Ричард Морган
Сразени ангели (3)

3.

Някъде плачеше бебе.

В продължение на няколко секунди останах да вися на перилата около люка, пропускайки екваториалния климат на борда. Бяха ме изписали от болницата с мнение, че съм готов за действителна служба, но дробовете ми все още не функционираха така добре, както ми се искаше, и влажният въздух значително затрудняваше дишането ми.

— Горещо е тук.

Шнайдер изключи двигателя на совалката и се наведе над мен. Пуснах перилата, за да му освободя място, и засенчих очи срещу слънцето. От въздуха концентрационният лагер имаше безвредния изглед на разхвърляни сред полето постройки, но с приближаване до него суровата действителност те удряше по челото. Набързо издигнатите фибропластични полусфери бяха напукани от горещината, в шахтите между тях се стичаха втечнени отпадъци. Лъхна ме тежката миризма на нагорещен полимер, при приземяването си двигателите на совалката бяха вдигнали във въздуха хартиени и пластмасови боклуци, които бяха полепнали по телената ограда, и сега течащият по нея електричен ток бавно ги разтапяше. Зад оградата, от земята стърчаха роботизирани охранителни устройства, наподобяващи уродливи железни буренаци. Приглушеният ропот на множество човешки гласове бе като далечен и слаб тътен на водопад.

Немногоброен отряд от членове на местната милиция подтичваше зад сержанта, който кой знае защо ми напомняше на баща ми, в някой от неговите по-добри дни. Те заковаха на място, когато зърнаха черната ми униформа, а сержантът измайстори нещо, наподобяващо козируване.

— Лейтенант Такеши Ковач, Клинът на Карера — представих се аз. — А това е ефрейтор Шнайдер. Дошли сме да вземем Таня Вардани, една от вашите затворнички, за разпит.

Сержантът се намръщи.

— Не съм информиран за това.

— Аз ви информирам сега, сержант.

Обикновено в подобна ситуация униформата е напълно достатъчна. На Санкция IV е добре известно, че Клинът е нещо като неофициална служба за специални задачи и по правило винаги получава онова, което иска. Но кой знае защо имах чувството, че номерът няма да мине през гърлото на сержанта пред мен. Вероятно се бе пробудил някакъв смътен спомен за правилника, останал в съзнанието му от времето преди войната, когато всички тези неща все още имаха значение. Или това, или гледката на неговите сънародници, умиращи от глад зад стените на фиброкуполите, го накара да упорства.

— Настоявам да ми покажете писмена заповед.

Щракнах с пръсти към Шнайдер и протегнах ръка за заповедта. Не беше никак трудно да се сдобием с нея. В конфликт с планетни мащаби, какъвто е този, Карера съвсем естествено бе предоставил на своите младши офицери пълномощия, заради които един дивизионен командир от Протектората само би могъл да мечтае. Никой не си бе направил труда да ме попита за какво ми е притрябвала Вардани. Никой не се интересуваше. Поне до този момент най-трудно бе да се сдобием със совалката, във време на война всякакъв род транспортни средства са крайно дефицитни. След като опитахме всичко останало, принудихме се да я отнемем, под заплахата на оръжията, от един армейски полковник, който командваше полева болница в югоизточния край на Сучинда. Със сигурност постъпката ни щеше да доведе до сериозни последствия, но както обича да изтъква Карера, това е война, а не състезание по популярност.

— Това ще ви удовлетвори ли, сержант?

Той пъхна нос в документа, сякаш се надяваше, че холографските печати ще се окажат евтин фалшификат. Гледах го как пристъпва нетърпеливо в прахта. Настроението в лагера беше потискащо и бебешкият рев само го правеше по-трагично. Нямах търпение да се махна от тук.

Сержантът вдигна глава и ми подаде документа.

— Ще трябва да се видите и с коменданта — рече той вдървено. — Тези хора са под правителствен надзор.

— Хубаво — кимнах рязко, стараейки се да покажа недоволството си. — Да идем тогава при този ваш комендант. Ефрейтор Шнайдер, вие ще останете тук. Няма да се бавя много.

