Ричард Морган
Сразени ангели (10)

10.

Дангрек.

Брегът се отдръпваше навътре от леденостудения зелен океан — обветрени гранитни скали, покрити със зеленикава растителност и отделни петна от скупчени дървета. На по-малко от километър навътре в сушата вече се издигаха стръмни и високи върхове, оформящи една от най-древните планински вериги на планетата. Късното следобедно слънце обагряше в бронзово краищата на легналите на хоризонта облаци.

Откъм океана подухна слаб ветрец, който погали лицата ни. Шнайдер погледна настръхналите косми по ръцете си и се намръщи. Носеше фланелка с къси ръкави и рисунка на Лапиний отпред, която бе купил същата сутрин.

— Очаквах да е по-студено — промърмори той.

— Аз пък очаквах да е покрито с мъртви командоси на Клина — заобиколих го и спрях до Матиас, който бе пъхнал ръце в джобовете на официалния си костюм и разглеждаше небето, сякаш очакваше дъжд. — Това е от архивите, нали? Запис без осъвременяване в реално време?

— Поне засега. — Хенд сведе поглед към мен. — По-точно, виждаме проекция на армейски Изкуствен интелект. Все още не сме получили сведения от синоптичното наблюдение. Картината е необработена, но на първо време става.

Той се обърна към Таня Вардани, която бе втренчила очи в противоположна посока. Жената кимна, без да се обръща към нас.

— Ще свърши работа — рече. — Предполагам, че армейските ИИ не пропускат много.

— В такъв случай ще можете да ни покажете онова, което търсим.

Настъпи продължителна тишина. Ако не бях приложил онази оздравителна техника на Вардани, сега щях да си помисля, че нещо с ума й не е наред. Но тя се обърна и ни изгледа спокойно.

— Да. — Нова пауза. — Разбира се. От тук.

Отправи се с дълги крачки по склона на хълма, а вятърът развяваше пешовете на сакото й. Разменихме погледи с Хенд, който повдигна безупречно скроените рамене на своя костюм и направи елегантен жест в смисъл на „след вас, моля“. Шнайдер вече бе последвал археоложката, така че ние се озовахме зад него. Оставих Хенд да води и тръгнах подире му, като се забавлявах да го гледам как се пързаля с крайно неподходящите си за ходене на открито паркетни обувки.

На стотина метра пред нас Вардани бе открила една тясна, животинска пътека и се спускаше по нея към брега. Вятърът от време на време се усилваше и превиваше жилавите треви по склоновете. Далеч навътре в морето завесата от облаци бавно се разтваряше.

Изпитвах известни затруднения да свържа картината със спомена ми от последния път, когато бях в Северен край. Пейзажът беше същият на хиляди километри в двете посоки на брега, но аз го помнех изцапан с кръв и смазочна течност от разбитите хидравлични системи на тежките военни машини. Помнех зейналите гранитни рани в разкъсаните хълмове, небето, от което се сипеше шрапнелен и картечен огън. Спомнях си писъците.

Прехвърлихме невисокото било и спряхме, загледани в неравния скалист бряг, който ту щръкваше навътре в морето, ту се отдръпваше назад. Между тези закривени пръсти от суша се мяркаха белезникави полумесеци на пясъчни заливчета. Още по-нататък се виждаха малки островчета и крайбрежни рифове, които караха водата да се покрива с пяна. Брегът постепенно се издигаше и завиваше на изток, където…

Спрях и присвих очи. Отвъд далечния, източен край на брега тъканта на виртуалността сякаш се беше износила и под нея се показваха разфокусирани сиви петна. На неравни интервали зад тях проблясваше някакво червеникаво сияние.

— Хенд? Какво е това?

— Това ли? — той погледна, накъдето сочех. — А, това ли? Сива зона.

— Това и аз го виждам. — Сега вече Вардани и Шнайдер също гледаха нататък. — Какво става там?

Но някаква част от мен вече се беше гмурнала в паяжината на холокартата и почти бе открила отговора. Беше на върха на езика ми.

Таня Вардани обаче ме изпревари.

— Това е Собървил — рече тя. — Познах ли?

Хенд поне си направи труда да си придаде засрамен вид.

— Познахте, госпожице Вардани. Армейският ИИ изчислява петдесетпроцентова вероятност Собървил да бъде поразен с тактически ядрени средства през следващите две седмици.

