Ричард Морган
Сразени ангели (2)

2.

В края на краищата, останах там по-малко от седмица.

Не бях пропуснал нищо важно. Под мен облаците се носеха като разпокъсани парцали над северната полусфера на Санкция IV, ръсейки дъжд върху мъжете и жените, които се опитваха да се избиват. По време на краткия отдих получавах изчерпателни доклади за развоя на събитията. Извънпланетните съюзници на Кемп бяха направили безуспешен опит да пробият блокадата на Протектората с цената на няколко разрушени вътресистемни транспортни кораба. Залп от мародерни бомби, изстреляни от неизвестно местонахождение, бе поразил и унищожил един протекторатски разрушител. Правителствените сили в тропиците задържаха своите позиции, докато на североизток части на Клина и други наемнически формирования бяха принудени да отстъпят под натиска на елитната президентска гвардия на Кемп. Здрач продължаваше да тлее.

Както казах, не бях пропуснал нищо важно.

Чувствах се като нов, когато се събудих в камерата за „пренахлузване“. Сигурно се дължеше на лекарствата — в армейските болници често тъпчат войниците с какви ли не гадости, преди да ги прехвърлят в тялото. Нещо като „добре дошъл“, но те кара да се чувстваш, сякаш си в състояние да спечелиш и най-напечената война с голи ръце, стига само да ти дадат тази възможност. Навярно има смисъл от това. За мен по-важното бе, че отново бях в познатата стара кожа и че всичко ми е наред.

Поне докато не разговарях с доктора.

— Изтеглихме ви малко по-рано — обясни ми тя — по заповед на командването на Клина. Изглежда няма да оставят раните ви да заздравеят напълно.

— Чувствам се чудесно.

— Разбира се, че се чувствате чудесно. Натъпкали сме ви с ендорфини до ушите. Но когато слезете долу, ще си дадете сметка, че лявото ви рамо се е възстановило едва на една трета. Дробовете ви също не са наред. Обгаряния от „Гуерлайн 20“.

Оцъклих се.

— Не знаех, че още го използват.

— Е, и да го правят, не го признават. — Тя направи кисела гримаса. Имаше ужасно изморен вид. — Почистихме каквото можахме, заменихме изгорелите биовериги и изтребихме причинителите на вторична инфекция. Ако разполагахме с още няколко месеца, щяхме съвсем да ви оправим. Но, нали знаете… — тя сви рамене. — Опитайте се да не пушите. И правете леки упражнения. О, каква полза!

Започнах с леките упражнения. Извървях няколко пъти най-дългия коридор в болницата. Вдишвах спарен въздух с обгорените си дробове. Намествах си рамото. Коридорът беше претъпкан с други нещастници като мен. Някои дори ми бяха познати.

— Ей, лейтенант!

Тони Луманако, с лице като маска от нацепена кожа, от която стърчаха тампоните на имплантираните биорастежни стимулатори. Вече се усмихваше, макар това да разголваше напълно зъбите от дясната страна на лицето му.

— Спасил си задника, приятел! Чака ни още веселба. — Той се извърна и потърси с поглед някого сред тълпата. — Ей, Еди! Куок! Лейтенантът е тук.

Очните ябълки на Куок Юен Юе бяха запълнени с яркооранжево тъканноинкубиращо желе. Монтираната на челото й микрокамера й осигуряваше визуална връзка с околния свят. Ръцете й представляваха клонирани израстъци върху черно, въглеродно скеле. Новата тъкан беше влажна и яркочервена.

— Лейтенант. Ние си помислихме…

— Лейтенант Ковач!

Еди Мунхарто, напъхан в мобилен скафандър, докато ръцете и краката му израстат наново, след като бяха отсечени от шрапнелен залп.

— Радвам се да те видя, лейтенант! Погледнете, всички сме на оправяне. Скоро отново ще ни съберат в 391-ви, за да можем да сритаме задниците на кемпистите.

Бойните „ръкави“ на Клина на Карера от известно време се доставяха от „Биосистеми Кумало“. Като водеща фирма в съвременните биотехнологии „Кумало“ монтираха различни екстри, сред които най-забележителна бе системата за временно неутрализиране на серотонина, което освобождаваше способността за проява на невъздържана жестокост, и микроскопични култури, съдържащи вълчи гени, придаващи допълнителна бързина и сила на тялото, както и склонност за събиране в глутница със себеподобни. И сега, докато гледах осакатените останки на своя взвод, почувствах, че гърлото ми се свива.

