Ричард Морган
Сразени ангели (22)

22.

Хенд продължи да гледа към замръзналото изображение на екрана дълго време след като Сън спря проектора. Никой от останалите не гледаше натам. Насядали в кръг или скупчени при вратата, всички бяха втренчили погледи в него.

— Нанотех, нали? — попита Хансен, изразявайки мнението на останалите.

Хенд кимна. Лицето му беше маска, но изострените ми сетива долавяха кипящия отдолу гняв.

— Експериментален нанотех — добавих. — Хенд, доколкото си спомням, мерките за сигурност не трябваше да надхвърлят обичайното.

— Така беше — кимна той замислено.

— Работил съм с военни наносистеми — обади се Хансен. — Но никога не съм виждал нещо подобно.

— Не би трябвало да си виждал — рече Хенд и се приближи към екрана. — Това е съвсем ново. Наричаме го нулева конфигурация. Нанолите са лишени от специфична програма, която да следват.

— И какво всъщност правят? — попита Амели Вонсава.

Хенд я погледна учудено.

— Нищо. Нищо не правят, госпожице Вонсава. Точно така. Хранят се с радиация от взрива и се възпроизвеждат. Освен това те съществуват. Това са зададените параметри.

— Значи са безвредни — подметна Крюкшенк със съмнение в гласа.

Видях, че Сучиади и Хенд разменят погледи.

— Безвредни, поне засега — Хенд докосна едно копче на неговия стол и изображението изчезна. — Капитане, датчиците, които разположихте, ще бъдат ли в състояние да ни предупредят, ако се появи неочаквано раздвижване?

Сучиади се намръщи.

— Всичко, което мърда, ще излезе на екрана — рече той. — Но…

— Чудесно. В такъв случай, да се захващаме за работа.

Чу се тих ропот. Без да обръща внимание на никого, Хенд се надигна и излезе навън, като остави покривалото на входната врата вдигнато. Оле Хансен вирна брадичка по маниера на Хенд и се зае да имитира наперената му походка, но Сучиади го сгълча. След това започна да разпределя задачите.

Чаках да приключат. Войниците излизаха един по един. За миг зърнах Таня Вардани при вратата, тя също погледна към мен, но Шнайдер й пошушна нещо и двамата излязоха. Накрая останах сам. Почаках още няколко минути, след това отидох в помещението на Хенд. Намерих го да се изтяга на койката, вперил поглед в тавана. Дори не погледна кой влиза.

— Какво искаш, Ковач?

Дръпнах един стол и седнах.

— За начало, да не хвърляш толкова много прах в очите.

— Не помня да съм лъгал някого напоследък. А внимавам за тези неща.

— Но и не си казал много истини. Само сумтиш, а в работа като нашата това е вредно. Момчетата не са глупаци.

— Не са, вярно е — кимна той с безразличието на ботаник, който говори за своите екземпляри. — Но им се плаща, а това е важното.

— На мен също, което не би ми попречило да ти извия врата, ако нещата се объркат.

Мълчание. И да го бях изплашил, не си пролича с нищо.

— И така — продължих, — ще ми кажеш ли какво става с тези наноли?

— Нищо не става. Чу какво обясних на госпожица Вонсава. Нанолите са в нулева конфигурация, защото не правят абсолютно нищо.

— Стига вече, Хенд. Щом не правят нищо, какво толкова си се стегнал?

Той продължи да гледа към тавана. Очевидно обмисляше някакъв много важен въпрос.

— Знаеш ли — промърмори — какво им е великото на войни като тази?

— Че пречат на населението да мисли?

На лицето му трепна бледа усмивка.

— Потенциалът за модернизиране — рече.

Тази мисъл внезапно го изпълни с енергия. Той спусна крака на пода, сплете пръсти и втренчи поглед в мен.

— Ковач, какво мислиш за Протектората?

— Шегуваш се, нали?

Той поклати глава.

— Никакви игрички. Кажи ми, какво е за теб Протекторатът?

— „Ръка на скелет, стиснала яйце, преди да се излюпи“?

— Много поетично, но не исках да ми цитираш Квел. Питам те какво мислиш.

Повдигнах рамене.

— Мисля, че е била права.

Хенд кимна.

— Да — рече. — Била е права. Човешката раса достигна звездите. Преодоля пространства, надхвърлящи нашето въображение. Създаде общества на планети, толкова отдалечени, че и най-бързите кораби ще пътуват хилядолетия, за да ги достигнат. И знаеш ли как успяхме?

— Мисля, че съм чувал тази реч.

— Корпорациите — ето кой го направи. Не правителствата. Не политиците. Нито шибаният Протекторат. Корпоративното планиране ни даде идеята, корпоративното инвестиране плати, да я превърнем в реалност, корпоративните служители я построиха.

— Три пъти „ура“ за корпорациите. — Плеснах с ръце.

Хенд не ми обърна внимание.

— А когато свършим, какво става? Идва ООН и ни изтиква. Отнемат ни властта, която са ни дали по време на преселението. Вдигат отново данъците, написват нови правила. Те ни кастрират, Ковач!

