Ричард Морган
Сразени ангели (30)

30.

Не обичам открития космос. Той те удря право в главата.

Първо, защото не е материален. Можеш да направиш далеч повече грешки в космоса, отколкото на дъното на океана или в токсична атмосфера, като тази на Светулка 5. Глупостта и невниманието тук се заплащат неимоверно по-скъпо, отколкото навсякъде другаде.

Но не само по тази причина.

В орбитата на Харланов свят кръжат спътници, готови да стрелят по всичко, което се издигне над повърхността и е по-голямо от шестместен хеликоптер. Съществуват някои изключения от това правило, за които така и не е намерено обяснение. Като резултат от това жителите на моята планета рядко летят и съвсем естествено изпитват неописуем страх от височините. Първия път, когато облякох космически скафандър — бях на осемнайсет, в Протекторатската школа, — умът ми се смрази в мига, когато погледнах към безмерната пустош. Усетих, че се задавям. Имах чувството, че ще падам безкрайно дълго.

Емисарската школовка ти помага да преодоляваш почти всички страхове, но не прогонва причината, която ги е предизвикала. Усещах намесата й всеки път — като тежест, легнала над съзнанието ми. В орбита около Лойко, по време на Пилотското въстание; при операцията с космическите командоси на Рандал; край една от луните на Адорацион и веднъж в дълбините на открития космос, когато бяхме подхванали смъртоносна игра на криеница със съперниците от „Недвижимо имущество“ за това кой пръв ще разположи опознавателен маяк около отвлечения колонизаторски шлеп „Мивтсемди“, който се косеше беззвучно по собствена траектория, на светлинни години от най-близкото слънце. От всички изброени, битката около „Мивтсемди“ бе най-тежка. Все още я виждам в кошмарите си.

„Наджини“ се плъзна през отвора в тримерното пространство, което бе създала вратата, и увисна в нищото. Изпуснах дъха, който задържах в гърдите си от момента, когато щурмовият кораб започна да се приближава към вратата, и се подпрях на таблото под монитора, докато системите на кораба уравновесяваха гравитационното поле. Виждах съвсем ясно звездите отсреща, но предпочитах да им се любувам през илюминатора на пилотската кабина. Все едно, че гледаш врага право в очите, че усещаш лишеното от материя пространство на няколко сантиметра пред носа си. Като че ли така най-добре усещаш животинските корени в себе си.

Абсолютно е забранено да се отварят вътрешните люкове по време на движение през хиперпространството, но никой не каза нищо, сякаш знаеха къде отивам. Получих свъсен поглед от Амели Вонсава, когато подадох глава в кабината, но дори тя премълча. В края на краищата тя бе първият пилот в историята на човешката раса, осъществил мигновено прехвърляне от планетна повърхност до открития космос, та предполагах, че други мисли вълнуваха ума й.

Наведох се и надникнах през рамото й. Погледнах надолу и пръстите ми неволно се впиха в облегалката.

Потиснат страх. Старото, познато усещане в главата ми. Емисарска школовка.

Поех си мъчително дъх.

— Ако ще оставаш, най-добре седни — посъветва ме Вонсава, докато настройваше навигационния монитор, който бе изпаднал в електронна паника след внезапното изчезване на планетата под нас.

Настаних се на креслото на втория пилот и се огледах за коланите.

— Виждаш ли нещо? — попитах.

— Звезди — отвърна тя лаконично.

Почаках малко, докато привикна с гледката.

— На какво разстояние се намираме?

Вонсава следеше някакви числа върху звездната карта.

— Според това ли? — попита тя. — На около седемстотин и осемдесет милиона километра. Можеш ли да повярваш?

Това ни поставяше в орбита около Банхарн, самотен и доста внушителен газов гигант, разположен в покрайнините на Санкцийската система. На триста милиона километра по-нататък по плоскостта на еклиптиката се простираше море от космически отломки, твърде широко, за да бъде наречено пояс, което по някаква причина не бе сполучило да се слее в планетна маса. На неколкостотин милиона километра в противоположна посока беше Санкция IV. Където бяхме допреди четирийсет секунди.

Внушително.

Вярно, че хипертунелната връзка също може да те изпрати на огромни разстояния в междузвездното пространство за същото време. Но трябва да бъдеш дигитализиран, а от другата страна — прехвърлен в нов „ръкав“, и всичко това отнема време и ресурси. Това е процес.

