Ричард Морган
Сразени ангели (12)

12.

Горните три етажа на небостъргача на „Мандрейк“ са жилищни помещения за персонала и достъпът до тях е ограничен. На самия покрив има градини и кафенета, които работят по всяко време на деня и нощта. Над терасите са разпънати транспаранти, които филтрират неблагоприятните въздействия на лъчистата енергия. Когато се качихме там, насреща ни се изправи един безупречен Хенд, който явно ни очакваше. Дори и да бе подслушвал снощния ни разговор, не личеше нещо да го е потиснало.

— Добро утро, госпожице Вардани. Господа. Надявам се разходката снощи из града е била по-спокойна, благодарение на предпазните мерки, които взехме.

— Имаше някои интересни моменти — рекох, докато се настанявахме около масата. Скрита зад непроницаемите си слънчеви очила, Вардани имаше унесен вид. Засега поне разговорът не вървеше особено. Хенд също взе един стол и се настани. От близо си личеше, че е доста изморен.

— Аз вече обядвах — обяви той. — Госпожице Вардани, апаратурата, която поръчахте, вече пристигна. Ще наредя да отнесат всичко във вашия апартамент.

Археоложката кимна и извърна лице към слънцето. Когато стана ясно, че няма да дочака друга реакция от нея, Хенд се обърна към мен и повдигна вежди. Поклатих едва забележимо глава.

Не питай.

— Добре. Лейтенант, ако сте готов, да се заемем с вербуването…

— Разбира се — отпих от чая и се надигнах. Атмосферата, която тегнеше над масата, започваше да ми действа на нервите. — Да вървим.

Никой не каза нищо. Шнайдер дори не вдигна глава, но непроницаемите очила на Вардани проследиха оттеглянето ни към вратата като фасетните лещи на киберпазач.

Спуснахме се надолу в бъбрив асансьор, който ни съобщаваше сведения за всеки подминаван от нас етаж и не пропускаше да го допълни с подробности за текущи корпоративни проекти. Никой от нас не проговори и само след трийсет секунди вратата се отвори и ние се озовахме на остъкления подземен етаж. Сини луминесцентни лампи отсреща обозначаваха изхода. Зад прозрачната врата, паркиран напреко на тунела, ни очакваше лишен от опознавателни знаци и боядисан в пясъчносиво скутер.

— Тайсауасдийско поле — разпореди Хенд веднага щом се настанихме на седалките. — Пазарът на душите.

Двигателят започна бързо да ускорява оборотите си. Издигнахме се право нагоре, като паяк на конец. През неполяризираните стъкла, които ни деляха от кабината на пилота, виждах светещия отвор на тунела, който след секунди се превърна в ослепително кълбо от слънчева светлина. После кълбото избухна и ни обгърна от всички страни и ние се издигнахме още веднъж — този път в безжалостно синьото небе над Приземяване.

Хенд докосна едно копче на вратата и стъклото се поляризира в синьо.

— Снощи бяхте проследени — заговори той.

Погледнах го учудено.

— Защо? Не сме ли от един отбор?

— Не от нас. — Той направи нетърпелив жест. — Е, от нас също, но от високо — така ги забелязахме. Не говоря обаче за това. Двамата с Вардани се прибрахте отделно от Шнайдер — което не е било никак разумно. Имало е опашки след вас и след него. Шнайдер е забелязал преследвачите си, вероятно докато се е озъртал за Вардани, и се е отървал от тях. Другата група е проследила двама ви до улица „Откритие“, малко преди моста.

— Колко души?

— Трима. Двама мъже и един боен киборг — съдейки по начина, по който се е придвижвал.

— Заловихте ли ги?

— Не. — Хенд чукна с нокът по прозореца. — Дежурната машина е била със зададени параметри за наблюдение и охрана. Докато получим доклада от нея, те се бяха скрили в един от тунелите под канала Латимер, а когато отидохме там, вече ги нямаше. Търсихме ги, но…

Той разпери ръце. Торбичките под очите му вече имаха своето обяснение. Стоял е буден цяла нощ, бдейки над своята инвестиция.