Усетих внезапен студен полъх, който се завъртя около мен, Вардани и Шнайдер и накрая увисна във въздуха между нас. Собървил имаше население от сто и двайсет хиляди души.

— Поразен от кого? — попитах.

Хенд сви рамене.

— Ами, това още не се знае. Ако е Картелът, най-вероятно ще използват някое от техните стационарноорбитални оръдия. Сравнително чиста работа, пък и няма да изплашат вашите приятелчета от Клина, в случай че решат да си пробиват с бой пътя насам. Ако го направи Кемп, няма да е толкова чисто, нито толкова фино.

— Тактически ядрен удар — обади се с равен глас Шнайдер.

— Ами да — пак сви рамене Хенд. — Тръгне ли да отстъпва, Кемп едва ли ще иска да остави градчето в ръцете на противника.

— Да, това звучи логично — кимнах аз. — Той постъпи така при Здрач.

— Този нещастен психопат! — рече Шнайдер, който сякаш говореше на небето.

Таня Вардани мълчеше и чоплеше замислено с език предните си зъби.

— И така — Хенд отново прие делови вид. — Госпожице Вардани, мисля, че искахте да ни покажете нещо.

Жената се обърна.

— Трябва да е долу, на брега.

Пътеката, която следвахме, извиваше покрай едно от заливчетата и свършваше до широка, нащърбена скала, която изглеждаше сякаш половината от нея се е откъртила и е рухнала долу върху бледия пясък. Вардани скочи, присвивайки умело крака в коленете, и продължи по пясъка до мястото, където се бяха скупчили най-едрите камъни, а скалата над тях се надвесваше като козирка. Следвах я само на няколко крачки, като оглеждах хоризонта с професионално безпокойство. Точно на това място в скалата се бе образувала ниша, почти с размерите на товарната площадка в орбиталната болница, където бях срещнал Шнайдер. По-голямата част от пода на тази ниша бе покрита с грамадни камъни и стърчащи зъбери.

Събрахме се около неподвижната фигура на Таня Вардани. Тя не откъсваше поглед от каменистата падина като взводен разузнавач, изправил се пред своята цел.

— Това е — рече тя и кимна. — Тук я заровихме.

— Заровихте? — Хенд ни огледа, сякаш очакваше поне ние двамата с Шнайдер да се разсмеем. — И как, по-точно, сте я заровили?

Шнайдер посочи с ръка търколилите се, сивкави канари.

— Отвори си очите бе, човек. Как мислиш, е станало?

— Взривили сте скалата?

— Сондажни заряди. — Шнайдер очевидно се забавляваше.

— На два метра дълбочина и всичко хвръква нагоре. Трябваше да присъствате на представлението.

— Вие… — подхвана Хенд и с мъка си пое дъх. — Сте взривили… такава находка?

— О, за Бога, Хенд! — Вардани го разглеждаше с нескрито раздразнение. — Къде, според теб, намерихме проклетото нещо? Цялата тази скална стена се е срутила върху него преди петдесет хиляди години, а когато го изровихме, то изглеждаше съвършено здраво. Това не са ти грънци — става въпрос за хипертехнология. Направено е да издържи.

— Надявам се, че сте прави — Хенд заобиколи външния край на каменната река и се опита да надникне през една цепнатина. — Защото „Мандрейк“ няма да ви плати двайсет милиона долара за повредена стока.

— Какво е срутило скалата? — попитах, осенен от внезапна идея.

Шнайдер се обърна и ме погледна, като се хилеше.

— Нали ти казах бе, човече. Сондажни…

— Не — гледах не него, а Таня Вардани. — Питам за първия път. Това са едни от най-старите скали на планетата. В Северен край не е имало сериозна геологична активност доста повече от петдесет хиляди години. Океанът също не е обяснение, защото би означавало, че първоначалната марсианска конструкция се е намирала под водата, а това не е в техния стил. Та какво може да се е случило преди петдесет хиляди години?

— Да, Таня — закима ентусиазирано Шнайдер. — Ти също не се сети за това, нали? Обсъждахме какви ли не въпроси…

— Да, това е важен въпрос — съгласи се Матиас Хенд, който явно отново се смяташе за част от екипа. — Имате ли някакво обяснение, госпожице Вардани?

