Ричард Морган
Сразени ангели (4)

4.

Летяхме на гравитяга, в западна посока от лагера, над смесица от пустинни храсталаци и петна по-тъмна растителност, там, където планетната флора бе успяла да се докопа до повърхностните водоизточници. Около двайсет минути по-късно стигнахме брега и продължихме навътре, над морето, което, според военното разузнаване на Клина, би трябвало да гъмжи от кемпистки „умни“ мини. През цялото време Шнайдер поддържаше ниска скорост.

Първата част на полета прекарах в кабината, като си давах вид, че преглеждам последните сведения от сателитната връзка, но всъщност наблюдавах Таня Вардани, опитвайки се да я преценя така, както ни бяха учили в школата за Емисари. Беше се отпуснала на най-далечната седалка от входния люк и съответно най-близката до десния страничен илюминатор, опряла чело на стъклото. Очите й бяха отворени, но дали виждаше нещо отвън, не можех да кажа. Не направих никакъв опит да я заговоря — бях виждал подобна маска на хиляди други лица през последните години и знаех, че няма да излезе от това състояние, докато не бъде готова вътрешно. Вардани бе надянала емоционалния еквивалент на вакуумен скафандър, единствената възможна реакция на човешките защитни системи, когато обкръжаващата действителност стане твърде непоносима. Специалистите наричаха това състояние синдром на шок от войната, един твърде всеобхватен термин, като се има предвид, че можеше да се дължи на всякакви стресови причини. Съществуваха цял наръч психологически техники за неговото лечение, но в конкретния случай истинската цел на медицинската философия — да предпазва, вместо да лекува — очевидно на този етап не можеше да бъде осъществена.

За мен все още си остава малко странно, че се опитваме с почти неандерталски методи да овладеем и разберем елегантното наследство на изчезналата марсианска цивилизация, без да имаме и най-малка представа от същината на нейната култура. Почти същото е като да очакваш от един касапин да разбира техниките на модерната неврохирургия. Няма никакво съмнение, че със слонските си похвати сме причинили не една и две вреди на познанията и технологиите, които марсианците така неразумно са оставили да бъдат открити. В края на краищата, ние не сме нещо повече от глутница чакали, ровичкащи с носове в полуразложени трупове от самолетна катастрофа.

— Приближаваме брега — съобщи Шнайдер по интеркома. — Ще се качиш ли при мен?

Вдигнах очи от екрана и погледнах към Таня Вардани. Тя бе завъртяла леко глава при звука от гласа на Шнайдер, но погледът й си остана унесен. Не се оказа кой знае колко трудно да измъкна от Шнайдер информацията за предишната му връзка с тази жена, но все още не бях сигурен дали това може да повлияе на настоящите събития. По негови признания всичко било доста кратко и краят дошъл с избухването на войната преди около две години, тъй че миналото не би трябвало да предизвика някакви проблеми. Според най-лошия от всички сценарии, които бях премислил, цялата тази история със звездното съкровище не беше нищо друго, освен фалшификация, с цел да измъкнем археоложката от лагера. Били са правени и други опити за нейното спасяване — по думите на коменданта — и аз все още се питах дали тези мистериозни, добре екипирани командоси не са били хора на Шнайдер, опитващи се да измъкнат на свобода неговата възлюбена. Ако случаят се окажеше точно такъв, в мое лице ги очакваше среща с един ужасно разгневен човек.

Но трябва да призная, че този сценарий ми изглеждаше най-малко вероятен, имайки предвид обстоятелствата, на които се бяхме натъкнали след напускането на болницата. Досега съвпадаха всички имена и данни — в района на Собървил наистина имаше археологически разкопки и Таня Вардани бе регистрирана в ръководния състав. Името на пилота на снабдителния кораб бе Ян Мендел, но на снимката се мъдреше лицето на Шнайдер. Дори и той да стоеше зад предишните опити за измъкване, причините очевидно бяха по-скоро материални, отколкото емоционални.

А ако не беше така, значи някой някъде там играеше съвсем друга игра.

Каквото и да стане, смятах да държа Шнайдер под око.

Изключих компютъра и се изправих тъкмо когато совалката се наклони към морето. Улових се за една от дръжките на стената и погледнах към археоложката.

— На твое място бих си сложил колан. Следващите няколко минути ще ни раздруса здравата.

Тя не отговори, но ръцете й се протегнаха машинално към колана. Продължих към пилотската кабина.

Когато влязох, Шнайдер вдигна глава, бе положил ръце върху облегалките на пилотското кресло. Кимна към екрана, на който бе дал максималното за прибора увеличение.

— Дълбокомерът показва само пет метра. Сигурен ли си, че тези шибаняци не са някъде наблизо?

— Ако бяха наблизо, щеше да ги видиш как се подават от водата — отвърнах и седнах в креслото на втория пилот. — „Умните“ мини не са по-малки от мародерните бомби. По същество това са истински, но миниатюрни подводници. — Включи ли системата?

— Всичко е готово. Достатъчно е да си сложиш маската. Оръжейният контрол е на дясната ръка.