— На какво се хилиш толкова?

— Извинявай. Направо съм трогнат. Дежурна машина за наблюдение и охрана, значи.

— Ха-ха. — Той ме фиксира със зелените си очи. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Кой знае защо се сетих за коменданта на лагера и разказа му за неуспешния опит да спасят Таня Вардани. После поклатих глава.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Ако знаех, че някой ме следи, мислиш ли, че сега щеше да е в по-добро състояние от Денг и главорезите му?

— И кои може да са те?

— Казах ти, че нямам понятие. Улична измет?

Той ме погледна с досада.

— Улична измет, която да следи човек с униформа на Клина на Карера?

— Добре де, може да са по-организирани. В Приземяване нямате ли престъпност?

— Ковач, моля те. Дръж се сериозно. Щом ти не си ги забелязал, как можеш да твърдиш, че са били обикновени престъпници?

— Да, прав си — въздъхнах.

— Така де. Въпросът е кой още иска да си вземе парче от баницата?

— Не зная — повторих мрачно.

Останалата част от полета премина в мълчание.

Най-сетне скутерът се наклони и аз надникнах през прозореца. Спускахме се спираловидно към нещо, което наподобяваше разлато петно от лед, поръсено с бутилки и консервни кутии. Присвих очи и увеличих мащаба.

— Това да не са оригиналните?…

Хенд кимна.

— Някои от тях само. По-едричките. Останалите са водоеми и други по-големи предмети, които изпадат от пазара. Спреш ли да си плащаш тарифата за площадката за кацане, вземат ти стоката и я прекарват с гравивлекач на друго място, докато възстановиш сумата. Но откакто започна хаоса на пазара, никой не си прави труда да плаща наеми, та управата на космодрума се е принудила да праща направо специализиран отряд, който отстранява нередовните с плазмени резачки.

Снижихме се над най-близкия от грамадните колонизаторски шлепове. Все едно, че летяхме над гигантско, повалено метално дърво. От едната му страна, там, където се намираше ракетният двигател, с помощта на който шлепът бе прекосил разстоянието между Латимер и Санкция IV, се виждаха грамадни смачкани плоскости, някои от които се сливаха с площадката, а други стърчаха към небето. Шлепът никога вече нямаше да излети, всъщност той така и бе конструиран — за еднократен и еднопосочен полет. Сглобен преди стотина години в орбитата на Латимер, той бе предназначен за едно-единствено пътуване в междупланетното пространство и приземяване в крайната цел, с помощта на самоизгарящи се антигравитационни спирачни системи. Именно при детонацията в момента на приземяването се бе развила тази чудовищна температура, превърнала пустинния пясък в овална стъклена площадка, която по-късно била разширена от инженерите, за да се слее с подобни площадки, оставени от другите шлепове, създавайки Тайсауасдийското поле, върху което бе разцъфтяла колонията през първите десетина години от своето съществуване.

По времето, когато пристигнали корпорациите, за да построят свои площадки и обслужващите ги комплекси, шлеповете вече били изкормени, използвани първоначално за жилищни помещения, сетне като източник на метал и строителен материал. На Харланов свят съм влизал в някои от оригиналните шлепове, оставени от флотилията на Конрад Харлан, където дори палубите са били отнесени, изтръгнати от оребрените стени на корпуса. Бяха останали само кухите черупки, поради някакво необяснимо религиозно страхопочитание, подтиквало по-ранните поколения да отдават целия си живот на издигането на катедрали.

Скутерът подмина хребета на шлепа и се спусна от другата страна, където се приземи в сянката, хвърляна от гигантската метална конструкция. Изскочихме навън и ни посрещна почти вледеняващ вятър, както и слабите, приглушени гласове на хората зад металния корпус.

— Оттук. — Хенд кимна към извитата стена пред нас и ни поведе към един триъгълен товарен отвор, разположен на приземно ниво. Улових се, че неволно оглеждам постройките за възможни снайперови постове, разтърсих глава, да прогоня рефлекса, и го последвах. Вятърът вдигаше прахоляк под краката ни.

