Ричард Морган
Сразени ангели (31)

31.

Беше като кошмар наяве.

Спомних се, че съм чел нещо подобно за археолозите на Марс, които първи са проникнали в гигантските затрупани мавзолеи, впоследствие обявени за подземни градове — голяма част от тях по-късно полудяха. По онова време професията им бе свързана със значителен душевен риск. Някои от най-брилянтните умове на първото столетие на големите открития бяха пожертвани в търсене на ключове към марсианската цивилизация. Не умопомрачени от грамадно напрежение, а по-скоро изхабени, както се изхабява скалпел, когато се търка в камък. В самото начало губехме с десетки.

— Всъщност предполагам, че ако можеш да летиш… — бе мъглявият коментар на Люк Дьопре, който оглеждаше чуждоземната архитектура без видим ентусиазъм.

Забележката му предизвика видимо раздразнение. Предполагам обаче, че и той като мен по навик се озърташе за най-подходящи за засада места. Какво да се прави, в такива моменти школовката вземаше връх. Само че да откриеш засада сред хаотичната марсианска архитектура си беше истински подвиг.

От заплашително надвисналия трегер, който започваше във входния хангар, вътрешната структура на кораба се разпростираше във всички посоки около нас. Нищо подобно не бях виждал досега. В търсене на някакво, дори най-малко сходство, си спомних един пролетен ден от моето детство в Нюпест. Бях се спуснал с краден и сглобяван от подръчни средства леководолазен апарат в дълбочините край Хирата риф и ужасно се изплаших, когато шланговете ми се закачиха за някакъв заострен ръб на дълбочина от петнадесетина метра. Гледах втрещен как през отвърстието бликат едри въздушни мехури и кой знае защо се питах как ли изглежда всичко това, ако си вътре в тях.

Сега вече знаех.

Тези мехури бяха замръзнали, оцветени в различни тонове на розово и синьо, с едва забележимо сияеща повърхност и поне на пръв поглед в подредбата им не се забелязваше никаква последователност. Липсваше какъвто и да било архитектурен ритъм или обяснима причина, за да бъдат долепени по един или друг начин. На места връзките между тях бяха дълги по няколко метра. На други, сводестите им стени се пресичаха, превръщайки ги в купчини от кухи сфери. Първата от сферите, в която влязохме, имаше височина поне двайсетина метра.

— Подът е равен — отбеляза Сън Липинг, като коленичи и докосна с длан повърхността. — Но сигурно имат… имали са гравигенератори.

— Въпрос на произход — прокънтя в празното пространство гласът на Таня Вардани. — И те, като нас, са еволюирали в гравитационна среда. А когато имаш гравитация, нужна ти е гладка повърхност, за да поставяш нещата върху нея. Забелязах го още във входния хангар. Прави линии, където да приземиш корабите си, дори когато нямаш търпение да си разкършиш крилете.

Всички погледнахме назад, към отвора, през който бяхме влезли. Сравнен с мястото, където се бяхме озовали, доковият хангар изглеждаше съвсем скромен. Дълги, леко наклонени стени, нагънати на равни разстояния, подобно на полегнали една върху друга гигантски змии. Серпентините им следваха почти права линия, сякаш дори в помещение със съвсем конкретни цели, каквото бе входният док, марсианските корабостроители не са могли да се отърсят от влечението си към органични форми. Не изпитахме никакво затруднение да вкараме щурмовия кораб и да го приземим върху равната площадка в атмосфера, която с навлизането навътре постепенно се сгъстяваше. Но погледнеш ли настрани, спохождаше те неизбежното усещане, че си в търбуха на някое влечуго.

Кошмар наяве.

Усещах го всеки път, когато извъртах рязко глава. Напомняше ми за онези виртуални игри от детството, когато вече наближаваш следващото ниво, но не можеш да вдигнеш глава и да го видиш, колкото и да се опитваш. Сякаш някой ти натиска очните ябълки надолу.

Таванът на дока се извиваше плавно навътре, превръщайки се в голям навес и докато пристъпвахме под него, имахме усещането, че всеки миг ще се напука и ще рухне върху нас.

Кошмар наяве.

