Ричард Морган
Сразени ангели (40)

40.

Навън бе чудесен ден.

Слънцето грееше приятно и лъчите му се отразяваха от корпуса на кораба. Откъм морето духаше слаб ветрец, който вдигаше снежнобели зайчета върху вълните. Сучиади крещеше в мъчителна агония под безгрижното синьо небе.

Погледнах към брега и открих, че са издигнали метална конструкция със седалки около анатомизатора. Само върхът на машината стърчеше над горния ред зрители. Невростимулираното ми зрение мярна манипулаторна ръка с пинцети, която отделяше едва забележима нишка от тялото на нещастника. Последва нов писък. Извърнах глава.

„Ще се справиш. Същото беше, когато трябваше да закърпиш Джими де Сото на бойното поле и сетне да го изнесеш.“

— Да вървим към оръжейната — прошепнах и двамата с Дьопре заслизахме към брега и далечния край на „Анджин Чандра“, стараейки се да сме извън периферното полезрение на ветераните от Клина. Спомних си какво са ни учили в часовете по незабележимо прокрадване. Движи се плавно, дишай леко. Премахни всичко, което може да предизвика вниманието на противника. Само след половин минута корпусът на „Чандра“ се изправи между нас и зрителите.

От другата страна на оръжейната се натъкнахме на млад офицер, който повръщаше върху пясъка. Той вдигна глава, лицето му бе покрито със ситни капчици пот, и ни погледна уплашено.

Дьопре го намушка с ножа.

Изритах вратата на оръжейната със сервоусилен ритник и скочих вътре, настройвайки зрението си светкавично към сумрака в помещението.

Покрай отсрещната стена бяха подредени шкафчета. На масата в ъгъла имаше шлемове. Рафтовете в другия край съдържаха магнитни подметки и дихателни апарати. Вратата към душовете зееше отворена. Непозната жена с чин сержант вдигна ядосано глава от инфоколонката на бюрото пред него.

— Вече казах на Артола, че не желая да… — тя забеляза мобилния костюм и се сепна. — Луманако? Какво правиш…

Ножът изсвири във въздуха покрай мен и се заби в шията на сержанта, точно над дясната ключица. Тя изгледа дръжката с разширени от ужас очи и се свлече бавно на пода.

Дьопре се шмугна покрай мен, коленичи до трупа и извади ножа.

— Е? — погледна ме той очаквателно.

— Не беше никак зле за умиращ, Люк.

Той повдигна рамене.

— Тетрамет. Маорски „ръкав“. Оказва се доста добра комбинация.

Оставих интерфейсния автомат на масата, взех два шлема и му подадох единия.

— Правил ли си го преди?

— Не. Аз съм космонавт.

— Нищо страшно. Сложи си шлема, но внимавай да не зацапаш лицевото стъкло. — Взех два дихателни апарата и му подадох единия. — Шлангът се включва тук — отзад. Закопчай го с колана.

— Но защо са ни…

— Не зная, струва ми се, че така ще стане по-бързо. Освен това може да си свалиш лицевото стъкло. Стъпи сега върху подметките и те сами ще се закрепят за обувките ти. А аз ще включа захранването.

Душовете стърчаха от стената в съседното помещение. Кимнах на Дьопре да ме последва. Вратата се затвори херметично зад нас и аз долових познатия мирис на бронесплав, разпръсквана в плътно затворено помещение. Блеснаха оранжеви лампи, отразявайки се в десетките подобни на разтопен метал ручейчета, които се стичаха през отворите на впръсквателите.

Пристъпих под един от душовете.

Усещането е доста неприятно, особено първия път — като че те заравят жив в кал. Бронесплавта покрива на тънък слой кожата и дрехите и в началото е с консистенцията на каша. Тя се струпва върху замрежения отвор в горния край на шлема, сетне се прецежда през него и се стича покрай лицето, очите и ушите и дразни неприятно гърлото дори при затворена уста. Молекулярното отблъскване я държи настрана от лицевото стъкло, но останалата част от шлема се покрива за не повече от двайсет секунди. Още толкова е необходимо и за тялото, но трябва да се пазят откритите рани.

Бронесплавта е херметична, водонепроницаема и е в състояние да спре високоскоростен проектил като броня на щурмови кораб. На известно разстояние отразява дори стрелба с фотонер.

