Ричард Морган
Сразени ангели (6)

6.

Двамата с Шнайдер изгубихме целия предобед на следващия ден, за да изтрием информацията в паметта на совалката, а през това време Таня Вардани обикаляше отвън и от време на време подаваше глава през люка, за да си поговори с него. По някое време ги оставих сами и се отдалечих нататък по брега към една щръкнала навътре в морето черна скала. Облегнах се на един по-голям камък и зареях поглед към хоризонта, припомняйки си неволно картини от съня, който ме бе споходил през нощта.

Харланов свят е доста малка за заселване планета, а моретата й се разливат по непредсказуем начин под въздействието на нейните три луни. Санкция IV е далеч по-голяма дори от Латимер и Земята, но няма свои спътници и океаните й са плоски и неподвижни. На фона на спомените ми от Харланов свят това спокойствие ми изглеждаше малко подозрително, сякаш океанът е затаил дъх, подготвяйки в дълбините си някой катаклизъм. В съня, който ме споходи тази нощ, аз стоях на каменист бряг някъде на Санкция IV и наблюдавах спокойната повърхност, когато изведнъж океанът започна да се люлее и надига. Не можех да помръдна от мястото си, сякаш бях пуснал корени, а към мен се носеха грамадни черни вълни, като надути мускули. Но всеки път, щом стигаха бреговата ивица, те изчезваха, сякаш нещо ги засмукваше надолу. Въпреки това не можех да се успокоя, защото знаех без никакво съмнение — нещо чудовищно се приближаваше от вътрешността.

Но се събудих, преди да се покаже на повърхността.

Усетих внезапно болка в мускула на стъпалото и приседнах на пясъка. Останките на съня потънаха някъде в съзнанието ми, търсейки връзка с нещо по-реално.

Може би съзнанието ми беше превъзбудено след сражението с „умните“ мини. Тогава, при подводната детонация, морето също се бе надигнало. Изтегнах се по гръб и направих опит да се отпусна. Сутрешното слънце вече набираше сили и скалите бяха започнали да се напичат. Оставих на мислите ми да се понесат на воля. Времето минаваше незабелязано.

Телефонът ми избръмча едва чуто. Пресегнах се, без да отварям очи, и го включих.

— Готови сме за танци — чух гласа на Шнайдер. — Още ли си на скалите?

Надигнах се неохотно.

— Аха. Обади ли се?

— Всичко е наред. Знаеш ли, кодиращото устройство, дето го открадна — страхотно е. Чува се, сякаш този, с когото разговаряш, е до теб. Очакват ни.

— Слизам веднага.

Все още изпитвах известна тревога. Сънят не си бе отишъл напълно.

„Нещо се мъти“ — помислих.

Прибрах телефона и заслизах надолу.

 

 

Археологията е мръсна наука.

Човек си мисли, че след всички тези високотехнологични открития от последните няколко столетия ровичкането из старите гробници ще се е превърнало във фино изкуство. В края на краищата, в наши дни можем да засичаме следи от марсианската цивилизация на междупланетни разстояния. Сателитните спътници и дистанционното сканиране ни позволяват да откриваме заровените им градове под десетки метри твърда скала и на стотици метри дълбочина под водата. Дори имаме машини, които могат да правят предположения за предназначението на останките. След почти половин хилядолетие практика би трябвало да сме станали наистина добри в тази насока.

Но си остава фактът, че колкото и да е съвършена техниката за откриване, натъкнеш ли се на нещо, трябва да го разкопаеш. Корпорациите вложиха огромни пари в опитите на учените да разберат марсианците и тяхната технология, но нивото на разкопките може да се похвали със също толкова финес, колкото посещението на зажаднял екипаж на междузвезден лайнер в някой космодрумен бардак. Корпорациите се интересуват единствено от находките, за тяхно щастие липсват досадни марсианци, които да вдигат олелия за разрушаването на околната среда. Така че, когато работата приключи, никой не си дава труда да почисти.

Ето как се получават местенца като Изкоп 27.

