Ричард Морган
Сразени ангели (25)

25.

Преди да се приберем, Амели Вонсава направи оглед на наноколонията. Пуснахме записа веднага щом се върнахме в заседателната зала.

— Това мрежи ли са? — попита някой.

Сучиади даде максимално увеличение. На екрана се появи сивкава паяжина, дълга стотина метра и широка поне десет, която изпълваше падините и цепнатините между гнездата на резонаторната батарея. Грозни същества, наподобяващи четирикраки паяци, пълзяха върху мрежата. Отдолу се усещаше и някакво друго движение.

— На мен лично ми прилича на отбранително съоръжение — подметна Люк Дьопре.

— Засега — съгласи се Хенд.

— Дано така се задържи. — Крюкшенк огледа присъстващите. — Достатъчно чакахме. Какво ще кажете, да извадим една от мобилните артилерийски установки и да пуснем няколко залпа осколочни снаряди в средата на тази гадост?

— Ивет, така само по-бързо ще ги научим да се справят с нас — Хансен рееше поглед някъде към тавана. Успяхме да замажем инцидента с контейнерите, но повредата на маяка изглежда бе разпалила любопитството му. — Те се учат от нас и се адаптират.

Крюкшенк махна ядно с ръка.

— Нека се учат. Така печелим време, нали?

— Има логика — съгласи се Сучиади. Той се изправи. — Хансен, Крюкшенк. Веднага щом се нахраните. Осколочни снаряди, с плазмен заряд. Искам да видя оттук как гори онази гадост.

 

 

Сучиади получи каквото искаше.

След една припряна ранна вечеря в столовата на „Наджини“ всички се изсипаха на брега да гледат шоуто. Хансен и Крюкшенк разпънаха мобилната артилерийска установка, въведоха данните от въздушното наблюдение на Амели Вонсава и сетне отстъпиха назад, докато оръдието изплюваше равномерно плазмени заряди към покритите с наноли хълмове и онова, което растеше под замрежените им пашкули. Скоро хоризонтът бе обхванат от пламъци.

Наблюдавах картината от палубата на траулера, в компанията на Люк Дьопре, който се бе облегнал на парапета и стискаше шише собървилско уиски, което открихме в една от каютите.

— Много красиво — рече той и махна небрежно към пожара.

— И жестоко.

— Такава е войната. — Той ме погледна учудено. — Странно изявление за един Емисар.

— Бивш Емисар, ако нямаш нищо против. Ние пипаме по-фино.

— Сега са други времена. Помисли си за Адорацион. И за Шарая.

— Иненин.

— Да, за Иненин също. Жестокостта е сериозен проблем, човече. Ако пипахте по-фино, войната щеше да е свършила преди година.

— Така ли мислиш? — налях си в чашата. Той кимна.

— Естествено. Пращаш спецгрупа в Кемпополис и виждаш сметката на онзи нещастник. Край. Финито.

— Нещата не са толкова прости, Дьопре. Той има жена, деца. Няколко братя. Всичките биха могли да го заместят. Какво да правим с тях?

— Значи и те влизат в сметката. Наздраве — Дьопре вдигна чаша. — Сигурно покрай тях ще отидат и известен брой генерали, но пък какво? Това е нощна работа. Два-три отряда, добре координирани. Какво?

— Да ти приличам на счетоводител?

— Не зная на какъв приличаш, човече, но ти го повтарям. С три отряда спецове досега да сме приключили тази война. Щяха да загинат две-три дузини, не милиони.

— Да, сигурно. Можеше и друго — да разположим интелигенти системи от двете страни на фронтовата линия и да ги оставим да се бият, а ние да евакуираме населението. Ще загубим машини, но ще спасим много човешки животи. Понякога наистина се питам защо не го правят.

— Ти пък. Това ще струва страшно много. Винаги е по-евтино да убиваш хора, отколкото машини.

— Струваш ми се поомекнал за специалист по диверсионни операции. Ако нямаш нищо против да ти го кажа.

Той поклати глава.