А тук не преминахме през никакъв процес, или поне не доловихме да е имало такъв. Просто прекрачихме прага. Бих могъл да го направя и сам, със същия успех, ако носех скафандър.

— Спряхме — прошепна Вонсава, по-скоро на себе си. — Нещо уби скоростта ни. Някаква невидима намеса… като божествена.

Гласът й постепенно утихваше, заедно със снижаващата се скорост на „Наджини“. Вдигнах поглед от числата на екрана и първата мисъл, която ме споходи, бе, че се намираме в някаква гигантска сянка. Трябваха ми няколко секунди, за да си спомня, че вече не сме на планетата и че наоколо няма планини, нито обекти, които да закриват слънчевата светлина.

Над нас звездите постепенно угасваха.

Изчезваха безшумно, поглъщани с ужасяваща скорост от непрогледно тъмна маса, увиснала, както ми се струваше, само на няколко метра от кораба.

— Това е — рекох и неволно потреперих, сякаш бяха приключил някакъв мистичен ритуал.

— Разстояние… — Вонсава поклати глава. — Почти на пет километра. Което означава…

— Двайсет и седем километра напречен диаметър — рекох, след като погледнах данните от екрана. — Дължина петдесет и три километра. Външните структури се простират на… — Предадох се. — Голямо е. Много голямо.

— И още как — потвърди Вардани, която стоеше точно зад мен. — Погледнете само зъбците по края. Всеки един е дълъг поне километър.

— Защо ли не продадох още места тук? — ядоса се Вонсава. — Госпожице Вардани, ако обичате, върнете се на мястото си и седнете.

— Извинете — рече археоложката. — Просто не можах да се…

Сирени, чийто вой бе като писък, в тясното пространство на кабината.

— Приближаващо се тяло — извика Вонсава и включи двигателите на „Наджини“.

Рязка маневра, която сигурно щеше да доведе до травми, ако се намирахме в гравитационно поле, но тук я почувствахме по-скоро като ефектен трик на опитен пилот.

Следващите сцени се редяха на забавен каданс:

Видях приближаващия се предмет, който се премяташе в космоса, носейки се към дясната страна на обзорните илюминатори.

Чух всички бойни системи да докладват за готовност със странно ентусиазираните си механични гласове.

Викове от каютата зад мен.

Тялото ми се напрегна.

Още само минутка…

— Тук нещо не е наред — произнесе неочаквано Вонсава.

Човек не може да види ракета в космическото пространство. Дори тези, които ние правим, се движат твърде бързо, за да бъдат проследени с невъоръжено око.

— Липсва заплаха за сблъсък — отбеляза бойният компютър и кой знае защо ми се стори, че долових в гласа му разочарование.

— Ами да… — потвърди Вонсава, докато тракаше с пръсти по клавишите и следеше данните от екрана. — То едва се движи. Аксиалната му скорост е… почти като при дрейф.

— Но скенерът засича механични компоненти — посочих съседния екран, в ъгълчето на който блещукаха червени индикатори. — Вероятно електронни компоненти. Значи не е обикновена скала.

— Но и не е активно. По-скоро е напълно инертно. Ще задам някои нови…

— Защо просто не ни завъртиш и издигнеш — предложих, опитвайки се да направя бързо изчисления. — С около стотина метра. Така ще се озовем право на пътя му. И включи външните светлини.

Вонсава ми хвърли поглед, в който се смесваха покорство и ужас. Едва ли предложението ми би било одобрено от някой инструктор по полетна безопасност.

— Изпълнявам — чух гласа й.

Зад външните илюминатори блеснаха ярки светлини.

На практика идеята не се оказа кой знае колко добра. Подсилената полупрозрачна сплав, от която бяха изработени стъклата на илюминаторите, съгласно изискванията за работа в открития космос, трябваше да издържа на всякакви външни въздействия, до размерите на микрометеорит. Те със сигурност нямаше да пострадат при сблъсъка с нещо с подобни размери и скорост на движение. Но предметът, който се удари в носа на „Наджини“, оказа, макар и различно по характер, въздействие.