Археоложката изгледа тримата мъже, които я бяха наобиколили, и изведнъж избухна в смях.

— Е, не аз съм го направила — мога да ви уверя.

Едва сега забелязах, че и тримата сме се надвесили заплашително над нея. Отдръпнах се и приседнах на един камък.

— Да, било е доста преди твоето време. Но ти си се ровила месеци наред из тези места. Сигурно имаш някои идеи.

— Да бе, Таня, кажи им за утечката.

— За каква утечка? — попита със съмнение в гласа Хенд.

Вардани хвърли на Шнайдер пълен с досада поглед. Тя също приседна на един камък, извади цигари и запали. Бяха „Седморка“, най-добрите цигари, които можеш да намериш в Приземяване.

— Вижте — рече замислено накрая. — Тази врата е толкова по-напред от най-модерните ни открития, колкото е подводницата спрямо кануто. Знаем какво прави, или поне си мислим, че знаем. За съжаление нямаме ни най-малка представа как го прави. Всичко това са само мои предположения.

Тя замълча, но никой не посмя да я прекъсне. Таня всмукна от цигарата и въздъхна.

— Е, добре. Каква е средната продължителност на транспортен хипертунел? Говоря за многоелементно, ДВЧ^[1] хипертунелно излъчване. Трийсет секунди, нали? Минута, като абсолютен максимум. И отварянето, и задържането на хипертунела изискват пълния капацитет на нашите най-мощни конверсионни реактори. — Тя пъхна цигарата в устата си и изпусна облаче дим, което мигом бе подхванато от вятъра. — Така. Когато отворихме вратата последния път, можехме да виждаме какво има на другия й край. Говоря ви за стабилно изображение, широко няколко метра и поддържано безкрайно дълго време. Говоря ви за безкрайно стабилно предаване на информацията, съдържаща се в това изображение, фотонен еквивалент на всяка една звезда от небосвода с координатите й, синхронизирани секунда по секунда в реално време, толкова, колкото ви хрумне да държите вратата отворена и готова за употреба. В нашия случай това бе в продължение на няколко дни. Около четирийсет часа, което е две хиляди и четиристотин минути. Две хиляди и петстотин пъти по-дълго от най-продължителното хипертунелно предаване, с което можем да се похвалим. И без никакъв признак, че вратата се е намирала в някакъв друг режим, освен „готовност“. Започвате ли да схващате?

— Да, това изисква доста енергия — рече нетърпеливо Хенд. — Та какво, за тази утечка?

— Ами, опитвам се да си представя какви ще са енергийните нужди на такава една конструкция. Освен това предаване с подобна продължителност рано или късно трябва да бъде изложено на външни въздействия. Това е неизменен фактор навсякъде в хаотичния космос. Знаем какво става с радиопредаванията, но за щастие до момента не сме имали подобни проблеми с хипертунелите.

— Може би защото в хиперпространството няма смущения, госпожице Вардани. Не пишеше ли нещо подобно в букварите?

— Да, може би. — Вардани изпусна облаче дим право в лицето на Хенд. — Или пък досега сме имали късмет. Няма да е чак такава рядкост от статистическа гледна точка. В края на краищата, ние познаваме хипервръзката едва от петстотин години насам и при средна продължителност на излъчванията от три-четири секунди нищо чудно, че досега ни се е разминавало. Но ако марсианците са ползвали постоянно подобни врати, тяхното експониращо време трябва да е стотици пъти по-голямо от нашето и при цивилизация с хилядолетна история рано или късно можем да очакваме някое и друго късо съединение. Проблемът е, че при енергийните нива, за които говорим в момента, подобно късо съединение, идващо през тази врата, вероятно би разцепило кората на планетата.

— Хооп!

— Точно така — кимна Вардани. — Хооп. Вижте, марсианците не са били глупави. Щом технологията им е била податлива на подобни неща, вероятно са конструирали и обезопасителен механизъм. Нещо като прекъсвач.

Кимнах.

— Така че вратата да се затвори автоматично при първия изблик…

— И да се зарови под петстотин хиляди тона скали? Госпожице Вардани, струва ми се доста пресилено като обичайна обезопасителна мярка.

Археоложката направи нетърпелив жест.

