Ричард Морган
Сразени ангели (16)

16.

Изплувах на бял свят с киселинен дъх в устата и засъхнала върху корема сперма. Топките ме боляха, сякаш някой ги беше настъпвал. В ъгъла на кабинната премигваше червен циферблат. Две минути и половина реално време.

— Мамка му… — покашлях се и се огледах. От другата страна на кушетката имаше руло с големи салфетки — вероятно точно за тази цел. Откъснах едно парче и се избърсах, докато все още се опитвах да прогоня виртуалността от очите си.

Бяхме се чукали в езерцето под водопада, без дори да излизаме на повърхността.

После на брега.

И накрая на товарната платформа, малко преди всичко да приключи.

Откъснах още салфетки и си изтрих лицето. Облякох се бавно, напъхах „умния“ автомат в колана и потръпнах болезнено, когато се опря в изтощения ми член. Намерих огледалото и се огледах в него, опитвайки се да си изясня какво се бе случило с мен там вътре.

Емисарска психика.

Бях използвал някои трикове върху Вардани и сега тя бе добре, или поне показваше признаци на бързо възстановяване. Точно това исках. Не очаквах обаче, че Вардани ще се привърже към сексуалните аспекти на техниката и ще изпитва нужда от нови процедури.

Никога досега не се бе случвало. Поне на мен.

Не бях наясно и с моите чувства. Нямаше никакъв начин да го разбера, докато се разглеждам в огледалото. Сложих си усмивка на лицето и излязох навън, при застиналите машини за мускули. Вардани ме чакаше до една от тях…

… и не беше сама.

Тази мисъл още се просмукваше през приятно отпуснатата ми нервна система, когато дулото на едрокалибрен фотонер се подпря в тила ми.

— Съветвам те да избягваш резки движения, друже. — Странен, екваториален акцент, какъвто не се чуваше по тези места. — Инак ти и приятелката ти ще си тръгнете оттук без глави.

Опитна ръка опипа пояса ми и измъкна автомата, след това го хвърли към другия край на помещението. Чух приглушен тропот от падане.

Опитах се да си представя къде лежи.

Екваториален акцент.

Кемписти.

Погледнах към Вардани, с безпомощно увиснали ръце до тялото, и към другия, който бе притиснал малък компактен бластер в тила й. Носеше плътно прилепнал, черен стелт костюм и маска от прозрачна пластмаса, която се нагъваше, следвайки движенията на лицевите му мускули. Само на мястото на очите имаше два симетрични отвора. Беше нарамил раница, в която вероятно държеше пълно оборудване за проникване в сгради. Като минимум би трябвало там да има биоиндикаторен скенер, шифрочетящо устройство и автоблокатор на охранителната система.

… много добре оборудвани…

— Свършено е с вас, момчета — рекох, с удивително спокойствие.

— Много смешно, друже. — Този, който ме обезоръжи, ме извъртя и сега гледах във фунията на фотонера. Същите дрехи, идентична лицева маска. Същата черна раница. Още двама техни близнаци се мотаеха някъде отзад и държаха под постоянно наблюдение изхода на помещението. Дулата на техните фотонери сочеха към пода. Ентусиазмът ми да изравня шансовете за успех на двете страни започна да се топи като екранчето на изключен монитор.

Игра на време.

— Кой ви праща, момчета?

— Виж какво — прекъсна ме първият. — Нещата стоят така. Дошли сме за нея, ти си само купчина крачещ въглерод. Затвори си устата и може би ще вземем и теб, да сте си чифт. Но продължаваш ли да ме дразниш, ще те изпека на грил, колкото да видя как изглеждат в печено състояние емисарските ти клетки. Ясен ли съм?

Кимнах, полагайки отчаяни усилия да се освободя от постсъвкупителната вялост, която ме бе завладяла. Пристъпих едва забележимо от крак на крак…

… и прогоних скорошните спомени.

— Добре. А сега, да ви видя ръцете. — Той бръкна в един от джобовете на костюма си и извади контактен парализатор. Дулото на фотонера не мръдна и на милиметър от центъра на челото ми. — Един по един, разбира се.

Вдигнах лявата си ръка и я протегнах. Дясната стиснах зад гърба си, завладян от безсилен гняв.

Малкото сиво апаратче се опря в дланта ми и в горния край премигна едно индикаторче. Наложи се все пак да отмести встрани фотонера, инак парализираната ми ръка щеше да падне върху него…

Сега.

Парализаторът избръмча.

Пълна безчувственост. Студено. Локалната версия на усещането при прострелване с лъчев парализатор. Ръката ми увисна като мъртва риба и едва не забърса дулото на фотонера, въпреки че го бе изместил. Той се отдръпна едва забележимо, но това бе само рефлекс. Маската се захили.

