Ричард Морган
Сразени ангели (24)

24.

Амели Вонсава ни вдигна на пет километра, полетя известно време, сетне превключи на автопилот. Тримата се скупчихме над мониторите в пилотската кабина, като изморени ловци около огън. Вече три минути всички главни системи на „Наджини“ работеха нормално и Вонсава си позволи първата облекчена въздишка.

— Сигурно въобще не е имало причина за притеснение — рече тя, но не изглеждаше убедена. — Който и да го е направил, едва ли държи да умре тук с всички нас.

— Това — посочих — зависи единствено от степента на неговата убеденост.

— Да не намекваш, че Жи…

Сложих пръст на устните й.

— Без имена. Поне засега. Не избързвай пред събитията. Ако това нещо се срине на земята, надявам се, че поне „колодите“ ни ще останат невредими.

— Стига да не са минирани горивните клетки.

— Ами да се захващаме с проверката, тогава. Хенд?

 

 

Не ни отне много време да открием диверсията. Веднага щом Хенд отвори капака на един от защитените срещу удар контейнери, отвътре бликнаха отровни пушеци, които ни накараха да се приберем обратно в пилотската кабина. Успях да задействам навреме хидравличния люк и да изолирам помещението. Въпреки това очите ми се бяха насълзили и имах усещането, че някой стиска със закривени нокти дробовете ми.

— Мамицата му…

Амели Вонсава се обърна на пилотското кресло.

— Момчета, какво…

Хенд й махна да млъкне.

— Корозираща граната — изсвистях, докато си бършех сълзите. — Хвърлили са я в контейнера и са го затворили. Какво имаше в първи контейнер, Амели?

— Само минутка. — Тя се надвеси над един от мониторите. — Медицинско оборудване. Резервни платки за биохирурга, част от медикаментите за лъчева болест. Двата ППИП, единият от имобилизиращите антитравматични скафандри. Ох, и един от опознавателните маяци на „Мандрейк“.

Кимнах на Хенд.

— Логично. — Приседнах на една издатина. — Амели, можеш ли да провериш какво има в другите контейнери? Освен това искам да проветриш хангара, преди да влезем отново. Умирам достатъчно бързо и без тази гадост.

Над главата ми имаше автомат за напитки. Пресегнах се и напълних една чаша с вода. Хенд също поиска.

— И така.

— И така. — Той отпи от чашата. — Очевидно изтичането на информация от Приземяване ни преследва и тук. Или мислиш, че е някой извън лагера?

— Вероятността е малка — отвърнах. — Разполагаме с два охранителни периметъра, плюс кръвожадни наноли и смъртоносна доза радиация откъм полуострова. Трябва да е луд, за да се съгласи на подобна операция.

— Кемпистите, които проникнаха в центъра на „Мандрейк“, напълно съвпадат с това описание. Доколкото си спомням, имаха самозадействащи се разрушителни устройства на „колодите“. Истинска смърт.

— Хенд, и аз да тръгна срещу корпорация „Мандрейк“, ще поискам да ми поставят нещо подобно. Не искам и да си представям с какви средства за разпити и изтезания разполага вашият контраразузнавателен отдел.

Той не отговори, погълнат от мисли.

— За човек, успял да се промъкне в „Мандрейк“, проникването на кораба ще е детска игра.

— Така е. И все пак, аз съм на мнение, че е вътрешен.

— Добре, да приемем, че е така. Кой? Твоите или моите хора?

Извих глава към пилотската кабина.

— Амели, би ли дошла тук? Не ми се ще да разговаряме зад гърба ти.

Почакахме, докато тя превключи отново на автопилот, сетне се появи при нас със сконфузено изражение.

— Аз и без това ви слушах — призна.

— Хубаво — поканих я да седне. — Защото логично е да предположим, че ти си единственият човек, комуто можем да се доверим.

— Благодаря.

— Вонсава, това не е комплимент — намеси се Хенд. — Казала си на Ковач за изключването на системата и това в известна степен те поставя извън подозрение.

— Освен ако не съм прекалено хитра и не съм изиграла всичко така, че никой да не ме заподозре.

Затворих очи.

— Амели…

— Ковач, твоите хора или моите? — Хенд губеше търпение. — Кой?

— Моите? — замислих се, втренчил поглед в чашата. — Шнайдер знае достатъчно за совалките, за да изключи охранителната система. Вардани — не. И в двата случая някой трябва да се е появил с по-добро предложение от вашето. Но ми е трудно да го повярвам.

— Ами ако става въпрос за политическа мотивация? Възможно ли е някой от тях да е кемпист?

Опитах се да си припомня всичко, което знаех за Шнайдер.

„Нямам никакво намерение да ставам свидетел отново на подобни картини. Приключих с тази история, на каквато и да било цена.“

И Вардани…

„Избиха стотици хиляди невинни, само за да разчистят пространство за едно чисто комерсиално начинание. Зная, че не аз съм го направила, но това не ме успокоява. Всеки път, когато съм навън, представям си, че вдишвам от техните атоми…“

— Не ми се вярва, да ти призная.

— Вардани е била в концентрационен лагер.

— Хенд, четвърт от населението на тази гадна планета се държи в концентрационни лагери. Не е никак трудно да си осигуриш членство.

Сигурно имаше нещо в гласа ми, защото той отстъпи.

— Добре, значи е моята група. Подборът им беше случаен, прехвърлиха ги в новите тела само преди няколко дни. Струва ми се почти невероятно кемпистите да са се добрали до тях за толкова кратко време.

— Вярваш ли на Семетайр?