Едва ли това е най-привлекателното име за градче, но поне в него има известна доза точност. Изкоп 27 е възникнал около местата на разкопките, носещи същото название, служил е в продължение на петдесетина години като спалня, столова и място за отдих на археологическата група, а след това е бил изоставен на своето постепенно отмиране. От първоначалния археологически комплекс бе останало само правоъгълно ръждясало скеле, което все още стърчеше към небето, задържано от изпънати железни въжета, и бе първото нещо, което зърнахме, докато се приближавахме от изток. Градчето започваше отвъд отсрещния край на скелето, разпръсквайки се хаотично във всички посоки, подобно на някакви напълно лишени от чувство за естетика бетонни гъби. Сградите рядко надхвърляха пет етажа и много от тях бяха в напреднал стадий на разруха, сякаш изгубили стремежа си да растат поради липсата на обитатели.

Шнайдер описа кръг над скелето, изравни полета и се спусна към гладката площадка между три потъмнели пилона, които вероятно обозначаваха мястото за кацане. Вдигна се облак прах, сред който успях да съзра напукания бетон на площадката. По интеркома някакъв дрезгав и налудничав навигационен радиофар непрестанно настояваше за идентифициране. Шнайдер не му обърна внимание, изключи главния двигател и се отпусна с прозявка в пилотското кресло.

— Краят на пътя, приятели. Всички навън.

Последвахме го назад към главната кабина, където го наблюдавахме мълчаливо, докато си слагаше кобура с един от скорострелните, малокалибрени автомати, които бяхме открили в совалката. Той вдигна глава, улови погледа ми и ми намигна.

— Не каза ли, че хората там са ти приятели? — попита го Таня Вардани с нарастващо безпокойство в гласа.

Шнайдер повдигна рамене.

— Такива са. Но човек винаги трябва да има едно наум.

— Няма що — завъртя глава Таня Вардани и ме погледна. — Ще ми намериш ли нещо не чак толкова допотопно? Нещо, което да мога да повдигна.

Разтворих краищата на куртката си и й показах двата, напъхани в специални кобури, интерфейсни калашника, които бях взел от оръжейните на Клина.

— Бих могъл да ти услужа с един от тези, но са снабдени с личен код.

— Вземи си бластер, Таня — посъветва я Шнайдер, докато си нагласяше кобура. — Така има по-голяма вероятност да уцелиш някого. Куршумите са за жертви с усет за красивото.

Археоложката повдигна вежди. Усмихнах се.

— Той е прав. Ето, това няма нужда да се носи на кръста. Има удобни презрамки. Ще ти покажа как се нагласяват.

Приближих се, за да й помогна да си сложи оръжието, тя се извърна към мен и нещо необяснимо се случи в тясното пространство между нашите тела. Докато намествах кобура под извивката на лявата й гръд, очите й потърсиха моите. Имаха цвета на кехлибар под бързотечащ планински поток.

— Така удобно ли ти е?

— Не особено.

Понечих да вдигна кобура още малко нагоре, но тя ме спря. Пръстите й изглеждаха тънки като на скелет и в същия нездрав, мъртвешки цвят.

— Остави, така е добре.

— Виж, достатъчно е да доближиш ръка и кобурът сам ще напъха оръжието в ръката ти. По същия начин се прибира. Съвсем просто е.

— Ясно.

Размяната на погледи не остана скрита за Шнайдер. Той се покашля шумно и се наведе да отвори люка. Докато го спускаше навън, остави ръката си на дръжката и направи опит да се измъкне с многократно тренирано, професионално нехайство. Ефектът обаче се развали напълно, когато скочи долу и веднага започна да кашля от прахта, която още не се бе слегнала. Едва сдържах усмивката си.

Вардани се спусна след него, без да се притеснява от несръчните си движения. Аз слязох последен, като се оглеждах внимателно, в очакване да се появят желани или нежелани посрещачи.

И те не се забавиха. Изникнаха от прахоляка като фигури върху гранитен барелеф, изчистени с четка от незнаен колега на Таня Вардани. Преброих седем силуета, всичките снабдени с пустинна екипировка и въоръжени до зъби. Централната фигура изглеждаше някак странно деформирана и далеч по-висока от останалите. Крачеха към нас бавно и мълчаливо.

Скръстих ръце на гърдите така, че пръстите ми да докосват калашниците.

— Джоко? — извика през кашлица Шнайдер. — Джоко, ти ли си?

Отново мълчание. Прахолякът се бе разсеял достатъчно, за да различа лъщенето на оръжията им и визьорните маски, които носеха. Под широката пустинна екипировка имаше достатъчно място за бронекостюми.