Най-добре да свикваме по-бързо.

Залата, в която се озовахме, не беше празна. По краищата бяха подредени геометрично правилни метални конструкции, наподобяващи строително скеле. Спомних си един научнопопулярен филм, който бях гледал на времето — марсиански „птичарници“ с тръби, по които бяха накацали и дремеха марсианците, такива, каквито си ги представяхме. Тукашното скеле ми приличаше на нещо подобно. Усетих, че космите ми настръхват.

— Всичко е сгънато и прибрано — промърмори замислено Вардани. Имаше учуден вид.

В подножието на две от стените, под напречните тръби на скелето, се виждаха машини, чието предназначение ми беше напълно неясно. Повечето от тях бяха покрити с шипове и изглеждаха опасни, но когато археоложката докосна една от тях, тя само се завъртя, променяйки конфигурацията си. Дори това обаче бе достатъчно в ръцете на всички да се появят оръжия.

— О, за Бога! — въздъхна уморено Вардани. — Отпуснете се вече. Това са машини. Изключени са, или… са заспали.

Прибрах калашниците и разкърших неспокойно рамене. Дьопре срещна погледа ми и се ухили.

— Машини за какво? — поиска да знае Хенд.

Този път археоложката не се огледа.

— Не зная — отвърна тя уморено. — Дайте ми няколко дни и напълно екипирана лабораторна група и ще мога да ви кажа. Единственото, което виждам сега, е, че не функционират.

Сучиади се приближи до нея, следван от Сън.

— По какво съдите?

— Защото в противен случай щяхме да наблюдаваме някакво действие. А и можете ли да си представите същество с шипове, стърчащи на метър от раменете, да постави машина толкова близо до извита стена? Казвам ви, цялото това място е консервирано.

— Изглежда госпожица Вардани е права — потвърди Сън, докато следеше върху предмишницата си екранчето на измервателния уред „Нуханович“. — В стените са вградени голямо количество проводници, но повечето от тях не показват никаква активност.

— Трябва да има нещо, което да функционира. — Амели Вонсава извади ръце от джобовете си и ги разпери към тавана. — Разполагаме с въздух, който става за дишане. Малко е разреден, но затова пък е затоплен. Значи има и нагревателни уреди.

— Климатизиращи системи — Таня Вардани изглежда бе изгубила интерес към машините. Тя се върна обратно при групата. — Открили са ги още в подземните градове на Марс и Земя Нкрумах.

— След толкова време? — попита Сучиади с нещастен вид.

Вардани въздъхна. Сетне посочи към отвора на хангара.

— Това не е магия, капитане. На „Наджини“ също имате нещо подобно. Ако умрем, корабът ще продължи да пречиства и подгрява въздуха. Най-малко още стотина години, преди да му се изчерпят ресурсите.

— Да, но какво ще стане, ако вътре проникне някой, който не разполага с нужния код. Корабът ще го направи на пихтия. Точно от това се боя и тук.

— Е, може би в това е разликата между нас и марсианците. Може би те са малко по-цивилизовани.

— И имат по-дълготрайни акумулатори — добавих. — „Наджини“ едва ли може да се похвали с такива.

— Каква е радиопроницаемостта на стените? — попита Хенд.

Сън направи нещо със своя „Нуханович“ и на екранчето се появиха други данни. Някои от тях се материализираха като холографски образи над ръката й.

— Не е никак добра. Едва долавям радиосигналите на „Наджини“, а той е вътре в хангара. Вероятно има екраниращи щитове. Все още сме твърде близо до корпуса. Мисля, че трябва да се отдалечим навътре.

Забелязах, че някои от членовете на групата си разменят тревожни погледи.

— Е, кой гласува да продължим експедицията? — попита засмяно Дьопре.

— Не мисля, че това е добра идея — поклати глава Хенд.

— Може и да не е добра — рекох, докато се отдалечавах към едно от разклоненията. — Но колко души през това хилядолетие ще имат подобна възможност? Сън, колко часа каза, че ще са ти нужни — десет?

— Най-много.

— Ще можеш ли да ни направиш свястна карта с това нещо? — кимнах към измервателния уред.