Зад мен Таня Вардани издаде къс, сподавен вик, подобен на писък. Макар обгорен от невероятно ниската температура и разкъсан от липсата на налягане, летящият обект все още бе запазил някаква далечна прилика с човешко тяло, облечено за лято на Дангрекското крайбрежие.

— Свети Боже! — възкликна Вонсава все така шепнешком.

Почерняло лице извърна кухите си очници към нас, от които стърчаха само тънки, замръзнали нишки. Устата бе разтворена като в секнал вик, беззвучен също толкова, колкото в мига, когато нейният притежател се бе опитал да го нададе — в агонията на своята зловеща кончина. Под налудничаво ярката лятна риза се виждаше подпухнала маса, която вероятно се бе образувала от раздутите и спукани черва и стомах. Една скелетоподобна ръка чукна с оголените си пръсти по стъклото. Другата бе отведена назад и над главата. Краката бяха сгънати напред и нагоре, в мъчителна, ембрионална поза. Който и да е бил този нещастник, бе издъхнал, пропадайки в космоса.

Пропадайки…

Зад мен викът на Вардани премина в тих плач.

Сред стоновете й различих някакво име.

 

 

Открихме останалите с помощта на пеленгаторите на скафандрите им — носеха се в подножието на тристаметрова вдлъбнатина в корпуса, събрани накуп около нещо, което наподобяваше хангарен портал. Бяха четирима на брой, всичките облечени с евтини еднократни скафандри. Съдейки по външния оглед, трима от тях бяха издъхнали, след като им бе свършил кислородът, което — според техническите характеристики на скафандрите — бе отнело около шест часа. Четвъртият не бе чакал толкова дълго. Открихме малка, петсантиметрова дупка с разтопени краища от едната страна на шлема му и същата на срещуположната страна. Индустриалната лазерна резачка, с която бе извършил това, все още се поклащаше, привързана към дясната му ръка.

Вонсава прати извънбордовия робот да събере труповете. Наблюдавахме мълчаливо на екрана, докато машината улавяше с манипулаторните си ръце една по една жертвите и ги отнасяше на „Наджини“. В движенията й имаше някаква странна и мрачна тържественост. Първи на борда пристигнаха разпокъсаните останки на Томас Дхасанапонгсакул.

Вардани не можа да се овладее. Тя слезе в хангара с всички нас, изчаквайки нетърпеливо, докато Вонсава затваряше шлюза и пълнеше помещението със затоплен въздух. Сучиади и Люк Дьопре пренесоха телата на горната площадка. Едва когато Дьопре счупи пломбите на първия скафандър и под шлема се показа вкочанено лице, от устните й се изтръгна сподавено ридание. Тя се завъртя и се присви в ъгъла, където започна да повръща. Замириса остро и неприятно на стомашно съдържимо.

Шнайдер отиде да й помогне.

— И този ли го познаваше? — попитах, без да откъсвам поглед от лицето на мъртвеца. Едва сега забелязах, че е жена в приблизително четирийсетгодишен „ръкав“, с изцъклени укоризнено очи. Беше съвсем втвърдена, защото вратът й стърчеше право нагоре от широкия пръстен на скафандъра, прикрепяйки изправената й глава. Ако тази жена бе част от групата на двамата удавени в рибарската мрежа, вероятно бе прекарала тук близо година. Първо бе секнал кислородът, после — далеч по-късно — се бяха изтощили и батериите на нагревателите в скафандъра. Никой не произвежда скафандри, които да поддържат жизнените функции толкова дълго.

Шнайдер отвърна вместо археоложката.

— Това е Аирбоу. Фаринторн Аирбоу. Специалист по глифи от Дангрекските разкопки.

Кимнах на Дьопре. Той отвори и другите скафандри. Мъртвите ни зяпаха с неподвижните си очи, сякаш бяха застинали по средата на коремни преси. Само очите на самоубиеца бяха затворени, а на лицето му бе изписано доста странно спокойствие за някой, решил да си среже черепа с лазерен лъч.

Докато го гледах, чудех се какво щях да направя на негово място. Представих си, как вратата зад мен се затваря и постепенно осъзнавам, че ми предстои дълга и мъчителна смърт в мрака. Дори да знаеха къде се намирам, най-бързият кораб щеше да изгуби няколко месеца, докато стигне до мен. Дали щях да имам куража да чакам насред безкрайната нощ, с надеждата, че може да се случи чудо.