Посегнах пипнешком и включих дихателния апарат. Част от въздуха изпълни вътрешността на костюма и го изду като балон. Чукнах с брадичка контролното табло на лицевото стъкло и пристъпих встрани.

— А сега е твой ред. Не забравяй да задържиш дъх.

Някъде зад стените Сучиади продължаваше да крещи.

Тетраметът чегърташе сетивата ми. Дръпнах рязко Дьопре изпод душа и включих дихателната му система. И неговият костюм се изду.

— Така, това е. Дръж лицевото стъкло свалено. Ако някой се опита да те спре, направи му този знак. — Показах му знака с палец. — Това означава повреда на костюма. Може да спечелиш известно време. Дай ми три минути преднина, сетне тръгвай. И стой настрана от кърмата.

Той кимна. Не виждах лицето му заради затъмненото стъкло. Поколебах се за миг, сетне го тупнах по рамото.

— Гледай да не умираш, Люк.

Пресегнах се и взех интерфейсния автомат. След това се измъкнах навън, където писъците продължаваха.

Отне ми три минути да заобиколя оръжейната и фибробалона на лазарета. От тази позиция обаче виждах чудесно вратата и постовете, които бе оставил Карера. Разположението им бе същото като снощи — петима въоръжени с леки оръжия, двама със скафандри и един върху гравибъги. По Стойката малко ми приличаше на Куок. Какво пък, нищо чудно, тя никога не е била голям почитател на публичните екзекуции. Поех си дъх и закрачих нагоре по хълма.

Забелязаха ме на около двайсет метра — а и аз не се криех. Размахах безгрижно интерфейсния пистолет и им дадох знака за повреда в костюма. Усещах неприятна, но търпима болка в ранената ръка.

На петнайсетина метра най-сетне подушиха, че нещо не е наред. Видях, че Куок се напряга, и прибягнах до последния коз. Натиснах ключалката на лицевото стъкло и спечелих още десетина метра, преди то да се вдигне догоре. Куок първа ме позна и на лицето й се изписа изненада, примесена с объркване и загриженост. Тя се изправи бавно.

— Лейтенант?

Застрелях първо нея. Единичен изстрел през лицевия отвор на скафандъра. Плазмената сърцевина буквално разкъса шлема й. Затичах се…

… борейки се надигащото се негодувание на вълчите гени…

Вторият скафандър вече се извръщаше, когато стигнах до него с един-единствен скок. Вдигнах крак и го изритах в гърдите, притискайки го към корпуса на гравибъгито. Сграбчих го за ръката, извих я назад и го гръмнах от упор през шлема.

Нещо ме блъсна отзад в костюма и ме събори на пясъка. Един от войниците без скафандри се бе прокраднал от другата страна, с пистолет в ръка. Интерфейсният автомат сам повдигна ръката ми нагоре и краткият откос го повали. Най-сетне писък, който да се присъедини към този на Сучиади. Затворих лицевото стъкло и сгънах крака. Екзоскелетът ме вдигна в миг от пясъка. Лъч от фотонер изпепели мястото, на което лежах допреди секунда. Проследих го до източника му и пуснах няколко куршума. Стрелецът отхвърча назад от ударите и взривната вълна на проектилите.

Последният опита да ме неутрализира от близка дистанция, като блокира с длани дулото на автомата и го насочи нагоре, и същевременно нанесе удар с крак. Отличен ход срещу невъоръжен противник, но не и в този случай. Кракът му отскочи от мобилния костюм и той изгуби равновесие. Извъртях се и на свой ред го изритах с цялата сила, на която бе способен екзоскелетът.

Направо му скърших гръбнака.

Нещо изтропа върху бронята на гравибъгито. Погледнах към брега и зърнах фигури, които напускаха набързо пригодения амфитеатър, насочили оръжията си към мен. Пуснах един откос по-скоро рефлекторно, сетне скочих на седалката на гравибъгито.

Контролните системи се пробудиха още при първото докосване на таблото — светлинки и колонки от информация под дебелите бронирани стъкла на мониторите. Включих двигателите, вдигнах гравибайка на около половин метър от земята и го извъртях към брега — право срещу настъпващия авангард на Клина. Влязох в подсистемата за избор на оръжие.