— Вероятно. Това е най-добрата машинка, която може да се купи на пазара. „Нуханович“ — в думите й се долавяше възхищение. Тя погледна към Хенд. — Те не могат да правят такива.

Погледнах въпросително Амели Вонсава.

— Оръжейните системи на „Наджини“ са в пълна бойна готовност. С параметрите, които му зададох, ще може да издържи на масирано нападение, без да прибягва до нашата помощ.

— Е, в такъв случай си осигурихме целодневен пропуск до Кораловия замък — обявих аз и погледнах към Сучиади. — Тези от нас, които искат, разбира се.

Съдейки по лицата на останалите, предложението намираше широка подкрепа. На лицето на Дьопре вече се четеше нетърпение и любопитство. Другите пък оглеждаха с нескрита почуда странните конструкции. Дори Сучиади не можеше да се сдържа напълно. Мрачната напрегнатост, с която бе пристъпил на кораба, сега се топеше и на нейно място идваше нещо по-поносимо. Ала страхът от непознатото си оставаше.

Маймунско любопитство. Качеството, което си бях позволил да омаловажа, докато разговарях на брега с Вардани. Недораслият интелект от джунглата, който е карал нашите предци да завират пръсти в кухите очници на каменните идоли само за да видят какво ще стане. Ослепително яркото желание да знаят. Все същите неща, които са ни довели чак тук от саваните на Централна Африка. И тези, които ще ни отведат нататък.

Хенд пристъпи в центъра на групата и зае началническа поза.

— Нека си изясним някои въпроси — произнесе той с важен тон. — Напълно симпатизирам на желанието ви да разгледате по-голяма част от този кораб — аз самият го споделям — но главната ни задача е да открием място, откъдето да предава маякът. Трябва да го свършим преди всичко останало — той се обърна към Сучиади. — А след това ще разпратим изследователски групи. Капитане?

Сучиади кимна, но изглеждаше някак унесен. Подобно на всички останали и той беше под въздействието на тази причудлива гигантска структура.

 

 

Ако е имало някакви съмнения за размерите на марсианския кораб, стопиха се само след няколко часа, през които крачехме из замръзналите сфери. Извървяхме близо километър, движейки се напред-назад през на пръв поглед хаотично подредените коридори. На някои места отворите бяха на приземно ниво, на други — на такава височина, че се налагаше Вардани и Сън да включват гравираниците си и да се издигат до тях. Понякога с тази задача се нагърбваха Жиан и Дьопре.

Не открихме нищо, което дори отдалече да напомня жив организъм.

Машините, към които се доближавахме, ни игнорираха и не проявяваха никаква склонност за каквото и да било действие.

— Знаеш ли на какво ми приличат тези мехури? — обърнах се към Вардани, докато чакахме Сън да се върне от поредния разузнавателен полет. — На аерогел. Сякаш първо са построили носещата конструкция и после са впръскали няколко кубически километра бързовтвърдяваща се сплав от типа на аерогела.

Вардани се усмихна вяло.

— Да, може би. Нещо подобно. Това означава, че и химическата им наука е била далеч пред нашата. За да могат да синтезират вещество с подобни качества и в такива количества.

— Може и да не е била — възразих. — Когато си в космоса, формата няма особено значение. Важно е да побира онова, което искаш. Двигатели, системи за поддържане на средата, оръжия…

— Оръжия? — тя ме погледна с неразгадаемо изражение. — Според теб това е боен кораб?

— Не, беше само един пример. Но…

— Тук има нещо — обади се Сън в слушалките. — Прилича на дърво, или…

Трудно ми е да обясня това, което се случи после.

Чух ехото на приближаващия се звук.

Знаех, без капчица съмнение, че ще го чуя части от секундата преди откъм мехура, който разглеждаше Сън, да долети ниският звън. Знаех го с абсолютна сигурност, като нещо, което се е случило преди няколко секунди и още съм под неговото впечатление. Ако е прословутата емисарска интуиция, значи бе подействала на ниво, за което не бях и сънувал.

— Пеещи шипове — рече Вардани.