Нахлузих еластичната мераческа маска и докоснах активиращите бутони на слепоочията. Пред погледа ми изплува пейзажът отвън — бледосиньото небе и тъмнозелените води на морето под нас. Металните предмети бяха обозначени в различни оттенъци на червено, според предварително зададените от мен параметри. Повечето от тях бяха бледорозови, мъртви останки, лишени от каквато и да било електронна активност. Оставих се да полетя право напред във виртуалната симулация на възприеманото от външните датчици, наложих си да не търся нищо специално и се отпуснах до последния душевен милиметър в дзен-стаза.

Обезвреждането на мини не е нещо, на което те учат в школата за Емисари, но пълното емоционално равновесие, което се постига — колкото и да е парадоксално — само при липсата на каквито и да било очаквания, е жизненоважно за всякакъв вид подготовка. Един протекторатски Емисар, прехвърлен като дигитален телесен товар през хиперпространствения тунел, трябва да бъде готов практически на всичко. Най-малкото, да се озове в напълно непознато тяло на чужд свят, където всичко живо незабавно открива стрелба по него. Дори при щателно събрана предварителна информация, нищо ме е в състояние да те подготви за пълната промяна на обстановката и за всички смъртоносни опасности, тъкмо заради които са били измислени и създадени Емисарите.

Вирджиния Видура, треньор в школата за Емисари, бръкнала с ръце в джобовете, ни разглежда с хладен и преценяващ поглед. Ден първи от подготовката.

„Тъй като логически е невъзможно да се очаква всичко — произнася с равен глас, — ще ви научим да не очаквате нищо. Така винаги ще бъдете готови.“

Дори не осъзнах кога съм видял първата мина. Още щом засякох яркочервеното избухване с крайчеца на окото, ръцете ми автоматично нагласиха координатите и изстреляха самонасочващия се микрос. Миниатюрната ракета прокара зелено трасе през виртуалния пейзаж, гмурна се под повърхността и прониза дебнещата мина преди още тя да успее да се задейства. Ярък взрив разтърси морската повърхност и я повдигна нагоре, като човешко тяло върху маса за изтезания.

Някога, в далечното минало, хората сами са управлявали оръжейните системи. Излитали са в небесата с летателни апарати, малко по-големи и по-добре оборудвани от бидон с криле, и са стреляли направо от кабината с оръжията, които са успявали да напъхат вътре. По-късно конструирали машини, които да вършат тази работа по-бързо и по-точно, отколкото са в състояние хората, и за известно време в небето царували машините. Но междувременно биологичните науки започнали да наваксват пропуснатото и дошъл мигът, когато същата скорост и точност били отново по силите на хората. Оттогава датира и надпреварата между тези две технологии — на външните машини и човешкия фактор, — всяка от които непрестанно се усъвършенства. В тази насока подсилената психодинамика на специалните агенти е като изненадващ спринт по вътрешната лента.

Съществуват военни машини, които са по-бързи от мен, но за нещастие в момента не разполагахме с такава на борда. В края на краищата совалката бе предназначена за евакуация на ранени и нейните строго отбранителни системи се ограничаваха до стрелковата куличка за микроси на носа и контейнер с електронни „примамки“ в кърмовия отсек. Така че всичко опираше до нашите собствени възможности.

— Една обезвредена. Останалите от глутницата няма да са далеч. Намали скоростта. Свали ни още надолу и приготви диполните отражатели.

Те дойдоха от запад, плъзгайки се над морската повърхност като охранени цилиндрични паяци, привлечени от ужасната смърт на своя събрат. Усетих, че совалката се накланя напред и в същия миг зад нас се разнесе приглушеният тътен от взрива на диполната бомба. Преброих набързо мините. Седем на брой и се съсредоточаваха към нас. Обикновено бяха по пет в глутница, което означаваше, че са останки от две групи, макар че нямах никакво обяснение за това кой ги е разпръснал тук. Доколкото си спомнях доклада за този район на света, тук преди войната не е имало нищо, освен заблудени рибарски корабчета. Сега всички те лежаха надупчени на морското дъно.

Прицелих се в най-предната мина и я свалих с първия изстрел. В същия миг обаче другите шест изстреляха едновременно към нас своите торпеда.

— Засякоха ни.

— Виждам — отвърна провлачено Шнайдер и совалката се изви рязко, описвайки убягваща маневра. Поръсих морето с цял рояк микроси, програмирани за автоматично търсене на целта.

Според мен „умна“ мина не е най-точното название. В действителност те са доста тъпи. И съвсем оправдано, тъй като са конструирани за строго определена дейност, която не изисква кой знае какви интелектуални способности. Обикновено се прикрепват към морското дъно с помощта на зъбци, осигуряващи по-добра стабилност при изстрелването, и чакат жертвата да мине отгоре. Някои дори се закопават в тинята, за да се скрият от спектроскенерите, или се маскират като останки от корабокрушение. По същество обаче мините си остават статични оръжия. Изстрелят ли се, могат дори да летят, но точността им значително страда от това.

