Ричард Морган
Сразени ангели (36)

36.

Кристално ясно и обсипано със звезди нощно небе.

Известно време го разглеждах с празен поглед, като отделих повече внимание на една странна, червена точка, която се движеше в лявата част на полезрението ми.

„Това трябва да ти говори нещо, Так.“

Приличаше ми на код, на числа, на глифи. Изведнъж осъзнах какво виждам и тялото ми се покри с хладна пот.

Червената светлинна бе лицевият дисплей на шлем. Бях затворен в скафандър.

„Това не е нощно небе, Так.“

Това е космосът.

Опитах се да раздвижа ръце и установих, че не съм в състояние да ги помръдвам от китките нататък. Чувах едва доловимо бръмчене. Извърнах се, доколкото можех, в скафандъра.

— Ей, той идва на себе си.

Познат глас, въпреки металическия тембър на говорителя в скафандъра. Някой друг се изкиска.

— Изненадан ли си, човече?

Усетих някакво движение вдясно от мен. Отгоре се показа шлем, чието лицево стъкло бе затъмнено и непроницаемо.

— Ей, лейтенант — друг глас, когото познавах. — Току-що ми спечели петдесет долара. Казах на тия скапаняци, че ще се свестиш преди останалите.

— Тони? — промълвих отпаднало.

— Брей, и мозъкът ти изглежда запазен. Още една точка за 391-ви взвод, момчета. Ние сме безсмъртни!

Бяха ни прекарали от марсианския кораб като погребална процесия. Седем тела върху самозадвижващи се носилки, четири гравибайка и двайсет и пет души почетна гвардия в напълно екипирани бойни скафандри. Карера бе решил да не поема никакви рискове при преминаването на вратата.

Тони Луманако водеше групата, сякаш през целия си живот бе заемал плацдарми отвъд марсиански врати. Първо бе изпратил две сонди, последвани от носилките и пехотата — командосите, разделени на двойки, а другите две сонди бяха поставени в ариергард, за да прикриват отстъплението. Скафандрите, носилките и гравибайковете се движеха синхронно, в еднакво темпо и на равни разстояния до завръщането им в гравитационното поле на Санкция IV.

Клинът на Карера.

Проснат върху носилката, наблюдавах всичко това със смесица от възхищение и гордост, усещайки как в мен се надига привързаността към глутницата.

— Добре дошъл в базовия лагер, лейтенант — обяви Луманако и ме тупна с юмрук по гърдите. — Всичко ще бъде наред. Няма за какво да се притесняваш. — Той повиши тон. — Хайде, момчета, размърдайте се. Мичел и Куок, оставате със скафандри. Две от сондите да са в пълна готовност. Другите могат да вървят да се изкъпят. Тан, Сабиров и Мунхарто, искам да сте тук след петнайсет минути, за да смените Куок и Мичел. Останалите — отбой. Контролна зала „Чандра“, ще може ли да получим медицинска помощ и да е тази година?

Смях, който в слушалките заприлича на бръмчене. Наоколо цареше атмосфера на всеобщо отпускане, която се долавяше дори зад скафандрите и обемистото оборудване. Дулата на оръжията сочеха надолу, прикладите бяха сгънати, войниците се отправяха един по един надолу по брега. Там, където вълните леко се плискаха, забелязах „Анджин Чандра“, бойно-десантен кораб на Клина, полегнал върху разкрачените си подпори като някакво праисторическо земноводно. Масивната му маскировъчна броня сияеше в тюркоазен цвят, за да е в тон с цветовете на брега.

Приятно ми бе да го видя отново.

Едва сега обърнах внимание на брега, на който цареше пълна разруха. Докъдето ми стигаше погледът, пясъкът бе изровен и изпепелен от взрива на „Наджини“. Ударната вълна бе отнесла фибробалоните и оставила само отделни метални отломъци, които едва ли бяха от корпуса на кораба. „Наджини“ бе избухнал още във въздуха и експлозията вероятно бе погълнала всяка молекула от бронирания му корпус и онова, което се криеше зад него. Ако повърхността е за мъртъвците, значи Шнайдер бе получил онова, за което бе мечтал. Частиците му сигурно се рееха нагоре чак до стратосферата.

Взривът бе потопил и траулера. Когато погледах натам, зърнах само стърчащи от водата мачти.

Клинът бе заменил унищожения лагер със свой. Шест големи овални фибробалона се издигаха вляво от най-близкия кратер, а в подножието на десантния съд се виждаше полупрозрачната кабина на сглобяемата баня, на покрива на която бяха поставени цилиндри за вода. Командосите струпваха екипировката си пред вратата на банята и се подреждаха на опашка.

Откъм „Чандра“ се зададоха неколцина военни с отличителни знаци на медици. Те се струпаха около носилките, включиха отново двигателите им и ни подкараха към фибробалоните. Луманако ме тупна по рамото, когато моята носилка се издигна.

— Ще се видим по-късно, лейтенант. Ще мина да те навестя, когато те позакърпят. Сега отивам да се къпя.