— Чудесно. А сега и другата.

Усмихнах се и го застрелях…

Гравитационна микротехнология — най-новото изобретение на компания „Калашников“.

… от хълбока. Три пъти в гърдите, надявайки се да пробия бронята и да засегна раницата. Алена кръв…

На близка дистанция „Калашников АКС91“ е в състояние да се издигне във въздуха и да преодолее разстоянието до биоимплантанта в дланта.

… обагри стелт костюма и ме опръска по лицето. Той се олюля, размахвайки във въздуха фотонера. Другарите му…

Почти безшумен, максимална мощност при десетсекундни откоси.

… все още не бяха осъзнали какво е станало. Стрелях високо към двама от тях, вероятно уцелих единия някъде. Те се претърколиха и потърсиха прикритие. Отекна ответен огън, далеч от мен.

Извъртях се, влачейки парализираната си ръка като чувалче с пясък, и потърсих Вардани и нейния похитител.

— Не го прави, човече. Защото аз…

Стрелях право в прозрачната маска.

Куршумът го отхвърли поне три метра назад, в разперените ръчища на една фитнес машина, където остана да лежи неподвижно.

Вардани рухна на земята, сякаш костите й се бяха втечнили. Хвърлих се до нея, преследван от изстрели на фотонер. Озовахме се един до друг.

— Как си? — попитах задъхано.

— Добре — прошепна тя, притисната към пода.

И двете й ръце бяха парализирани.

— Хубаво. Не мърдай оттук. — Надигнах предпазливо глава и се огледах.

Никакъв признак от другите двама кемписти. Можеха да са навсякъде. Да ме чакат на пусия.

Прицелих се в раницата на поваления водач. Два изстрела я пробиха, от отворите потекоха раздробени електронни компоненти.

Едва сега охраната на „Мандрейк“ се пробуди.

Блеснаха светлини. Вой на сирени изпълни помещението, от вентилационните отвори в стените нахлуха ята насекомоподобни нанокоптери. На няколко метра от мен едно ято от микромашинките посипа с огън пространството между фитнес машините.

Писъци.

Широк лъч от фотонер проряза въздуха. Нанокоптерите, които докосваше, се възпламеняваха като подпалени пеперуди. Лазерната канонада на останалите се усили.

Писъците преминаха в болезнени стонове. Долових гадната миризма на изгоряла плът. Това вече ми бе познато.

Нанокоптерите се издигнаха и бавно се отдалечиха, изгубили интерес. Последните няколко пуснаха прощални изстрели. Стоновете утихнаха.

Тишина.

До мен Вардани сгъна колене, но не можа да се изправи. Погледна ме изплашено. Подпрях се на единствената си здрава ръка и коленичих до нея.

— Стой там. Веднага се връщам.

По навик първо проверих състоянието на противника, като се стараех да избягвам пряка среща с нанокоптерите.

Маските им бяха застинали в следсмъртни усмивки, но на места все още се забелязваха неголеми бръчици. Приближих се до двамата, застреляни от нанокоптерите, и едва отблизо забелязах, че от главите им се издигат тънички струйки дим.

— Уф, мамка му.

Изтичах при онзи, когото бях застрелял в лицето, но и там бе същата история. Основата на черепа му отзад вече бе почерняла и обгорена и главата му висеше под неестествен ъгъл настрани. Под входното отвърстие от моя изстрел устата зееше в насмешлива усмивка.

— Ковач?

— Да, извинявай. — Прибрах „умния“ автомат и отидох да изправя Вардани. В отсрещния край на помещението вратата на асансьора се отвори, отвътре бликна цял отряд въоръжени пазачи.

— Започва се — въздъхнах аз.

Забелязаха ни. Капитанът вдигна бластера си.

— Не мърдайте! Горе ръцете!

Вдигнах единствената си функционираща ръка. Вардани само помръдна с рамене.

— Не обичам да се ослушват на заповедите ми!

— И двамата сме ранени — извиках в отговор. — Контактни парализатори. Освен това — лошите са мъртви. До един. Само че имаха микродетонатори на „колодите“. Тъй че няма закъде да се бърза. Някой да събуди Хенд.

 

 

Хенд го прие доста спокойно. Накара да претърколят по корем един от труповете и се зае да ровичка в обгорилото отвърстие към гръбначния канал с тънка метална сонда.

— Имало е контейнерче с молекулярна киселина — рече той замислено. — Миналогодишен хит от „Шорн биотех“. Не знаех обаче, че кемпистите са се снабдили с такива.

— Те имат всичко, което имате и вие, Хенд. Само дето е в по-малки количества. Така е на война.

