Ричард Морган
Сразени ангели (8)

8.

Никой не говореше по пътя към хотела.

По-голямата част изминахме пешком, прокрадвайки се през задни улички и тесни алеи, за да избегнем сателитните камери, до които корпорация „Мандрейк“ би могла да има достъп. Движехме се тромаво, натоварени с големи сакове. Двайсетина минути по-късно излязохме под сенчестата козирка на някакъв склад за замразени продукти, там размахах транспортен маркер към небето и само след няколко минути успях да повикам такси. Настанихме се мълчаливо на задната седалка, без да се налага да излизаме изпод прикритието на козирката.

— Мой дълг е да ви информирам — посрещна ни с механичен тембър машината, — че след седемнайсет минути ще бъдете в нарушение на полицейския час.

— В такъв случай постарай се да ни откараш бързо до вкъщи — рекох аз и му дадох адреса.

— Приблизителна продължителност на полета — девет минути. Моля, въведете кредитен чип.

Кимнах на Шнайдер, който извади една неизползвана карта и я пъхна в процепа. Таксито изписука радостно и ни издигна гладко към нощното, почти опразнено от движение небе, след което се понесе на запад. Облегнах се на седалката и се загледах в светлините на града под нас, като същевременно си припомнях всички наши стъпки от последния час, за да проверя дали сме прикрили достатъчно добре следите си.

Когато отново извърнах глава, открих, че Таня Вардани ме наблюдава. Тя не отмести поглед.

Върнах се към блещукащите светлини и открих, че се снижаваме насреща им.

Хотелът бе внимателно подбран, най-евтиният от поредица подобни, използван предимно от проститутки и жичкоглави. Администраторът беше „нахлузил“ евтино тяло от „Синтета“ — силиконовата му плът показваше белези на износване по кокалчетата на ръцете и имаше зле прикрита пренахлузваща присадка на предмишницата на дясната ръка. Писалището му бе омазнено и надупчено от външния край с поставки за щитови генератори. В ъглите на оскъдно осветеното фоайе се навъртаха жени с празни лица и момчета, които се появяваха и изчезваха като духнати от вятъра пламъчета на свещи.

Погледът на администратора бе като скалпел на патолог.

— Десет стаба на час, предварителен депозит от петдесет. За душа и телевизора се заплаща допълнително.

— Стаята ни трябва за цялата нощ — рече му Шнайдер. — Ако не си забелязал, току-що настъпи полицейският час.

Лицето на администратора остана безстрастно, но може би причината беше в „ръкава“. За „Синтета“ се знаеше, че пести от дреболии, като интерфейса на лицевите нерви и мускули.

— В такъв случай осемдесет стаба плюс петдесет предплата. За душа и телевизора още петдесет.

— Няма ли отстъпка за гости за цялата нощ?

Очите му се преместиха върху мен и дясната му ръка се плъзна под писалището. Почувствах прилив на стимулатори, все още настръхнал от акцията.

— Искате ли стаята, или не?

— Искаме я — отвърна Шнайдер и ми хвърли предупредителен поглед. — Може ли да платим с кредитен чип?

— Това ще струва още десет стаба — той млъкна, сякаш преравяше паметта си за обяснение. — Трансферни разходи.

— Става.

Администраторът се надигна с видимо разочаровано изражение и отиде да донесе чипомата от съседното помещение.

— Джобни — промърмори Вардани. — Трябваше да помислим за това.

Шнайдер вдигна рамене.

— Не мога да мисля за всичко. Кога за последен път не си плащала с чип?

Тя поклати глава. Замислих се и за миг се озовах три десетилетия назад във времето и на огромно разстояние отвъд звездите, където, съвсем за кратко, бях използвал предметни средства вместо кредит. Дори бях привикнал с покритите с фолио банкноти, с техните сияещи холографски знаци. Но това беше на Земята, а Земята е място, на което се връщам само в спомените си.

За известно време дори ми харесваше, както ми харесваше и Земята, но да харесваш, обичаш или мразиш нещо, са само глупави емоции. Все пак, някаква частица от мен бе умряла там, на Земята.

Друга планета, друг „ръкав“.

Прогоних нежеланите мисли и се огледах, опитвайки се да се върна в настоящето. От сенките продължаваха да надничат бледи, призрачни лица.

Администраторът се върна, пъхна чипа на Шнайдер в машината и тресна на писалището един пластмасов ключ.