Куок завъртя микрокамерата си към мен.

— Сър, ще поемете ли отново 391-ви?

— Не зная…

— Ей, Наки. Къде си бе, човек? Лейтенантът е тук.

Както се досещате, след този случай гледах повече да не излизам в коридора.

 

 

Шнайдер ме намери на следващия ден, докато седях в офицерската столова, загледан към панорамния екран, с димяща цигара в ъгъла на устата. Глупаво, от гледна точка на съветите, които ми даде докторът. Но от друга страна, какъв смисъл да се пазя, след като съвсем скоро отново щях да изложа израненото си тяло на разпокъсващ шрапнелен огън и химически атаки.

— Ах, лейтенант Ковач.

Изгубих няколко секунди, докато си спомня кой беше. Човешките лица изглеждат малко по-различно, когато са под въздействието на стреса и болката, а освен това и двамата тогава бяхме покрити с кръв. Изгледах го над дима на цигарата, чудейки се дали не е някой, на когото съм креснал да мълчи, когато се е опитвал да обсъжда заповедите ми в разгара на боя. После нещо в маниерите му ме накара да си спомня деня, когато ни разтовариха в хангара. Бях малко изненадан, че все още е на станцията, още повече, че бе успял да си пробие път дотук с измама, но въпреки това му кимнах да седне.

— Благодаря ви. Името ми е Ян Шнайдер. — Той ми подаде ръка, на която само кимнах, и си взе от моите цигари на масата. — Наистина се радвам, че вие не сте, ах…

— Забрави. Аз също.

— Травмата, исках да кажа, не е засегнала спомените ви. Нали знаете, тогава обърках чина ви…

— Виж, Шнайдер, разбери, че хич не ми пука. — Всмуквах с пълни гърди цигарения дим и се закашлях мъчително. — Единственото, което ме интересува, е да оцелея в тази проклета война. Така че, ако продължаваш да ми досаждаш с подобни тъпи въпроси, ще наредя да те застрелят. Ясен ли съм?

Той кимна и аз забелязах, че в позата му е настъпила едва забележима промяна. Вече не изглеждаше толкова напрегнат и единственото, което все още издаваше известно безпокойство, бе начинът, по който гризеше ноктите си. В погледа му имаше нещо хищно. Когато спрях да говоря, той се захили, извади пръста от устата си и постави на негово място цигара. Сетне изпусна облаче дим с почти нехаен вид и кимна бавно и замислено.

— Това е — рече.

— Кое е това?

Шнайдер се огледа със заговорнически вид, но останалите посетители в столовата се бяха скупчили около холопроектора и гледаха някакво латимерско холопорно. Той се ухили отново и се наклони към мен.

— Това е, което търсех. Човек с достатъчно здрав разум. Лейтенант Ковач, искам да ви направя едно предложение. То не само ще ви помогне да се отървете от тази война, но и ще ви направи богат — богат за цял живот, повече, отколкото сте мечтали някога.

— Моите мечти стигат доста надалеч, Шнайдер.

Той сви рамене.

— Както и да е. Става въпрос за много пари. Интересува ли ви?

Помислих за миг, преди да отвърна.

— Не, ако трябва да преминавам на другата страна. Нямам нищо против Джошуа Кемп, но тъй като в края на краищата със сигурност ще загуби…

— Политика — махна небрежно с ръка Шнайдер. — Въобще не става въпрос за политика. Не става въпрос и за войната, освен че се вихри там долу. Говоря за нещо съвсем материално. За един предмет. Стока, за която корпорациите ще платят значителна част от годишния си доход.

Искрено се съмнявах, че на изостанал свят като Санкция IV може да съществува нещо подобно, а и да е така, че ще попадне точно в ръцете на тип като Шнайдер. Но от друга страна, той бе успял да се промъкне на орбиталната станция и да получи възможно най-добро медицинско обслужване, без да има право на това, след като половин милион души долу на планетата мечтаеха за същото. Може наистина да знаеше нещо, а точно в този момент всяка възможност да си спася кожата заслужаваше да бъде изслушана.