— Не казвам, че се е случило точно това. Но ако енергийният изблик е бил с изключителна сила, прекъсвачът може да не е задействал навреме, за да изключи вратата.

— Или — допълни Шнайдер, — възможно е през вратата да е преминал микрометеорит. Това си е моя теория. Другият й край е отворен към космоса. Какво ли не може да се пъхне през него, стига да мине достатъчно време.

— Вече говорихме за това, Ян. — Вардани все още беше раздразнена, но и малко уморена, като в края на продължителен спор. — Не е въз…

— Възможно е, зная.

— Добре де, изглежда малко вероятно. — Тя обърна гръб на Шнайдер и ме погледна. — Никой не знае със сигурност — голяма част от техноглифите ми бяха съвършено непознати, но лично аз съм сигурна, че съществува прекъсвач под някаква форма. Над определени скорости нищо не преминава през вратата.

— Не го знаеш със сигурност — инатеше се Шнайдер. — Ти сама ми каза, че…

— Да, но сега ми изглежда разумно, Ян. Не можеш да отвориш врата към космоса без никакви предпазни мерки.

— О, стига вече, Таня. Ами ако…

— Лейтенант Ковач — произнесе със силен глас Хенд. — Би ли ме придружил до брега? Бих искал да получа оценката ти на военен специалист за този район.

— Разбира се.

Оставихме Вардани и Шнайдер да се карат на скалите и поехме по пясъка с темпо, диктувано единствено от обувките на Хенд. В началото нямаше какво да си кажем и единственият звук бе от потъващите ни в пясъка крака и кроткото шляпане на вълните. Хенд пръв заговори.

— Забележителна жена.

Изломотих нещо.

— Представи си само, да се измъкне толкова запазена от концентрационния лагер. Само това изисква огромно усилие на волята. И веднага е готова да се хвърли в кипежа на своята работа…

— Тя ще се справи — подметнах безстрастно.

— Да, сигурен съм в това. — Деликатна пауза. — Разбирам защо Шнайдер е толкова увлечен по нея.

— Тази история, доколкото знам, е приключила.

— О, тъй ли?

В тона му се долавяше неподправена изненада. Метнах му кос поглед, но лицето му оставаше непроницаемо.

— Хенд, за тази оценка на специалист…

— О, да. — Той спря на няколко метра от мястото, където се разбиваха вълничките, обърна се и посочи сушата зад нас. — Не съм войник, но имам усещането, че мястото е доста уязвимо от стратегическа гледна точка.

— Съвсем точно казано. — Огледах брега, търсейки поне нещо, което би могло да ни обори. — Пристигнем ли тук, ще бъдем лесна мишена за всеки, заел позиция на хълмовете и въоръжен с нещо, по-подходящо от заострена пръчка. От тук, та до хълмовете е все незащитена земя.

— А зад нас е морето.

— А зад нас е морето — повторих мрачно. — Откъдето също могат да ни чешат задниците както пожелаят. Каквото и да правим тук, ще ни е нужна малка армия да ни пази, докато го вършим.

— Хмм — Матиас Хенд хвърли замислен поглед към водата. — Разговарях с нашите адвокати.

— Дезинфекцира ли се след това?

— Според междукорпоративната харта притежанието на всяка археологическа находка в неорбитално космическо пространство се смята за валидно само ако в радиус от километър около находката бъде поставен постоянно действащ маяк. Никакви законови вратички, колкото и да ги търсихме. Ако от другата страна на тази врата наистина има космически кораб, длъжни сме да го обозначим веднага щом я преминем. А това, доколкото разбирам от думите на госпожица Вардани, може да ни отнеме известно време.

— Значи ще ни е нужна една малка армия.

— Малката армия може да привлече доста внимание. На сателитните снимки ще стърчи като циците на холопорнозвезда. А ние не можем да си позволим подобно нещо, нали?

— Циците на холопорнозвезда ли? Не зная, в наши дни пластичната хирургия прави какви ли не чудеса.

Хенд изви глава, погледна ме свъсено, сетне неочаквано се разсмя.

— Много остроумно. Благодаря ти. Исках да кажа, че не можем да си позволим да ни засекат от спътник.

— Не, разбира се, освен ако не търсиш слава.