— Да, благодаря, Тони.

— Радвам се, че пак се срещнахме, сър.

Във фибробалона медиците ни разсъблякоха, работейки с ловки, умели движения. С мен се справиха по-бързо, тъй като имах възможност да им помагам. Не че бях в кой знае каква форма, след като не си бях вземал от доста време антирадиационните таблетки и едва мърдах крайници. Когато най-сетне ми смъкнаха скафандъра и ме тръшнаха в леглото, бяха ми останали сили колкото да отговарям на въпросите, докато се занимаваха със стандартния тест на „ръкава“.

С неимоверни усилия успях да задържа очите си отворени и да наблюдавам огледа на останалите. Сън, която очевидно бе отвъд всякаква надежда за спасение, захвърлиха безцеремонно в ъгъла.

— Значи ще живея, докторе? — попитах отпаднало.

— Не и в този „ръкав“ — отвърна медикът, докато ми инжектираше антирадиационен серум. — Но ще издържиш поне още известно време. Достатъчно да се срещнеш със стареца.

— Той какво очаква — доклад ли?

— Предполагам.

— В такъв случай по-добре ми дай нещо да не заспя, дока то го чакам. Имаш ли амфетамин?

— Не смятам, че идеята е добра, лейтенант.

Това ме накара да се разсмея.

— Да, сигурно си прав. Тази гадост не е полезна за здравето.

В края на краищата успях да го убедя да ми даде тетрамет, та да се посъвзема до идването на Карера.

— Лейтенант Ковач.

— Айзък.

Усмивката разцепи белязаното му лице като пукнатина върху черупка на яйце.

— Ковач, негоднико. Знаеш ли колко души съм разпратил по всички краища на полусферата да те търсят?

— Сигурно не повече, отколкото можете да си позволите, сър. — Подпрях се на лакът. — Разтревожих ли ви?

— Най-вече с недисциплинираното си поведение, лейтенант. Двумесечна самоотлъчка, без никакво оправдание. Освен това крайно неясно съобщение: „Захванах се с нещо, което може да спечели тази шибана война. Ще се позабавя.“ И това ако е доклад.

— Достатъчно точен, ако питате мен.

— Така ли е? — той приседна на края на леглото. — Онова там боен кораб ли е?

— Точно така.

— Използваем?

Замислих се.

— Вероятно да, стига да си осигурите помощта на археолозите.

— А какво стана с твоите?

Погледнах към мястото, където лежеше Таня Вардани, завита с тънко, прозрачно полиетиленово покривало. Медикът, който се грижеше за нея, каза, че състоянието й е стабилно, но едва ли ще живее по-дълго от мен.

— Май не мога да разчитам на тях — отвърнах и се закашлях. Карера изчака търпеливо да отмине пристъпът. — Както и всички останали. При вас как е положението?

— Не разполагаме с археолог на борда, ако не броим Сандор Мичел.

— Не го броим. За него археологията е хоби, а не професия. Защо не си осигурихте поне няколко драскачи?

Шнайдер сигурно ви е обяснил с какво се захващате. Помислих и реших да не издавам единствения си източник на информация. Когато ти остане последен пълнител, гледаш да не стреляш по сенки.

— Сигурно сте имали известна представа какво ви чака тук.

Той поклати глава.

— Корпоративни интереси, Такеши. Не можеш да се разбереш с тези алчни копелдаци. Пускат ти по толкова информация, колкото да не умреш от жажда. Единственото, което знам, е, че Хенд е надушил нещо голямо и че от Клина се изисква да сложи ръка на него, преди да ни е изпреварил някой друг.

— Да, но поне са ви предоставили кода за нанолите. Какво по-ценно от това на Санкция IV? Хайде, Айзък, сигурно се сещаш за какво става въпрос.

Той вдигна рамене.

— Само в най-общи черти. Но в Клина сме свикнали на оскъдна информация. Което ми напомня нещо. Това там не е ли Хенд?

Кимнах. Карера се надигна и се приближи към отпуснатото тяло. Сетне огледа и останалите.

— Като гледам какво показва радиационният брояч, чудя се как въобще някой от вас е жив.

— Малко ни остава — отвърнах.

— Така е. — Усмивката му бе крива. — Божичко, Такеши. Защо не се забави поне с няколко дни? Щеше да получиш половината от тази доза. Държа хората си на стандартни антирадиационни таблетки и никой не се е оплакал от нещо по-сериозно от главоболие.

— Не ми е в стила да чакам.

— Май си прав. Коя е убитата?

— Сън Липинг — заболя ме повече, отколкото предполагах. Отново привързаността към глутницата, предполагам. — Системен оператор.

Той изсумтя.

— Другите?

— Амели Вонсава, пилот. — Посочих я с пръст. — Таня Вардани, археолог. Жиан Жианпин, Люк Дьопре, специални части.

— Ясно. — Карера се намръщи отново, загледан към Вонсава. — Щом тя е била вашият пилот, кой е управлявал „Наджини“, когато се е взривил?

