Ричард Морган
Сразени ангели (42)

42.

Когато привърших разказа, Руспиноджи плесна с ръце като дете, което е слушало приказка.

— Ама това е чудесно — въздъхна той. — Истински епос!

— О, престани — срязах го аз.

— Не, наистина. Ние имаме толкова млада култура. Планетната ни история няма и век. Нуждаем се от такива неща.

— Уф — свих рамене и посегнах към бутилката на масата. Усетих тъпа болка в заздравяващия си лакът. — Мога да ти преотстъпя правата, а ти ги продай на Лапиний. Току-виж излязла цяла опера от тази история.

— Смей се колкото щеш — отвърна Руспиноджи с блеснал поглед. — Но за такива неща винаги е имало пазар. Практически всичко, с което разполагаме, е внесено от Латимер, а човек не може да живее само с чужди сънища, нали?

Налях си половин чаша уиски.

— Не и Кемп.

— О, това е политика, Такеши. Не е същото. Миш-маш от квелистки сантиментализъм и старовремски комин… комун… — той щракна с пръсти. — Хайде, нали си от Харланов свят. Как му беше името на това?

— Комунитарианизъм.

— Да бе, вярно. — Той поклати мъдро глава. — Тези глупости не струват пукната пара, сравнени с някой героичен епос. Планирана продукция, социално равенство, дрън-дрън. Кой се интересува от това, за Бога? Къде е спасителят? Къде са кръвта и адреналинът?

Сръбнах от уискито и се загледах над тенекиените покриви към Изкоп 27, с ръждясалото, потъмняло скеле, което стърчеше нагоре в смрачаващото се небе. Според последните сведения и слухове войната се измествала в екваториалния пояс. Кемп нанесъл контраудар без разрешението на Картела.

Нищо чудно, след като вече не разполагаха с Карера, за да мисли вместо тях.

Преглътнах и потръпнах от горчивия вкус на уискито. Не беше като собървилското, което бяхме изпили заедно с Люк Дьопре само преди — възможно ли е — една седмица.

— Доста кръв се пролива и в момента — отбелязах.

— Да, в момента. Но това е революция. Помисли си за последствията. Да предположим, че Кемп спечели войната. Какво ще стане тогава? Аз ще ти кажа.

— Очаквах да ми кажеш.

— След по-малко от година ще сключи същите договори с Картела, обявявайки началото на нова, благополучна епоха. А ако не го направи, народът ще го изгони и ще издигне друг на негово място.

— Не ми прилича на човек, който би си тръгнал мирно и тихо.

— Да, това е проблемът, когато дадеш глас на народа — кимна Руспиноджи. — Срещал ли си се с него?

— С Кемп ли? Няколко пъти.

— И какво представлява?

„В него има нещо от Айзък. И от Хенд. Той е като всички тях. Същата напрегнатост, същата неотклонна убеденост в собствената правота. Само дето мечтите му са различни от нашите.“

— Висок — произнесох на глас. — Много висок.

— Ах, това вече го знам.

— Това безпокои ли те, Джоко? — обърнах се към момчето-мъж до мен. — Какво ще стане, ако Кемп спечели войната.

Той се ухили.

— Съмнявам се политическите му съветници да са различни от тези на Картела. Всеки има своите апетити. А пък и с това, което ми даде, мисля, че ще мога да се пазаря и да откупя напълно ипотекираната си душа. Стига преди това да успеем да обезвредим тези твои информационни мини, които си заложил из мрежата.

— Успокой се. Нали ти казах, заложих само пет. Достатъчно, за да сплаша „Мандрейк“, когато се натъкнат на две-три от тях. Пък и нямах време за повече.

— Хм. Ако питаш мен, трябва да си луд, за да се излагаш на подобен риск. Ами ако „Мандрейк“ ги обезвреди всичките?

— Пак няма да са сигурни дали не съм заложил още. Далеч по-безопасно е просто да ми дадат парите. Такава е същината на добрия блъф.

— Да бе, забравих, че си Емисар. — Той побутна миниатюрната машинка с герба на Клина, която бях поставил на масата между нас. — Сигурен ли си, че „Мандрейк“ няма да успее да засече излъчването?

— Довери ми се — думи, които извикаха усмивка на устата ми. — Кодираща система, последна дума на техниката. Без малката черна кутийка предаването ще изглежда като най-обикновени радиосмущения. За „Мандрейк“ и за всеки друг. Ти си гордият и неоспорим притежател на цял-целеничък марсиански кораб.

Руспиноджи се пресегна и взе машинката в ръка.

— Добре. Достатъчно. Споразумяхме се. Не е необходимо да ме удряш по главата с това. Добрият търговец знае кога да прекрати пазарлъка.

— Но те съветвам да не таиш каквито и да било задни мисли — предупредих го аз.

— Аз съм човек на думата, Такеши. Най-късно вдругиден. Най-доброто, което е на пазара. В Приземяване, независимо от цената.

— И специалист за настройките. Истински специалист, не някой виртуален аутсайдер.