— Стига глупости, Джоко.

Централната фигура се разсмя с тънък, невероятно писклив глас. Ококорих се.

— Ян, Ян, добри ми приятелю. — Това бе глас на дете. — Изплаших ли те?

— А ти какво си мислиш, шибаняк нещастен? — Шнайдер пристъпи напред и в същия миг исполинската фигура се преви надолу и се разпадна. Мигновено задействах зрителните нервостимулатори и получих картината на малко, около осемгодишно момче, което се изхлузваше от ръцете на едър мъж. То скочи на земята и се затича да посрещне Шнайдер, а мъжът се изправи със странна скованост. Нещо трепна в съзнанието ми. Дадох още малко увеличение и огледах от главата до петите почти неподвижната фигура. Не носеше визьорна маска и лицето му беше…

Ченето ми увисна, когато осъзнах какво виждам.

Шнайдер и момчето си разменяха някакви сложни ръкостискания и сипеха нечленоразделни възклицания. Някъде по средата на този ритуал момчето се извърна, пое ръката на Таня Вардани и се поклони с театрална префърцуненост. Изглеждаше безвреден като фонтан в горещ ден на Харланов свят. След като прахолякът напълно се разсея, останалата част от посрещаческия комитет също бе изгубила зловещия си изглед. В чистия въздух те се оказаха видимо изплашени, млади нехранимайковци, които пристъпваха от крак на крак и помръдваха нервно брадички под маските. Оръжията им бяха жалка сбирщина от почти безполезен метал и когато скочих от люка, те всичките се отдръпнаха назад уплашено.

Разперих ръце с обърнати към тях длани.

— Прощавайте.

— Не се извинявай на тоя кретен — скастри ме Шнайдер, като същевременно стискаше вратлето на момчето, сякаш имаше намерение да го задуши. — Джоко, ела тук да кажеш здрасти на един истински Емисар. Запознай се с Такеши Ковач. Той е бил на Иненин.

— Наистина ли? — хлапето се приближи и ми подаде ръка. Имаше тъмна кожа и чудесно оформено тяло, истински, перспективен „ръкав“, който в зрелия си живот щеше да притежава мъжествена красота. Беше издокаран в безупречно ушит саронг и ватирано сако в подходящ цвят. — Джоко Руспиноджи, на вашите услуги. Извинявам се за драматичното посрещане, но по тези места човек трябва да е особено внимателен. Обадихте ми се по сателитна честота, до която има достъп само Клинът на Карера, и макар Ян да ми е скъп като брат, нямах никаква представа за връзките му из висшите сфери. Можеше да е клопка.

— Това е, защото използвахме кодиращо устройство — рече важно Шнайдер. — Отмъкнахме го от Клина. Джоко, крайно време е да свикнеш, че река ли да направя нещо, свършено е.

— Кой би могъл да ви поставя капан? — попитах.

— Ах — въздъхна момчето и в гласа му се долови умора и досада от света, сякаш трупана в продължение на няколко десетилетия. — Не са един и двама. Правителствени служби, Картелът, агенти на корпорации, кемпистки шпиони. Никой от тях няма причини да обича Джоко Руспиноджи. Да останеш неутрален, когато наоколо бушува война, не значи, че автоматично ще се отървеш от всичките си врагове. По-скоро ще загубиш и малкото приятели, които имаш, и ще си спечелиш подозрителност и завист от двете страни.

— Войната още не е стигнала толкова на юг — отбеляза Вардани.

Джоко Руспиноджи положи ръка на гърдите си.

— За което всички ние сме безкрайно благодарни. Но в наши дни да не си на фронтовата линия, означава, че си под една или друга форма на окупация. Приземяване е само на осемстотин километра западно от тук. Достатъчно близо сме да ни смятат за граничен пост, поради което се радваме на постоянен гарнизон и на периодичните посещения на политическите съветници на Картела. — Той въздъхна отново. — Всичко това излиза много скъпо.

Погледнах го подозрително.

— Имате гарнизон? Къде е той?

— Ей го там. — Момчето посочи с пръст през рамо към изплашените нехранимайковци. — О, има още няколко в свързочния бункер, както е по правилник.

— Това е вашият гарнизон? — попита Таня Вардани.