Отблизо товарният отвор се оказа доста голям, висок поне няколко метра до острия си връх и достатъчно широк в основата, за да пропусне количка, натоварена с мародерна бомба. Товарната платформа, която по време на полета бе изпълнявала функцията на външен люк, сега клечеше отпусната върху чифт масивни хидравлични крака, които не бяха работили от десетилетия. Над острия връх на отвора бяха изрисувани изображения, които можеха да са марсианци или пък летящи ангели.

— Археоарт — обяви Хенд с вид на познавач. Секунди след това прекрачихме прага и бяхме обгърнати в относителен мрак.

Споходи ме същото усещане за разлагащо се пространство, каквото бях изпитал на Харланов свят, но докато черупките на Харлановите шлепове бяха съхранени като музейни експонати, тези тук бяха изпълнени със звуци и шум. Покрай дъговидните стени на корпуса бяха подредени стелажи, сглобени от пластмасови тръби и жици и залепени за стените с епоксид, създавайки впечатлението, че вътрешността на шлепа е била нападната от бързорастящи отровни гъби. По-горните етажи, мостикът и жилищните помещения бяха свързани със сложна конструкция от висящи метални стълби. Тук-там се виждаха още картини, някои холографски, други озарени от нарочно поставени прожектори. От монтираните във вентилационните отвори колони се лееше музика. Високо над всичко това някой бе пробил широки няколко метра отвори в тавана, през които слънчевите лъчи проникваха под различни ъгли.

В обления от най-близкия подобен сноп светлина кръг стоеше висока, облечена в парцаливи дрехи фигура, чието извито нагоре лице бе покрито с едри капки, като от топъл душ. Беше нахлузил смачкано бомбе и един също толкова износен черен фрак загръщаше прегърбените му рамене. Дочул стъпките ни, той се извърна и разпери гостоприемно ръце.

— Ах, господа. — Гласът бе изкуствен, механичен и бликаше от миниатюрното апаратче, прикрепено за израненото му гърло. — Тъкмо навреме идвате. Аз съм Семетайр. Добре дошли в Пазара на душите.

 

 

Изкачихме се на трета палуба, откъдето имахме възможността да наблюдаваме целия процес от самото начало.

Когато излязохме от клетката на асансьора, Семетайр се отдръпна настрани и ни посочи с обвитата си в парцали ръка.

— Гледайте! — рече той.

Точно под нас, на долната палуба, една верижна товарна машина повдигаше с хидравличните си ръце отворен отгоре метален контейнер. Контейнерът се наклони напред и през ръба му започнаха да изтичат сребристи на цвят метални предмети, които падаха с трополене на палубата и се търкаляха във всички посоки.

Корови „колоди“.

Трудно ми бе да преценя, без да задействам невростимулаторите, но имах чувството, че повечето от тях не са почистени. Бяха облепени с жълтеникави парченца от кости и гръбначномозъчна тъкан, все още полепнала по метала. Контейнерът се наклони още и този път изсипа истински метален водопад. Машината пълзеше бавно назад, оставяйки широка диря върху пода. Купчината пред нея бързо растеше, сетне сребристият поток секна и последните „колоди“ се изтърколиха от върха.

Контейнерът бе обърнат с отвора надолу — беше изпразнен. Възцари се тишина.

— Прясна стока — поясни Семетайр и ни поведе към купчината. — Повечето са от бомбардировките на Сучинда, цивилни и редовни части, но вероятно има и други. Карат ни ги от целия изток. Някой трябва да се е объркал относно наземното разположение на кемпистите.

— Не е за първи път — промърморих.

— Нито за последен, надявам се. — Семетайр клекна и напълни шепи с корови „колоди“. Полепналите по тях частици от кост наподобяваха жълтеникава слана. — Бизнесът никога не е бил толкова процъфтяващ.

Откъм тъмната част на палубата долетя неприятен стържещ звук. Вдигнах глава, следвайки посоката му.

От всички страни на грамадната купчина се приближаваха търговци, въоръжени с лопати и кофи, които се боричкаха помежду си за по-добър достъп. Тъкмо металните остриета на лопатите им издаваха дразнещия звук, докато ги пълнеха с „колоди“, които после изсипваха в кофите.