— Зная колко струвам и какво мога. Виждал съм какво ли не. При Чатичай минавах и от двете страни на фронта — там имаше момчета и момичета, почти деца, твърде млади, за да бъдат вземани за войници. Това не е тяхна война и те не заслужаваха да умрат.

Сетих се за взвода, който бях отвел право под вражеския огън само на неколкостотин километра западно оттук. Куок Юен Юе, останала без ръце и очи, след попадение на „умен“ шрапнел, който бе отнесъл краката на Еди Мунхарто и лицето на Тони Луманако. Останалите дори нямаха този късмет. Не бяха невинни жертви като тези, за които говореше Дьопре, но и те не заслужаваха такава участ.

Малко по-късно канонадата приключи. Потърсих с поглед Крюкшенк и Хансен, скрити зад завесата на вечерния здрач, и видях, че прибират установката. Надигнах чашата.

— Е, свърши се.

— Как мислиш, дали се е получило?

Свих рамене.

— Както Хансен каза. За известно време.

— Докато привикнат към мощността на взривовете. Вероятно ще се научат да неутрализират и лъчевите ни оръжия — топлинният им ефект е сходен. Със сигурност вече са напреднали с резонаторното оръдие. С какво друго разполагаме?

— Заострени пръчки?

— Има ли надежда скоро да отворим вратата?

— Защо ме питаш? Вардани е специалистът.

— Ами… изглежда сте близки.

Свих отново рамене и се облегнах на перилата. Вечерта се спускаше бързо, поглъщайки тъмните води на залива.

— Тук ли ще останеш?

— Не виждам причини да си тръгвам.

Той се изкиска.

— Даваш ли си сметка, че се наливаме с колекционерска рядкост? Може да не го усещаш на вкус, но със сигурност струва цяло състояние. Имам предвид… — той махна към Собървил. — Онези вече ги няма, за да направят още такова уиски.

— Сигурно. — Извърнах се и погледнах към разрушения град. Сипах си още една чаша и я вдигнах към небето. — Да пием за тях. Да довършим шибаната бутилка.

След това почти не разговаряхме. С намаляването на течността в бутилката приказките ни ставаха все по-неразбираеми. Светът се затвори около палубата, сивкавия масив на мостика и шепата звезди, заобиколени от черни облаци. Седнахме на палубата и се облегнахме на стената на една от надстройките.

По някое време Дьопре ме попита:

— Ковач, във вана ли си отгледан?

Завъртях глава и го погледнах. Не беше първият път, когато чувах подобна глупост. Сред хората се ширеше представата, че Емисарите са отгледани в биовани, и това нерядко бе повод за подигравки. Но да го чуя от спецвойник…

— Не, разбира се. А ти?

— Разбира се, че не съм. Но съм чувал за Емисарите…

— Да, Емисарите. Притискат те до стената, разтварят душата ти във виртуалността и те натъпкват с цял куп програми, които за нищо на света не би желал да имаш. Но повечето от нас си остават нормални хора. Естественото развитие ти осигурява гъвкавост, каквато никога не би могъл да получиш наготово.

— Сигурно си прав. Но биха могли да ти направят копие, да го пуснат в ускорена симулация и сетне да го прехвърлят в някой клонинг. Ако си такъв, дори няма да го знаеш.

Прозях се.

— Да бе, да. Това важи и за теб, между другото. Както и за всички останали. Припомням си го всеки път, когато ме „пренахлузват“ или ме пращат с ДВЧ хипертранспорт. И знаеш ли как разбирам, че не са го направили с мен?

— Как?

— Защото няма начин да програмират толкова шибано съзнание като моето. Израснах като социопат, способен да се бунтува и да реагира агресивно на всякакви опити да бъде поставен под контрол. Емоционално непредсказуем. Това прилича ли ти на клониран войник, Люк?

Той се засмя, след малко и аз.

— Знаеш ли, човече, всичко това — той махна с ръка към морето и брега — ме кара да се замислям. Твърде спокойно е и се питам дали не е някоя военна симулация. Място, където ни затварят, след като умрем, докато решат какво да правят с нас.

— Ами, наслаждавай се, докато го има.