— … уоууу, уоууу, УОУУУУ! — запяха едновременно ракетните установки и на лицето ми разцъфна усмивка.

Експлозивите не са кой знае колко ефикасни при сражение във вакуум. Липсва ударна вълна, а енергията, която се отделя, се разпилява бързо. Конвенционалните експлозиви са почти безполезни срещу противник, облечен в скафандър, а атомните оръжия нямат приложение при близък бой. В подобни условия е необходимо някое по-интелигентно оръжие.

Пакетите от „умни“ шрапнели оставяха сдвоени димни следи между войниците на брега, докато локаторите им изчисляваха с микросекундна точност траекторията до мястото, където органичните поражения ще са най-значителни. Всеки от взривовете освобождаваше градушка от мономолекулярни шрапнели със заострени краища, които се забиваха надълбоко в плътта на жертвата.

Тъкмо с подобно оръжие беше покосен моят 391-ви взвод само преди два месеца. Тогава Куок изгуби очите си, Еди Мунхарто — крайниците, а аз — рамото.

„Два месеца? А ми се струваше като цяла вечност.“

Онези от войниците, които бяха по-близо до взривовете, буквално се разтваряха в буря от метални частици. Виждах ги как се къпят в кървави пръски и се превръщат в оглозгани от шрапнелите, алени месива. Към по-отдалечените смъртта бе милостива.

Някои от шрапнелените пакети подминаха войниците, достигнаха подпорите на амфитеатъра и избухнаха при сблъсъка с тях. Цялата структура подскочи за миг във въздуха, сетне рухна долу, обхваната в пламъци. Отблясъците от експлозията засияха върху лъскавия корпус на „Анджин Чандра“, а ударната вълна вдигна прашни облаци.

Едва тогава открих, че очите ми са замъглени от сълзи.

Подкарах гравибъгито напред над разровения и окървавен пясък, докато оглеждах за оцелели. В настъпилото затишие след експлозиите двигателят на гравибайка издаваше приятен, мъркащ звук.

Някъде към средата на бойното поле забелязах двама ранени войници да се крият между фибробалоните. Приближих се към тях. Единият бе твърде тежко поразен, за да се интересува от онова, което ставаше около него, при другия шрапнелът бе отнесъл част от лицето и го бе ослепил. Ръката, която вдигна към мен, бе оголена до кост.

— Какво… — чух слабо стенание.

Един изстрел с автомата бе достатъчен да го довърша. Войникът до него едва намери сили да ме прокълне, след което издъхна, задавен от собствената си кръв. Повъртях се над тях още малко, сетне забелязах някакво движение на брега. Друг войник, почти невредим от шрапнелното клане, след като бе пропълзял под търбуха на кораба. Автоматът в ръката ми бе скрит зад контролното табло. Той виждаше само напръскания ми с бронесплав костюм и гравибъгито. Изправи се и поклати объркано глава.

— Ей, кой си ти? — чух го да вика. — И какво е станало тук?

Той зашляпа из плитчините, докато се оглеждаше, сетне отново вдигна поглед към мен. Освободих ключалката на лицевото стъкло.

— Лейтенант Ковач? — извика той учудено. — Кой направи това?

— Ние — отвърнах тихо, макар да заех, че не може да ме чуе. После вдигнах интерфейсния автомат и го приковах с един изстрел към корпуса на кораба.

Движение откъм „Чандра“.

Извъртях бъгито и забелязах фигура с костюм като моя да се препъва надолу по стълбичката и да рухва в подножието й. С един скок на сервоусилвателите се озовах във водата, още десетина ме отведоха при падналата фигура. Едва когато я наближих, забелязах обширна, димяща рана от фотонер в корема.

Лицевото стъкло бе вдигнато. Под него се чуваше мъчителното пъшкане на Дьопре.

— Карера — успя да промълви той. — Предният люк.

Вече се движех, макар дълбоко в себе си да осъзнавах, че съм закъснял.

Предният люк бе взривен като при аварийна евакуация. Лежеше заровен в един пясъчен кратер, където го бяха изхвърлили експлозивните панти. До него стъпки от някой, който бе скочил от люка. Стъпките водеха към оръжейната.