Но колкото и да бе ожесточено съперничеството им, забелязах, че бяха оставили на Семетайр най-широкото място. Извърнах поглед към коленичилата фигура пред мен и видях как на лицето му разцъфна широка усмивка, въпреки че бе обърнат гърбом към мен. Разширено периферно зрение, предположих. Търговецът разтвори пръсти и металните цилиндърчета изтрополиха обратно в купчината. След като изпразни ръце, той избърса дланите си една в друга и се изправи.

— Повечето от тези се продават на кило — обяви. — Евтин и непретенциозен материал. Ако искате, можете да поговорите и с тях — той кимна към другите търговци. — Но за по-специална стока ще трябва да се обърнете към мен.

— Давай по същество — сряза го Хенд.

Стори ми се, че очите на търговеца се присвиха ядно за миг, но не бях сигурен, тъй като лицето му се криеше в сянката на широкополата шапка.

— По същество — повтори той любезно. — Въпросът е какво ви трябва. Семетайр задоволява всякакви нужди на клиента. Какви са твоите нужди, човече от „Мандрейк“? Или може би трябва да попитам твоя Клинов вълк?

Почувствах горещия полъх на задействаната невростимулация. Не бях с униформа. С каквото и да бе оборудван този тип, не беше само усилено периферно зрение.

Хенд произнесе нещо на странен, многосричен език, който не познах, и направи едва забележим знак с лявата си ръка. Семетайр замръзна.

— Подхващаш опасна игра — произнесе бавно Хенд. — Но не знаеш какво идва накрая. Ясно ли ти е?

Семетайр остана неподвижен в продължение на няколко секунди, сетне лицето му отново бе разцепено от усмивка. Той бръкна едновременно с две ръце под парцаливия си фрак и се озова срещу дулото на единия интерфейсен калашник, който стисках в лявата си ръка на пет сантиметра от челото му. Бях реагирал почти несъзнателно.

— Бавно — предупредих го аз.

— Няма никаква опасност, Ковач — гласът на Хенд бе мек, но очите му не слизаха от лицето на Семетайр. — Вече се разбрахме, че сме част от семейството.

Усмивката на Семетайр не потвърждаваше думите му, но той измъкна ръцете си бавно изпод пешовете на фрака. Във всяка от тях стискаше по един метален краб. Малките, лъщящи рачета помръдваха със стоманените си крачета, сякаш нямаха търпение да се захванат за работа. Семетайр сведе поглед и ги разгледа отблизо. Държеше се, сякаш не го е страх от оръжието.

— Та какви са желанията ти, човече от „Мандрейк“?

— Ако още веднъж ме наречеш така, ще дръпна спусъка.

— Ковач, той не говори на теб. — Хенд кимна към автомата и аз неохотно го прибрах. — Специални части, Семетайр. Прясно придобит опит, нищо по-старо от месец. Освен това бързаме. Давай, каквото имаш на склад.

Семетайр сви рамене.

— Най-пресните са тук — каза той и хвърли двата метални краба върху купчината от „колоди“, където те веднага се заловиха с трескава активност, повдигайки един след друг цилиндрите с мъничките си механични ръце и задържайки ги под микроскопичната светлина на синкавата леща, преди да ги захвърлят обратно. — Но ако много бързате…

Той се обърна и ни поведе към един от стелажите. На бюрото пред него жена с изпити черти и бледо лице се прегърбваше върху апарата за почистване на костни фрагменти от „колодите“. Едва доловимото бръмчене от бормашината, която изстъргваше и едновременно засмукваше жълтеникавите парченца, бе като музикален контрапункт на грубото стържене на лопатите.

Семетайр заговори жената на езика, който преди малко бе използвал Хенд, и тя вдигна глава от прибора. Приближи се до стелажа, взе една метална кутия, голяма колкото наблюдателна сонда и я постави пред нас. След това чукна с пръст по гравирания върху капака символ и произнесе нещо на същия език.

Погледнах към Хенд.