— На теб ти харесва, така ли? Да живееш в симулация?

— Люк, след това, което видях и преживях през последните две години, готов съм да живея и в симулация за прокълнати души.

— Много романтично. Но аз говорех за военна виртуалност.

— Разлика в термините, нищо повече.

— Смяташ ли се за прокълнат?

Довърших уискито и се намръщих от острия му вкус.

— Това беше шега, Люк. Опитвам се да бъда забавен.

— Ах. Трябваше да ме предупредиш. — Той се наклони към мен. — Ковач, кога за пръв път уби човек?

— Ако не е личен въпрос…

— Можем да умрем на този бряг. От истинска смърт.

— Не и ако е симулация.

— Ами ако сме прокълнати, както казваш?

— Не виждам причина да разкривам душата си пред теб.

Дьопре направи обидена физиономия.

— Добре, да поговорим за нещо друго. Ти ли оправяш археоложката?

— Шестнайсет.

— Какво?

— Бях на шестнайсет. Което е близо до осемнайсет години. — Земен стандарт. Харланов свят се движи на по-бавна орбита.

— И все пак, твърде млад.

— Не. Тъкмо ми беше време. Членувах в бандата от четиринайсетгодишна възраст. На няколко пъти преди това за малко да ми се случи.

— С бандата ли беше тогава?

— Да, но всичко се обърка. Опитахме се да оберем тетраметов дилър, но той се оказа по-як, отколкото предполагахме. Другите избягаха и той хвана мен. Само че се излъга.

— Взе ли му „колодата“?

— Не. Бързах да избягам. Чух, че тръгнал да ме търси, когато го „пренахлузили“, но тогава вече се бях записал в армията. Връзките му не стигаха чак дотам.

— А в армията те научиха как да убиваш наистина.

— Сигурен съм, че рано или късно щях сам да се науча. А ти? И ти ли започна така?

— О, не — той поклати глава. — На мен ми е в кръвта. На Латимер моето семейство има исторически връзки с армията. Майка ми е била полковник от латимерските междупланетни десантници. Баща й е флотски адмирал. Брат ми и сестра ми също бяха военни. — Той се усмихна и зъбите му блеснаха. — Може да се каже, че сме били възпитани от малки за тази професия.

— Но защо избра точно специалните части? Със семейство като твоето? Не бяха ли разочаровани, че няма да направиш кариера? Ако не е личен въпрос.

— Войникът си е войник — сви рамене Дьопре. — Какво значение как точно ще бъдеш убит? Поне така твърдеше майка ми.

— А твоето първо убийство?

— На Латимер — той се засмя, погълнат от спомена. — Бях почти на твоята възраст. Беше по време на Сурфиерските размирици. Пратиха ме с един разузнавателен отряд в мочурищата. Тъкмо излизах иззад едно дърво и — бум! Стоеше точно пред мен. Застрелях го без да мисля. Направо го срязах на две. Дори не разбрах защо го направих.

— Взе ли му „колодата“?

— Да, естествено. Бяхме инструктирани. Да се събират всички убити за разпит, да не оставяме никакви улики.

— Трябва да е било забавно.

Дьопре поклати глава.

— Гадно ми беше. Много гадно. Другите от отряда ми се присмиваха, но сержантът ми помогна. След това ми нареди да се почистя и ми каза да не го вземам навътре. Имаше и други, по-късно, но вече бях започнал да свиквам.

— И те е бивало, предполагам.

Той срещна погледа ми и в очите му блесна искрица на гордост.

— Когато приключи Сурфиерската кампания, ме наградиха. С препоръка за диверсионни операции.

— Имал ли си вземане-даване с някого от Кейрфорското братство?

— Кейрфорското? — той се намръщи. — Създаваха доста сериозни проблеми на юг. Бису — не си ли го чувал?

Поклатих глава.

— Бису им е нещо като родина, но за какво се бият, остава пълна загадка. Имаше кейрфорски хогани, които продаваха контрабандно оръжие на бунтовниците — зная го, защото собственоръчно убих двама от тях. Но пък други работеха за нас. Снабдяваха ни с разузнавателни данни, лекарства, понякога извършваха религиозни служби. Много от обикновените войници бяха вярващи и сред тях се ширеше представата, че е добър признак да получиш благословия на хоган преди битката. Ти не си ли имал работа с тях?