Или не.

— Това е Уенг — Шнайдер застана между нас. — Не си спомням второто му име. И той беше теоретик по глифите. Останалите не ги познавам.

Потърсих Вардани, но тя продължаваше да се подпира на стената в ъгъла.

— Защо не я оставиш на мира? — изсъска Шнайдер.

Свих рамене.

— Добре де. Люк, слез долу и отнеси Дхасанапонгсакул в трупохранилището, преди да се е разкапал. А после и останалите. Аз ще ти помогна. Сън, заеми се с нашия маяк. Сучиади, ти си с нея. Искам доклад за най-краткия възможен срок, в който да изстреляме проклетото нещо.

Сън кимна мрачно.

— Хенд, а ти мисли за резервни варианти, в случай че маякът се окаже непоправим.

— Чакайте малко — никога досега не бях виждал Шнайдер толкова изплашен. — Нима ще останем тук? След всичко, което се е случило с тези хора, ние ще останем?

— Не знаем какво им се е случило, Шнайдер.

— Не е ли очевидно? Вратата не е стабилна и се е затворила след тях.

— Това са глупости, Ян — обади се с невероятно променен глас от ъгъла Вардани. Погледнах я. Беше се изправила и търкаше остатъците от повърнато от брадичката си. — Миналия път, когато отворихме вратата, тя остана така в продължение на няколко дни. Няма никакви данни за нестабилност в поведението й.

— Таня — прекъсна я Шнайдер с вид на човек, когото са предали. — Исках да кажа…

— Не зная какво се е случило тук — продължи Вардани. — Нямам представа какво може да се е объркало. Може би Аирбоу е използвала друга последователност от знаци. Но това няма да се повтори сега. Аз знам какво правя.

— С цялото ми уважение, госпожице Вардани — заговори Сучиади и огледа събралите се в хангара, сякаш търсеше поддръжници. — Но вие сама признахте, че познанията ви за този обект са доста ограничени. Не разбирам как можете да гарантирате…

— Аз съм капелан — прекъсна го Вардани с блеснали очи. Тя се приближи към подпрените на стената трупове. — Никой от тях не е бил такъв. — Нито тази жена. Нито Уенг Цзиадонг. Нито Томас Дхасанапонгсакул. Тези хора са драскачи. Може би талантливи драскачи, но това не е достатъчно. Зад гърба си имам седемдесетгодишен опит с марсиански технологии и когато ви казвам, че тази врата е стабилна, значи тя е стабилна.

Тя се огледа с блеснали очи, изправена над вкаменените трупове. Изглежда никой нямаше желание да продължи спора.

 

 

Отровата от Собървил набираше сили в клетките ми. Отне ни далеч повече време, отколкото очаквах, за да пренесем труповете, и когато най-сетне затворихме трупохранилището, бях напълно изцеден.

И да се чувстваше по същия начин, Дьопре с нищо не го показа. Може би маорските „ръкави“ бяха по-добре пригодени за подобни условия. Той се върна в хангара, където Шнайдер показваше на Жиан Жианпин някакви номера с гравираницата. Поколебах се за момент, после се обърнах и се качих на горната палуба, с надеждата да намеря Таня Вардани.

Вместо това открих Хенд, който разглеждаше гигантското тяло на марсианския кораб на големия екран.

— Нужно е време, за да привикнеш с това, не мислиш ли?

Имаше някакъв алчен ентусиазъм в гласа му. Външните светлини на „Наджини“ достигаха едва на неколкостотин метра от нас, но дори там, където не можеха да осветят кораба, той присъстваше със завесата, която спускаше пред звездите. Имах чувството, че се простира безкрайно далече в двете посоки — изплетен от странни форми, наподобяващи прилепнали един към друг мехури, които изглеждаха така, сякаш току-що бяха напъпили, но вече се готвеха да се пръснат. Ако се загледаш внимателно през краищата му, можеш да зърнеш светлините отзад. Миг по-късно обаче, когато тялото се премести встрани, разбираш, че това е било само илюзия, игра на светлосенки и че там има нови и нови структури. Колонизаторските шлепове на Конрад Харлан, които са един от най-големите, строени някога от човечеството, биха могли да послужат за спасителни лодки на този титан. Дори космическите станции в системата Нови Пекин не можеха да се сравняват с него. Той притежаваше мащаби, за каквито не бяхме подготвени. „Наджини“ се рееше над него като чайка над ферибота от Нюпест за Милспорт. Бяхме нищожни и незначителни.