— Странно отношение за човек, възнамеряващ да прекара следващите десетина години във виртуалността. Аз самият имам виртуална степен, ако не ти е известно. Бизнесадминистрация. Над трийсетина успешни виртуални сделки. Много по-лесно, отколкото да се мъчиш да ги сключваш в реалния свят.

— Добре де, не се изразих правилно. Исках само да ти напомня да не си пестиш парите за мен.

— Ами щом не ми вярваш — повдигна той рамене, — защо не помолиш твоята млада приятелка? Вонсава.

— Тя ще присъства също. Може да е пилот, но разбира от тези неща.

— Сигурно е така. Изглежда ми доста самоуверена.

Самоуверена беше слаба дума за уменията на Амели. Въпреки защитите и кодовете, въведени в управлението на щурмовия кораб, тя бе успяла да ни прекара по заобиколен маршрут от Дангрек до Изкоп 27 за по-малко от петнайсетина минути.

— Да, бива си я.

— Не се и съмнявам — изкиска се Руспиноджи. — Когато се появихте снощи с това бойно чудовище, реших, че ми е ударил последният час. И през ум не ми мина, че някой може да отмъкне кораб на Клина.

— Е, не беше никак лесно — кимнах.

Поседяхме още известно време около масичката, загледани в скриващото се зад хоризонта слънце. На една от съседните улици на склада, в който живееше Руспиноджи, деца играеха доста шумна игра. Смехът им се извиваше към терасата на покрива като дим от скара в съседска къща.

— Нарекохте ли го? — попита Руспиноджи след време. — Марсианския кораб?

— Не ни остана време.

— Сигурно. Е, сега, когато няма закъде да се бърза… Да имаш някакви идеи?

Свих рамене.

— „Вардани“, например?

— Ах! — възкликна той и ме стрелна с очи. — Дали на нея ще й хареса?

Надигнах чашата.

— Откъде мога да знам?

 

 

Вардани почти не ми бе проговаряла, откакто пропълзях обратно през вратата. Убийството на Ламонт изглежда ме бе поставило отвъд някаква финална черта. Или може би касапницата, която бях устроил преди това на брега. Тя затвори вратата с изражение, в което имаше по-малко чувства, отколкото в лицата на „ръкавите“ на „Синтета“, качи се последна на кораба, не промълви нито дума по време на полета и се затвори в стаята си веднага щом пристигнахме при Руспиноджи.

Аз самият не изпитвах кой знае какво желание да разговарям с нея. Бях твърде изморен за разговора, който би трябвало да проведем, а и не съвсем убеден, че има какво да предложа в своя защита. Казах си, че и без това имам други грижи.

Като да направим сделката с Руспиноджи.

На идната сутрин бях събуден от шума на приземяващ се въздушен скутер. Пристигаше техническата група, наета в Приземяване. Надигнах се да ги посрещна, борейки се с главоболието — резултат от евтиното уиски на Руспиноджи и грамадната доза антирадиационни таблетки. Млади, наперени и вероятно добри в онова, което се искаше да свършат, техниците ме подразниха веднага. Руспиноджи ни представи, но аз очевидно бях изгубил способността си да всявам страх. В края на краищата ги отведох при щурмовия кораб, където Амели вече ни очакваше, скръстила ръце. Техниците забравиха колко са важни веднага щом я видяха.

— Знаеш ли — спря ме тя, когато направих опит да ги последвам по стълбичката. — Защо не идеш да поприказваш с Таня? Мисля, че има някои неща, които държи да ти каже.

— На мен ли?

— На някой като теб. Във всеки случай с мен отказа да разговаря.

— Още ли е в стаята си?

— Излезе преди малко — Вонсава махна с ръка към постройките от другата страна на Изкоп 27. — Върви. Аз ще държа под око тия типове.

Открих я половин час по-късно, застанала насред улицата в горния край на града и загледана във фасадата на сградата пред нея. Над арката на първия етаж бе зазидана отломка от марсианска постройка, чудесно съхранен син шлифован камък — елемент от скулптура или декоративна стена. Някой бе изписал с едри букви над полуизтритите техноглифи: „Открит при почвена промивка“. В подножието на арката имаше купчина ръждясали машинарии, подредени в редици, като бронемашини на парад. Между тях щъкаха, привидно безцелно, хора, облечени в комбинезони.

Тя се озърна, когато я наближих. Лицето й бе смръщено, мрачно и ядосано.

— Преследваш ли ме?

— Ни най-малко — излъгах. — Добре ли спа?

Тя поклати глава.

— Още чувам виковете на Сучиади.

— Разбирам те.

Когато тишината се проточи прекадено дълго, кимнах към арката.

— Ще ходиш ли там?

— Луд ли си? Не… Спрях само да погледна — тя махна към марсианския камък.

Престорих се, че чета техноглифите.

— Инструкция за управление на свръхсветлинен двигател. Познах ли?

Тя почти се засмя.