Канцеларията на коменданта се намираше на втория етаж на двуетажна сграда, която бе отделена от останалата територия на лагера с допълнителен ред електрическа ограда. Върху пилоните на оградата клечаха малки охранителни апарати, наподобяващи митични летящи чудовища, а униформените пазачи при вратата все още караха ранните години на своето юношество и стискаха твърде тежките плазмени пушки с недорасли ръчички. Личицата им, надзъртащи под възголемите каски, натъпкани с всякакви умни машинки, имаха изморен и озлобен вид. Какво търсеха тук, умът ми не го побираше. Или всички тези охранителни роботи бяха фалшиви, или нещо куцаше в управлението на лагера. Минахме покрай тях, без да кажем нито дума, изкачихме се по леката алуминиева стълба, която някой небрежен строител бе залепил за стената с епоксидна сплав, и сержантът натисна звънеца на вратата. За миг диафрагмата на наблюдателната камера на стената се разшири, после вратата се отмести встрани. Пристъпих вътре и с облекчение вдъхнах хладния, климатизиран въздух на помещението.

По-голямата част от светлината в стаята идваше от редицата монитори на отсрещната стена. Пред тях имаше тясно бюро с клавиатура, покрито с разпилени листове — документи и всякакви подобни административни боклуци. Над всичко това стърчаха празни хартиени чаши от кафе, издигащи се като небостъргачи над индустриална пустош. Опряла ръце на хартиеното море, на стола до бюрото седеше сгърбена фигура.

— Коменданте?

Фигурата се размърда и под светлината от мониторите зърнах блясъка на стомана по протежението на една от ръцете.

— Какво има, сержант?

Гласът бе неясен и приглушен, незаинтересуван. Направих няколко крачки към бледото сияние и мъжът до бюрото вдигна бавно глава. Успях да различа синкаво фоторецепторно око и мозайка от протезираща сплав, която се спускаше надолу по едната страна на лицето и врата към обемистото ляво рамо, то приличаше на подплънка от космически скафандър, но не беше. По-голямата част от лявата страна на тялото липсваше и от хълбока до мишницата бе заменена с шарнирни сервоблокове. Ръката бе сглобена от тънки, стоманени хидравлични системи, които завършваха с черна лапа. Върху китката и предмишницата имаше вградени половин дузина сребристи контактни розетки и в една от тях бе пъхнат свързан с мониторите кабел. Непосредствено до розетката една миниатюрна червена лампичка пулсираше в трескаво темпо. Сигурно бе индикатор за напрежението във веригата.

Изправих се до бюрото и отдадох чест.

— Лейтенант Такеши Ковач, Клинът на Карера — произнесох тихо.

— Тъй значи. — Комендантът се надигна с видимо усилие.

Лейтенант, дали да не запалим осветлението? Аз съм привикнал с мрака, но вие едва ли.

Той плъзна пръст по клавиатурата и след няколко опита светлините от тавана блеснаха. Фоторецепторът изглеждаше помътнял в сравнение със здравото око от другата страна на лицето, по останките от което можех да заключа, че някога е имало правилни, дори привлекателни черти.

— Така по-добре ли е? — Човекът пред мен направи доста безуспешен опит да се усмихне. — Сигурно да, след като пристигате тук от външния свят. — Последните две думи той произнесе с отчетлива ирония. Ръката му описа със замах мониторите на стената. — Светът отвъд тези мънички очи. Кажете ми, лейтенанте, все още ли сме във война за безжизнената, негостоприемна, но натъпкана с археологически боклуци повърхност на тази жалка планета?

Сведох поглед към розетката и пулсиращата до нея лампичка, после го върнах обратно върху лицето му.

— Коменданте, ще помоля за цялото ви внимание.

Той ме погледна, после главата му увисна рязко надолу, сякаш под въздействието на неизвестна механична повреда.

— Ах — прошепна той. — Това ли? — Погледът му се премести към сержанта. — Ти излез навън.

Сержантът изпълни заповедта с готовност, която говореше за липса на каквото и да било желание да остане тук по-дълго. Униформените му помощници го последваха със същия ентусиазъм и последният от тях затвори безшумно вратата. Междувременно комендантът се отпусна на стола и дясната му ръка обхвана включения в розетката на лявата кабел. От устните му се изтръгна звук, който можеше да е въздишка, покашляне или дори смях. Чаках да ме погледне.