Тръшнах се на съседното кресло и го завъртях към Хенд. В ушите ми още звучеше неприятният, хрущящ звук, който бях чул, докато пренасях чувала с трупа на Дхасанапонгсакул.

— Нищо повече от окрупнен вариант на колонизаторски шлеп — рекох. — Теоретично, ние също бихме могли да построим нещо с подобни размери. Далеч по-трудно ще е обаче да придадем ускорение на такава маса.

— Не и за тях, очевидно.

— Очевидно не.

— Това ли смяташ, че е? Колонизаторски кораб?

Свих рамене.

— Съществуват ограничен брой причини да се построи толкова голям съд. Или за да пренесеш нещо някъде, или да живееш на него. Във втория случай обаче не виждам защо ще го домъкнат чак тук. Няма нищо за изучаване. Нито редки и ценни ресурси.

— По същата причина не биха го оставили тук, ако е колонизаторски кораб.

Затворих очи.

— Какво те интересува, Хенд? Когато се върнем, това чудо ще изчезне в хангара на някой астероид, притежание на любимата ти корпорация. Никой от нас няма да го види отново. Защо трябва да си блъскаме главите? Ще си получиш процента, хонорара или както там го нарекат и толкоз.

— Не мислиш ли, че мога да изпитвам най-обикновено, човешко любопитство?

— Мисля, че не даваш пукната пара.

Той не отговори и двамата замълчахме, докато не се появи Сън. Оказа се, че маякът не може да бъде поправен.

— Той подава сигнали — обясни тя. — И с малко усилия двигателите му могат да бъдат ремонтирани. Необходима му е нова енергийна клетка, но мисля, че ще пригодя една от гравибайковете. Но позициониращата система е напълно унищожена и нямаме нито инструменти, нито материали, с които да я поправим. Без нея маякът няма да може да се задържа в указаните координати. Дори реактивната струя от нашите двигатели ще е достатъчна, за да го изтика към открития космос.

— Ами ако го изстреляме, след като включим двигателите? — предложи Хенд, като местеше поглед между мен и Сън. — Вонсава може да изчисли траекторията и да подкара напред, а след това, преди да влезем през вратата, да спуснем маяка, още докато се… хм…

— Движим — довърших вместо него. — Остатъчната инерция, която ще набере от изхвърлянето през шлюза, ще е достатъчна, за да се отдалечи. Нали Сън?

— Точно така.

— Ами ако го прикачим?

Засмях се безжалостно.

— Да го прикачим? Забрави ли какво се случи с нанолите, когато се опитаха да се „прикачат“ за вратата?

— Трябва да измислим някакъв начин — упорстваше той.

— Не можем да се приберем обратно с празни ръце. Не и когато сме стигнали толкова близко.

— Опитай се да се скачиш с онова нещо и може въобще да не помислим за връщане — троснах се аз. — Сам го знаеш, Хенд.

— Тогава — почти извика той, — все трябва да има някакво решение!

— Има.

Таня Вардани се подаваше от люка на пилотската кабина, където се бе скрила, докато пренасяхме труповете. Все още беше бледа от конвулсиите и очите й бяха обрамчени с виолетови кръгове, но в поведението й се долавяше някакво безмерно спокойствие и увереност.

— Госпожице Вардани — Хенд се озърна, сякаш очакваше, че и други са присъствали на разговора ни. Той притисна с юмруци слепоочията си. — Какво ще ни предложите?

— Ако Сън Липинг успее да поправи захранването на маяка, зная едно място, където да го поставим.

— И то е? — попитах аз.

Тя се усмихна вяло.

— Вътре в кораба.

За миг настъпи мъртвешка тишина.

— Вътре в… — кимнах към километричната, извънземна постройка на екрана — … това?

— Да. Влизаме през хангара и оставяме маяка някъде вътре. Няма никакви причини да предполагаме, че корпусът ще екранира радиосигналите — поне на определени места. Повечето марсиански материали ги пропускат. Можем да извършим пробни излъчвания, докато намерим най-подходящото място.