— Да, благодаря за съветите, Ковач. — Той потърка уморено очи. — Сигурно не знаеш, че имам докторат върху военновременно инвестиране. Това, което искам да знам, е какво търсехте вие двамата тук в два часа след полунощ.

Спогледахме се с Вардани. Тя повдигна рамене.

— Чукахме се — рече.

Хенд се ококори.

— Ах — въздъхна той. — Вече.

— Какво означава то…

— Ковач, моля те. Не ми причинявай главоболие. — Той се изправи и кимна на двамата криминолози, които се навъртаха наблизо. — Добре, изнесете ги оттук. Вижте дали няма да намерите съвпадение с тъканните проби от улица „Откритие“ и стената на канала. Те са в документ Ц22.

Останахме да гледаме как откарват труповете на колички. Хенд подаде сондата на един от криминолозите и избърса ръце една в друга.

— Някой много иска да сложи ръка върху вас, госпожице Вардани — подметна той. — Някой с възможности. Предполагам, това би трябвало да ме убеди, че съм постъпил правилно, като съм инвестирал във вас.

Вардани се поклони иронично.

— Този някой трябва да разполага с вътрешни хора — добавих замислено. — Дори с раница, натъпкана със заглушаваща апаратура, ще му е доста трудничко да се промъкне вътре без чужда помощ. Имаме изтичане на информацията.

— Така изглежда.

— Кого прати да провери „опашките“, които доведохме от бара предната нощ?

Вардани ме погледна разтревожено.

— Някой ни е проследил?

Посочих Хенд.

— Той го казва.

— Хенд?

— Така е, госпожице Вардани. — Изглеждаше ужасно изморен и ми хвърли укоризнен поглед. — Мисля, че беше Денг.

— Денг? Сериозно ли говориш? Не трябваше ли да е на подготовка за новия „ръкав“?

— Денг имаше замразен клонинг — сряза ме той. — Това е стандартна политика при ръководителите на охранителни звена, а и той е разполагал с цяла виртуална седмица за възстановяване, преди да бъде въведен в обстановката и прехвърлен в новото тяло. Мисля, че беше напълно готов за работа.

— Мислиш ли? Защо не му се обадиш?

Хенд вече посягаше към телефона.

— Събудете Денг Жао Жун, ако обичате. — Той почака. — Ах, така ли? Е, опитайте това, в такъв случай.

Поклатих глава.

— Хенд, осъзнаваш ли какво правиш. Този човек тъкмо се е възстановил от предишната си смърт. Намирал се е в ужасно нестабилно състояние на духа. А ти го пращаш на акция, при това свързана с нашия случай? Остави този телефон. Няма да го откриеш. Той вече те е продал, и то за жалки грошове.

Хенд стисна зъби и продължи да притиска телефона до ухото си.

— Хенд, че аз почти го подтикнах да го направи. Да, не се блещи такъв. Казах му, че „Мандрейк“ не дава пукната пара за него и такива като него, а ти го потвърди, като сключи сделка с нас. А след това го върна в строя, за да му покажеш къде му е мястото.

— Не съм го пратил аз, Ковач — просъска ядно той. Ръката, с която стискаше телефона, бе побеляла. — А и ти нямаше защо да му дрънкаш подобни неща. А сега, затвори си устата, ако обичаш. Да, Хенд е на телефона.

Той се заслуша. От слушалката долитаха кратки, отривисти реплики, в които се долавяше гняв. Накрая затвори.

— Рано снощи Денг е напуснал сградата със собствен транспорт. Около полунощ са му изгубили следите на улица „Старото кметство“.

— Нещо май губим връзка със служителите в последно време?

— Ковач. — Той протегна ръка, сякаш възнамеряваше да ме спира. — Не искам да чувам такива неща. Ясно ли е? Не желая да ги чувам.

Повдигнах рамене.

— Че кой иска? Тъкмо по тази причина се случват.

Хенд дишаше тежко.

— Ковач, не възнамерявам да обсъждам с теб служебните си проблеми. При това в пет часа сутринта! — Той се извъртя рязко на токове. — Най-добре да се приготвите. В девет се прехвърляме в Дангрекската симулация.

Метнах поглед на Вардани и забелязах, че ми се усмихва. Двамата си разменихме намигвания зад гърба на Хенд. Духът на бунтовничеството беше заразителен.

Хенд спря на десетина крачки от нас. Сякаш ни беше усетил.

— Ох — той се извърна и ни погледна. — Между другото. Преди около час кемпистите са хвърлили мародерна бомба над Собървил. С висока мощност. Няма оцелели.

Мярнах бялото на очите на Вардани, когато тя отмести поглед от мен. Долната й челюст беше увиснала.

Хенд постоя още малко, да се порадва на ефекта от думите си.

— Помислих, че ще искате да го знаете — подхвърли накрая.