Ричард Морган
Сразени ангели (39)

39.

Малко след зазоряване Сучиади започна да крещи.

Безсилен гняв през първите няколко секунди, който обаче не продължи дълго. Само след минута в звука вече не се долавяше нищо човешко. Дива и необуздана животинска агония. Писъци, които отекваха надалеч по брега. Бяхме чакали да започнат още преди изгрев-слънце, но въпреки това ни се сториха като ударна вълна, напълно забележим трепет, който премина по всеки от нас, докато все още лежахме на леглата, на които така и не бяхме направили опити да заспим. Звукът ни обедини в някаква зловеща интимност. Той положи ръце на гърдите ми и аз спрях да дишам. Все още прилепен към тила ми, неутрализиращият паяк се размърда с внезапно събуден интерес.

Успокой се.

Зад завесата на писъка се процеди един друг звук. Ниското ръмжене на възбудена публика. Клинът, наслаждаващ се на въздаденото правосъдие.

Кръстосах крака на леглото и отпуснах юмруци. Лепенките паднаха на пода.

Нещо трепна в съзнанието ми.

Видях изображението на мъртвия марсианец, толкова ясно, сякаш го прожектираха на ретиновия ми дисплей.

… този стол…

… ме събужда…

… витаещи прашинки от светлина и сянка…

… песента на мъртвите иноземци…

Усещах…

… тези втренчени, нечовешки очи, които ме гледаха…

Разтърсих глава, за да прогоня видението.

Човешкият писък не секваше, стържейки оголените ми нерви, забивайки се в костите. Вардани зарови лицето си в длани.

„Не би трябвало да се чувствам толкова зле — обяви някаква отвлечена част от ума ми. — Не ми е за първи път да присъствам на…“

Нечовешки очи. Нечовешки писъци.

Вонсава започна да плаче.

Усетих нещо да се надига в мен, да се извива нагоре по спиралата, както го правеха марсианците. Неутрализаторът се напрегна.

Не, още не.

Емисарски контрол, студен и методичен, неповлияващ се от човешките емоции, точно когато се нуждаех от него. Почти се радвах, че го има, струва ми се дори, че се засмях.

Отвън на ешафода Сучиади крещеше да го оставят на мира, да му дадат поне минутка покой.

Посегнах към лонгетата, която пристягаше лакътя ми, и я изтеглих внимателно надолу към китката. Почувствах щипене и сърбеж от заздравяващата кост.

Сучиади крещеше и звукът бе като прокарано по оголените ми сетива назъбено стъкло. Неутразилаторът…

„Спокойно. Спокойно.“

Лонгетата достигна китката и увисна хлабаво. Посегнах към първия от биочиповете.

В помещението със сигурност имаше скрити камери, но се съмнявах някой да ни следи. Шоуто отвън вероятно бе по-интересно. Пък и кого го е грижа за пленници, с вкопчени в гърбовете неутрализатори? Какъв смисъл? Нали сме под сигурната опека на машините.

Сучиади пищеше.

Стиснах биочипа съвсем лекичко.

„Нищо не правиш — повтарях си наум. — Седиш си кротко и слушаш как отвън един човек умира — нещо, на което си бил свидетел много пъти.“ Поне засега неутрализаторът не реагираше.

Усетих как се измъква първата растежна микронишка.

Прекадено къса.

„Мам…“

Спокойно.

Сучиади пищеше.

Избрах друг чип и го разклатих едва забележимо. Усетих как микронишката се измъкна между натрошените ми кости и вече знаех, че тази също не е достатъчно дълга.

Вдигнах поглед и открих, че Дьопре ме наблюдава. Устните му оформиха въпрос. Усмихнах му се разсеяно и дръпнах следващата нишка.

Едва четвъртата бе тази, която ми трябваше — когато я затеглих, тя се заплете вътре в лакътя ми. Ендорфиновата лепенка, която си бях поставил преди това, поддържаше равнището на болката в поносими граници, но не можеше да намали напрежението. Подхванах отново емисарската лъжа, че нищо особено не се случва тук, и я дръпнах по-силно.

Нишката се изхлузи като кабел от влажен пясък, разкъсвайки част от плътта на предмишницата ми. Няколко ситни капчици кръв ме удариха в лицето.

Сучиади пищеше. В гласа му се долавяше отчаяние и недоверие от това, което машината правеше с него, от агонизиращата болка, която усещаше в най-далечните фибри на тялото си.

— Ковач, какво по дяволите… — Вардани млъкна, когато я стрелнах гневно с поглед и забодох пръст в шията си. Увих нишката около лявата си длан и затиснах свободния й край под биочипа. След това, без да си давам време да разсъждавам, разтворих пръсти и изпънах нишката докрай.

Нищо не се случва тук.