— Не. Това е поучителна тирада. Нещо средно между поема и безопасни съвети за оперушинване. Има и уравнения, вероятно за това как да се лети при различни условия. Тук пише… — тя млъкна, сетне поклати глава. — Не, не мога да го преведа. Има обещание за нещо ново, просветление, усещане за вечност, описание на мъчителните и изпълнени с надежда часове на очакването, преди да се научиш да летиш. И предупреждение да изпразниш червото, преди да литнеш над гъстонаселен район.

— Майтапиш се. Това не го пише.

— Пише го. И всичко е обвързано. — Тя се обърна. — Не го знаеш, но ги е бивало да интегрират различни факти. Просто са гледали на света по друг начин.

Демонстрацията на познания изглежда я бе изтощила. Главата й клюмна.

— Тръгнал съм към кафенето, което ни показа миналия път Руспиноджи. Не зная дали стомахът ми ще задържи каквото и да било, но съм решил да опитам…

— Хубаво — рече тя. — Ще дойда с теб. — Погледна мобилния костюм, който носех под дрехите, взети от някакъв амбулантен търговец в Изкоп 27. — Дали и аз да не си намеря нещо такова.

— Не си заслужава, за времето, което ни остава.

Закрачихме нагоре по склона.

— Сигурен ли си, че ще се получи? — попита ме тя.

— Кое? Продажбата на Руспиноджи на най-великото археологическо откритие през последните петстотин години на цената на виртуален симулатор и нерегистрирана стартова площадка на черния пазар? Ти какво мислиш?

— Мисля, че той е един скапан търговец и не бива да му се доверяваш повече, отколкото на Хенд.

— Таня — отвърнах, като подбирах внимателно думите си. — Не беше Хенд този, който ни продаде на Клина. Руспиноджи получава сделката на хилядолетието и той го знае. Сигурен съм, че ще удържи на думата си.

— Щом казваш. Нали си Емисар.

Кафенето беше досущ както го помнех — разкривени столове и захабени метални маси под сянката на главното скеле. Отгоре мъждукаше флуоресцентното изображение на холоменюто, под една от тонколоните се виждаше неактивиран списък с изпълнения на Лапиний. Бяхме единствените клиенти.

Изпълнен с професионална досада келнер изникна от небитието и застана до нашата маса с негодуващо изражение. Вдигнах поглед към менюто, сетне към Вардани. Тя поклати глава.

— Само вода — рече. — И цигари, ако имате.

— „Седморка“ или „Воля за победа“?

Тя се намръщи.

— „Седморка“.

Келнерът се извърна към мен, надявайки се очевидно, че поне аз няма да му проваля деня и ще поръчам храна.

— Имате ли кафе?

Той кимна.

— Черно. С уиски в него.

Той се отдалечи бавно. Погледнах въпросително Вардани.

— Остави го на мира. Сигурно е отвратително цял ден да виси тук.

— Можеше и да е по-зле. Можеше да е в армията. А и погледни към това — кимнах към разхвърляните наоколо археологически находки. — Какъв декор само. Какво повече ти трябва?

Спечелих усмивка.

— Такеши — тя се наведе през масата. — Когато инсталират виртуалната кутия, да знаеш, няма да дойда с теб.

Кимнах. Очаквах го.

— Извинявай.

— За какво се извиняваш?

— Ами… ти направи доста за мен през последните два месеца. Измъкна ме от лагера…

— Измъкнахме те от лагера, защото ни трябваше. Не го забравяй.

— Бях ядосана, когато го изтърсих. Не на теб, а…

— Да, точно на мен. На мен, на Шнайдер, на целия шибан свят в униформи. Не мога да те виня. Беше напълно права. Измъкнахме те, защото имахме нужда от теб. Нищо не ни дължиш.

Тя сведе поглед към ръцете си.

— Такеши, тогава ти ми помогна да се възстановя. В началото не исках да го призная, но онзи твой емисарски номер свърши работа. Чувствам се много по-добре. Бавно, но се оправям.

— Радвам се да го чуя. Истината обаче е, че го направих, защото имах нужда от теб. Нямаше никакъв смисъл да те измъкваме от лагера, ако душата ти останеше там.

— Душата ми? — тя изкриви уста.

— Извинявай, просто така се изразих. Сигурно съм прекарал твърде много време с Хенд.

Появи се келнерът с поръчките и двамата млъкнахме. Той остави напитките и цигарите. Таня отвори пакета и ми предложи. Поклатих глава.

— Отказах ги. Тази гадост направо убива.

Тя се изсмя беззвучно и пъхна една цигара в устата си. Сръбнах от кафето с уиски.

— Сигурно искаш да знаеш защо оставам?

— Да, защо оставаш?

Тя плъзна пръст по масата.

— Не мога да си тръгна, Такеши. Рано или късно новината ще стигне до широката общественост. Ще отворят вратата или ще пратят там междупланетен кораб. А може би и двете.

— Да, рано или късно. Но засега все още бушува война.

— Мога да почакам.