— Сън — рече Хенд, който отново гледаше замечтано към екрана. — Колко време ще ти е нужно да поправиш енергозахранването?

— Между осем и десет часа. Не повече от дванайсет. — Тя се обърна към археоложката. — А на вас, госпожице Вардани, колко време ще ви отнеме да отворите входния хангар?

— О! — Вардани ни надари с нова странна усмивка. — Той вече е отворен.

 

 

Имах само една възможност да разговарям с нея, докато се приготвяхме за скачване. Срещнах я, когато излизаше от тоалетната, десетина минути след неочакваното и кратко съвещание, свикано от Хенд. Беше с гръб към мен и двамата се сблъскахме несръчно в тясното пространство на коридора. Тя се извърна стреснато и тогава забелязах, че по челото й са избили ситни капчици пот. Сигурно пак бе повръщала. Дъхът й вонеше неприятно и миризмата се носеше след нея.

Изглежда забеляза нещо в погледа ми, защото попита навъсено:

— Какво има?

— Как си?

— Не мога да кажа, че съм добре, Ковач. Аз умирам. А ти?

— Сигурна ли си, че идеята е добра?

— А, не почвай и ти! Надявах се, че съм приключила този разговор със Сучиади и Шнайдер.

Не казах нищо, само я гледах втренчено. Тя въздъхна.

— Виж, ако дадем на Хенд каквото иска и се приберем вкъщи здрави и читави, значи идеята е била добра. Така поне смятам аз. Във всеки случай е далеч по-безопасно, отколкото да се опитваме да прикачим маяка за външния корпус.

Поклатих глава.

— Не е това.

— Не е кое?

— Не е това. Ти искаш да видиш как изглежда корабът отвътре, преди „Мандрейк“ да го скрие под похлупак. Искаш да е твой — поне за няколко часа. Така е, нали?

— А ти не искаш ли?

— Всички го искаме — с изключение може би на Шнайдер и Сучиади. — Знаех, че Крюкшенк също щеше да го иска. Бях го прочел в очите й. Може би й го дължах.

— Добре тогава — повдигна рамене Вардани. — Какъв е проблемът?

— Знаеш добре какъв е проблемът.

Тя махна нетърпеливо с ръка да й направя път. Не мръднах от мястото си.

— Ковач, ще ми сториш ли път? — просъска ядно. — До приземяването остават пет минути и искам да съм в кабината, когато това стане.

— Защо не са влезли, Таня?

— Това вече го обсъж…

— Стига глупости, Таня. Инструментите на Амели засякоха годна за дишане атмосфера вътре. Намерили са начин да отворят входния хангар или са го заварили в това положение. Но са останали да чакат отвън, докато издъхнат един по един. Защо не са влезли?

— Ти беше на срещата. Чу какво смятам. Не са имали храна, не са имали…

— Да, чух те да вадиш едно след друго от рационални по-рационални обяснения, но това, което не чух, е защо четирима археолози са предпочели да умрат в скафандрите си, вместо да прекарат последните часове от своя живот във вътрешността на най-великата археологична находка на човешката раса.

Тя се поколеба за миг и зад измъчените й черти зърнах жената от водопада. После в погледа й отново се върна трескавият блясък.

— И защо питаш точно мен? Защо не включиш проклетия ППИП и не ги попиташ сам? „Колодите“ им са запазени, нали?

— ППИП е развален, Таня. Унищожен от корозираща граната, заедно с резервния маяк. Питам те отново. Защо не са влезли?

Тя мълчеше, вперила поглед встрани. Стори ми се, че видях лявото й око да потрепва. Но когато ме погледна, на лицето й се бе върнало одевешното спокойствие.

— Не зная — заяви с безизразен глас. — Щом не можем да ги попитаме, има само един начин да разберем какво е станало.

— Да — въздъхнах уморено. — Всичко се върти около това, нали? Да разберем. Да разкрием тайната. Да запалим факела на човешкото откритие. Ти не се интересуваш от парите, нито чие притежание ще стане корабът, не те вълнува и фактът, че умираш. Защо тогава да се интересуват другите, нали?

Тя потрепери, но само за миг. След това успя да се овладее. После се промуши покрай мен и изчезна в другия край на коридора.