— Няколко пъти, в Латимерград. Но повече съм слушал. Хенд е хоган.

— Наистина? — Дьопре внезапно придоби умислен вид. — Това е много интересно. Не ми изглеждаше на вярващ.

— На мен също.

— Това означава, че е непредсказуем.

— Ей, Емисарчето! — викът дойде откъм носа и чак сега чух тихото бръмчене на двигател. — На борда ли си?

— Крюкшенк? — надигнах се. — Ти ли си?

Смях.

Изправих се и се приближих до парапета. Когато погледнах надолу, открих, че Шнайдер, Хансен и Крюкшенк, натоварени на един гравибайк, се поклащат над водата до траулера. Стискаха бутилки и други купонджийски принадлежности и от начина, по който се люлееше гравибайкът, заключих, че са започнали от доста време.

— Я най-добре се качете горе, преди да се издавите — викнах им.

 

 

Новото попълнение пристигна с музика. Тръшнаха уредбата на палубата и нощта се изпълни със салса от Лимоновите планини. Шнайдер и Хансен сглобиха наргиле и му подпалиха нагревателчето. Димът се вдигна нагоре между забулените в мъгла мачти. Крюкшенк раздаваше пури от Индигоград.

— Тези са забранени — отбеляза Дьопре, докато въртеше една между пръстите си.

— Военни трофеи — отвърна Крюкшенк, захапа своята пура и се просна по гръб на палубата. Изви се на една страна и я запали от нагревателя на наргилето. Имаше гъвкаво тяло. Погледна ме и ми се усмихна. Престорих се, че не съм се облещил в изящните форми на маорския й „ръкав“.

— Брей! — подметна тя и се претърколи към мен. — Сега пък се правим на недостъпни.

Извадих една „Седморка“ от джоба си и я запалих.

— Пиехме си кротичко, преди да се появите вие.

Въгленчето на пурата й се разгоря.

— Да бе. Две стари кучета, които се хвалят с подвизите си. Убийствата ли си мерехте?

— Крюкшенк, откъде отмъкна тия пури?

— От военния склад на „Мандрейк“, точно преди да излетим. Не съм откраднала нищо, всичко беше уговорено. Обещах му да се срещнем в оръжейната, когато се върна. Кажи сега — убийствата ли си брояхте?

Погледнах към Дьопре Той се хилеше.

— Не.

— Хуууубаво. — Тя изпусна облаче бял дим. — Наслушах се на подобни глупости, когато бях с парашутистите. Тъпи, безмозъчни копелдаци. За Бога, какво толкова важно има в това да убиваш хора? Всеки от нас го може. Въпрос на умение и желание.

— И на техника, разбира се.

— Подиграваш ли ми се, Ковач?

Поклатих глава и надигнах чашата. Имаше нещо тъжно в разговора с Крюкшенк. Напомняше ми за моята младост.

— Ти си от Лимон, нали? — попита Дьопре.

— Планинско чадо, родено и отгледано. Защо?

— Сигурно си си имала работа с кейрфорци?

Крюкшенк изруга.

— Тези негодници! Да, често се навъртаха около нас. Особено през зимата на 28-а. Качваха се на групи с кабинковите лифтове, вършеха гнусните си дела, а когато им се опъвахме, горяха цели села.

Дьопре ме погледна многозначително. Кимнах.

— Хенд е бивш кейрфорец.

— Не му личи. — Тя отново дръпна от пурата. — А и от къде на къде? Те всичките изглеждат като нормални хора, докато не дойде време за молитва. Знаете ли, въпреки всички гадости, които струпват на Кемп… — тя се поколеба и се огледа подозрително. На Санкция IV човек винаги се оглежда за политкомисар, преди да каже нещо важно. — Той поне вярва в това, което върши. Четох, че ги прогонил от Индигоград, преди да започне блокадата.