— Защо да не чакаш на Латимер? Там е далеч по-безопасно.

— Не мога. Полетът с „Чандра“ ще продължи най-малко единайсет години. И то при постоянно ускорение, без промяна на курса. Кой знае какво ще се случи тук за тези единайсет години?

— Може например да свърши войната.

— Войната може да свърши още тази година, Такеши. И тогава Руспиноджи ще обяви за своята находка, очаквайки инвестициите му да се възвърнат хилядократно.

— Преди десет минути не му вярваше повече, отколкото на Хенд. А сега искаш да работиш с него?

— Ами… — тя се поколеба. — Обсъдихме го тази сутрин.

Той е готов да ме скрие, докато положението се успокои. Ще ми осигури и нов „ръкав“. — Тя се усмихна смирено. — Откакто започна войната, добрите археолози се броят на пръсти. Предполагам, че съм част от неговата инвестиция.

— Сигурно — опитах се да измисля някакъв начин да я разубедя, но нищо не ми идваше наум. — Нали си даваш сметка, че няма къде да се скриеш, ако Клинът реши да те потърси?

— Има ли такава опасност?

— Би могло… — въздъхнах. — Но се съмнявам. Вероятно има резервно копие на Карера на някоя отдалечена орбитална станция, но ще мине известно време, докато разберат, че е мъртъв. И още малко, докато получат разрешение да „нахлузят“ резервното копие. Дори да се появи край Дангрек, няма кой да му каже какво е станало там.

Тя потрепери и отмести поглед встрани.

— Трябваше да го направя, Таня. Трябваше да прикрия всички следи. Знаеш го не по-зле от мен.

— Какво? — тя ме стрелна с поглед.

— Казах… че го знаеш не по-зле от мен. — Задържах погледа й. — Нали и ти си направила същото предишния път? Не се безпокой. Само аз го знам. А и повече никога няма да ме видиш. Просто съм любопитен.

Тя сведе глава. Ветрецът отнесе настрани дима от цигарата й. Очите й бяха втренчени в нещо, което не виждах.

— Откога знаеш?

— Откога ли? Сигурно от деня, когато те измъкнахме от лагера. Някой друг бе направил опит да те изведе от там. Комендантът се изпусна да ни го каже.

— Не го очаквах от тип като него.

— Но е така. Да не забравяме и инцидента в „Мандрейк“. Това вече беше номер, стар като света. Накарай мъжа да мисли с оная си работа и го напъхай право в ръцете на конкуренцията. — Тя потрепери. Едва сдържах усмивката си. — Извинявай, ако се изразих малко по-грубо. Просто се чувствам глупаво. Я ми кажи, онези момчета с пушките сериозни намерения ли имаха, или само хвърляха прах в очите?

— Не зная. — Тя поклати глава. — Войници от революционната гвардия. Ударната сила на Кемп. Те премахнаха Денг, когато им влезе в дирите. Истинска смърт, с унищожена „колода“. Казаха ми го, докато те чакаха да се появиш. Може би искаха да ме изплашат. Сигурно накрая и мен щяха да застрелят.

— Мда, видяха ми се доста убедителни в действията. Но въпреки това реши да ги потърсиш, така ли?

— Да — призна тя за първи път. — Въпреки това.

— И ще ми кажеш ли защо?

Таня направи едва доловимо движение, нещо средно между потръпване и поклащане на глава.

— Добре де, поне ми кажи как.

Тя се облегна назад и ме погледна.

— С кодиран сигнал. Изпратих го, докато двамата с Ян се надлъгвахте с „Мандрейк“. Казах им да чакат моя сигнал, а сетне, когато вече бях сигурна, че заминаваме за Дангрек, се обадих от стаята. — Тя се усмихна. — Поръчах си бельо — по каталог. От една местна фирма. Това беше.

— Откога си кемпистка?

Тя се намести на стола.

— Ковач, аз не съм тукашна. Не ме интересува политиката, нито имам право да се меся в нея. — Отново познатото ядосано изражение. — За Бога, Такеши. Това е тяхната планета, не разбираш ли?

— И това ако не е политически възглед.

— Няма нищо лошо човек да вярва в разни неща. Понякога ти завиждам заради професионалното безразличие.

— Не е никак лесно да го постигнеш, Таня. — Опитах се да не прозвучи като извинение. — Представи си какво е да си военен съветник на Джошуа Кемп, докато Индигоград се разпада от вълнения и междуособици. Спомняш ли си неутрализаторите, с които ни посипа Карера? На Санкция IV за първи път видях да ги използват. Стражата на Кемп ги пусна срещу търговците на археологически находки в Индигоград, година преди началото на войната. Настроени на максимален заряд. Никаква прошка за експлоататорите. След първите няколко улични чистки започва да ти става безразлично.

— И реши да преминеш на другата страна. — Същото презрение в гласа й, като онази нощ в бара, когато си тръгна с Шнайдер.