— Избраниците на Огон — преведе той, без никакви признаци за насмешка. — Облечени в желязо, за господаря на желязото. Войни.

Той кимна и жената се отдалечи. Тя извади изпод тезгяха купа с парфюмирана вода и потопи в нея ръцете си до китките. Гледах я като омагьосан как поставя отново ръце върху капака на кутията и подхваща тих напев. Накрая отвори очи и повдигна бавно капака.

— Колко килограма ви трябват? — попита неизменно прагматичният Семетайр.

Хенд се пресегна през масата и загреба една шепа „колоди“ от кутията. Идеално почистените им телца сияеха в шепата му.

— Колко ще ме одереш за тези? — попита той.

— По седемдесет и девет и петдесет за кило.

Хенд се усмихна.

— Последния път, когато бях тук, Правет ми взе по четирийсет и седем и петдесет, и се извиняваше, че е много.

— Това е смешна цена и ти го знаеш, човече от „Мандрейк“. Правет търгува с боклуци и дори не ги почиства както трябва. Ако искаш да профукаш безценното си корпоративно време в чистене на кости и тъкани и накрая да се обзаведеш със стандартен наборен материал, върви да се надлъгваш с Правет. Това тук са отбрани войни, почистени и каталогизирани, и всеки от тях си заслужава цената. И да не си губим повече времето.

— Добре — Хенд премери на ръка тежестта на шепата капсуловани животи. — Ти също имаш разходи за покриване. Шейсет хиляди. Знаеш, че пак ще се върна при теб някой път.

— Някой път — Семетайр сякаш опитваше вкуса на думите. — Някой път Джошуа Кемп може да подпали Приземяване с термоядрена факла. Някой път, човече от „Мандрейк“, когато и двамата ще сме мъртви.

— Така е, наистина. — Хенд изсипа „колодите“ обратно в металната кутия. Тракаха по пода й като зарчета. — На някои от нас това може да се случи по-скоро, ако продължават да правят антикартелски изявления за победата на кемпистите. Бих могъл да наредя да те арестуват за тези думи, Семетайр.

Бледата жена зад бюрото просъска, вдигна рязко ръка и изрисува някакъв символ във въздуха, но Семетайр я скастри и тя млъкна.

— Какъв смисъл да ме арестуваш? — попита той с все така спокоен глас, бръкна в кутията и извади едно-единствено блестящо цилиндърче. — Прави си сметка. Ако ме няма, ще трябва да се обърнеш към Правет. Седемдесет.

— Шейсет и седем и петдесет и ти обещавам да те направя преференциален доставчик на „Мандрейк“.

Семетайр завъртя „колодата“ между пръстите си, докато обмисляше предложението.

— Съгласен — рече накрая. — Шейсет и седем и петдесет. Но за тази цена ще ти дам минималното количество. Пет килограма.

— Дадено. — Хенд извади кредитен чип с холограма на „Мандрейк“. Докато го подаваше на Семетайр, на лицето му цъфна неочаквана усмивка. — Всъщност, смятах да взема десет. Увий ми ги.

Семетайр хвърли „колодата“ в кутията. Той кимна на бледата жена и тя извади от едно чекмедже електронни везни. След това наклони кутията и започна да вади „колодите“ една по една и да ги подрежда на везните. На миниатюрния циферблат се меняха виолетови цифри.

С крайчеца на окото долових някакво движение на долното ниво и се извърнах натам.

— Ето ти находка — подметна Семетайр и се засмя.

Единият от двата метални краба бе обърнал гръб на купчината и след като достигна краката на Семетайр започна бавно да се катери по крачола му. Когато достигна колана, Семетеайр се пресегна, откачи оттам дребната машинка, дръпна нещо от ръчичките й и я запрати обратно към купчината. Докато летеше, киберкрабът махаше безпомощно с крайници, но веднага щом падна, се претърколи по корем и отново се захвана за работа.

— Ах, погледнете. — Семетайр триеше с мазолести пръсти засъхналата мъртва тъкан върху „колодата“. — Гледай тук, Клинов вълк. Знаеш ли какво е това? Виждаш ли как се събира реколтата?