— Отзад и надолу по стълбите. Четвърти етаж. Отключих душа и телевизора до изтичането на полицейския час. Ако ви трябва за по-дълго, ще се наложи да дойдете и да си платите. — Силиконовото лице се сгърчи в нещо, което вероятно трябваше да наподобява усмивка. Нямаше смисъл да си прави труда. — Стаите са звукоизолирани. Забавлявайте се както ви хрумне.

Коридорът и стоманената стълба бяха още по-мръсни от фоайето. На места фосфоресциращите панели на тавана се бяха откачили и висяха. Перилата на стълбището бяха боядисани с луминесцентна боя, но и тя се бе изтрила, оставяйки по малко върху всяка длан, плъзгаща се отгоре.

Разминахме се с неголяма групичка хотелски проститутки, заобиколени от настойчиви клиенти. Бизнесът тук явно процъфтяваше. Забелязах неколцина униформени сред клиентите, а на стената се подпираше човек с отличителни знаци на картелски политкомисар. Никой обаче не ни обърна внимание.

Стаята бе продълговата, с нисък таван, облицована с бързосъхнеща, шумопоглъщаща смола и боядисана в агресивночервени тонове. Някъде от средата нататък, от срещуположните стени стърчаха закрепени на стената легла, проходът между които бе не повече от половин метър. Едното от леглата бе оборудвано с пластмасови вериги, прикрепени на стената. В отсрещния край на стаята имаше прозрачна душ-кабина, достатъчно широка да побере трима души едновременно, ако възникне подобна необходимост. Срещу всяко от леглата бе поставен широкоекранен, плосък телевизор. Екранните менюта на двата телевизора светеха в бледорозово.

След като приключих с огледа, пуснах сака на пода и въздъхнах.

— Проверете дали вратата се заключва.

Извадих от сака миниатюрно сканиращо устройство и го размахах из стаята. Имаше три „бръмбара“ на тавана — по един над всяко легло, а третият — над душ-кабината. Много изобретателно, няма що. Шнайдер постави по един стандартен клинов неутрализатор до всеки от тях. Хитроумните машинки проникваха в паметта на „бръмбарите“, извличаха записите от последните няколко часа и започваха да ги проиграват отново и отново. По-усъвършенстваните модели преглеждаха записите и редактираха нежеланите сцени, импровизирайки с помощта на заложени в паметта им картини, но не мисля, че тук ни се налагаше да прибягваме до такива. Ако се съдеше по външния вид на администратора, никоя от големите агенции не проявяваше интерес към тази дупка.

— Къде да го сложа? — обърна се Шнайдер към Вардани, докато опразваше своя сак на леглото.

— Тук е добре — отвърна тя. — Остави на мен. Има някои особености.

— Хубаво де — отдръпна се нацупено Шнайдер. — Само ще гледам.

Каквито и да бяха тези особености, на Вардани й трябваха не повече от десетина минути, за да сглоби своето оборудване. Когато приключи, тя извади чифт микроскопски очила от един страничен джоб на сака и си ги постави. След това се обърна към мен.

— Ще ми подадеш ли това?

Бръкнах в джоба и извадих парчето, което бях изрязал от гръбначния стълб на убития. По неравната му повърхност все още бяха полепнали кървави, потъмнели повлекла, но тя го взе без някакво видимо отвращение и го постави върху автоматичната стъргалка, която току-що бе сглобила. Бледа, виолетова светлина озари от долната страна защитния, прозрачен капак. Двамата с Шнайдер гледахме като хипнотизирани, докато тя включи очилата в една от розетките на машината, кръстоса крака на леглото и се зае за работа. От вътрешността на машината се чуваха тихи, пукащи звуци.

— Работи ли? — попитах.

Тя изсумтя.

— Колко време ще ти отнеме?

— По-дълго, ако продължаваш да ми задаваш глупави въпроси — отвърна Таня, без да вдига глава. — Нямате ли какво да правите, вие двамата?

С крайчеца на окото забелязах, че Шнайдер се хили.

Когато ние с него приключихме със сглобяването на втората машина, Вардани също бе почти на привършване. Надникнах над рамото й и разгледах остатъка от гръбначния сегмент. По-голямата част от костта бе изстъргана и отдолу се виждаше лъскавата цилиндрична повърхност на корова „колода“. Не можех да откъсна очи от нея. Не за първи път виждах извадена от гръбначния канал „колода“, но досега не бях присъствал на толкова елегантна операция. С помощта на миниатюрните си инструменти Таня Вардани първо изстъргваше, а после засмукваше микроскопични парченца от костта, а металният цилиндър отдолу изглеждаше почти като нов.