— Е, не веднага. Известно време обмислях идеята да видя сметката на Кемп, но после осъзнах, че е безсмислено. Щеше да го замени някой роднина и колелото да се завърти отначало. Пък и по онова време войната вече изглеждаше неизбежна. Както казваше Квел, остави нещата да следват своя хормонален курс.

— Така ли оцеляваш сред всичко това? — прошепна тя.

— За мен няма друг начин, Таня.

— Наблюдавах те. Откакто се познаваме. Завиждах ти за това твое спокойствие. За умението да живееш със себе си. Аз не мога… — тя направи безпомощен жест. — Не мога да ги прогоня от мислите си. Дхасанапонгсакул, Аирбоу, останалите. Нищо, че не ги видях как умират. Ти как разбра?

— Защо първо не ми дадеш една цигара?

Подхвърли ми мълчаливо пакета. Изгубих една-две минути, докато се занимавах с цигарата, но и това не помогна.

— Не с емисарската интуиция, ако така предполагаш. Тя не действа по този начин. Но още от началото подуших, че нещо не е наред. Не можех да повярвам, че причината е в теб. Дори когато саботира контейнерите…

Тя се надигна.

— Вонсава каза…

— Да, зная. Тя смяташе, че е бил Шнайдер. Не се опитвах да я разубеждавам. Всъщност, самият аз в началото бях на същото мнение. Особено след като Шнайдер избяга. Не исках да мисля, че си ти. Той беше далеч по-удобен като цел. Имах готово решение, защо да си напъвам мозъка? Съществуваха обаче цял куп данни, сочещи встрани от Шнайдер. Емисарската интуиция се захвана с тях, докато ги изкара на преден план.

— Като например?

— Като това, например — бръкнах в джоба и извадих миниатюрна инфоколона. Поставих я на масата и отгоре се появиха холоикони. — Би ли почистила екрана?

Тя ме погледна учудено, сетне се протегна и премести иконите в горния ляв ъгъл на екрана. Жестът ми бе добре познат от часовете, в които я бях наблюдавал да работи с мониторите. Кимнах и се засмях.

— Интересен навик. Повечето от нас ги прибират надолу. Свикнали сме да сваляме всичко в основата. Но ти си различна. Чистиш нагоре.

— Вичински. От него ми остана.

— Но ти не си Вичински, нали?

Тя се засмя.

— О, не. Не съм. Работила съм с него на Бредбъри и Нкрумахска земя, но съм поне два пъти по-млада. Откъде ти хрумна подобно нещо?

— А, просто така. Ей сега ми хрумна. Спомняш ли си онази киберсексвиртуалност? Имаше доста интересни черти в образа, който си бе придала. И се питах кой би познавал по-добре желанията на мъжете от някой мъж?

Тя ме гледаше все така усмихнато.

— Грешиш, Такеши. Кой би познавал по-добре желанията на мъжете от някоя жена — така е правилно.

За един кратък миг между нас проблесна невидима искра. Усмивката й се стопи.

— Та какво казваше?

Посочих инфоколонката.

— Че така оставяш екрана след себе си. Така го бе оставила и на инфоколоната в кабината на траулера. Вероятно след като си хлопнала вратата под носа на Дхасанапонгсакул и неговите колеги, след като си премахнала двамата от траулера и си ги хвърлила в мрежите. Не му обърнах внимание в първия момент, но както ти казах, емисарската интуиция си знае работата. Трябваше й още малко време, за да натрупа информация.

Тя не откъсваше поглед от инфоколонката. Забелязах, че потрепери, когато споменах името на Дхасанапонгсакул.

— Имаше и други следи, но трябваше да започна да ги търся. Корозиращите гранати в контейнера. Вярно, приличаше да е работа на Шнайдер, но ти се чукаше с него. Стара страст, пламнала отново. Сигурно не ти е било по-трудно да го убедиш да го направи, отколкото да ме вкараш в твоята виртуална сексмечта. В началото не се досетих, защото ти настояваше да качим втория маяк на борда на „Наджини“. Не разбирах защо ще ти трябва да разрушаваш единия, а сетне да се трепеш да поставиш втория на място.

Тя кимна машинално. Мислите й още бяха съсредоточени върху Дхасанапонгсакул. Все едно, че разговарях с вакуум.

— Не виждах смисъл, докато не си спомних какво още бе пострадало от гранатата. Полевите прибори за идентифициране и преценка. Всичките бяха унищожени. Защото само чрез тях бихме могли да се свържем с Дхасанапонгсакул и останалите и да узнаем какво се е случило с тях. Разбира се, рано или късно щяхме да ги върнем в Приземяване и да открием истината. Но ти не си възнамерявала да го допускаш, нали?

Това я накара да се върне към нашия разговор. Погледът й беше измъчен.

— Знаеш ли кога се досетих за всичко това? — продължих, след като дръпнах от цигарата си. — Докато се носех обратно към вратата. Разбираш ли, бях почти убеден, че ще я намеря затворена. В началото не бях сигурен защо, но постепенно всяко късче си застана на мястото. Те бяха преминали през вратата и тя се бе затворила зад тях. Защо се е случило това и най-вече по каква необяснима причина нещастният Дхасанапонгсакул се бе озовал от другата страна на вратата облечен само с фланела? И тогава си спомних за водопада.