Заслушах се в утихващото им ехо и за пръв път ми се дощя да се върна обратно на брега край Собървил, където поне всички опасности, които ни дебнеха, бяха познати. Дори наносистемите.

Из въздуха се разнесе аромат на череши и горчица. Жиан измъкна своя фотонер.

Сучиади ни погледна обезпокоено.

— Какво е това?

— Пеещи шипове — отвърнах с многозначителен тон във възцарилата се тишина. — Марсианско домашно растение.

В интерес на истината, бях ги виждал веднъж, на Земята. Изкопани от някакви марсиански руини, на възраст близо няколко хиляди години, те се бяха превърнали в украшение в дома на богат ценител. Запяваха всеки път, когато ги докоснеш, и около тях се разнасяше същият аромат на череши и горчица. Нито живи, нито мъртви, нищо, което да може да бъде категоризирано според човешките стандарти.

— Как са закачени? — поиска да знае Вардани.

— Растат направо от стената — отвърна Сън и в гласа й се долови вълнение. — Като коралите…

Вардани отстъпи назад, за да се отдалечи от останалите, и посегна към ръчките на своята гравираница. Из въздуха се разнесе тихо бръмчене.

— Идвам при теб.

— Само за момент, госпожице Вардани — Хенд се приближи към нея. — Сън, там горе има ли друг коридор?

— Не. Сферата е затворена.

— Тогава слизай долу. — Той вдигна ръка да спре Вардани. — Сега нямаме време за това. По-късно, ако искате, може да се върнете. След като Сън разположи маяка. Но първо да открием подходящо място.

На лицето на археоложката се изписа отчетливо несъгласие, но бе твърде уморена, за да се възпротиви. Само посегна и спусна ръчките на гравираницата надолу. Тръгнахме в колона към следващия изход. Изравних се с Хенд.

— Чудесно се справи — рекох му тихо. — Тя е единствената, която има опит с подобни неща — посочих с ръка наоколо. — А ти взе, че я ядоса. Така ли ви учат във вашето училище? Да дразните собствените си експерти?

— Не — отвърна той с безразличие. — Но ни учат да не си губим времето.

— Правилно — тръгнах напред и застигнах Вардани в коридора. — Таня, почакай. Успокой се. Този човек е задник, какво можеш да направиш?

— Тъп търговец.

— Да, така е. Но благодарение на него сега сме тук. Не бива да подценяваме стремежа към забогатяване.

— Ти за какъв се мислиш, за някой шибан философ по икономика ли?

— Аз съм… — спрях. — Слушай.

— Не, омръзна ми да…

— Не, заслушай се! — вдигнах ръка и посочих надолу по коридора. — Ето там. Чуваш ли?

— Не чувам ни… — тя млъкна, едва сега уловила звука. По това време невростимулаторите вече го бяха увеличили до такава степен, че ехтеше в ушите ми като водопад.

Някъде нататък по коридора нещо пееше.

 

 

Открихме ги две зали по-навътре. Цяла бонзаена плантация от пеещи шипове, поникнали от пода и покриващи двете извивки на коридора до мястото, където се вливаше в следващата сфера. Шиповете сякаш бяха пробили стените на кораба, макар на пръв поглед да не се виждаха следи от сериозни поражения около корените им. Като че ли материалът, от който бе изработен корпусът, се бе разтворил, за да ги пропусне, а сетне се бе събрал около тях. Песента на дръвчетата донякъде можеше да се сравни със звука на цигулка, но без да се долавя нито ритъм, нито каквото и да било подобие на мелодия. Този звук бе в най-ниските регистри на тоновете, но всеки път, когато се усилваше, усещах осезаем натиск в корема си.

— Въздухът — произнесе тихо Вардани. — Трябва да има някаква връзка с останалите нива. Те пеят само при повърхностен контакт.

Поклатих глава и сподавих едно нервно потръпване.

— На каква възраст са, според теб?

— Кой знае? — тя се озърна. — Ако се намирахме в планетно гравитационно поле, бих казала няколко хиляди години. Но тук… нямам представа? Погледни онези клони там — тя ми посочи с ръка. — Те не растат така. Никога не съм ги виждала толкова изкривени.