Кимнах и захапах цигарата.

— Добре.

— Съгласен ли сте?

— Да те изслушам, нищо повече. Дали ще се съглася, зависи от това, което ще чуя.

Шнайдер прехапа устни.

— Лейтенант, не зная дали можем да продължим при тези условия. Трябва ми…

— Трябвам ти аз. Това е очевидно, иначе нямаше да водим този разговор. А сега или ще продължим при тези условия, или ще повикам охраната и ще наредя да те изритат от тук.

Настъпи напрегната тишина. Устните на Шнайдер бяха пребледнели.

— Добре — рече той накрая. — Май наистина ви подцених. В доклада не ви описваха в подобна… светлина.

— Докладите, до които би могъл да се добереш, няма да ти кажат и половината от истината за мен. За твоя информация, Шнайдер, последният ми официален пост бе на Емисар.

Наблюдавах го внимателно, питайки се дали това ще го изплаши. Емисарите притежаваха почти легендарна слава в Протектората и в никакъв случай не заради милия си характер. Това, какъв съм бил по-рано, не беше тайна на Санкция IV, но предпочитах да не го разгласявам, освен ако не се наложи. Подобна репутация в най-добрия случай може да породи враждебно мълчание всеки път, когато вляза в помещение с други хора, а в най-лошия — предизвикателно поведение на разни млади и нахакани, „новонахлузени“ офицерчета, с повечко неврохимични стимулатори и мускулни присадки, отколкото мозъчно вещество. Карера ме повика, за да ме смъмри, след третия смъртен случай (със съхраняване на коровата „колода“). Командните офицери обикновено не гледат с добро око на изтребването между персонала. От нас се очаква да запазим този род ентусиазъм за противника. Ето защо бях решил да се помъча да запазя в тайна миналото си на Емисар и да се представям само за офицер от кариерата на морските пехотинци.

Но дори биографията ми да изплаши Шнайдер, той с нищо не го показа. На лицето му се четеше познатото вече замислено изражение.

— Емисар, значи? И кога си служил?

— Преди много време. Защо?

— Беше ли на Иненин?

Огънчето на цигарата му припламна. За един кратък миг ми се стори, че пропадам към него. Червеното му сияние се превърна в трасиращи лазерни изстрели, които прогаряха полуразрушените стени и калта под краката ни, докато Джими де Сото се боричкаше в прегръдките ми и издъхваше, крещейки, от многобройните си рани, а Иненинският плацдарм се разпадаше около нас.

Затворих очи.

— Да, бях на Иненин. Ще ми разкажеш ли най-сетне за тази твоя идея или не?

Шнайдер се пресегна и взе още една цигара.

— Чувал ли си, че по крайбрежието на Северен край, само че по-нагоре, над Собървил, са открити едни от най-старите марсиански поселища, познати на нашите археолози?

А, това ли било? Въздъхнах и преместих поглед към панорамния прозорец и гледката на Санкция IV. Трябваше да очаквам нещо подобно, но по някаква причина бях разочарован от Ян Шнайдер. Изглеждаше ми прекалено напрегнат и трескав, за да ми предлага нещо, свързано с изгубени цивилизации и заровени техноархеобоклуци.

Трябва да бяха изминали близо петстотин години, откакто сме се натъкнали на първите следи от марсианската цивилизация, но човечеството все още не се бе примирило с мисълта, че предметите, оставени от нашите отдавна изчезнали съседи, са или недосегаеми, или напълно разрушени. (По-вероятно и двете, но кой може да знае със сигурност?) Единствените наистина полезни вещи, които сме били в състояние да спасим и използваме, са техните астронавигационни карти, благодарение на които успяхме да пратим наши собствени колонизаторски кораби до гарантирано подходящи за заселване светове.