Тя премигна.

— Какъв водопад?

— Онзи, във виртуалността. Всяко нормално човешко същество, особено след подобно освобождаващо сексуално преживяване, би изпитало желание да ме бутне в басейна и да се разсмее. Но ти не го стори. Вместо това се разплака. — Разглеждах с жив интерес края на цигарата, сякаш отговорът се криеше там. — Дхасанапонгсакул е бил до теб от тази страна на вратата и ти си го блъснала. А след това си я затворила. Не са необходими два часа за затварянето й, нали, Таня?

— Да — прошепна тя.

— Сигурно си мислела да постъпиш по същия начин и с мен.

— Аз… — поклати глава. — Не зная.

— Как уби двамата от траулера?

— С парализатор. После ги бутнах в мрежите. Удавиха се, преди да се свестят. След това… — покашля се — ги извадих. Мислех да ги заровя някъде. Може би щях да почакам няколко дни, да ги издърпам до вратата и да ги прехвърля от другата страна. Но се изплаших. Непрестанно си мислех, че Уенг и Аирбоу ще открият начин да отворят вратата от онази страна, преди да им е свършил въздухът. Не го вярвах, но… Аз съм археолог. Давам си сметка, че… — млъкна. — Не зная дали можеш да си представиш какво ми беше. Докато седях на палубата и си мислех как се задушават там… как умират. На милиони километри над мен и същевременно вътре в пещерата. Толкова близо. Като нещо огромно, което ме очаква.

Кимнах. Когато бяхме на брега, разказах на Вардани и Вонсава за застиналите марсианци от външната страна на корпуса, на които се бях натъкнал, докато двамата с Карера играехме нашата смъртоносна игра. Но не им казах за последния половин час, който бях прекарал вътре в кораба, за нещата, които бях видял и чул да се прокрадват и носят около мен, докато се препъвах обратно към изхода с реактивната рама на Карера на гръб. Истината е, че се бях уплашил тогава и се стараех да не откъсвам поглед от мъничката черна точка на изхода, да не поглеждам при никакви обстоятелства встрани.

„Тетраметова халюцинация“ — си казах малко по-късно и се надявах, че е било това.

— И защо не взе траулера?

Тя поклати отново глава и загаси цигарата.

— Нали ти казах — уплаших се. Докато изрязвах „колодите“ на двамата — тя потрепери. — Имах чувството, че ме гледат с мъртвешките си очи. Хвърлих ги обратно в мрежата, а „колодите“ им запокитих надалеч в морето. После избягах.

Дори не се опитах да взривя входа на пещерата и да си прикрия следите. Вървях пеша чак до Собървил. Последните няколко километра ме качи един млад мъж. Връщаше се с децата си от разходка. Предполагам, че сега те всички са мъртви.

— Сигурно.

— Но… Собървил не беше достатъчно далече. Побягнах на юг. Бях в околностите на Буткинари, когато Протекторатът заплаши да се намеси във войната. Присъединих се към една колона бежанци, но частите на Картела ни застигнаха и ни натикаха в концентрационен лагер. По онова време ми се стори като справедливо възмездие за стореното.

Тя метна цигарата надалеч.

— Смешно ли ти е?

— Не — допих си кафето. — Но е интересно. Какво всъщност правеше в Буткинари? Защо не отиде право в Индигоград? Нали си кемпистка симпатизантка?

Тя направи кисела физиономия.

— Такеши, едва ли кемпистите щяха да ми се зарадват. Току-що бях изтребила цялата им експедиция. Щеше да е доста трудно за обяснение.

— Кемпистите?

— Ами да. — За миг долових в гласа й леко задоволство. — Откъде иначе екипировка за експедицията? Скафандри, земекопни машини, монитори и инфообработващи системи за вратата. Какво искаш, Такеши? Ние бяхме в навечерието на войната. Откъде да намеря всички тези неща? Кой мислиш, че изтри всякакви сведения за находката от архива в Приземяване?

— Както вече ти казах — отвърнах, — не ми се щеше да се задълбочавам в това. Значи кемпистите са го направили. Защо тогава ги изби?

— Не зная — тя повдигна рамене. — Стори ми се, че… О, не мога, Ковач.

— Ясно — кимнах, макар че нищо не ми беше ясно.

— В началото… — продължи неочаквано Вардани — смятах, че съм на тяхна страна. Струваше ми се правилно. Всички бяхме на едно мнение. В ръцете на Кемп корабът ще е разменна монета, която Картелът не би могъл да отхвърли. Можеше дори да ни спечели войната. Без да се пролива кръв.

— Хм.