— И добре е направил — кимна Дьопре. — Маниак като него няма да търпи конкуренция.

— Говорят, че квелизмът е същата стока. Никаква религия.

Изхъмках.

— Ей — Шнайдер се намести между нас. — И аз зная нещичко по въпроса. Какво казваше Квел? „Плюй в лицето на тираничния Господ Бог, ако този шибаняк посмее да ти поиска сметка.“ Нещо такова, нали?

— Кемп не е никакъв квелист — намеси се Оле Хансен, опрян с гръб на перилата. Той ме погледна въпросително. — Нали, Ковач?

— Въпросът е спорен. Кемп заимства доста от квелизма. — Взех мундщука на наргилето и го захапах. Димът удари в дробовете като студен вятър. Закашлях се и изплюх мундщука. — А и цитатът ти е боклук. Неоквелистка измишльотина.

Това предизвика малка буря.

— О, я стига…

— Какво?

— Казала го е на смъртно легло, за Бога!

— Шнайдер, тя никога не е умирала.

— Ето това — вдигна пръст Дьопре — наричам истинска вяра.

— Добре де, никой от нас не я е виждал да умира. Просто е изчезнала. Човек не произнася речи на смъртното си легло, след като не е умрял.

— Може да е било прощално слово.

— Прощално, предсмъртно — глупости! — надигнах се. Ако искате цитати, ще ви засипя с тях.

— Дааа!

— Хайдеее!

Те се отдръпнаха да ми направят място.

Изкашлях се.

— „Няма на кого да давам сметка…“ — е казала тя. Това е от „Дневник на кампанията“, не някакви глупости, уж изречени на предсмъртния одър. Малко преди това отстъпили от Милспорт, косени от техните микробомбардировачи, а правителството на Харланов свят дънело ефира със закани, че скоро Господ Бог ще я призове, за да й поиска сметка. А тя отвърнала: „Няма на кого да давам сметка, най-малкото на Господ Бог. Като всички тирани и той не заслужава дори слюнката, която ще изгубя, за да му отговарям. Сделката, която сключих с него, е безкрайно простичка — аз няма да му търся сметка и той ще ми отвърне със същото.“ Точно това са й думите.

Ръкоплясканията им бяха като плясък на птичи криле.

Огледах лицата им, търсейки ирония и насмешка. За Хансен речта ми изглежда значеше нещо. Имаше замислен вид, захапал лулата. Шнайдер пляскаше и подсвиркваше, но очевидно се наслаждаваше на шоуто. Крюкшенк ми мяташе подканящи погледи. Лицето на Дьопре оставаше неразгадаемо.

— Кажи някое стихотворение — рече той тихо.

— Да! — подкрепи го Шнайдер. — Искаме военна балада.

Кой знае защо изведнъж си спомних площадката за разходки на орбиталната болница. Луманако, Куок и Мунхарто, събрани около мен, с превързани рани. Никой от тях не ме винеше. Законът на вълчата глутница.

— Никога не съм изучавал поезията й — излъгах и се облегнах на перилата, за да скрия лицето си. Пожарищата на далечния полуостров вече гаснеха. Погледах ги известно време и преместих поглед към въгленчето на пурата в ръката ми.

— Този квелизъм май пуска доста дълбоки корени — пошушна ми в ухото Крюкшенк, която незабелязано бе застанала до мен. — Сериозно ли си от Харланов свят?

— Сериозно. Защо питаш?

— Просто така.

— Крюкшенк, тя е била смахната. Вероятно е причинила повече истинска смърт, отколкото всички войници на Протектората, взети заедно.

— Впечатляващо.

Погледнах я и не можах да сдържа усмивката си.

— Ох, Крюкшенк, Крюкшенк.

— Какво?

— Някой ден ще си спомниш за този разговор. Някой ден, след сто и петдесет години, когато дойдеш на моя акъл.

— Сигурно си прав, старче.

Поклатих отново глава, но не можах да прогоня усмивката си.

— Твоя работа.

— Ами да. Правя каквото си искам, откакто се помня. По-точно от единадесетгодишна възраст.