— Хенд, разбиваш ми сърцето.

— Не е смешно, Ковач. Имаш ли представа с какви открития щяхме да разполагаме сега, ако не бяха рестриктивните действия на ООН? Знаеш ли колко бързи бяхме по време на преселението?

— Чел съм за това.

— В космическите полети, в криогениката, в биологичните науки, в изкуствения разум — той ги изброяваше на пръсти. — Открития за цял век за по-малко от десетилетие. Истински скок за научното общество. И всичко това спряно от законите на Протектората. Ако не ни се бяха изпречили на пътя, Ковач, досега щяхме да разполагаме със свръхсветлинни кораби. Гарантирано.

— Лесно е да хвърляш обвинения. Но май пропускаш няколко неудобни исторически подробности. Всъщност това едва ли има значение. Но не е ли вярно, че Протекторатът отново е променил правилата, само за да можете ти и твоите корпорации да спечелите по-скоро тази война?

— По същество — да. Говоря неофициално, разбира се. Също както неофициално е присъствието на протекторатски разрушители в космическото пространство около Санкция IV. И също толкова неофициално всички военни разработки на Картела сега са получили зелена светлина.

— Значи това представлява онази гърчеща се маса? Неофициална военна разработка?

Хенд стисна устни.

— Нарича се ИСУКЖ — интелигентна система с ултракратък живот.

— Звучи многообещаващо. И какво всъщност прави?

— Не зная.

— О, за Бога…

— Почакай — той се наклони напред. — Аз не зная. Това е свръхнова разработка. Наричат ги „взаимодействащи със средата реактивни наносистеми с отворена програма“. Съкратено ОПРО-ни.

— ОПРО-ни, значи? Ама че хитро. Оръжие ли е това всъщност?

— Разбира се.

— Как действа?

— Ковач, ти не ме слушаш. — Той въздъхна изморено. — Това е еволюираща система. Интелигентна еволюция. Никой не знае какво прави. Опитай се да си представиш какво би станало с живота на Земята, ако ДНК молекулата можеше да разсъждава, дори по свой, примитивен начин. Представи си колко по-бърза щеше да е еволюцията. А сега ускори този процес приблизително един милион пъти, защото, когато ги наричат с ултракратък живот, имат предвид точно това. Последния път, когато четох сведения за проекта, ставаше въпрос за продължителност на живота до четири минути. Какво означава това? Ковач, ние едва сега осъзнаваме неговите възможности. Опитаха с високоскоростно моделиране в компютъра, но всеки път резултатът е различен. Веднъж строи роботизирани оръдия, наподобяващи скакалци, с размер на паякотанк, само дето могат да скачат по седемдесет метра и да водят огън от въздуха. Друг път се превръща в спороносен облак, който при допир прекъсва връзките между въглеродните молекули.

— О, страхотно.

— Само дето не биваше да е там, отвън. Този район не е обозначен като военен полигон.

— Но сигурно може да прави и други неща?

— Да — кимна Хенд. — Не бих искал да си ги представям. Веднага щом премине към активна фаза.

— И колко време ще отнеме това?

Хенд повдигна рамене.

— Докато събуди охранителната система на Сучиади. Открият ли огън по него, веднага ще започне да еволюира, за да може да противодейства.

— А ако го унищожим още сега? Бас държа, че Сучиади ще го предложи.

— С какво? Ако използваме резонаторното оръдие на „Наджини“ само ще ускорим развитието му. Това е интелигентна наносистема. Състои се от наноли — не можеш да ги убиеш поотделно. Все няколко ще оцелеят. По дяволите, Ковач, в нашите лаборатории ги изтребвахме до осемдесет процента от първоначалното количество и пак получавахме отлични резултати. Нали такъв е принципът. Оцеляват най-здравите и приспособените шибаняци и тъкмо те побеждават следващия път. Каквото и да направиш на нулевата конфигурация, само можеш да си влошиш положението.

— Трябва да има някакъв начин да ги спрем.

— Да, има. Но когато разполагаш с неутрализиращ код. Аз не го зная.

От радиацията, лекарствата или нещо друго, но изведнъж се почувствах ужасно изморен. Каквото и да кажех, щеше да е в тон с тирадата на Таня Вардани срещу военщината. Хабене на топъл въздух. С тези хора не се разговаря. Войници, корпоративни служители, политици. Най-добре е да им теглиш куршума, но и тогава едва ли ще постигнеш нещо.

Хенд се покашля.

— Ако имаме късмет, ще се измъкнем оттук, преди да се развие прекалено много.

— Ако Геде е на наша страна, искаш да кажеш?

Той се усмихна.

— Щом така ти харесва.

— Хенд, не вярваш и на думичка от това.

Усмивката му се стопи.

— Откъде знаеш в какво вярвам?

— ОПРО-ни. ИСУКЖ-и. Ти ги рецитираш наизуст. Знаеш всичко за тези шибани програми. Когато Карера ни предупреждаваше за ускореното развитие на нанотехнологиите, ти дори не мигна. А сега изведнъж си ядосан и уплашен. Нещо тук ми намирисва.