Микронишката се заби в кожата, проряза я сякаш бе от тесто и достигна интерфейсния биоимплантант. Смътна болка. През тънката рана се процеждаше кръв, която се стичаше надолу по дланта ми. Чух развълнуваното дишане на Вардани и след миг тя изстена — паякът я бе ухапал.

„Нищо не се случва… — продължавах да си повтарям. — Не и тук и сега.“

Сучиади крещеше.

Пристегнах нишката отново и стиснах наранената си длан. Забодох палец в раната и го завъртях, докато…

НИЩО не се случва тук. Съвсем нищо.

… разкъсах плътта.

Болеше въпреки ендорфина, но точно това исках. Под кървавата маса от кръв и тъкан прозираше белезникавата повърхност на имплантанта, набраздена от миниатюрни електронни вериги. Разширих още малко ръбовете на раната, докато се откри цялата пластина. След това се пресегнах нагоре и долепих кървящата си длан до неутрализатора.

Натиснах с всичка сила.

За един кратък миг си помислих, че късметът ме е изоставил. Късметът, който ми бе позволил да изтегля нишката без да разкъсам някой голям кръвоносен съд, и да достигна имплантанта, без да прекъсвам важни сухожилия. Късметът никой да не ни следи от камерите. Подобен късмет рано или късно се изчерпва и аз реших, че моментът е настъпил, когато неутрализаторът се размърда под наранената ми длан. Помислих си, че цялата внимателно изградена от емисарската школовка сграда на моето вътрешно спокойствие е на път да рухне.

По дяволите!

Интерфейсната пластина — програмирана да се държи враждебно спрямо всякаква непозната електроника — се размърда в дланта ми и нещо изщрака в главата ми.

Неутрализаторът издъхна с тъничък, електронен писък.

Изпъшках и оставих на болката да излезе на воля през стиснатите ми зъби. След това отделих внимателно повредената машинка от тила си. Невростимулаторите вече се бяха задействали и болката в раната се притъпяваше.

— Вонсава — рекох, след като махнах неутрализатора. — Искам да излезеш навън и да намериш Тони Луманако.

— Кого?

— Сержанта, който ни докара тук снощи. — Вече нямаше нужда да потискам чувствата си, но усещах, че школовката продължава да го прави. Сякаш се бях потопил в океан от безмерно търпение. — Казва се Луманако. Вероятно ще е някъде около ешафода. Кажи му, че трябва да разговарям с него. Не, почакай. Кажи му, че се нуждая от него. Точно тези думи използвай. Никакви обяснения. Нужен ми е веднага. Това ще го доведе.

Вонсава погледна към спуснатото покривало на изхода. Зад стените се чуваха приглушените писъци на Сучиади.

— Да изляза навън? — попита тя.

— Да. Съжалявам. Бих излязъл аз, но това е по-рисковано. А и ти все още носиш една от тези гадинки.

Огледах внимателно коремчето на повредения неутрализатор. На пръв поглед не се забелязваха никакви поражения. Пипалата му бяха застинали в полусвито положение.

— Добре — кимна Вонсава. — Тръгвам.

— И… Амели?

— Да?

— Запази спокойствие отвън. Гледай да не се вълнуваш много.

На устните ми трепна усмивка и Вонсава ме изледа втрещено. Сетне излезе. Когато вдигна покривалото, за миг виковете на Сучиади се усилиха многократно.

Насочих вниманието си към лекарствата пред мен.

 

 

Луманако дойде почти веднага. Вървеше пред Вонсава, когато се шмугна под покривалото — още един миг на неистови крясъци, — и се отправи към средата на помещението, където лежах, треперещ, на леглото.

— Извинявай за шума — рече той, докато се навеждаше над мен. Той ме докосна лекичко по рамото. — Лейтенанте, ама ти…

Стрелнах ръка право нагоре, в незащитеното му гърло.

Пет бързодействащи лепенки с тетрамет, откраднати снощи от раницата на медиците, бяха подредени върху големите ми кръвоносни съдове. Ако носех обикновен „ръкав“, щях да тупна на пода и да издъхна.

Не бих посмял да опитам с по-малка доза.

Ударът разкъса трахеята на Луманако. Рукна кръв, топла вълна върху ръката ми. Той се олюля назад, изцъклил невярващи очи. Скочих от леглото след него…

… вълчите гени в мен завиха на предателство…

… и го довърших.

Остана да лежи неподвижно.

Надвесих се над трупа, изтръпнал от прекомерната доза тетрамет. Краката едва ме държаха. Лицето ми се гърчеше от мускулни крампи.

Отвън писъците на Сучиади прераснаха в нещо ново и страшно.

— Свалете му мобилния костюм — рекох пресипнало.

Никакъв отговор. Огледах се и установих, че говоря на себе си. Дьопре и Вардани лежаха, парализирани, на леглата си. Вонсава се опитваше да се изправи, но не можеше да си координира крайниците. Твърде много вълнения — неутрализаторите се бяха погрижили да възстановят нарушения баланс.