— Един тип, на име Шнайдер. Той ме забърка в тази история. Цивилен пилот. Изплаши се, когато започнаха фойерверките. Метна се на кораба, застреля Хансен — още един от нашите — с резонаторно оръдие и се понесе право навън. Заряза ни, като…

— Сам ли тръгна?

— Да, освен ако не броим пасажерите в трупохранилището. Изгубихме двама, докато се справим с нанолите. Други шест открихме при кораба. И още двама открихме в мрежата на траулера. Изглежда са от археологическа група отпреди войната.

Той не ме слушаше, по-скоро чакаше да свърша.

— Ивет Крюкшенк, Маркус Сучиади. Тези двамата ли загинаха при боя с нанолите?

— Да. — Опитах се да потисна изненадата си. — Откъде разполагате със списък на екипажа? Всъщност, какво ли питам, както знам как се съхранява вътрешнокорпоративна информация.

Той поклати глава.

— Не е съвсем така. Тук истината е малко по-различна. Твоят човек Хенд си е имал врагове, дето само са дебнели как да му подлеят вода. Ей такива игрички — в гласа му се долови презрение. — Отрепки. Предполагам, че не сте успели да спасите „колодите“ на жертвите на нанолите?

— Не. Защо?

— Няма значение. Не смятах, че ще успеете. Осведомиха ме, че наносистемите поглъщат всичко, което може да им бъде от полза. Механичен канибализъм.

— Да, и ние си го помислихме. — Разперих ръце. — Айзък, дори да бяхме открили „колодите“, щяха да изгорят заедно с „Наджини“.

— Да, наистина забележителна експлозия. Да знаеш нещо по въпроса, Такеши?

Придадох си невъзмутим вид.

— Ти какво смяташ?

— Смятам, че щурмови кораби от клас „Локмит“ не избухват току-така във въздуха. А не ми изглеждаш ядосан заради номера, който ви е свил този Шнайдер.

— Той си получи заслуженото. — Карера ме гледаше, скръстил ръце. — Добре де, аз минирах двигателя. Никога не съм му вярвал на този тип.

— И с право, както излиза. Имаш късмет, че се появихме навреме, инак краят щеше да е съвсем различен. — Той се надигна и си изтупа ръцете. Имаше недоволен вид. — Най-добре си почини, Такеши. Утре те очаквам за подробен доклад.

— Разбира се. Макар че не виждам какво повече мога да кажа.

— Така ли? — той повдигна вежди. — Моите скенери говорят друго. През последните седем часа от другата страна на вратата регистрирахме по-голям изблик на енергия, отколкото е била необходима за всички хиперпространствени трансмисии на Санкция IV от момента на основаването на колонията. Ако питаш мен, имаш доста неща за разказване.

— А, това ли — махнах небрежно с ръка. — Нищо особено. Малка схватка на автоматични чуждоземни отбранителни системи.

— Да бе.

Той вече се отдалечаваше към изхода, когато се сети за нещо друго.

— Такеши.

Усетих, че сетивата ми настръхват като пред бой.

— Да? — опитах се да се държа както обикновено.

— Питам само от любопитство. Как смятахте да се приберете? След като ти взриви совалката? И като се има предвид, че от тази страна са ви дебнели нанолите и радиацията. Без транспорт, ако изключим ръждясалия траулер. Какво щяхте да правите — да вървите пеша? Що за тактическо решение — да унищожиш единственото транспортно средство?

— Не зная, Айзък. Бях прибрал скафандрите. Може би щяхме да се навъртаме при вратата и да подадем сигнал за бедствие.

— Ами ако вратата не е радиопропусклива?

— Тя пропуска светлината. И лъчите на скенерите, както разбирам.

— Това не означава, че ще пропуска и…

— В такъв случай щяхме да хвърлим през нея радиомаяка и да се молим да не привлече вниманието на нанолите, преди да е подал сигнал. Айзък, аз съм Емисар. Свикнал съм с всякакви ситуации. Знаех, че разполагаме с радиомаяк, и затова разчитах на последна възможност. Сън можеше да го поправи, да го нагласи на постоянна емисия, а после всички щяхме да си пръснем мозъците и да чакаме, докато някой дойде да ни прибере. Какво значение — и без това след седмица щяхме да се разделим с тези „ръкави“.

Той се усмихна. И двамата се засмяхме.

— И все пак, Такеши, не бих го нарекъл стратегическо планиране.

— Не те разбирам, Айзък — добавих малко по-сериозен тон в разговора. — Аз съм Емисар. Стратегическият план предвиждаше да избия всички, които се опитват да ми попречат. Оцеляването е на второ място, като награда. Такъв съм си — свих рамене.

— Добре, Такеши. Почини си — рече той и си тръгна.

Изпратих го с очи, сетне потърсих с поглед неподвижното тяло на Сучиади. Надявах се тетраметът да ме държи буден достатъчно дълго, докато дойде в съзнание и открие, че е в ръцете на Клина и че го заплашва екзекуция.