— Божичко, че това са цели десет години!

— Ковач, аз съм на двайсет и две. От пет години съм в армията, от три — в стратегическия резерв. Завърших десантната школа девета по успех. От общо осемдесет курсанти. Имам седми боен разряд. Ефрейторски пагони на деветнадесет, сержант на двайсет и две.

— Убита на двайсет и две — допълних, малко по-рязко, отколкото възнамерявах. Тя ме стрелна с поглед.

— Ама и ти си в отвратително настроение. Да, убита на двайсет и две. Но сега съм обратно в играта, както всички други наоколо. Вече съм голямо момиче, Ковач, тъй че престани да се държиш, сякаш съм ти по-малката сестричка.

— Както наредиш, голямо момиче.

— Одеве видях, че ме гледаш. Та какво ще кажеш, старче? Да го направим ли, преди радиацията да ни е изсмукала докрай? Да сграбчим момента?

Спомени от един друг бряг се гонеха в главата ми, от девствен пясък и Таня Вардани, седнала в скута ми.

— Не зная, Крюкшенк. Не съм убеден, че времето и мястото са подходящи.

— Вратата май те изплаши, а?

— Това имах предвид.

Тя махна с ръка.

— Както и да е. Как мислиш, Вардани ще успее ли да я отвори?

— Веднъж вече го е направила.

— Да, но сега прилича на истинска развалина.

— Заради лагера е, Крюкшенк. Не ти препоръчвам да го пробваш.

— Нямам намерение, старче. Ние не служим в лагерите. Това е работа на правителството. Пращат само местни.

— Нищо не знаеш, Крюкшенк.

— Може, но пък съм чувала какво говорят за Клина на Карера. Ритуални екзекуции на затворници. Гадна работа по всички стандарти. — Тя се обърна настрани. Виждах само тъмния й профил. Усещах, че губя контрол над разговора и това никак не ми се нравеше. Наведох се към нея.

— Прощавай.

— Остави. — Тя се отдръпна леко от мен.

— Не, наистина. Съжалявам. Това място ме убива.

Неохотна усмивка на устните й.

— Говоря сериозно. Мен са ме убивали много повече пъти — поклатих глава. — Просто никога досега не съм умирал толкова дълго.

— Сигурно. А и точиш лиги по археоложката. Нали?

— Толкова ли си личи?

— Сега вече да. — Тя разгледа пурата, угаси я и я прибра в джоба на ризата. — Не те виня. Тя е умна и запалена по ужасно интересни неща, които едва ли са истина. Загадъчна жена. Разбирам защо те привлича. — Тя ме погледна. — Изненадах ли те?

— Аха.

— Може да съм малка, ама ги виждам нещата. Това, за което сме дошли, може да преобърне целия свят. Нали разбираш за какво говоря?

— Да.

— Хубаво, защото каквото и да правим оттук нататък, надзърнем ли веднъж през онази врата, нищо вече няма да е същото за нас. До края на дните ни. — Тя не сваляше поглед от мен. — Малко е странно, да знаеш. Чувствам се, както когато умрях. Не зная дали трябва да ме е страх. Не, човече, направо го очаквам с нетърпение. Не мога да изтрая да видя какво има от другата страна.

Някакво топло чувство изпълваше пространството между нас. Чувство, което се хранеше от думите й и от израза на лицето й. Тя се усмихна, съвсем мимолетно този път, сетне се обърна настрани.

— Ще се видим пак, Ковач — чух гласа й.

Изпратих я с поглед, докато се отдалечаваше по палубата към другите.

Чудесно се справи, Ковач. Не можеше ли да си малко по-деликатен?

Такива са обстоятелствата. Аз умирам.

Всички умирате, Ковач.

Траулерът се люшна над вълните и отзад мрежата изскърца. Спомних си за зловещия й „улов“. Метнах пурата зад борда и закрачих към каюткомпанията.

— Ей, Ковач? — повика ме Шнайдер, който идваше от другата страна. — Къде се губиш бе, човек?