Неразривно свързан, ето какво е положението — произнесе той и посочи мигащата лампичка. — Вероятно на този етап все още не бих могъл да издържа едно разкачване. Ако легна, най-вероятно въобще няма да стана и затова съм се закотвил в това нещо. В креслото, искам да кажа. Неудобно е и това ме държи буден. — Той се размърда, за да илюстрира думите си. — И така, с какво мога да бъда полезен на Клина на Карера? Тук, доколкото ми е известно, не притежаваме нищо, което да е чак толкова ценно. Спряха ни медицинските доставки преди месец и дори храната, която получаваме, едва стига за намалени порциони. За хората ми, разбира се — имам предвид превъзходния подбор от войници, който ми бе осигурен. — Той махна към вратата. — Машините, за щастие, не се нуждаят от храна. А нашите посетители още по-малко. — Ново махване, към мониторите.

— Не съм тук заради припасите ви, коменданте.

— Тогава трябва да е, за да ме накажете. Да не съм престъпил някое неписано правило, на което всички вие в Големия свят все още държите? Или пък съм срам и позор за армията? — Това последното май доста му хареса. — Да не сте убиец? Едноличен наказателен отряд на Клина?

Поклатих глава.

— Тук съм заради един от вашите питомци. Таня Вардани.

— Ах, да, археоложката.

Нещо в мен трепна. Не казах нито дума, само положих документа върху бюрото и зачаках. Комендантът го вдигна и наклони глава, разглеждайки го под някакъв странен ъгъл, сякаш беше детска холоиграчка с менящи се изображения. Имах чувството, че си мърмори нещо под носа.

— Има ли проблем, коменданте? — попитах тихо.

Той свали ръка и се подпря на лакът, размахвайки документа пред лицето ми.

— За какво ви е притрябвала? — ме попита също така едва чуто. — Малката Таня. За какво е дотрябвала на Клина?

Изведнъж ми мина мисълта, че може би ще трябва да го убия. Нямаше да е никак трудно, само дето отвън чакаха сержантът и останалите войници. Виж, срещу тях с голи ръце щях да се поизмъча, а и не биваше да забравям роботите часовои. Вместо това добавих повечко ледени нотки в гласа си.

— Този въпрос, коменданте, не засяга нито вас, нито мен. Аз съм тук, за да изпълнявам заповеди — както и вие. При вас ли е Вардани или не?

Но той не беше замесен от същото тесто като сержанта. Вероятно имаше нещо в миналото му, което му даваше сили и увереност. Не смяташе да поддава толкова лесно.

Усетих, че дясната ми ръка се свива зад гърба ми.

Изведнъж тялото му се отпусна напред и документът се изплъзна от пръстите му. Десницата ми изхвърча като камшик и прикова хартийката върху крайчеца на бюрото, препи да е паднала на пода. От гърлото на коменданта се изтръгна тих, шептящ звук.

За един кратък миг двамата разглеждахме мълчаливо заповедта, после комендантът се отпусна назад в креслото.

— Сержант! — извика той пресипнало. Вратата се отвори. — Сержант, доведете Вардани от осемнайсети павилион и я предайте на лейтенанта.

Сержантът отдаде чест и си тръгна, отново с видимо облекчение.

— Благодаря ви, комендант. — Козирувах на свой ред, прибрах документа и понечих да изляза. Почти бях стигнал вратата, когато той заговори отново.

— Търсена жена.

Спрях и се озърнах.

— Какво?

— Вардани — той ме наблюдаваше иззад мътното стъкло на фоторецепторното си око. — Вие не сте първият.

— Не съм първият… какво?

— Преди по-малко от три месеца… — Докато говореше, той сведе поглед към лявата си ръка и лицето му отново се сви конвулсивно. — Преживяхме едно леко нападение. Кемписти. Неутрализираха периметърните машини и проникнаха вътре. Бяха доста добре оборудвани в техническо отношение за група, действаща в пущинак като този. — От устните му се откъсна измъчена въздишка. — Много добре оборудвани. Та те дойдоха за нея.

Чаках го да продължи, но главата му само помръдна едва забележимо. Колебаех се какво да направя. Вратата бе отворена и войниците отвън ме разглеждаха с любопитство. Върнах се при бюрото и повдигнах брадичката му с пръсти. Човешкото му око бе обърнато с бялото навън, а зеницата плуваше в горния край като балон, който се удря в тавана на стая след края на щур купон.