— Мамка му!

Изтичах при тях, допирайки разкъсаната си длан към полепналите по гърбовете им паяци. Дьопре и Вардани изпъшкаха учудено, когато неутрализаторите им издъхнаха. Вонсава го понесе по-трудно и дори успя да ме удари по ръката. След това се преви и повърна. Коленичих до нея и я притиснах, докато се успокоят спазмите.

— Пооправи ли се?

Навън Сучиади изпищя.

Тя кимна.

— Тогава ми помогни да сваля мобилния костюм. Нямаме много време, преди да се усетят, че той липсва.

Луманако бе въоръжен с личен интерфейсен автомат, стандартен армейски бластер и виброножа, който снощи бе подал на Карера. Разрязах му дрехите и се заех с костюма отдолу. Беше последна дума на техниката — след изключване сам се разкопчаваше. Петнайсет секунди и малко неуверената помощ от страна на Вонсава бяха достатъчни да разкача задвижващите механизми на гърба и крайниците и да разкопчая екзоскелета. Луманако лежеше неподвижно, с разпрано гърло и разперени ръце върху щръкналите нагоре фибронишки на костюма. Напомняше ми за разкъсаните трупове от крайбрежието на Хирата.

— Помогни ми да го преобърна…

Чух някой да повръща зад мен. Обърнах се и открих, че Дьопре се е изправил. Той премигна няколко пъти и най-сетне сполучи да ме фокусира.

— Ковач. Ти ли… — погледът му падна върху Луманако. — Добра работа. А сега, имаш ли нещо против да споделиш плановете си с нас?

Тласнах за последен път трупа на Луманако и той се изхлузи от костюма.

— Планът е съвсем простичък, Люк. Смятам да убия Сучиади и всички останали навън. Докато се занимавам с това, искам да проникнеш в „Чандра“ и да го прочистиш от нежелани пътници. Ето, вземи това — хвърлих му бластера. — Нещо друго ще ти трябва ли?

Той поклати глава.

— Нищо, освен ножа. И лекарства. Най-вече тетрамет.

— Под моето легло. — Пъхнах крака в костюма, без да си давам труда да се събличам, и се заех да пристягам презрамките. Не ми беше съвсем по мярка, но сега не бе време да съм придирчив. Пък и Луманако бе по-едър от мен и сервоусилващите подплънки щяха да се задействат и през дрехите. — Тръгваме заедно.

— И аз идвам — заяви с мрачна решителност Вонсава.

— Не, ти оставаш — закопчах последната презрамка и се заех с ръкавите. — Трябваш ми цяла и невредима — ти си единствената, която можеш да вдигнеш кораба. И недей да спориш, само така можем да се измъкнем оттук. От теб се иска да останеш жива.

Писъците на Сучиади бяха утихнали до полуживотински стенания. Усетих нарастваща тревога. Ако машината реши, че е настъпило време да поспре и да даде възможност на жертвата да се възстанови, хората от задните редици могат да си отдъхнат за по една цигара. Включих задвижващите механизми, докато Вонсава закопчаваше презрамките на левия ми крак, и по-скоро почувствах, отколкото чух пробуждащите се сервоусилватели. Сгънах ръце — потискайки рязката болка в строшения си лакът — и усетих стаената мощ на екзоскелета.

Болничните мобилни костюми са конструирани и програмирани да са съразмерни, поне приблизително, на човешката сила и движения, като същевременно щадят увредените участъци и внимават никоя друга част от тялото да не се претовари отвъд допустимите граници. В повечето случаи са въведени ограничения, за да попречат на възстановяващия се глупак да стори нещо, което не е полезно за здравето му.

Армейските обикновено не действат по този начин.

Напрегнах тяло и костюмът ме изправи на крака. Помислих за удар на нивото на слабините и костюмът отправи ритник, който би могъл да огъне стомана. Дълъг прав с лявата ръка. Костюмът го нанесе право във въображаемата цел с точността на невростимулатор. Приклекнах и се изправих бавно, защото в противен случай сервоусилвателите щяха да ме изстрелят на пет метра над земята. Пресегнах се и с машинна точност дръпнах интерфейсния автомат на Луманако с дясната си ръка. Върху ретиновия ми дисплей се появи колонка от цифри — имплантантите бяха разчели Клиновия код. Мигаща червена светлинна в „иконата“ на пълнителя — вече знаех с какво е зареден автоматът. Експлозивни проектили с плазмена сърцевина. Разрушителен заряд.

Отвън машината отново върна Сучиади към писъците. Сега обаче гласът му бе значително по-дрезгав. На този фон едва се долавяха сподавени възклицания. Публиката се забавляваше.

— Да не забравиш ножа — рекох на Дьопре.