„Твойта кожа, Айзък, отново ни надхитри.“

Нахлух през зейналата врата на оръжейната с автомат в ръка. Нищо. Нито следа. Всичко изглеждаше така, както го бяхме оставили. Зад втората врата душът продължаваше да работи. Миришеше нетърпимо на разтопена бронесплав.

Надникнах внимателно и огледах ъглите. Отново нищо. Влязох и изключих душовете.

Мамка му.

Какво пък, това трябваше да се очаква. Нима си въобразявах, че ще се справя лесно с него?

Върнах се да открия останалите и да им предам добрите новини.

 

 

Докато отсъствах, Дьопре бе издъхнал.

Когато се върнах при него, той вече бе спрял да диша и гледаше с изцъклен поглед към синьото небе. Нямаше кръв — от късо разстояние фотонерът изгаря съдовете, а изглежда Карера го бе прострелял от упор.

Вонсава и Вардани го бяха открили преди мен. Заварих ги коленичили на пясъка от двете му страни. Вонсава стискаше в едната си ръка бластер, но очевидно мислите й не бяха в него. Тя едва вдигна глава, когато сянката ми легна върху нея. Приклекнах до тях и въздъхнах уморено.

— Таня?

Тя долови нещо в гласа ми.

— Какво ще правим сега?

— Вратата по-лесно се затваря, отколкото отваря, нали?

— Да — тя ме погледна, търсейки отговора в лицето ми. — Процедурата по затваряне не изисква да се въвеждат специални кодове. Ти откъде знаеше?

— Стори ми се логично — вдигнах рамене. Съмнявах се да е от емисарскага интуиция. — Винаги е по-трудно да разбиеш ключалката, отколкото да затвориш вратата след това.

— Така е — съгласи се тя.

— Но все пак, колко време ще отнеме процесът?

— О, за Бога, Ковач! Откъде мога да знам? Няколко часа може би. Защо?

— Карера е жив.

— Какво? — ококори се тя.

— Тази голяма дупка в Люк… — продължих, без да потискам гнева си. — Карера я е направил. После се е измъкнал през предния люк, напръскал се е с бронесплав и сигурно вече е от другата страна на проклетата врата.

— Ами защо не го оставим там?

— Защото — отвърнах все така ядосано, — ако го оставим, може да се появи обратно, докато затваряш вратата, и да те застреля. Както и всички нас. Като знам какви неща може да има на борда на „Чандра“, нищо чудно да се появи с тактическа бойна глава.

— В такъв случай защо не изчезваме веднага оттук? — попита Вонсава. Тя посочи „Анджин Чандра“. — С това нещо само след няколко минути ще бъдем от другата страна на планетата.

Погледнах към Таня Вардани и зачаках. Само след секунди тя поклати глава.

— Не. Трябва да затворим вратата.

Вонсава вдигна ръце.

— Но защо, по дяволите? Кой го е грижа…

— Почакай, Амели — спрях я аз. — Мислиш ли, че толкова лесно ще се промъкнеш през обсадата на Клина? Дори с моя помощ. Боя се, че ще се наложи да го правим по трудния начин.

„А аз ще получа възможност да убия убиеца на Люк Дьопре.“

Не бях сигурен дали в мен говори тетраметът, или споделената бутилка уиски на палубата на ръждясалия траулер, но това едва ли имаше някакво значение.

Вонсава въздъхна и се изправи.

— С гравибъгито ли ще се придвижваш? — попита тя. — Или искаш реактивна рама?

— Ще ми трябват и двете.

— Така ли? — тя ме погледна с внезапен интерес. — И защо? Да не искаш от мен…

— На бъгито можем да монтираме атомна гаубица. Двайсеткилотонов заряд. Смятам да гръмна веднъж с това чудо през вратата — може пък да умерим Карера. Но най-вероятно няма. Той ще се е скрил някъде и ще очаква нещо подобно. Поне ще го задържим достатъчно дълго далече от вратата. През това време ще се прехвърля с реактивната рама. А после — отново свих рамене. — После честен двубой.

— И предполагам, че аз няма да уч…

— Точно така. Ти си незаменима — как се чувстваш, след като го разбра?

— Тук ли? — тя се огледа и кимна към разпръснатите трупове. — Чувствам, че не съм си на мястото.