— Зная какво правя, Ковач — произнесе Вардани с глас, в който се долавяше напрежение. — В сравнение с почистването на марсианските командни пултове това е направо като да метеш пясък от улицата.

— Не се и съмнявам. Просто се любувах на работата ти.

Този път тя вдигна глава и избута очилата си на челото, за да провери дали не й се подигравам. Когато видя, че не е така, отново намести очилата, нагласи инструментите и продължи. Малко след това виолетовата светлина угасна.

— Готово. — Тя бръкна под капака, извади „колодата“ и я вдигна, държейки я между палеца и показалеца. — Не мисли, че машината ми е нещо особено. На такива драскачите си правят дипломните работи. Датчиците са нискочувствителни. Ще ми трябва някоя далеч по-съвършена, когато отидем в Северен край.

— Не бери грижа. — Взех коровата „колода“ от ръката й и се преместих при машината на другото легло. — Ако работата потръгне, ще ти купят апаратура по поръчка. А сега, слушайте внимателно и двамата. Не е изключено в „колодата“ да е вградено виртуално засичащо устройство. Доста корпоративни самураи са снабдени с такива. Не зная какъв е случаят тук, но ще приемем, че е така. Това означава, че разполагаме с не повече от една минута, преди устройството да се задейства. Ето защо искам от вас на петдесетата секунда да изключите захранването. Разполагаме с най-обикновен полеви прибор за идентифициране и преценка, но като му дам малко газ, ще получим съотношение трийсет и пет към единица реално време. Малко повече от половин час, но ще ми стигне.

— Какво ще правиш с него? — попита ме Вардани, с видимо обезпокоен вид.

Протегнах се и взех шапката с датчиците.

— Нищо. Нямаме много време. Само ще си поговорим.

— Ще си поговорите? — в очите й блеснаха странни светлинни.

— Понякога — отвърнах — и това е напълно достатъчно.

 

 

Проникването бе доста грубо.

ППИП (полеви прибор за идентифициране и преценка) е сравнително ново устройство във военната отчетност. На Иненин все още не разполагахме с него, прототипните системи се появиха чак след като ме изхвърлиха от армията, а дори след това трябваше да изминат десетки години, преди приборът да стане достъпен за всички извън протекторатските елитни части. Първите по-евтини модели се появиха преди петнайсет години, за голяма радост на военните инспектори, макар че, разбира се, не само те използваха тази система. Полевото идентифициране и преценка обикновено се извършва от лазаретните фелдшери, евакуиращи ранените и убитите от бойното поле, нерядко под огъня на противника. При подобни обстоятелства гладкоформатното прехвърляне се смята за излишен лукс и приборът, който бяхме взели от совалката, не се отличаваше с нещо повече.

Затворих очи, изолирайки се от тясната стая, и встъпителната програма ме изрита в главата като четворен ускорител. В продължение на няколко секунди потъвах надолу в океан от статични смущения, а когато най-сетне изплувах, се озовах сред безкрайно житно поле, под палещите лъчи на слънцето. Нещо ме блъсна в подметките и ме изправи и когато сведох поглед, открих, че стоя на дървена веранда, пред която се е ширнало полето. Зад мен имаше къща, към която се числеше верандата — скромна, дървена, едноетажна постройка, доста стара на вид, но построена със завидно майсторство. Дъските й се долепяха с геометрична точност, без никакви фуги. Приличаше на нещо, създадено от Изкуствен интелект, без точна представа за възможностите на човешкото строителство и вероятно бе точно така.

Трийсет минути, припомних си аз.

Време за идентификация и преценка.

Характерът на съвременната война е такъв, че от убитите войници рядко остава кой знае колко материал, което е в състояние да вгорчи живота на военните инспектори. Винаги си заслужава да бъдат „пренахлузени“ някои от по-умелите войници, опитните офицери са постоянен дефицит, докато от мрънкалата никой не се нуждае. Проблемът обаче е как да се идентифицират тези войници достатъчно бързо и как да се отсеят от негодните, които не заслужават „пренахлузване“. Как сред оглушителния хаос на войната да се извърши подобна операция? Слепоочните шифри изгарят заедно с кожата, металните табелки се топят от директен огън. ДНК сканирането е алтернатива, но е твърде сложно осъществимо, особено в полеви условия, а и някои от химическите оръжия могат да опорочат резултатите.