— Ех, лейтенант, славата е хубаво нещо, но… — Той се наведе и започна да драска с пръст по пясъка. — Тъй значи. Ще трябва да организираме един малък, сплотен и добре оборудван отряд. Което на свой ред означава, че за времето на нашето посещение този район трябва да бъде освободен от всякакъв оперативен персонал.

— Да, ако искаме да се измъкнем от тук живи.

— Така е. — Неочаквано Хенд се наклони силно назад и тупна по задник на пясъка. Отпусна ръце на коленете и зарея поглед към хоризонта, унесен в мисли. С черния си официален костюм и широките ревери ми приличаше на скица от милспортското абсурдистко училище.

— Кажи ми, лейтенант — рече след време. — Ако успеем да прочистим полуострова, по твое професионално мнение какъв е най-малкият брой охранителни единици, които са ни нужни за това начинание? Коя е долната граница?

Обмислих въпроса му.

— Проблемът е, доколко са добри. Говоря за специални части, не за мрънкала от армията. Да кажем шестима. Пет, доверим ли на Шнайдер пилотския пост.

— Е, той не ми изглежда като някой, който ще си плюе на петите, ако инвестициите му са изложени на опасност.

— Съгласен.

— Специални части, значи. Имаш ли предвид някакви по-конкретни умения?

— Не съвсем. Сапьори може би. Това скално свлачище ми изглежда доста солидно. Няма да е зле някой от тях да има пилотски умения, в случай че стане нещо с Шнайдер.

Хенд извъртя глава и ме погледна.

— Съществува ли подобна вероятност?

— Човек никога не знае — свих рамене. — Светът е опасно място.

— Така си е. — Хенд отново се загледа към точката, където морето се срещаше с нерешената съдба на Собървил. — Доколкото разбирам, нямаш желание да се заемеш с подбора.

— Не, ще оставя удоволствието на теб. Но ще присъствам и искам право на вето върху всяка кандидатура. Имаш ли представа откъде можеш да се снабдиш с половин дузина доброволци от специалните части? Без да вдигаме шум, имам предвид.

За миг ми се стори, че не ме е чул. Сякаш тялото и душата му се бяха слели с хоризонта. После помръдна лекичко и в ъгълчетата на устата му се появи усмивка.

— В тези размирни времена — промърмори, сякаш на себе си — няма да е особено трудно да открием изгубени войници.

— Радвам се да го чуя.

Той ме погледна изпитателно.

— Това обижда ли те, Ковач?

— Смяташ ли, че щях да съм лейтенант от Клина на Карера, ако се обиждах толкова лесно?

— Не зная. — Той отново се загледа към хоризонта. — Досега беше пълен с изненади. Доколкото ми е известно, Емисарите са доста умели в приспособителния камуфлаж.

Така значи.

По-малко от два дни бяха минали от срещата ни на аукциона и Хенд вече бе проникнал в информационната банка на Клина и бе пробил защитата на моя файл. И сега ми намекваше, че го е направил.

Отпуснах се на пясъка до него и си избрах свое място на хоризонта, което да зяпам.

— Вече не съм Емисар.

— И аз така чух. — Той не ме погледна. — Вече не си Емисар, вече не си от Клина. Лейтенант, това отхвърляне на принадлежност към една или друга група започва да придобива патологични размери.

— Някои неща си нямат граници.

— Ах. Типично поведение на човек от Харланов свят. „Същинското зло на човешката маса…“ Така ли го наричаше Квел?

— Не съм квелист, Хенд.

— Разбира се, че не. — Той очевидно се забавляваше. — Това би означавало да си част от някоя група. Кажи ми, Ковач, ти мразиш ли ме?

— Не, засега.

— Наистина? Това ме изненадва.

— Сам каза, че съм пълен с изненади.

— Не изпитваш никакви неприязнени чувства към мен въпреки топлото посрещане, което ти осигурих чрез отряда на Денг?

Свих рамене.

— Сега те са на командно дишане.

— Но аз ги пратих.

