне без разрешение. Успокой се, ако обичаш.

— Ковач?

Гласът на Таня Вардани.

Въздъхнах и се отстраних от стената. Вардани излезе иззад ъгъла и застана пред мен, със смутено изражение на лицето.

— Съжалявам, да не те уплаших?

— Не. — Дръпнах отново ретиновия скенер, който се бе прибрал обратно в гнездото, теглен от нишка с дебелината на проточена слюнка.

— Цяла нощ ли си на крак?

— Да. — Допрях скенера до окото си и вратата се отвори. — А ти?

— Може да се каже. Опитах се да поспя преди няколко часа, но… — тя повдигна рамене. — Сигурно съм прекадено напрегната. Свършихте ли?

— С вербуването ли?

— Да.

— Да.

— Как са те?

— Добре.

Вратата издаде жален сигнал, сякаш за да ми напомни, че е време да вляза и да я затворя.

— Ти…

— Ти първа… — поканих я аз.

— Благодаря — тя ме заобиколи и влезе.

Отсрещната стена на стаята бе изцяло стъклена. На излизане я бях оставил затъмнена и градските светлини едва се процеждаха през мътноватата й повърхност. Вардани спря насред стаята и се огледа.

— Аз…

— Седни. Бледоморавите тела са фотьойли.

— Благодаря. Още не мога да привикна с…

— Истински шедьоври. — Докато я гледах, тя се подпря на ръба на един от мебелните модули и той веднага направи опит да обгърне тялото й. — Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Е, как е апаратурата?

— Всичко е наред. — Тя кимна, по-скоро на себе си. — Да. Снабдяването им си го бива.

— Така си е.

— Как мислиш, дали сме готови?

— Да, но… — млъкнах, без да зная как точно да продължа. — Нали чакаме да видим какво ще се случи.

— Да.

И двамата замълчахме.

— Мислиш ли, че ще го направят?

— Кой? Картелът ли? — поклатих глава. — Не, ако може да се избегне. Но Кемп е в състояние. Виж, Таня. Може въобще да не се случи. Но дали ще стане или не, никой от нас не може да направи нещо по въпроса. Твърде късно е за каквато и да било намеса. Така е на война. Унищожение на индивида.

— Това какво е? Някакъв квелистки цитат?

Усмихнах се.

— Да, в най-общо перифразиране. Искаш ли да знаеш какво казва Квел за войната? За насилието?

— Не съвсем — тя махна с ръка. — Добре де, ако настояваш, кажи ми. Защо пък не? Кажи ми нещо, което досега не съм чувала.

— Тя казва, че причината за войната се крие в хормоните. По-скоро в мъжките хормони. Не става въпрос за победа или поражение, а за освобождаване на натрупаните хормони. Написала е дори поема за това, на времето, когато е живяла в нелегалност. Я да опитам…

Затворих очи и се върнах на Харланов свят. Уютна къщурка сред хълмовете над Милспорт. В ъгъла са струпани крадени биоелектронни компоненти, въздухът е задимен, шумно е, защото празнуваме успешния завършек на операцията. Вирджиния Видура спори на политически теми с хора от групата й, там е и скандално известният Малък голям микроб. Из помещението отекват квелистки лозунги и откъси от стихотворения.

— Боли ли те?

Отворих очи и я погледнах обидено.

— Таня, повечето от тези неща са писани на стрипджап. Това е най-разпространеният език на Харланов свят. Опитвам се да си припомня амер-английската версия.

— Просто изглеждаше, сякаш нещо те боли. Не се престаравай заради мен.

— Ами това е мъчителен процес. Не ме вини за лошия превод. — Вдигнах ръка. — Започва така:

 

„Мъжки «ръкави»,

укротете своите хормони

или ги изразходвайте

в стонове

от друго естество.

(Намерете утеха в нас.)

Нека кръвта ви

блъска по други причини в слепоочията.

Нека легнем с вас,

нека ви чукаме.

(Пък нищо, че ще кажете:

цената не си заслужаваше.)“

 

Седнах. Тя се подсмихваше.