И което е по-важно, мозъчетата им са снабдени с догматичната „или-или“ система за засичане на целта, която маркира всичко под и над водата, преди да се насочи към него. Срещу въздушния трафик тя използва микроси „вода-въздух“, а срещу корабите — торпеда. Последните са в състояние да преминават в ракетен режим, използвайки допълнителни реактивни двигатели, но си остават бавни.

Носейки се ниско над морската повърхност със скорост, граничеща със свободно реене, най-вероятно щяхме да бъдем разпознати като кораб. Торпедата излязоха зад нас, привлечени от примамката, и бяха унищожени от оставените там микроси, още докато се опитваха да превключат на ракетни двигатели. Друг облак микроси, който пратих на запад, свали две, после и трета от мините. При такова темпо…

Повреда.

Повреда.

Повреда.

Аварийният индикатор мигаше в горния десен ъгъл на полезрението ми и под него се нижеше информационна таблица. Спусъковият механизъм отказваше да се подчини на ръцете ми и последните два микроса лежаха неизстреляни в своите установки. „Шибани тилови доставки!“ — ми мина през ума със скоростта на падащ метеор. Блъснах копчето за автовъзстановяване, но рудиментиралият мозък на совалката беше твърде муден, когато се зае с блокиралите вериги. Останалите три мини изстреляха ракети „вода-въздух“ към нас.

— Шшш…

Каквито и други недостатъци да притежаваше, Шнайдер беше отличен пилот. Още преди да произнеса името му, той изправи совалката на опашка. Главата ми се блъсна назад в облегалката и пред очите ми изплува небето, из което се носеха няколко ракети.

— Блокирах.

— Зная — отвърна той със стиснати устни.

— Пусни им отражатели — извиках, опитвайки се да не обръщам внимание на алармите, които проглушаваха ушите ми. Висотомерът за секунди се изкатери над един километър.

— Готово.

Отново познатият тътен на диполната бомба, която — с двесекундно закъснение — бе осеяла небето зад нас с микроскопични електронни примамки. Като ято гладни акули, ракетите се извиха нататък. Оръжейното табло в дясната част на полезрението ми засия в зелено и сякаш за да докаже, че с нея вече всичко е наред, пусковата установка изпълни последната ми команда, изстрелвайки два микроса в пустото небе пред нас. Противонатоварващото поле не бе в състояние да компенсира напълно рязката маневра и аз почувствах завоя в червата си, като сблъсък с леденостудена вода.

За един кратък миг останахме да висим върху крилете на антригравитационното поле, после Шнайдер прекрати изкачването и ние се понесохме право надолу към морето, откъдето вече ни посрещаше втората вълна ракети.

— Отражатели!!!

Метално дрънчене от капаците на бомбомета. Прицелих се в трите мини под нас и изстрелях последните микроси от магазина. Сега можех само да чакам и да се надявам. В същия миг Шнайдер отново включи гравидвигателя и малкият летателен съд се разтресе от единия край до другия. Диполните бомби, които сега падаха по-бързо от совалката, започнаха да се взривяват една след друга под нас. Виртуалният ми хоризонт се обсипа с алените снежинки на електронните отражатели и веднага след това с взривовете на ракетите, които сееха смърт сред тях. Моите микроси бяха далеч под тази буря, изстреляни в краткия период преди да се разпъне завесата на отражателите.

Совалката се спускаше спираловидно надолу, покрай останките от диполни отражатели и унищожени ракети. Броени секунди преди да се ударим в морето, в точно преценения момент, Шнайдер пусна още две диполни бомби. Чух детонацията им миг преди да се скрием под вълните.

— Гмурнахме се — обяви Шнайдер.

На моя екран бледата синева на водата потъмняваше, докато потъвахме към дъното, с носа надолу. Завъртях глава, търсейки мини, но засичах само безвредни корабни останки. Въздъхнах облекчено и се облегнах назад.

— Ама че лудница — произнесох, без да се обръщам към някого.

Докоснахме дъното, изравнихме се, после леко се издигнахме. Около нас бавно се спускаха шрапнелни отломъци от последните две диполни бомби. Разгледах внимателно розовите фрагменти и се усмихнах. Бях заредил лично тези две бомби — за по-малко от час, в нощта, преди да отидем за Вардани, но бях изгубил три дни в обикаляне из опустелите бойни полета и бомбардирани летищни площадки, за да събера необходимите парчета от корпусни обшивки и електронни елементи, с които да ги натъпча.

Смъкнах мераческата маска и потърках уморено очи.

— На какво разстояние сме?

Шнайдер направи справка с екрана.

— На около шест часа при този курс. Мога да стигна два пъти по-бързо, ако включа гравитягата.

— Да, и току-виж ни погне нова глутница. Не преживях последните две минути само за да се обучавам в стрелба по движещи се мишени. Остави гравидвигателя на мира и посвети мислите си на това какво ще правим по-нататък.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Ще поправям — отвърнах и станах да видя как е Таня Вардани.