— После открихме, че е боен кораб. Аирбоу намери артилерийската батарея близо до носа. Нямаше никакво съмнение. И още една. Те всички… — тя се закашля отново — се промениха. Дори Аирбоу. Преди беше толкова кротка… Направо се вманиачиха. Сякаш нещо беше минало през вратата и ги беше…

Още една гримаса.

— Сигурно въобще не съм ги познавала достатъчно добре. Двамата от траулера бяха наемници. Но и с тях стана същото. Все говореха за това какво трябва да се направи. За необходимостта от едно или друго нещо, за това какво изисквала революцията от тях. Да изпепелят Приземяване от орбита. Да включат междузвездния двигател на кораба и да отидат на Латимер. И там да направят същото. Да бомбардират цялата планета. Латимерград, Портосейнт, Суфриер. Да ги унищожат един по един, докато не капитулира Протекторатът.

— Биха ли могли да го направят?

— Може би. Стига да им позволи корабът. Но ние тогава не знаехме… Те си мислеха, че ще е лесно. Само това ги интересуваше. Не желаеха повече да го използват като разменна монета. Искаха военна машина. И аз им я бях дала. Обсъждаха смъртта на милиони с весели гласове, сякаш е някаква шега. Вечер се напиваха и пееха революционни песни. Оправдаваха намеренията си с речи. Подготвяха клането на цяла една планета! И аз им бях предоставила инструмента да го направят. Представяш ли си, дори не бяха в състояние да отворят вратата без моя помощ. Те бяха само някакви жалки драскачи. Имаха нужда от мен. Не можеха да си намерят друг капелан, останалите вече летяха назад към Латимер в криокапсули или бяха скрити в подземията на Приземяване. Уенг и Аирбоу ме бяха открили в Индигоград. Буквално ме молиха да им помогна. И аз се съгласих… — гласът й се промени, сякаш се извиняваше. — Аз им го дадох.

— Но после им го отне — добавих мрачно.

Тя се вкопчи в ръба на масата. Взех ръката й я в моята и я задържах.

— И с нас ли възнамеряваше да постъпиш по същия начин? — попитах я, когато ми се стори поуспокоена. Вардани направи опит да се освободи, но аз не я пуснах.

— Няма значение — побързах да кажа. — Вече е минало. По-важното е да се научиш да живееш с него. Достатъчно е да го признаеш. Пред себе си, не пред мен.

Една сълза се търкулна от ъгълчето на окото й.

— Знам ли? — чух шепота й. — Опитвах се да оцелея.

— И се справи не зле — уверих я аз.

Продължихме да седим мълчаливо, нейната ръка в моята, докато по някое време келнерът дойде да попита дали искаме нещо друго.

 

 

По-късно, докато се прибирахме през Изкоп 27, минахме покрай същата сграда с парчето от марсианска плоча. Кой знае защо това ми напомни за вкаменените тела на марсианците върху обшивката на кораба. Цяла гора от тях, простираща се към тъмния, близък хоризонт на кораба, разперили криле в последен и отчаян опит да се измъкнат от каквато и да е била онази страшна участ, която ги бе застигнала там.

Погледнах крадешком към Таня и интуитивно се досетих, че тя вижда същата картина.

— Надявам се той да не дойде тук — промърмори тя.

— Кой?

— Вичински. Но сигурно ще пристигне, веднага щом се разпространи новината. Ще иска да види с очите си какво сме намерили. Опасявам се, че това може да го довърши.

— Ще му позволят ли да дойде?

Тя сви рамене.

— Не могат да го задържат, нали? От около век е пенсиониран и се занимава с безперспективни изследвания на Бредбъри, но все още има няколко приятели в Гилдията. Едни са му длъжници, други се чувстват виновни. Някой ще поиска да му направи услуга и ще му плати хипертунелния скок поне до Латимер. За останалото той има достатъчно средства. Но това ще го убие. Масови гробове и планетно богатство, кристализирало в една-единствена военна машина. Ще унищожи всичко, в което някога е вярвал.

— Е, марсианците все пак са били хищници…

— И без теб го зная. Хищниците обаче трябва да са най-умните, да се научат да господстват, да развият цивилизация и да покорят звездите.

— Поне не са се били помежду си като нас. Нали каза, че другият кораб не е бил марсиански?

— Да, така изглеждаше. Но какво значение? Да обединиш цяла една раса срещу друга разумна раса. Не можеха ли да го преодолеят по някакъв начин?

— Изглежда не са могли.

Тя не ме слушаше. Отново се беше втренчила в циментирания артефакт.

— Сигурно са знаели, че ще умрат. Действали са инстинктивно, когато са се опитали да отлетят от кораба. Като да избягаш от взрив на бомба. Или да спреш с ръце куршум.

— А после корпусът се е разтопил.

Тя поклати отново глава.

— Нямам представа. Не ми се струва да е така. Чудех се какво може да е било. Оръжията, които открихме, действат върху първичните принципи за строеж на веществото. Променят — ръката й описа дъга, — не зная, може би вълновата дължина на материята? Въздействат й хиперпространствено? Нещо извън обичайния, тримерен космос? Според мен корпусът е изчезнал и те са се озовали насред космоса, все още живи, защото корабът им по някакъв начин е бил там, но уверени, че всеки миг ще изчезне напълно. И тогава са се опитали да отлетят.