— Малко странна форма за революционна поезия. Тя не беше ли водачка на едно доста кърваво въстание? На бой до смърт срещу тиранията на Протектората, и прочее?

— Да. Няколко кървави въстания, ако трябва да бъдем точни. Но няма никакви доказателства за смъртта й. Изчезнала при последната битка край Милспорт. Така и не намериха „колодата“ й. Но до последния си дъх тя не промени възгледите си за природата на насилието, защото си даваше сметка, че е нещо, което не може да бъде избегнато. Вместо това сменяше начините на действие, за да се нагажда към реалността.

— Не е кой знае каква философия.

— Не е, права си. Но квелизмът никога не се е отличавал с изявен догматизъм. Единственото кредо, което Квел защитаваше, бе: „Приеми фактите“. Искаше да го изпишат на надгробния й камък. Това означава да се отнасяш творчески към тях, без да ги пренебрегваш или да се опитваш да ги обясниш като някаква историческа последователност. Тя често повтаряше, че никой не може да контролира войната. Дори когато тя самата започна своята война.

— Звучи ми някак пораженчески.

— Ни най-малко. Нищо повече от възприемане на опасността. Приемане на фактите. Не започвай война, ако можеш да я избегнеш. Защото избухне ли, тя бързо излиза изпод контрол. Никой не прави нищо друго, освен да се опитва да оцелее или да следва своя хормонален курс. Да се държи за седлото и да подскача. Да остане жив и да чака момента на освобождаването.

— Както и да е. — Таня се прозя. — Ковач, ще ти призная, че не ме бива особено в чакането. Може да ти прозвучи странно от устата на археолог, но е така. Въпреки лагера…

Изправих се.

— Ще ти донеса нещо за пиене.

— Не. — Тя не помръдна, но гласът й стана неочаквано твърд. — Нямам нужда да забравям, Ковач. Това, от което се нуждая… — Тя се покашля. — Искам да направиш нещо за мен. С мен. Това, което направи и по-рано. В началото, имам предвид. Защото то… — тя погледна потрепващите си ръце — … имаше… неочаквано за мен въздействие.

— Ах — рекох и се отпуснах назад. — Това ли било?

— Да, това. — За миг в гласа й долових яд. — Сигурно има разумно обяснение. След като успокоява емоциите.

— Да, така е.

— Да, така е. Е, точно сега има едно нещо в мен, което се нуждае от успокояване, и единственият начин да го направя е, като се чукам с теб.

— Не съм сигурен, че…

— Не ми пука — прекъсна ме рязко тя. — Ти ме промени. Ти ме оправи. — Тонът й се поуспокои. — Навярно трябва да съм ти благодарна, но не се чувствам така. Чувствам се поправена. Ти създаде тази неуравновесеност в мен и сега искам всичко да се върне постарому.

— Виж, Таня, още не си в състояние да…

— О, това ли? — тя се подсмихна с ъгълчето на устата. — Давам си сметка, че в момента не съм кой знае колко привлекателна, освен може би…

— Нямах предвид това…

— За някой извратен тип със странни представи за чукането. Виж, това е моя грижа. Ще го направим виртуално.

Имах чувството, че сънувам.

— Искаш да го направим сега?

— Ами да. — Още една съкрушителна усмивка. — Иначе не мога да спя. А се нуждая от почивка.

— Да не си намислила нещо?

— Да. — Беше като някаква странна, детска игра.

— И къде, по-точно?

— На долния етаж. — Тя се изправи и ме изгледа отвисоко. — Знаеш ли, задаваш доста въпроси за мъж, когото предстои да изчукат.

 

 

Долният етаж, според бъбривия асансьор, беше предназначен за отдих и забавления. Веднага щом се отвориха вратите, се озовахме в просторен фитнес център, с подредени в два реда чудновати машини, напомнящи насекоми. В дъното се виждаха лежащи клетки за виртуална връзка.

— Там ли ще го направим? — попитах сконфузено.

— Не. В затвореното помещение зад тях. Тръгвай де.