— Лейтенант?

Гласът идваше откъм стълбите. Погледнах за миг пребледнялото лице на коменданта. Дишаше на пресекулки през стиснатите си устни, изкривени в подобие на усмивка. С периферното си зрение виждах мигащата червена светлинка.

— Лейтенант?

— Идвам. — Пуснах главата му и тя увисна на гърдите. Излязох и затворих безшумно вратата зад мен.

Когато се върнах, намерих Шнайдер да седи на едната от предните подпори на совалката и да забавлява цяла тълпа парцаливи хлапета с фокуси. Неколцина униформени наблюдаваха това импровизирано представление от известно разстояние. Той ме видя, че приближавам, и ми помаха.

— Проблеми?

— Никакви. Разкарай тия хлапетии.

Шнайдер вдигна учудено вежди, но завърши поредния фокус, макар и малко припряно. На финала измъкна по една малка пластмасова фигурка зад ушите на няколко от децата. Те го наблюдаваха с ококорени очи, докато им показваше как да променят формата на играчките.

— Не им правиш кой знае каква услуга, като ги караш да мислят, че мъжете в униформи не са чак толкова лоши — отбелязах сухо.

Шнайдер ми хвърли озадачен поглед и плесна шумно с ръце.

— Това е, деца. Изчезвайте. Хайде, представлението свърши.

Децата неохотно се разотидоха. Шнайдер ги изпрати с непроницаемо лице, скръстил ръце на гърдите си.

— Откъде взе тези играчки?

— Намерих ги в товарното. Сигурно са останали от някоя пратка помощи за бежанци. Предположих, че на болницата няма да й потрябват.

— Да, настъпиха времена, когато бежанците направо ги разстрелват. Не знаеш ли, че войниците ще им ги вземат веднага щом си тръгнем?

Шнайдер сви рамене.

— И какво мога да направя? Вече им раздадох всичкия шоколад и болкоуспокояващите. Сега накъде?

Разумен въпрос, с цяла поредица от доста неразумни отговори. Загледан към най-близкия пост, обмислях цял куп от кървави по-кървави алтернативи.

— Ето я, идва — обяви Шнайдер и посочи с ръка. Проследих посоката и забелязах сержанта, двама войници, а между тях измършавяла женска фигура. Присвих очи срещу слънцето и превключих неврохимичните стимулатори на максимално увеличение.

Таня Вардани вероятно е изглеждала по-добре в отминалите дни, когато е работила като археолог. Високото й тяло можеше да носи повече плът, би могла да направи нещо с черната си коса, може би дори щеше да е достатъчно само да я измие и изсуши. Освен това едва ли би държала на завяхващите рани под очите, а и една малка усмивка на лицето никак нямаше да й се отрази зле.

Тя се олюля, препъна се и един от войниците вдигна ръка да я задържи. Шнайдер също понечи да й се притече на помощ, но се сдържа.

— Таня Вардани — докладва наежено сержантът и извади бяла пластмасова лента, върху която бе изписан шифър. В другата ръка държеше портативен скенер. — За освобождаването ще ми трябва и вашата идентификация.

Почуках с пръст върху шифъра на слепоочието ми и изчаках безстрастно, докато лазерният лъч премине през него. Когато проверката приключи, Шнайдер пристъпи напред, улови Вардани за ръката и я поведе към совалката, опитвайки се да си придаде строг и непреклонен вид. Що се отнася до Вардани, лицето й оставаше непроницаемо. Когато се извърнах да ги последвам, сержантът ме повика тихо.

— Лейтенант.

— Да, какво има? — попитах с нарастващо нетърпение.

— Ще я върнете ли?

Погледнах към люка, през който изчезваха краката на Шнайдер.

— Не, сержант — отвърнах, сякаш говорех на малко дете. — Няма да я върнем. Водим я на разпит. Можете да забравите за нея.

Изкатерих се и затворих люка. Но докато Шнайдер вдигаше носа на совалката, надникнах навън и видях сержанта да стои там, превит пред бурята от нашите двигатели.

Дори не си направи труда да закрие лице от прахоляка.