— Което показва само липса на въображение. — Въздъхнах. — Виж, Хенд. Знаех, че някой в „Мандрейк“ ще прати отряд, защото това е начинът, по който действат организации като вашата. Предложението, което ви подхвърлихме, си беше направо предизвикателство да дойдете и да ни спипате. Можехме да сме по-внимателни, да избегнем директния подход, но не разполагахме с време. Ето защо размахах червена пелерина пред очите на местния бик и в резултат стана хубаво изтрепване. Да те мразя за това, би било равносилно да мразя рогата на бика, задето могат да ме набодат. Не изпитвам никакви чувства към теб, докато не ми дадеш повод за обратното.

— Но мразиш „Мандрейк“.

Поклатих глава.

— Нямам излишни сили да мразя цели корпорации, Хенд. Какво бе казала Квел: „Разкъсай болното сърце на корпорацията и какво ще изтече отвътре?“

— Хора.

— Точно така. Хора. Хората и техните глупави групички. Покажи ми някой отделен отговорен служител, който ми е причинил зло, и аз ще му стопя „колодата“ за скрап. Покажи ми група, обединена от общата цел да ми стори зло, и аз ще се погрижа за тях, доколкото е по силите ми. Но не очаквай от мен да пилея време и сили в някаква абстрактна омраза.

— Колко уравновесено от твоя страна.

— Вашето правителство вероятно би го категоризирало като антисоциален упадък, за което щяха да ме тикнат в лагер.

— Това не е моето правителство — озъби се Хенд. — Търпим тези клоуни, докато Кемп се успокои.

— Какво ви пука? Не можете ли да се разберете направо с него?

Не го гледах внимателно, но имах усещането, че погледът му трепна. Изгуби няколко секунди, докато формулира отговора си.

— Кемп е кръстоносец и се е заобиколил с други като него. Кръстоносците не разбират от здрав разум, докато не им го набиеш в главата. Кемпистите трябва да бъдат разгромени, окончателно и докрай, преди да склонят да седнат на масата за преговори.

— Виждам, че се стараете по въпроса — ухилих се аз.

— Не съм казал това.

— Не, разбира се. — Взех едно виолетово камъче и го метнах по вълните. Време беше да сменим темата. — Не ми каза къде възнамеряваш да намериш нашия специален ескорт.

— Не можеш ли сам да се сетиш?

— На Пазара на души?

— Това влиза ли в разрез с представите ти за живота?

Поклатих глава, но вътре в мен нещо се сви.

— Между другото — Хенд се извъртя и погледна към срутената скала. — Имам друго обяснение за това каменно стълпотворение.

— Не ти ли хареса теорията за микрометеорита?

— Склонен съм да вярвам на идеята на госпожица Вардани за високоскоростната спирачка. Както и на теорията за прекъсвача — до известен предел.

— И какво следва отвъд този предел?

— Че ако една раса, напреднала колкото марсианците, конструира прекъсвач, той ще функционира при всякакви обстоятелства. Няма да допусне утечка.

— Така е.

— С което отново се връщаме на първоначалния въпрос. Защо е рухнала тази скала преди петдесет хиляди години? Или, по-точно, защо някой я е съборил?

— Да, и аз се питах същото — рекох и метнах второ камъче.

— Отворена врата към всяка точно определена точка в космоса, дори на междупланетни разстояния. Това е опасно, отвъд всякакви представи. Излишно е да теоретизираме какво би могло да премине през подобна врата. Призраци, пришълци, чудовища с половинметрови зъби. — Той ме погледна изпод вежди. — Дори квелисти.

Този път намерих един по-голям камък.

— Е, това последното е наистина страшно — съгласих се, преди да запокитя камъка към вълните. — Ще бъде краят на цивилизацията — поне такава, каквато я познаваме.

— Точно така. Нещо, за което марсианците, без никакво съмнение, са помислили и са се погрижили. Заедно с прекъсвача и спирачната система вероятно са вградили и охранителна система, която да се разправя с чудовища, с половинметрови зъби.

Хенд също вдигна един камък и го метна с плоското над вълните. Беше добро хвърляне, от седяща позиция, но въпреки това камъкът потъна по-близо от моя. Трудно е да се надпреварваш с невростимулирана физика. Хенд млясна разочаровано.

— Трябва да е доста сериозна, тази охранителна система — казах. — За да зарови вратата под близо половин милион тона камънак.

— Така си е. — Той все още се мръщеше заради по-слабото си хвърляне и гледаше как вълните от неговото камъче се сливат с тези от моето. — Човек започва да се пита, от какво толкова са се страхували.