Минахме през гората от застинали машини, а светлините ни следваха, като се палеха пред нас и гаснеха зад гърбовете ни. Имах странното усещане, че вече съм попаднал във виртуалния свят, а това обикновено е ранен симптом, че се прекалява.

Отзад имаше девет затворени кабини, но вратите само на две от тях — осма и девета, зееха открехнати. Отвътре бликаше ярка, оранжева светлина.

Тя се обърна и ме погледна.

— Хайде — подкани ме. — Влизай в осма, тя е свързана с тази. Само натисни „по взаимно съгласие“ на главното табло.

След тези думи тя изчезна в оранжевото сияние.

Отвътре осма бе облепена с евтини илюстрации на емпатично психограмно изкуство, наподобяващи помръдващи рибешки опашки под хипнотичната светлина от тавана. Всъщност повечето произведения на емпатистите имат подобно въздействие и на дневна светлина. Вътре бе задушно, на стената висеше закачалка във формата на двойна спирала. Съблякох се, изтегнах се на кушетката и натиснах клавиша „по взаимно съгласие“ веднага щом таблото светна. Едва успях да сваля ограничителите, когато оранжевата светлина потъмня и се скри зад мъглива пелена, из която плуваха психограми и точки. Тъкмо започнах да разсъждавам над смисъла от емпатичното изкуство, когато светлината избледня, стопи се и се превърна в тесен сноп, поглъщан от някаква черна фуния, а от двете ми страни изникнаха светещи плоскости, подхранвани от мигащи червени диоди, които се простираха до безкрайност.

Точно пред мен малко оранжево облаче продължи да подскача и да се мята, а сетне застина и придоби очертанията на женско тяло. Гледах като омагьосан как там отпред изниква Таня Вардани, в началото само като общ контур от мъждукащ оранжев дим, който започна бързо да се изпълва със същата оранжева субстанция и когато процесът бе завършен, аз установих, че тя е съвсем гола.

Сведох поглед и видях, че аз също съм гол.

— Добре дошъл на товарната платформа.

Достатъчно бе да й хвърля един поглед, за да установя, че вече бе поработила върху себе си. Повечето платформи въвеждат изображенията, които носим в себе си, като се стараят да филтрират всякакви свърхилюзорни представи — така в края на краищата изглеждаш почти както в действителност, най-много с няколко килограма по-лек и с няколко сантиметра по-висок. Но версията на Таня Вардани, която виждах пред себе си, нямаше подобни промени — по-скоро правеше впечатление видимо по-здравият й и възстановен изглед, с какъвто все още не можеше да се похвали в действителност. А може би бе достатъчна и липсата на болнавост. Ребрата й все още се брояха под леко щръкналите гърди, но плътта бе значително повече, отколкото си бях представял, че има под развлечените й дрехи.

— В лагера нямаше огледала — рече тя, явно разгадала изражението ми. — Освен в стаята за разпити. А след известно време човек избягва да се оглежда в прозорците, покрай които минава. Сигурно изглеждам доста по-зле, отколкото си представям. Дори след твоя опит да ме поправиш.

Не можах да измисля подходящ отговор.

— Но ти от друга страна… — тя пристъпи напред, пресегна се и ме улови за члена. — Я да видим какво имаш тук.

Усетих, че се втвърдявам, почти веднага.

Вероятно бе нещо, въведено в програмите на системата, или защото отдавна не го бях правил. А може би изпитвах подсъзнателен стремеж да стисна в обятията си това голо женско тяло, с все още видими следи от продължително гладуване и мъчения. Някаква странна, извратена представа за сексуално удоволствие. Никой няма представа как би трябвало да се държи един боен „ръкав“ на подсъзнателно ниво. Започнеш ли да се ровиш из тъмните кътчета на човешкото подсъзнание, не знаеш какво може да изскочи от там.

— О, много добре — рече тя задъхано и изведнъж почувствах устните й до ухото си. — Но не се пресилвай. Изглежда си се позанемарил, войнико.

Усетих другата й ръка да ме докосва отзад и да се спуска надолу, между гънката, докато стигна до корена на члена ми. Повдигнах ръце към нея, но тя се отдръпна.