Проследих погледа й. Най-високото от бодливите дръвчета се издигаше на нивото на гърдите и от централното му стъбло се разклоняваха яркочервени клони, гъсти и преплетени. Около тях се извиваха и други, по-малки шипчета.

Към нас се присъединиха останалите от групата. Дьопре и Хенд бяха най-отзад.

— Къде, по дяволите, се губите? Ах!

Тихата песен на шиповете едва забележимо се промени. Въздушни течения, пораждани от движението на телата из залата.

— Хенд, ако нямаш нищо против, исках само да разгледам тези отблизо.

— Госпожице Вардани…

Метнах на Хенд предупредителен поглед.

Дьопре застана до археоложката.

— Опасни ли са?

— Не зная. По принцип не, но…

Онова, което дълбаеше бавно подсъзнанието ми, изведнъж изплува на повърхността.

— Погледнете ги — те растат едно срещу друго. Вижте клонките на по-малките. Всичките се протягат нагоре и навън. Големите пък се разклоняват във всички посоки.

— Това предполага някаква форма на общуване. Интегрирана, взаимосвързана система. — Сън доближи най-близкото дръвче и го сканира с уреда на китката си. — Хъмм — изсумтя тя озадачено.

— Няма да откриеш никаква радиация — рече Вардани, почти замечтано. — Всмукват я като сюнгер. Пълно поглъщане на всички лъчения, освен на червената светлина. Според минералния им състав повърхността им въобще не би трябвало да е оцветена в червено, а по-скоро да сияе във всички цветове на дъгата.

— Само че тук не е така — намеси се Хенд. — Каква може да е причината, госпожице Вардани?

— Ако го знаех, досега да са ме избрали за президент на Гилдията. Знаем далеч по-малко за тези дръвчета, отколкото за всички останали аспекти на марсианската биосфера. В интерес на истината, не сме сигурни дори дали трябва да ги класифицираме като част от тази биосфера.

— Те растат, нали?

Вардани се засмя подигравателно.

— Също и кристалите. Това не ги прави живи.

— Не зная за вас — рече Амели Вонсава, докато заобикаляше наострените шипове, вдигнала фотонера в позиция за стрелба, — но на мен това ми прилича на нашествие.

— Или пък на изкуство — промърмори Дьопре. — Как може да знае човек?

Вонсава поклати глава.

— Това е кораб, Люк. Никой няма да разположи произведения на изкуството в коридора, където всеки да се спъва в тях. Погледни тези неща. Те растат навсякъде.

— Ами ако можеш да летиш над тях?

— Изкуството на сблъсъка — подметна ухилен Шнайдер.

— Добре де, стига — Хенд изгуби търпение и се изправи между шиповете и тяхната нова публика. Отново долових промяна в тоновете, предизвикана от раздвижването на въздушните пластове. Уханието на растенията рязко се усили. — Нямаме време да…

— Се занимаваме с това — довърши вместо него Вардани. — Трябва да открием подходящо място за излъчване.

Шнайдер се засмя. Дьопре също се хилеше. Предполагах, че Хенд едва сдържа гнева си.

— Сън — обади се той с леден глас. — Провери горните отвори.

Тя кимна и включи гравираницата. Тъничкият вой на двигателите постепенно се усилваше, докато се възнасяше право нагоре. Жиан и Дьопре я последваха, приготвили фотонерите си, за да й окажат помощ при нужда.

— Оттук няма изход — извика тя от първия отвор.

Долових промяна и погледът ми се стрелна към пеещите шипове. Единствено Вардани ме гледаше и забеляза застиването на лицето ми. Изправена зад Хенд тя ми хвърли въпросителен поглед. Кимнах към дръвчетата и опрях длан на ухото си.

Слушай.

Вардани се приближи към тях, сетне поклати глава.

— Това не е възможно… — прошепна тя.

Но беше.

Пискливото стържене, напомнящо звука на цигулкови струни, се променяше, реагирайки на постоянното боботене от двигателите на гравираницата. А може би и на самото изкуствено гравитационно поле. Променяше се и едва забележимо се усилваше.

Напомняше ми на пробуждане.