Ричард Морган
Сразени ангели (35)

35.

Долу на брега е хладно и се задава буря. Черни сажди се смесват с вихрушка от потъмнял сняг, вятърът вдига пенливи пръски от морските вълни. Свивам зиморничаво рамене под якето, пъхнал ръце в джобовете, и извръщам лице от вятъра.

Малко по-нататък, където брегът извива, виждам огън, който хвърля червеникави отблясъци към небето. Край огъня е седнала самотна фигура, загърната в одеяло. Тръгвам натам, въпреки че не искам. Какво друго да правя, когато огънят излъчва примамлива топлина.

Вратата е затворена.

И все пак…

С приближаването тревогата ми нараства. Сгърбената фигура не помръдва и по всичко изглежда, че не ме забелязва. Спохожда ме мисълта, че е някой, когото познавам. Някой, който — сигурен съм — е мъртъв…

Като всички останали, които познавам.

Едва сега забелязвам, отвъд фигурата при огъня, щръкнал от пясъка кръст, с нещо, увиснало на него. Прахолякът, вдигнат от вятъра, ми пречи да различа какво виси там.

Стигам до огъня и усещам горещото му дихание в лицето си. Изваждам ръце от джобовете и ги протягам.

Фигурата се размърдва. Опитвам се да не й обръщам внимание.

— Ах… разкаялият се грешник.

Семетайр. Няма я сардоничната усмивка, може би смята, че вече не му е нужна. Вместо нея изражение, напомнящо състрадание. Великодушната топлота на някой, който е спечелил в игра, за чийто изход дори не се е съмнявал.

— Моля?

Той се смее.

— Много смешно. Защо не приклекнеш до огъня, тук е по-топло.

— Не ми е студено — лъжа, макар че треперя. Поглеждам го. Очите му са като разпалени въглени.

— Доста време ти трябваше да стигнеш дотук, Клинов вълк — казва той любезно. — Но можем да почакаме още малко.

Поглеждам разперените си над огъня пръсти.

— Какво искаш от мен, Семетайр?

— О, я стига. Какво съм искал? Знаеш какво искам. — Той отмята одеялото и се изправя грациозно. По-висок е, отколкото си спомням, и в позата му се крие елегантна заплаха. Вдига ръка и нагласява шапката си. — Същото, каквото искат и другите.

— А това какво е? — кимам към разпнатото тяло зад него.

— Това ли? — за първи път изглежда смутен. Може би малко засрамен. — Това е… Да кажем, че е една алтернатива. Алтернатива за теб, но не мисля, че би искал да…

Поглеждам към щръкналия кръст. Внезапно вятърът спира и вече го виждам съвсем ясно.

На него вися аз.

Прикован с големи, ръждясали пирони, посивялата плът на ръцете и краката ми, пристегната от груби въжета, глава, клюмнала на гърдите. Чайки са кълвали лицето ми. Очниците ми са кухи, бузите — покрити с рани.

И сигурно ми е ужасно студено.

— Предупреждавах те. — В гласа му отново се долавя следа от някогашната насмешка. — Това е една алтернатива, но тук долу при огъня е по-топло. А имаме и това.

Той разтваря съсухрената си ръка и ми показва корова „колода“, с петна от кръв и полепнала тъкан. Докосвам с пръсти тила си, за да открия там зейнала дупка, в която ръката ми пропада с обезпокоителна лекота. Някъде долу върховете на пръстите ми опират в меката субстанция на мозъка.

— Виждаш ли — подмята той почти със съжаление в гласа.

— Откъде го взе, Семетайр?

— О, такива се намират лесно. Особено на Санкция IV.

— У теб ли е „колодата“ на Крюкшенк? — питам с внезапен изблик на надежда.

На лицето му се чете колебание.

— Но, разбира се. Те всички идват при мен — рано или късно. — Той кимва замислено. — Рано или късно.

Повторението е малко пресилено. Сякаш се опитва да убеди себе си. Чувствам, че надеждата ми отмира.

— По-късно, тогава — му казвам и отново протягам ръце към огъня. Вятърът ме шибва в гърба.

— За какво говориш? — разсмива се той.

— Тръгвам си. Няма какво да правя тук.

— Тръгваш си? — В гласа му се долавят заплашителни нотки. Той вдига „колодата“ и ми я показва. — Никъде няма да ходиш, мое малко вълче. Ще останеш тук, с мен. Имаме малко работа да свършим.

Този път аз съм този, който се разсмива.

— Разкарай се от главата ми, Семетайр.

— Ти… — той ме посочва със закривен пръст през огъня. — Ще… останеш.

Калашникът вече е в ръката ми, с натежала дръжка от пълния магазин.

— Трябва да вървя — казвам. — Ще предам на Хенд поздрави от теб.

Той се надига, с блеснал поглед.

Насочвам оръжието.

— Предупредих те, Семетайр.

Стрелям в пространството под ръба на шапката. Три равномерни изстрела.

Куршумите го отхвърлят назад и той се просва по гръб на пясъка, на три метра зад огъня. Изчаквам, за да видя дали ще стане, но той е изчезнал. Огънят също бързо загасва.

Поглеждам към кръста, който сега е пуст, каквото и да означава това. Спомням си мъртвото си лице и прикляквам до огъня. Сред въглените зървам обгорялата и почерняла „колода“. Пресягам се и я улавям с палеца и показалеца, както я бе държал Семетайр.

Малко ми пари, но нямам нищо против.

Прибирам я, заедно с автомата, сетне пъхвам изстиващите си ръце в джобовете и се изправям.

Студено е и все трябва да има някакъв път, който да води надалеч от този проклет бряг.