Този успех, както и разхвърляните из различни планети руини и инсталации с неясно предназначение се бяха превърнали в храна за многобройни теории, идеи и религиозни вярвания. В периода, когато често пътувах напред-назад из Протектората, имах възможността да се запозная с повечето. Според някои от тях цялата тази марсианска епопея е една голяма измама, замислена и реализирана от ООН, за да се прикрие фактът, че звездните карти са ни предадени от пътешественици във времето, дошли от нашето собствено бъдеще. Според други, склонни да повярват в религиозната страна на въпроса, ние сме били изгубени потомци на марсианците, очакващи да слеят духовете си с тези на своите предци, което щяло да стане едва след като натрупаме достатъчно по обем кармично просветление. Някои учени пък все още хранеха непотвърдени надежди, че Марс всъщност не е нищо повече от далечен пост, колония, отрязана от люлката на своята цивилизация, която все още съществува там някъде сред звездите. Любимото ми сред всички тези гениални хрумвания обаче бе, че на някакъв етап от развитието си марсианците са се пренесли на Земята и са се превърнали в делфини, за да се отърват от ограниченията на технологичното общество.

В края на краищата, всичко опира до едно нещо. Тях ги няма, а ние им събираме останките.

Шнайдер се подсмихваше.

— Мислиш, че съм изкукал, нали? Че живея в нещо като детски холофилм?

— Май позна.

— Нищо де, изслушай ме поне. — Той пушеше на къси и резки дръпвания и говореше на пресекулки. — Виждаш ли, почти всички смятат, че марсианците са били като нас, не иъв физическия смисъл на думата, но са притежавали сходна на нашата културна база.

Културна база? Това не ми звучеше като нещо, на което мястото му е в устата на Шнайдер. Сигурен бях, че го е чул от другиго. Интересът ми рязко се изостри.

— Нали разбираш, идем ли някъде, все търсим центрове на изчезнала цивилизация. Достатъчно е да съобщят за нещо подобно и се изсипва цяла армия жадни за нови открития археолози.

— Е, чак пък да се изсипва цяла армия.

Имах предвид, че при полет с подсветлинна скорост ще са необходими поне три години за някой кораб, стартирал примерно от Латимерската система, да се домъкне до тук. В междузвездното пространство нищо не става бързо.

— Тъй ли? Знаеш ли колко време отнема? От приемането на първите данни от сондата по хипервръзка до получаването на разрешение от местното правителство?

Кимнах. Като местен военен съветник бях длъжен да знам всички факти. Ако заинтересованата страна бе някоя заможна корпорация, цялата бюрократична процедура щеше да отнеме не повече от две седмици. Дадох му знак да продължи.

— И така — заговори отново той, размахвайки ръце в такт с думите, — стигнахме до археологията. Същото е като при всичко останало — пръв дошъл, пръв получил, и правителството играе ролята на посредник между откривателя и купувача, в случая корпорациите.

— Срещу известен процент.

— Така е, срещу известен процент. Плюс правото да прекрати договора или да промени условията, в случай че находката се окаже от жизненоважно значение за интересите на Протектората, и прочее и прочее. Същината е, че всеки археолог, който иска да се прочуе или да си напълни джоба, ще се насочи към споменатите центрове на цивилизацията. И точно това правят.

— Откъде знаеш всичко това, Шнайдер? Ти не си археолог.

Той дръпна ръкава на лявата си ръка и ми показа татуираната там с луминесцентна боя крилата змия. Люспите на змията сияеха, а крилете едва забележимо помръдваха, колкото да създадат илюзията за полет. Змията държеше в зъбите си лента с надпис „Пилотска Гилдия. Санкция IV“, а отдолу бе изписано „Повърхността е да кретат мъртъвците“. Изглеждаше почти като нова.

— Хубава изработка — рекох. — Е, и?

— Бях пилот на транспортен кораб за една група археолози, които работеха на Дангрекския бряг, североизточно от Собървил. Повечето бяха драскачи, но…

— Драскачи?

— Да. Не знаеш ли за тях?

— Не съм от тази планета. Дойдох тук да трепя хора. Какво означава това драскачи?

— Ами, хлапетии. Пресни-пресни от Академията. Дращят с четките и лопатките по скалите. Драскачи.

— Драскачи, значи. Разбрах. И кой не е?

— Какво? — ококори се той.

— Кой не е драскач? Ти каза: „Повечето бяха драскачи, но…“

Шнайдер ме погледна обидено. Не му харесваше, че го прекъсвам.

— Имаше и няколко от старата гвардия. Винаги вземат ветерани, за мъдрите решения. Въпросът обаче е, че онези там откриха нещо.

— И какво е това нещо?

— Марсиански кораб. — Шнайдер смачка цигарата. — Напълно запазен.

— Глупости.