И което е по-лошо, нито едно от тези изследвания не би могло да определи дали убитият е все още психологически годен за „пренахлузване“. Начинът на смъртта — бавно, бързо, сам или с приятели, в агония или в безсъзнание — определя пряко размера на психотравмата, която ще получиш. От своя страна психотравмата въздейства на бойните ти способности. Също както и броят на „пренахлузванията“. Твърде многото нови „ръкави“ могат да породят синдрома на повтарящо се „пренахлузване“, какъвто бях наблюдавал миналата година при един пенсиониран сержант, сапьор от Клина. Бяха го прехвърлили — за девети път от началото на войната — в току-що клониран двайсетгодишен „ръкав“ и той седеше като недоносче в собствените си лайна, пищеше, хлипаше и разглеждаше пръстите си, сякаш са играчки, с които повече не иска да се занимава.

Та думата ми е, че няма никакъв начин да се узнае всичко това само по обгорените останки, с които разполагат фелдшерите. За късмет на инспекторите обаче технологията на коровите „колоди“ създава възможност не само да се идентифицира съдържащата се в нея личност, но и да се извърши преценка на душевното й здраве. Поставена в горната част на гръбначномозъчния канал, в основата на черепа, тази човешка „черна кутия“ е на възможно най-безопасното място. Заобикалящите я кости са сред най-здравите в човешкото тяло и дори ако доброто старо еволюционно инженерство не си е свършило работата, материалите, които се използват при изработването на коровите „колоди“, са сред най-устойчивите, създадени от човечеството. Можеш да издухаш малкия метален цилиндър с каквото ти падне от там, без да му причиниш и най-малка повреда, а ако разполагаш подръка с виртуален генератор, да го включиш и да се свържеш със своя обект.

Насочих се към перфектно изработената дървена врата.

Върху медна табелка от едната й страна бяха изписани с безукорна точност осем цифри и името: „Денг Жао Жун“. Натиснах дръжката. Вратата се отвори безшумно навътре и аз се озовах в малка стая, която блестеше от чистота. Насред помещението имаше дървена маса, от двете й страни бяха поставени столове, обърнати към разпалената камина. В дъното други две врати водеха към кухнята и спалнята.

Той седеше на масата, опрял чело на скръстените си отгоре ръце. Изглежда не чу отварянето на вратата. Устройството трябваше да го изведе на линия няколко секунди преди да ме допусне вътре, тъй че вероятно бе разполагал с десетина виртуални минути, за да преодолее първоначалния шок и да осъзнае къде се намира.

Изкашлях се леко.

— Добър вечер, Денг.

Той вдигна глава и втренчи поглед в мен. Думите потекоха от устата му като водопад.

— Прецакаха ни, човече, направо ни прецакаха. Някой ни чакаше там, кажи на Хенд, че охранителната му система нищо не струва. Те сигурно…

Той млъкна и ококори очи, когато осъзна, че вижда непознат.

— Да.

Денг скочи на крака.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Това няма значение. Виж…

Но беше късно. Нахвърли се върху мен, стиснал гневно юмруци. Отстъпих назад.

— Виж, няма никакъв смисъл да…

Той скъси дистанцията и нанесе последователно два удара — с крак на височината на коляното и с ръка — към гръдната ми кост. Отбих ритника, блокирах юмручния удар и го повалих на земята. Опита се да нанесе още един удар с крак, докато падаше, и се наложи да отскоча, за да не получа ритник в лицето. Междувременно Денг се надигна с пъргавината на котка и отново се хвърли към мен.

Този път го пресрещнах, отбих атаките му и го повалих с точни попадения с коляно и лакът. Той се преметна във въздуха и се стовари с трясък на пода, притискайки лявата си ръка отдолу. Метнах се след него, тръшнах се на гърба му и му извих другата ръка, докато китката изпука.

— Така, достатъчно. Намираш се в шибаната виртуалност. — Поех си дъх и снижих глас. — Ако още ми се опъваш, ще ти счупя ръката. Ясен ли съм?

Той кимна, доколкото можеше, с лице, притиснато в пода.

— Добре. — Поотпуснах леко натиска върху ръката му. — Сега ще те пусна и двамата ще си поговорим цивилизовано. Искам да ти задам няколко въпроса. Не е нужно да ми отговаряш, ако не желаеш, но в твой интерес е да ме изслушаш.

Надигнах се и се отстраних от него. Той се изправи, масажирайки навехнатата си ръка, и се отпусна на стола. Настаних се от другата страна на масата.