Потреперих при спомена за гробницата.

— Трябва да е била някоя по-страшна атака от тази, на която бяхме свидетели — продължи Вардани. — Защото онази корабът я овладя почти напълно.

— Ами да, автоматичните системи са разполагали с хиляди години да се усъвършенстват. Нищо чудно, че са го превърнали в цяло изкуство. Чу ли какво каза Хенд, точно преди положението да се спече?

— Не.

— Той каза: „Ето какво е убило другите.“ Говореше не само за онези в коридорите, но и за Уенг, Аирбоу и останалите от групата. Затова са останали отвън, докато им свърши въздухът. И с тях се е случило същото.

Тя спря насред улицата и ме погледна.

— Виж, ако е така…

— Да — прекъснах я аз. — И аз си го помислих.

— Защото ние изчислихме орбитата на онази комета. Веднъж на дванайсет хиляди години. Няма как да е била там заедно с Аирбоу и хората й.

— Което означава друга подобна среща, с друг кораб. Година, до осемнайсет месеца по-рано, кой знае на каква орбита.

— Статистически… — въздъхна тя.

— Аха. Значи и ти си се сетила. Какви са статистическите шансове на две експедиции, разделени във времето само с осемнадесет месеца, да се натъкнат на комета от открития космос?

— Почти нулеви.

— Иначе казано, почти невъзможно.

— Освен…

Кимнах отново и се усмихнах заради начина, по който мислехме в еднаква плоскост.

— Точно така. Освен ако там горе летят толкова много машинарии, че подобна среща е обичайно явление. Освен, с други думи, ако не сме свидетели на останките на цяла една флотилия, разпръсната на постоянна орбита, вкопчена в конфликт с всеобхватни мащаби.

— Трябваше да сме ги засекли досега — подхвърли неуверено тя.

— Съмнително е. Има доста пространство там горе и дори петдесеткилометров кораб е прашинка според звездните мащаби. Пък и да не би някой да ги е търсил специално? Откакто сме тук, само се ровим в прахоляка на тази планета и трупаме археологически боклуци. Търсим възвръщане на инвестициите. Това е играта, която играем в Приземяване. Забравили сме, че на света има и други важни неща.

Тя се разсмя, но звукът съвсем не приличаше на смях.

— Ти не си Вичински, нали, Ковач? Защото понякога говориш като него.

Присъединих се към смеха й.

— Не. Аз също не съм Вичински.

Телефонът, който ми бе дал Руспиноджи, изписука в джоба ми. Извадих го и го включих.

— Да?

— Вонсава е. Тези момчета привършват. Можем да изчезнем оттук още тази нощ, ако настояваш.

— Настоявам. — Погледнах към Вардани и въздъхнах. — Идвам при теб след десетина минути.

Прибрах телефона и закрачих надолу по улицата. Вардани ме последва.

— Ей! — извика тя.

— Да?

— Онези приказки, дето само се ровим в прахоляка и търсим възвръщаемост на инвестициите. Откъде ти хрумнаха? Така говореше Вичински.

— Нямам представа. Може да е заради миналото ми на Харланов свят. Единственото място в целия Протекторат, където вдигнеш ли глава към небето, не може да не помислиш за марсианците. О, ние също имаме своите разкопки и останки. Но кой би могъл да забрави орбиталните им станции, които кръжат там горе, денем и нощем, като ангели с мечове. Знаеш ли, въобще не се учудвам от това, което открихме тук. Беше му дошло времето.

— Така е.

Енергията, с която го каза, ми подсказваше, че е на път да се оправи. Имаше един момент, в който си мислех, че оставането й тук е заради някакво спотаено желание да изкупи вината, да се накаже заради онова, което бе извършила. Но приливът на ентусиазъм подсказваше друго.

Вече бе на прав път.

Струваше ми се като край на дълго пътуване. Пътуване, което бяхме започнали заедно, ръка за ръка, с помощта на емисарската психотехника, в откраднатата совалка, на другия край на планетата.

Изглеждаше ми като паднала коричка на рана.

— И още нещо — рекох, докато заобикаляхме една къща в долния край на улицата и се приближавахме към малкото летище на Изкоп 27. Вече се виждаше тъмната маса на скрития под маскировъчна мрежа щурмови кораб на Клина. Спряхме, загледани натам.

— Да?

— Какво да направя с твоя дял от парите?

Тя се засмя, този път съвсем чистосърдечно.

— Прати ми ги по хипервръзка. Единайсет години, нали? Тъкмо ще имам с какво да се позабавлявам.

— Разбрано.

Изпод маскировъчната мрежа се подаде Амели Вонсава и засенчи очите си с длан, загледана към нас. Вдигнах ръка и й помахах, сетне заслизах към нея и дългия полет, който ни очакваше.