— Да, така беше.

Въздъхнах.

— Искаш да ти повярвам, че сте изровили цял-целеничък междузвезден марсиански кораб и новината за това някак си ме е подминала? Никой не го е видял. Никой не знае, че си лежи там. Какво направихте, да не го покрихте с полиетиленово чергило?

Шнайдер облиза устни и се разсмя. Изглежда се забавляваше.

— Не съм казал, че сме го изровили, а само, че го намерихме. Ковач, той е голям колкото астероид и е някъде там, в покрайнините на Санкцийската система, на постоянна орбита. Това, което изровихме, бе врата, която води към него.

— Врата? — За първи път почувствах, че по гърба ми пробягва хлад. — Да не говориш за хипертунел? Сигурен ли си, че правилно сте разчели техноглифите?

— Ковач, това наистина беше врата. — Шнайдер говореше така, сякаш обясняваше на малко дете. — Ние я отворихме. Виждаше се съвсем ясно какво има от другата страна. Приличаше на евтин трик от холофилм. Участъкът от звездното небе напълно съответстваше на тукашния. Оставаше само да се разходим нататък.

— Към кораба? — Сега вече любопитството ми бе възбудено до крайност. Емисарите са обучени да разпознават лъжата, те самите могат да лъжат дори когато са закачени към детектор или са изложени на огромна опасност, тъй че това изкуство им е добре познато. Емисарите умеят да лъжат по-добре от всяко друго човешко същество в Протектората, независимо дали е надарено с тази способност, или я е подсилило чрез външно въздействие, и докато гледах Шнайдер, знаех, че не ме лъже. Каквото и да се бе случило с него, той вярваше във всяка дума, която произнасяше.

— Не — поклати глава той. — Не към кораба. Вратата е фокусирана върху една точка приблизително на два километра извън корпуса. Корабът се завърта на всеки четири часа и половина, но остава неизменно на същото разстояние. Необходим ти е космически скафандър.

— Или совалка — кимнах към татуировката на ръката му. — Ти на какво летеше?

Той сбърчи вежди.

— Подорбитална моайска бракма. Приличаше на летяща къща. Няма начин да мине през звездния портал.

— Какво? — задавих се аз от смях. — Няма да влезе?

— Да бе, присмивай ми се. Ако не беше тази история, хич нямаше да си рискувам задника в мръсната им война. Сега щях да нося някой тежкарски „ръкав“ в Латимерград. Замразени клонинги, доставка на резервни тъкани при необходимост, щях да съм направен безсмъртен, човече. Пълна програма.

— И никой ли нямаше скафандър?

— За какво им е? — Шнайдер разпери ръце. — Това беше чисто наземна операция. Никой не е очаквал да напускаме планетата. Дори нямахме позволение за това, освен през космодрума до Здрач. Само че, както си спомняш, явим ли се там, влиза в силата онази клауза за експроприацията. Помниш ли я?

— Помня, помня. Всяко откритие, което може да има жизненоважно значение за Протектората и дрън-дрън. Не ти ли стигаше възнаграждението? Или не смяташе, че ще е достатъчно голямо?

— О, стига, Ковач. Мислиш ли, че жалката им премия може да се сравни с цената на подобна находка?

Повдигнах рамене.

— Зависи. Поне що се отнася до частния сектор, има значение с кого точно ще преговаряш.

Шнайдер ме дари с напрегната усмивка.

— Да не мислиш, че бихме могли да го продадем на някоя корпорация?

— Според мен щяхте да оплескате цялата работа. В този свят продължителността на живота зависи тъкмо от това с кого правиш сделка в подобна ситуация.

— А ти при кого би отишъл?

Измъкнах нова цигара от пакета и я запалих, преди да отговоря:

— Не тук е мястото да обсъждаме този въпрос. Моите консултантски услуги надхвърлят далеч възможностите ти. Виж, като твой партньор обаче — сега на свой ред му се усмихнах — съм готов да чуя края на историята. Та какво стана по-нататък?

— Какво стана ли? — Лицето му се изкриви в мъчителна гримаса и аз едва сега осъзнах, че е на път да избухне в истеричен смях. — Какво стана? — Той успя да овладее гласа си и да заговори малко по-тихо. — Избухна тази шибана война! Ето какво стана.