— Вярвам, че не дава пукната пара за нищо друго, освен за собствената си изгода. Все пак има достатъчно акъл да осъзнае, че Кемп не може да спечели войната.

— Ако питаш мен, самият Кемп има достатъчно акъл да разбере, че не може да спечели тази война. Което не му пречи да продължава с опитите.

Хенд въздъхна.

— Добре де, кой е тогава?

— Има още една възможност, за която не се досещаш.

Той ме изгледа втренчено.

— О, моля те. Не и чудовищата с триметрови зъби. Не и песента на Сучиади.

— Както желаеш — свих рамене. — Разполагаме с два трупа с извадени „колоди“, за чиято смърт нямаме никакво обяснение. По всичко изглежда, че са били част от предишна експедиция, опитала да отвори вратата. Сега ние започнахме с опитите и получихме това — посочих с пръст хангара. — Две отделни експедиции, между които са минали месеци, може би дори година. Единствената връзка между тях е от другата страна на вратата.

— При предишното си идване тук Вардани не е имала проблеми, нали? — попита Амели Вонсава.

— Поне не са забелязали. Но никой не знае със сигурност какъв период от време ще е необходим на това нещо да реагира. Отваряш вратата първия път и не се случва нищо. Ако си дългуч с криле, въобще нямаш проблеми. Ако не си, задействаш някакъв вид… не зная, може би бавно предаващ се вирус, или…

— И какво прави той? — попита ме насмешливо Хенд.

— Нямам представа. Влиза ти в главата, бърника ти в мозъка. Подлудява те постепенно и незабележимо. Кара те да избиваш спътниците си, да унищожаваш екипировката. — И двамата ме гледаха с недоверие. — Казах ви, че не зная. Просто ви подхвърлям идеи. Но помислете върху това. Там някъде отвъд така наречените защитни периметри се скита самоусъвършенстваща се наносистема. Наше производство. На човешката раса. А ние сме поне с няколко хиляди години назад от марсианците. Кой знае какви отбранителни системи биха могли да създадат за такъв период?

— Ковач, не съм военен, а търговец, както обичаш да подчертаваш, но някак си не мога да повярвам в съществуването на защитна система, която се задейства чак след година. Аз, във всеки случай, не бих си купил дял от нея, а сигурно в сравнение с марсианците съм пещерен човек. Хипертехнологиите, според мен, предполагат хиперефективност.

— Хенд, ти наистина си пещерен човек. Първо, защото разглеждаш всичко, включително ефективността, от гледна точка на ползата. За да бъде ефективна една система, не е необходимо да създава външни облаги, достатъчно е да функционира. Това е дваж по-вярно за оръжейните системи. Погледни през прозореца какво е останало от Собървил. Къде е ползата от това?

Хенд сви рамене.

— Попитай Кемп. Той го направи.

— Добре, помисли върху друго. В продължение на петстотин години оръжия от типа на това, което изравни със земята Собървил, са се използвали единствено за задържане на противника. Ядрените глави са били достатъчна заплаха, за да осигуряват мира. А ето че сега ги разхвърляме като играчки. Научихме се как да почистваме след тях и те отново влязоха в употреба. Какво пречи марсианците да са имали подобни проблеми, но от далеч по-голям мащаб, на друго стъпало на развитието? Какви средства биха могли да използват за сплашване?

— Нещо, което превръща хората в маниаци убийци? — Хенд ме погледна скептично. — След една година? О, моля те.

— Но представи си, че няма начин да го спреш.

Това го накара да млъкне. Изгледах и двамата.

— Представете си, че идва тук през хипертунел, като тази врата, променя поведенческите реакции на всеки мозък, който срещне, и заразява всичко живо? Няма значение колко време ще отнеме, след като в края на краищата ще унищожи населението на цялата планета.

— Можем да евакуи… — поде Хенд, но млъкна.

— Не можем да евакуираме никого, защото така само ще разпространим заразата. Единственото, което ни остава, е да изолираме планетата и да я оставим да умре. Да изгубим няколко поколения. Толкова.

— Наистина ли смяташ, че на Санкция IV се разпространява нещо подобно? — попита уплашено Хенд. — Поведенчески вирус?

— Е, това поне би обяснило войната — подметна засмяно Вонсава, сякаш това и чакаше.

Напрежението изчезна.

 

 

Вонсава изрови чифт кислородни маски от неприкосновения запас в пилотската кабина и след като ги нахлузихме, двамата с Хенд се върнахме в хангара. Отворихме останалите осем контейнера и отстъпихме назад.

Три от тях бяха разядени непоправимо. Четвъртият бе пострадал частично — дефектната граната бе унищожила само четвърт от съдържанието. Намерихме останки от проектили, вероятно за оръдието на „Наджини“.

По дяволите.

Бяхме изгубили една трета от антирадиоционните таблетки. Резервен софтуер за автоматизираните системи.

Разполагахме само с един работещ маяк.

 

 

Върнахме се в кабината, смъкнахме маските и седнахме, потънали в мълчание.

 

— Какво ще кажем на другите? — попита след време Амели Вонсава.

Разменихме погледи с Хенд.

— Нищо — рекох. — Нито думичка. Да си остане между трима ни. Ще го пишем инцидент.

— Инцидент? — попита учудено Вонсава.

— Той е прав, Амели. Няма никакъв смисъл да вдигаме шум около това. Да го наречем технически проблем. Военно време е и в „Мандрейк“ са привикнали с такива неща. Ще повярват и на това.

Хенд не се усмихваше. Не можех да го виня.

Корозия отвътре.