— Съжалявам, Ковач. Казах ти всичко, което ми е известно.

Сграбчих го. Изправих го на крака и тикнах един от автоматите под носа му.

— Слушай ме внимателно.

— Ковач, не ставай сме…

— Казах да млъкваш!

— Ковач, ако ми направиш нещо, ще съжаляваш дълбоко. Парите ти са на Латимер, но пропускът за там…

— Като гледам, май няма голяма надежда да си ги прибера.

— Подсигурил съм се, Ковач. Дори да ме убиеш, само ще си похабиш куршумите. В Здрач ще ме пренахлузят и…

— А получавал ли си куршум в корема?

Той втренчи поглед в мен. Не смееше да проговори.

— Това са високоскоростни осколочни проектили. Противопехотни, за стрелба на къси разстояния. Предполагам, че си видял какво направиха с групата на Денг. Влизат цели, а излизат на множество осколки. Ако те гръмна в червата, ще агонизираш чак до вечерта. Ще преживееш всяка секунда от края си. Веднъж ми се случи нещо подобно и повярвай ми, бих направил всичко, за да не се повтори.

— Сигурен съм, че капитан Сучиади ще иска да каже нещо по въпроса.

— Сучиади ще направи каквото му кажа, както и другите. Нямаш приятели сред тях и никой няма да поиска да стане жертва на вашите наноли. А сега, имаш ли нещо против да довършим този разговор по цивилизован начин?

Виждах го как търси потвърждение на лицето ми доколко са сериозни намеренията ми. Сигурно и той като мен бе преминавал през нужната психологическа школовка, само дето обучението на Емисарите е несравнимо по-усъвършенствано. В този момент дори аз самият не знаех дали няма да го застрелям.

Той обаче изглежда видя твърда решимост. Прочетох го в очите му. Прибрах бавно автомата в кобура.

— Каквото ще ти кажа, не бива да напуска това помещение — рече той. — Кажи на другите за ОПРО-ните, но останалото ще бъде между нас. Инак последствията може да са непредсказуеми.

— Толкова ли е лошо? — повдигнах вежди.

— Изглежда… — подхвана бавно, — че съм се надценил. Някой ни е скроил номер.

— Кой?

— Не ги познаваш. Съперници.

— Друга корпорация?

Той поклати глава.

— ОПРО-ните са приоритет на „Мандрейк“. Наехме специалисти по ИСУКЖ от други компании, но проектът си е наш. Всичко е строго засекретено. Но и при нас, както навсякъде другаде, има чиновници, които драпат нагоре. Колеги — последната дума я изплю като храчка.

— И имаш ли много такива колеги?

Това предизвика насмешлива гримаса.

— Ковач, в „Мандрейк“ не се сприятеляваш. Другите ще са с теб само докато това им носи изгода. Поискаш ли повече, смятай се за загубен. Всеки си има територия. Боя се, че съм надхвърлил пределите на моята.

— Какво излиза? Че са пратили тук ОПРО-ните с надеждата да не се върнеш обратно от Дангрек? Не е ли твърде егоистично? Като се има предвид над какво работим?

Хенд разпери ръце.

— Те не знаят какво правим тук. Информацията е закодирана в главния компютър на „Мандрейк“. Единствен аз имам достъп до нея. Струвало им е цяло състояние само да определят местоположението ми.

— Доколко е сигурен този компютър?

— Питаш за проникване отвън ли? Почти непробиваем е. Но виж, отвътре — не зная. Трябваше да бързаме. Защитните кодове са доста стари. Ако имат достатъчно време… — Той сви рамене. — Въпросът винаги опира до време, нали?

— Можем да се изтеглим — предложих. — Да използваме опознавателния код на Карера.

Той се усмихна напрегнато.

— Защо, според теб, Карера ни даде този код? Експерименталните технологии са под юрисдикцията на Картела. За да ги разположат, моите противници са имали влияние във Военния съвет. А това означава достъп до опознавателните кодове на Клина, както и до всички останали, които са на страната на Картела. Забрави за Карера. Той им е вързан в кърпа. Дори и да не е така, кодът със сигурност вече им е известен. — Отново същата напрегната усмивка. — Доколкото знам, когато Клинът се прицели в нещо, обикновено уцелва.

— Така е — кимнах. — Обикновено.

— Разбрахме се. Доволен ли си?

Замислих се.

— Значи единственият начин да се измъкнем оттук е като…

— Точно така. — Той се загледа към прозореца. — Като излъчим сигнал, описващ подробно нашето откритие, придружен от серийния номер на маяк, маркиращ, че това е собственост на „Мандрейк“. Само така можем да се върнем обратно в играта, и то на достатъчно високо ниво, че да смажем тези негодници.

Почаках още малко, но той изглежда бе приключил. Все още не поглеждаше към мен. Докато го разглеждах, изведнъж ми стана мъчно за него. Зная какво е да не дооцениш обстановката. Случвало ми се е.

Тръгнах си, но спрях при вратата.

— Какво има?

— Защо не кажеш няколко молитви? — подметнах. — Може да ти стане по-добре.