— О, не. Още не съм готова. Гледай сега.

Тя стисна гърдите си в шепи, изтегли ги нагоре и когато отново ги пусна, те бяха по-големи и по-добре оформени. Зърната й имаха цвят на шоколад — подпухнали, щръкнали напред.

— Харесват ли ти така? — попита ме тя.

— Много.

Тя повтори масажиращия процес, като този път ги завъртя в кръг. След този опит двете гърди спокойно можеха да красят безупречните форми на някоя от любовниците на Джоко Руспиноджи. Таня се пресегна отзад и взе да мачка седалището си. Когато след малко се завъртя, дупето й имаше безукорно примамливите форми на анимационна героиня. Тя се наведе и си разтвори бузите.

— Ближи ме.

Коленичих и притиснах лицето си в цепката, усещайки как езикът ми се плъзга по здраво стиснатия й сфинктер. Обгърнах с една ръка бедрата й, а другата пъхнах отдолу и открих, че вече е влажна и готова. Палецът ми хлътна в нея, докато с езика продължавах да галя сфинктера, стараейки се да синхронизирам и двете движения. Тя изстена, някъде от дълбините на гърлото си и ние…

… се озовахме…

… сред течна синева. Подът изчезна, заедно с него и усещането за гравитация. Измъкнах палеца си от нея, Вардани се обърна и се оплете около мен като бръшлян около камък. Течността не беше вода, защото телата ни бяха покрити с влажна пот, а аз вдишвах горещ тропически въздух. Вардани се плъзгаше надолу по мен, докато накрая спря, с ръце и устни върху щръкналия ми член.

Не можах да издържа дълго. Носех се из безкрайната синева, докато новите, пневматични гърди на Таня Вардани се притискаха в бедрата ми, зърната й чегъртаха хлъзгавата ми кожа, устните й ме засмукваха, а пръстите й стискаха ритмично бузите ми, издържах точно колкото да забележа някакъв източник на светлина над нас, след което мускулите на врата ми започнаха да се изпъват, извивайки главата ми назад, а по нервите ми потекоха трескави сигнали, предупреждаващи за наближаването на върховното удоволствие.

Изглежда в системата имаше вграден вибрационен ефект, защото оргазмът ми продължи близо трийсет секунди.

Когато се отдръпнах назад, открих, че Таня Вардани плува пред мен с разпилени коси, а от захилената й уста се стича слюнка и сперма. Пресегнах се, сграбчих я за крака и я придърпах към мен. Тя изстена и аз запуших устата й с език. Стонът й накара средата, из която се носехме, да завибрира отново и аз почувствах, че в отговор пак се втвърдявам. Напъхах езика си вътре, забравяйки в началото да дишам, но бързо установих, че дори не се налага да го правя. Тялото й се извиваше все по-трескаво, тя ме обгърна с бедра, повдигна се и допря влажния си орган в лицето ми. След това сграбчи главата ми с две ръце и я притисна навътре. Започнах да я смуча, тя млъкна, после изпищя и потрепери, преди да се успокои.

Двамата бавно изплувахме на повърхността. Астрономически невъзможно червено слънце се спускаше бавно над хоризонта, къпейки внезапно придобилата нормален изглед вода около нас в петниста, червеникава светлина. Две луни висяха в небето на изток, а зад нас вълните се разбиваха в белия пясък под палмите.

— Ти ли… създаде всичко това? — попитах, като кимнах към гледката.

— Ами! — Тя избърса водата от лицето си. — Имаше готови шаблони. Харесва ли ти?

— Поне засега. Но имам чувството, че със слънцето малко са прекалили.

— Да, както и с дишането под водата.

— Аз направо забравих да дишам. — Вдигнах ръка и изпружих напред показалец. — Бях зает с по-важни неща. Това напомня ли ти нещо?

За моя изненада тя се изчерви. След това се засмя, изпръска ме и се отправи към брега. Полежах още малко във водата, сетне я последвах.