— Имаш ли проследяващо устройство?

Той поклати глава.

— Всъщност, какво те питам. И без това няма да ми кажеш истината. Поставили сме ти отразителен шифрозаглушител. А сега, искам да знам кой ти е началникът?

Той ме погледна.

— И защо да ти казвам, шибаняк такъв?

— Защото, ако го сториш, ще върна твоята „колода“ на корпорация „Мандрейк“ и те най-вероятно ще те „пренахлузят“. — Наведох се напред. — Денг, предлагам ти го само веднъж. Сграбчвай възможността, докато я има.

— Ако ме убиеш, „Мандрейк“ ще…

— Не — поклатих глава. — Гледай реално на нещата. Ти какъв пост имаше? Оператор на охранителни системи? Специалист по тактическо разгръщане? Такива като теб „Мандрейк“ може да ги рине с лопата. Във военните хранилища има взводни командири, които са готови да направят свирка, за да ти вземат службицата. Никой не ще да е на фронта. Никой не държи на теб, приятелче. Повярвай ми. Никой.

Мълчание. Той седеше и ме наблюдаваше с нескрита омраза.

Измъкнах и последния си коз.

— Понякога корпорациите обичат да провеждат показни наказателни операции. Един вид, ние не позволяваме никой да докосва с пръст хората ни. Вдигат голям шум, правят си реклама, „Мандрейк“ сигурно са същите. Но това е показен шум, Денг. Сигурно си даваш сметка за това. На теб самия случвало ли ти се е да те пращат на подобна операция? Случвало ли ти се е да прибирате „колода“ на ваш отвлечен и убит колега?

Оставих въпроса да увисне между нас като хвърлено на удавник въже.

„Хайде де. Хващай се. Достатъчно е да кажеш една думичка.“

Но в стаята цареше тишина. Денг бе стиснал устни.

Налагаше се да опитам отново.

— Не чух, имал ли си такъв случай, Денг?

— Най-добре ме убий още сега.

Усмихнах се едва забележимо.

— Няма да те убия, Денг.

Зачаках.

Сякаш наистина разполагах с отразителен шифрозаглушител. Сякаш не можеха да ме засекат. Сякаш имах цялото време на света. Дано ми повярва.

Цялото време на вселената.

— Ти няма да ме убиеш? — попита той накрая.

— Няма да те убия, Денг. Точно това казах. Аз… няма… да… те… убия. — Повдигнах рамене. — Прекадено лесно е. Все едно да те изключа. Толкова лесно не се става корпоративен герой.

Напрежението му постепенно се преля в изненада.

— А, и не си мисли, че ще те измъчвам. Не ми е по вкуса тази работа. Пък и сигурно са те натъпкали с достатъчно съпротивителен софтуер. Много кръв, малко резултат. И пак няма да получа отговори на въпросите. Та, както вече казах, това е еднократно предложение. Отговаряй на въпросите ми сега, докато все още имаш възможност.

— Или какво? — Храброст, но под нея нарастващо безпокойство. Вече на два пъти той се бе приготвял за това, което предполагаше, че го чака, и два пъти бях излъгвал очакванията му.

Отново свих рамене.

— Или ще те оставя тук.

— Какво?

— Ще те оставя тук. Намираме се насред Чарисетския пущинак, Денг. В едно малко, лайняно градче, дето сигурно го няма и на картата. Заобиколени сме от пустиня на хиляди километри наоколо. Ще те оставя тук, включен.

Той премигна, осмисляйки чутото. Отново се наведох към него.

— Ти си в системата на ППИП. На захранване от фронтови акумулатор. Ще изкара поне десетина години. Стотици години виртуално време. Всяка една секунда от тях ще е напълно реална за теб, в тази къщичка, насред житното поле. Не зная дали въобще е въведена възможност за някаква промяна на пейзажа. Няма да огладнееш, нито ще ожаднееш, но съм готов да се обзаложа, че ще си изгубиш разсъдъка. Преди още да удариш стотина годинки.

Облегнах се назад. Нека помисли върху това.

— Или ще отговаряш на въпросите ми. Еднократно предложение. Помниш ли? Решавай!

Отново мълчание, но този път беше различно. Погледът му бе втренчен в мен. Надигнах се.

— Е, поне ти предложих.

Почти стигнах до вратата, преди да се пречупи.

— Чакай! — Звук като скъсана струна на пиано. — Добре, получи го. Получи го, човече.

Спрях, положил ръка на дръжката. Гласът му изтъня още.