— Ами да — Руспиноджи изгледа с натъжени очи дрипавите войници и се обърна към нас. — Когато одеве споменах, че поддържането му е скъпо удоволствие, имах предвид посещенията на политическия съветник. За нас и за него. Съветникът не е кой знае колко изтънчен в изискванията си, но все пак има известни апетити, които трябва да бъдат задоволявани. Няма как, ако искаме да бъде на наша страна. По правило ги сменят през няколко месеца.

— Той къде е сега?

— Не бих ви поканил, ако беше тук. Отпътува миналата седмица. Погрижихме се да е доволен от това, което му предложихме.

Не можах да се сдържа и се засмях.

— Май сме дошли на нужното място.

— Зависи от това за какво сте дошли — отвърна Руспиноджи и погледна към Шнайдер. — Ян не беше никак изчерпателен. Но елате. Дори в Изкоп 27 има по-уютни местенца, където да обсъждаме работата.

Той ни отведе при търпеливо чакащата група войници и когато ги наближи, издаде странен, щракащ звук с уста. Човекът, който го носеше, се наведе тромаво и го повдигна. Зад мен Таня Вардани едва сега видя какво са направили с него и дъхът й секна.

Без никакво съмнение това бе най-лошото, което бях виждал да се е случило на някое човешко същество. Имаше нещо безкрайно зловещо в гледката на уродливата глава, закърпена с шевове сребрист метален цимент. Ако някой ме попиташе за мнение, щях да кажа, че това е „ръкав“, ударен от гъст шрапнелен огън. Попадението на всякакъв друг тип стрелково оръжие просто нямаше да остави нищо от него. Тук обаче неизвестен любител на експерименталната хирургия си бе направил труда да възстанови размазания череп на мъртвеца, запълвайки празнините с гума и метал и замествайки очните ябълки с фоторецептори, които надничаха от орбитите като сребърни паяци циклопи, очакващи своята жертва. После вероятно бе възстановил достатъчно от гръбначния мозък, за да съживи вегетативната система и основните двигателни функции и бе въвел ограничен брой предварително програмирани команди.

Преди да ме гръмнат в Северен край, имах един свързочен офицер, чийто афрокарибски „ръкав“ бе неговият собствен. Една нощ, докато очаквахме поредната сателитна бомбардировка в руините на някакъв храм, той ми разказа за някаква легенда, която народът им пренесъл първо през океана между два континента на Земята, а по-късно на един далечен свят, открит с помощта на марсианските карти, който сега бе известен като Латимер. Беше история за магьосници и техните роби, стъкмявани от телата на мъртъвци. Забравих как точно бе нарекъл създанията от тази легенда, но сега вече не се съмнявах, че би разпознал едно от тях в лицето на съществото, което държеше Джоко Руспиноджи на ръце.

— Харесва ли ти? — попита момчето и прегърна нежно слепената глава.

— Е, не особено.

— Да, разбира се, от естетическа гледна точка… — той млъкна. — Но при подходящо разположение на превръзките и малко парцаливи дрехи за мен, двамата правим страхотен тандем. Раненият войник и невинното, изплашено дете, бягащи от ужасите на войната. Ако се наложи, този камуфлаж ще свърши добра работа.

— Същият стар Джоко — рече Шнайдер и ме сръга. — Както ти казвах. Винаги една стъпка пред другите.

Повдигнах небрежно рамене.

— Виждал съм да разстрелват цели колони с бежанци.

— О, зная това. Но моят приятел е бил тактически морски пехотинец, преди да срещне злата си участ. Все още е съхранил някои вкоренени рефлекси в мозъчната кора или където там ги държат. — Момчето ми намигна. — Аз съм бизнесмен, не някакъв лаборант. Имам своя софтуерна фирма в Приземяване. Вижте.

Момчето пъхна ръка под сакото и мъртвецът измъкна дългоцевен бластер от завързания на гърба му калъф. Движението му бе почти светкавично. Фоторецепторите се завъртяха с тихо бръмчене в гнездата си, оглеждайки района от ляво на дясно. Усмивката на Руспиноджи се разтегна и той извади ръката си, в която стискаше дистанционно. Едно леко мръдване на палеца и бластерът бе върнат обратно в калъфа. Ръката, която придържаше момчето, дори не бе трепнала.