 

 

Пясъкът бе топъл и фин и благодарение на нечия досетлива глава въобще не се лепеше по тялото. Отвъд бреговата ивица се виждаха нападали от палмите кокосови орехи, някои от които бяха строшени от яките челюсти на пълзящите около тях раци.

Любихме се отново, на самия бряг сред вълните, като този път Таня Вардани ме възседна, шляпайки по бедрата ми с идеално оформеното си дупе. Зарових лице в гърдите й, повдигнах я отдолу с длани и я спусках бавно обратно, докато усетих, че отново потреперва и застива върху мен, а тръпките, които я разтърсваха, ме подлудяваха не по-малко. И този път повтарящата програма завъртя оргазма между двама ни, прехвърляйки го напред-назад като осцилиращ сигнал, който постепенно отслабваше, докато накрая се стопи.

Това беше любов. Идеално допълваща се страст, впримчена, дестилирана и усилена до предела на поносимост.

— Ти ли свали ограничителите? — попита ме тя, малко задъхано този път.

— Разбира се. Да не смяташ, че съм готов да премина през всичко това и да изляза подпухнал от хормони и пълен със сперма?

— Да премина през всичко това? — Тя вдигна глава и ме погледна ядосано. Ухилих й се.

— Ами тъй де. Това е за теб, Таня. Нямаше да съм тук, ако… ей, не хвърляй пясък!

— Шибан…

— Чакай…

Отбих шепата пясък с едната ръка, а с другата я съборих във водата. Не можех да си сдържа смеха.

— Само не ми посягай, жено — произнесох с престорено сериозен глас, като герой от „Демони с юмруци на сирени“.

— Като те гледам, май нямаш нищо против да ти посегна — рече тя.

Беше права. Гледката на разхубавеното от системната магия тяло бе породила съответните сигнали в тялото ми и членът ми отново се изпълваше с кръв като завъртян на бърз кадър филм за узряването на сливов плод.

Размахах ръце и се огледах.

— Знаеш ли, Таня, шаблон или не, ама си го бива местенцето.

— Първо място на миналогодишния фестивал за киберсекс симулатори. — Тя сви рамене. — Искаш ли да поплуваме? Или да се разходим до водопада зад дърветата?

— Идеята е чудесна.

Докато крачехме между дърветата, се наведох и взех един току-що паднал кокосов орех. Раците се разбягаха с комична припряност и се заровиха в пясъка, откъдето надничаха само ядосаните им очички. Завъртях ореха в ръце. Черупката му от едната страна бе съвсем зелена. Пробих вътрешната мембрана с палец и го доближих до устните си, навеждайки го като кратуна. Млякото вътре бе приятно изстудено.

Още едно чудесно хрумване.

Както и следваше да се очаква, земята под краката ни бе почистена от клечки и насекоми. Една тясна пътека водеше между дърветата. Поехме по нея, хванати ръка за ръка, докато над главите ни чуруликаха пъстроперести птички, а от клоните малки, сладки маймунки издаваха различни звуци.

Водопадът бе на две нива и се изливаше под широка дъга в просторно езеро, от което започваше ромолящ ручей. Стигнах малко преди нея и се изправих, разперих ръце и погледнах надолу. Усмихнах се. Сега бе моментът да ме блъсне във водата.

Нищо.

Обърнах се да я погледна и открих, че трепери.

— Ей, Таня — взех лицето й в ръце. — Добре ли си? Какво има?

Но вече знаех какво има. Спомени от шибания лагер. Оздравителната техника, която й бях приложил, е сложен процес, който понякога, макар и временно, може да поеме в обратна посока.

Шибаната война.

Ако сега, насред тази райска красота, ми попаднеха Айзък Карера и Джошуа Кемп, щях да ги убия с голи ръце. Щях да ги съборя в езерото и да ги удавя там.

„Не можеш да го направиш — промърмори някаква част от мен. — Нали видя, че в тази вода може да се диша.“

Мъже като Карера и Кемп нямаше да могат.

„Да, надявай се.“

Ето защо протегнах ръце, улових Таня Вардани през кръста и двамата заедно цопнахме във водата.