— Казах ти, че го получи, бе човече. Хенд. Ето кой. Матиас Хенд. Той ни прати там, само спри сега, бе човече. Всичко ще ти кажа.

Хенд. Името, което бе изпуснал одеве. Напълно възможно бе да казва истината. Извърнах се бавно.

— Хенд?

Той кимна.

— Матиас Хенд?

Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки.

— Имам ли думата ти?

— Вече ти я дадох. „Колодата“ ти ще бъде върната на „Мандрейк“. А сега… за този Хенд.

— Матиас Хенд. Патентен отдел.

— Този ти е началник? — намръщих се аз. — Шеф на подразделение?

— Не е точно мой началник. Всички тактически отреди са на подчинение на началника на охранителната дейност, но след началото на войната известна част от нас бяха прехвърлени към Хенд от патентния.

— Защо?

— Откъде мога да знам, за Бога?

— Поразсъждавай малко. Дали е било по инициатива на Хенд? Или е обща политика?

Той се поколеба.

— Казваха, че идеята била на Хенд.

— Той от колко време работи в „Мандрейк“?

— Нямам представа. — Денг забеляза промяната в изражението ми. — Не зная, бе човек! По-дълго от мен. С него шега не бива.

— Е, за това и аз мога да се досетя. Кажи ми нещо, което не знам.

— Само слухове. Преди две години някакъв ръководител на отдел обвинил Хенд пред борда на директорите в нарушаване на корпоративната етика…

— Корпоративната какво?

— Да бе, смей ми се. Но в „Мандрейк“ за това те заплашва и изтриване.

— Само не и него.

Денг поклати глава.

— Хенд се оправи с борда — никой не знае как. А две седмици по-късно онзи го намериха убит в едно такси. Изглеждаше сякаш нещо е избухнало вътре в него. Казват, че Хенд е бил хоган^[1] в Кейрфорското братство на Латимер. Нали си чувал за онези вуду дрънканици?

— Ах, онези вуду дрънканици — повторих аз, но далеч по-равнодушно, отколкото се чувствах. Религията си е религия, но умението да общуваш с отвъдния свят, както обича да посочва Квел, говори за способност да се справяш и с този. Кейрфорското братство, доколкото ми бе известно, бе убежище на едни от най-злокобните екзорсисти, на каквито съм се натъквал при редките си посещения в задните улички на човешката душевност, в компанията на якудза^[2] от Харланов свят, Шарянската религиозна полиция и, разбира се, самите Емисари. Ако Матиас Хенд наистина е бивш кейрфорец, значи съзнанието му е белязано с далеч по-тъмни оттенъци, отколкото на обикновен корпоративен служител. — Та ако оставим настрана тези вуду дрънканици, какво друго говорят за него?

Денг сви рамене.

— Че му сече пипето. Успял е да сключи доста тлъсти договори с различни държавни агенции преди войната. Хвалел се също, че щял да си осигури място в борда на директорите до края на годината. Никой не му се присмива.

— Разбираемо. Кой смее да си изложи на риск кариерата. Мисля, че ние трябва…

Пропадане.

Излизането от програмата на ППИП се оказа също толкова приятно, колкото и влизането. Имах усещането, че внезапно в пода се е образувала пролука, през която съм пропаднал, и сега се нося право към вътрешността на планетата. От всички страни бях заобиколен с море от „бял шум“, което поглъщаше мрака и блъскаше върху сетивата ми с интензивността на развилнял се сутрешен махмурлук. После, съвсем внезапно, всичко свърши и аз отново се озовах в реалния свят, с увиснала глава и капеща от ъгъла на устата слюнка.

— Как си, Ковач?

Шнайдер.

Премигнах няколко пъти и замижах, сякаш бях гледал твърде дълго към слънцето.

— Ковач? — Този път бе гласът на Таня Вардани. Избърсах уста и се огледах. До мен ППИП бръмчеше едва чуто и броячът бе замръзнал на цифрата 49. Вардани и Шнайдер стояха от двете страни на леглото и ме разглеждаха с комична загриженост. Приличаха ми на актьори в зле скалъпен фарс, на фона на тази порнографски червена окраска на стаята. Усетих, че неволно се подсмихвам, и вдигнах ръка да сваля шапката с електродите.

— Е? — попита Вардани, която първа се бе съвзела от тревогата. — Не ни се хили такъв. Какво научи?

— Достатъчно — отвърнах. — Мисля, че сме готови да правим сделката.