— Зовът на природата — отвърнах и влязох в тясното помещение. Вътре цареше почти непрогледен мрак, наложи се да премина на нощно виждане. Дори така едва различавах отделни детайли — желязно легло, закачено на стената, рафтове, бюро. Прекосих с три крачки каюткомпанията и се подпрях на бюрото. Затворих очи и оставих на светлината да се блъска зад спуснатите ми клепачи. Каквото и да бяха сложили в наргилето, сега се виеше в ума ми като змия.

„Гледай тук, Клинов вълк. Знаеш ли какво е това? Виждаш ли как се събира реколтата?“

„Разкарай се от главата ми, Семетайр.“

„Грешиш. Аз не съм шарлатанин и Семетайр е само едно от стотиците имена…“

„Каквото и да си, плачеш за куршум в лицето.“

„Но ти ме доведе тук.“

„Не мисля.“

Видях череп, увиснал под неестествен ъгъл в мрежата. Сардонична усмивка на прояденото лице.

„Ковач-Ковач-Ковач…“

Премигнах и инфоколонката върху лявата ми ретина се задейства. Някой се движеше зад мен. Изправих се и се загледах през светлия отвор на вратата. Нещо се местеше там. Заех позиция, пристъпих напред, затаил дъх…

Извъртях се, готов да убивам.

— По дяволите, Ковач, изкара ми акъла!

Отвън стоеше Крюкшенк, опряла ръце на хълбоците. Сиянието на инфоколонката озаряваше неуверената усмивка на лицето й и разтворената й риза под маскировъчния комбинезон.

— Крюкшенк, какво за Бога, търсиш тук?

— Ами ти? Нали каза, че те призовала природата? Какво смяташе — да пикаеш върху командното табло?

— Защо си ме проследила? — не се предавах аз. — Да ми го държиш ли искаш?

— Не зная. Това ли ти харесва? Или си падаш по дигиталния секс?

Отново затворих очи. От Семетайр нямаше и следа, но змията в мен продължаваше да се усуква. Когато отворих очи, Крюкшенк все още стоеше пред мен.

— Крюкшенк, ако говориш така, накрая ще си го получиш.

Тя се ухили. Вдигна лявата си ръка и пъхна пръст в небрежно разтворената си риза. Гърдите й се показаха. Тя докосна зърното на едната и то почти незабавно набъбна.

— Харесвам ли ти, Емисарче?

Пристъпих към нея и тя мушна бедрото си между краката ми. Избутах ръката й от гърдите и я замених с моята. Прегръдката ни наподобяваше клинч на уморени борци, и двамата бяхме свели поглед към настръхналото зърно и онова, което пръстите ми вършеха с него. Усещах, че дъхът й се учестява, ръката й се плъзна надолу под колана ми. Тупнахме на леглото, оплетени в собствените си дрехи. Завивките бяха подгизнали, от удара с леглото в каютата се вдигна влажна пелена. Ухилих се, заровил лице в косата й.

— Горкият Ян.

— А? — тя се извърна и ме погледна в лицето.

— Това страшно ще го ядоса. Хвърлил ти е око още в Приземяване.

— Нищо чудно, с крака като тези всеки нормален мъж ще се влачи след мен. Но това не значи нищо.

— Добре. Щом настояваш.

— Хубаво. Да продължаваме. — Тя се плъзна надолу и опря гърдите си в набъбналия ми член. — Пък и той сигурно вече се е прехвърлил на археоложката.

— Какво? — Опитах се да седна. Крюкшенк ме бутна назад, съсредоточена да търка члена ми със зърната на гърдите си.

— Ще стоиш там, докато приключа с теб. Не смятах да ти го казвам, но после реших, че и сам ще го разбереш. На няколко пъти ги виждах да се усамотяват. След това Шнайдер неизменно се появяваше с широка усмивка, та предположих… нали се сещаш? — Тя повдигна рамене и отново се върна към това, което правеше. — Е, той не изглежда никак зле за бяло момче. А Вардани… горката… приема, каквото й… се предложи. Харесва ли ти това, Ковач?

Изстенах.

— Така си и мислех. Ах вие, мъже. Толкова сте праволинейни в секса. Научи ли ви човек веднъж номерата… и ставате лесни.