— Виждате ли? — засмя се той щастливо. — Когато не можеш да разчиташ на състрадание, има и други възможности. Но все пак си оставам оптимист. Ще бъдете изненадани колко много войници все още страдат от скрупули да стрелят по малки деца, дори в тези размирни времена. И така. Стига сме приказвали. Време е да похапнем.

 

 

Руспиноджи държеше последния етаж и мансардата над олюпен склад, недалеч от края на зоната на разкопките. Той остави отвън на пост двама войници и ни поведе през някакъв сумрачен хангар към големия товарен асансьор в дъното. Възкресеният мъртвец изтегли решетката на асансьора със свободната си ръка. Металическото дрънчене отекна високо над нас.

— Спомням си — заговори момчето, докато пълзяхме с кабината нагоре, — когато този склад бе натъпкан с огромно количество безкрайно интересни предмети, очакващи да бъдат прекарани до Приземяване. Инвентарната група трябваше да действа на смени, за да се справи. Работата по разкопките също никога не се преустановяваше, машините боботеха денем и нощем. Беше като равномерно туптене на сърце.

— С това ли си се занимавал? — попита го Вардани. — Транспорт на находки?

Шнайдер се усмихна, но този път изглеждаше мрачен.

— Когато бях млад — отвърна момчето насмешливо. — Но и с много други неща. Имах… нека го наречем, организационен талант.

Кабината подмина складовите етажи и спря, окъпана в неочаквано ярка светлина. Намирахме се в просторна зала, с големи прозорци, пропускащи обилно количество слънчеви лъчи. През решетката на асансьора виждах калейдоскопични съчетания от стенни килими, облицован с тъмно дюшеме под и продълговати маси, подредени покрай малък, озарен от вътрешно сияние басейн. После, когато влязохме, открих, че кухината на пода не е изпълнена с вода, а всъщност е широк хоризонтален видеоекран, от който пееше някаква жена. В двата края на помещението имаше други екрани с нормални размери, на които се виждаше същата картина. До една от стените бе поставена широка маса, отрупана с храна и алкохол, достатъчни за цял взвод.

— Чувствайте се като у дома си — обяви Руспиноджи, докато неговият носач го отнасяше към една сводеста врата. — Ще се върна след минутка. Храната и напитките са ей там. О, и усилете музиката, ако обичате.

Още щом го каза и музиката в залата се засили. Едва сега познах певицата — беше Лапиний, но не с дебютната й песен „Открита земя“, която бе направила такъв фурор миналата година. Тази бе по-бавна, придружена от периодични оргазмени стенания. На екрана Лапиний висеше с главата надолу, стиснала между бедрата си оръдието на танк с форма на паяк, и тананикаше право в камерата. Вероятно бе рекламен клип за набиране на доброволци.

Шнайдер се приближи към масата и започна да пълни чинията си с всичко, което бе сервирано. Двама войници застанаха на пост при асансьора, а аз свих рамене и се присъединих към Шнайдер. Таня Вардани първоначално ни последва, но после се отклони и застана до един от прозорците. Протегна ръка и отмести леко плетеното перде.

— Нали ти казах — заговори тихо Шнайдер. — Ако има някой, който може да ни помогне на тази проклета планета, това е Джоко. Той има връзки с всички големи играчи в Приземяване.

— Искаш да кажеш, имал е, преди войната.

Шнайдер поклати главата.

— Преди и сега. Чу ли какво каза за съветника? Щом играе тази игра, значи още е част от машината.

— Щом е част от машината — попитах, — защо се е настанил в това говняно, жалко градче?

— Може би му харесва. Мисля, че е израснал тук. Ти бил ли си някога в Приземяване. Онова също е говнян град.

Лапиний изчезна от екрана, за да бъде заменена от някакъв документален филм, посветен на археологията. Отнесохме чиниите при една от масите и Шнайдер се готвеше да се натъпче, когато забеляза, че аз не ям.

— Да го почакаме — рекох. — Така е възпитано.

Той изсумтя.

— Какво си мислиш? Че може да ни отрови? И за какво? Нищо няма да спечели.

Но въпреки това и той остави чинията.

Нова смяна на програмата, този път предаваха новини от района на военните действия. Весели малки блещукания от лазерни изстрели, на тъмен фон, прорязван от карнавалния огън на ракетните попадения. Звукът от канонадата бе приглушен, на преден план се чуваше гласът на репортера, който коментираше последните събития. Нищожни загуби, силите на бунтовниците са неутрализирани.