— Ела ми тук, Крюкшенк.

— О, не. Няма начин. Искам да ти видя физиономията, когато повече не можеш да се сдържаш, а аз не ти позволявам да го направиш.

Не ми беше никак лесно да се боря с мяркащите се образи на Семетайр, Шнайдер и Вардани в неговите прегръдки, но с повечко упоритост и ентусиазъм Крюкшенк скоро отведе мислите ми на друго, по-приятно място. На три пъти ме накара да стигам до ръба и всеки път ме връщаше, накрая ръката й започна да се мести в бясно темпо по члена ми. Чувах възбудените й стенания, изтръгнати направо от гърлото. Аз също изстенах, а от слабините ми бликна фонтан, който опръска и двама ни. Чувствах се, сякаш се е изключила някаква част от мозъка ми. Бях забравил напълно за Вардани, Шнайдер и Семетайр. Отпуснах се на влажното легло и каютата се завъртя пред очите ми.

Не след дълго Крюкшенк се раздвижи, премести се нагоре и ме яхна през гърдите.

— А сега, Емисарче — рече, докато обхващаше главата ми с ръце. — Искам да си платиш за удоволствието.

Пръстите й повдигнаха тила ми и тя се разтвори пред мен, полюшвайки се леко, като майка, който приспива детето си. Вагината й беше топла и влажна, соковете, които изтичаха от нея, имаха солено-горчив вкус. Усещах причудливата миризма на изгоряло дърво, чувах приглушените й стенания. Мускулите на бедрата й се стягаха все повече с приближаването на кулминацията и накрая тя се надигна и започна да се търка все по-силно в лицето ми. Дишането й стана пресекливо, накрая премина в дрезгаво стенание.

„Няма да се отървеш толкова лесно от мен, Клинов вълк…“

Крюкшенк се надигна още малко, застина за миг, погълната от безмерното удоволствие на оргазма, сетне се отпусна върху гърдите ми.

„Няма да ти е лесно…“

— А сега — рече тя след малко. — Да видим какво… Ох.

Изненадата в гласа й бе осезаема, за щастие успя поне да прикрие разочарованието си. Членът ми беше полуизправен, недостатъчно твърд, за да проникне в нея.

„Да. Виждаш ли как се събира реколтата?“

„РАЗКАРАЙ СЕ ОТ ГЛАВАТА МИ, СЕМЕТАЙР!“

Подпрях се на лакти, усещайки как бързо ме напускат и последните остатъци на възбудата. Огънят, който бяхме запалили в каютата, неусетно чезнеше. Опитах да се усмихна, но Семетайр ми отне и тази възможност.

— Съжалявам. Тази гадна радиация ми взе и това — по-скоро, отколкото очаквах.

Тя сви рамене.

— Не се кахъри, Ковач. На всеки може да се случи.

„Виждаш ли как…“

— Всъщност, ако искаш, можем да опитаме. Въпреки това. Няма да е кой знае колко трудно, цялата съм мокра.

Тя се отпусна върху мен и започна бавно да се поклаща. В бледата светлина на каютата втренчих поглед в слабините й, сякаш очаквах силата ми да дойде оттам. Постепенно топлината на тялото й и равномерният натиск оказаха своето въздействие и аз проникнах бавно в нея. На няколко пъти членът ми се изплъзваше, но тя бе винаги готова да го върне вътре с опитни ръце. Пъхнах палец в устата й, навлажних го и след това започнах да галя с него клитора й. Тя дръпна свободната ми ръка и я постави на гърдите си. Малко след това се изпразни отново. Аз не можах, но въпреки това се чувствах удовлетворен.

Тя се наведе и ме целуна по устните. И да имаше нещо повече в жеста й, не го долових. Ако не друго, поне имах усещането, че съм успял да преборя Семетайр. По-късно, когато Крюкшенк се облече и излезе навън, където бе посрещната с бурни аплодисменти от другите, аз продължих да се въргалям на влажното легло. Чаках го, но той не се появи.

Първата ми малка победа на Санкция IV.