Джоко Руспиноджи се появи отново, този път без сако и в компанията на две жени, които изглеждаха, сякаш са пристигнали направо от лъскав, виртуален публичен дом. Загърнатите им в прозрачни материи тела притежаваха ужасно примамливи извивки, имунизирани срещу силите на гравитацията, а лицата им бяха лишени от каквато и да било изразителност. Притиснат между споменатите две сладкарски изделия, осемгодишният Руспиноджи изглеждаше направо нелепо.

— Ивана и Кас — представи ги той, като ги посочи една след друга. — Моите неизменни спътнички. Всяко момче си има нужда от майка, нали така казват? Или две. А сега — той щракна изненадващо силно с пръсти и жените продължиха към бюфета. Джоко се настани до нас. — Да поговорим по работа. Какво по-точно мога да направя за теб и твоя приятел, Ян?

— Няма ли да ядеш? — попитах го аз.

— Ох! — Той се засмя и махна към двете си спътнички. — Те ще похапнат. — Шнайдер го наблюдаваше напрегнато. — А? Аха, това ли било? — Пресегна се, взе един сладкиш от моята чиния и отхапа. — Ето, успокоихте ли се? Сега може ли да поговорим по работа? Слушам те, Ян.

— Джоко, искаме да ти продадем совалката. — Шнайдер налапа лакомо едно пилешко бутче. — На възможно най-ниска цена.

— Наистина ли?

— Да, наречи го тилова резерва. „Вю Морисън ИСН-70“, съвсем запазена, без предишен собственик.

Руспиноджи се усмихна.

— Малко ми е трудно да ти повярвам.

— Провери, ако искаш. — Шнайдер преглътна един голям залък. — Бордовата информация е по-чиста от твоя данъчен архив. Обсег — шест хиляди километра. Универсална конфигурация, става и за космически подорбитални полети, и за подводница. Управлява се като детска играчка.

— Да, беше доста нашумял модел, когато излезе, през седемдесетте. Но както и да е. Предполагам, че тази твоя играчка е въоръжена?

Шнайдер кимна, без да спира да дъвче.

— Микроракетна куличка на носа, плюс системи за отклоняване противниковия огън. Пълен комплект самозащитен софтуер, много добре изработен.

Задавих се с един сладкиш.

Двете кукли се приближиха към Руспиноджи и се нагласиха в декоративна симетрия около него. Откакто влязоха, не бяха произнесли нито една думичка. Жената отляво започна да го храни от чинията си. Той се облегна на нея и ме погледна замислено.

— Е, добре — рече. — Шест милиона.

— ООН-ски? — попита Шнайдер и Руспиноджи се разсмя на глас.

— Архебонове. Шест милиона стаба.

СТАБ — стандартните археологически бонове, се бяха появили в онези времена, когато правителството на Санкция бе току-що основана администрация с големи надежди и малки възможности, и търсеше начин да замени употребата на латимерския франк. Поведението на боновете много напомняше това на пантера, опитваща се да се измъкне от блато със стръмни и хлъзгави брегове. Текущият курс бе двеста и тридесет стаба за един протекторатски (или ООН-ски) долар.

Шнайдер едва сдържаше гнева си.

— Не говориш сериозно, Джоко. Дори шест милиона протекторатски долара са само половината от цената. Това е „Вю Морисън“, бе човече.

— Има ли криокапсула?

— А… ъ… не.

— Тогава за какъв дявол ми е притрябвала? — попита Руспиноджи спокойно. Погледна към куклата отдясно и тя му подаде чаша вино. — Виж, точно в този момент единственото предназначение на всеки космически съд е да те разкара час по-скоро от тук, да преодолее блокадата и да те отведе в безопасност на Латимер. Този „Вю Морисън“ може наистина да притежава обсег от шест хиляди километра и навигационната му система да е доста добра, но двигателите „ИСН-70“ са малко слабички и ще се влачат поне три десетилетия до Латимер. Какво ще правиш през това време, ако не разполагаш с криокапсула? — Той вдигна ръка и пресече възраженията на Шнайдер. — А аз не познавам никого — ама съвсем никого, — който да ми намери криокапсула. Има ги сигурно само Картелът в Приземяване, но от тях не очаквай такъв подарък. Никой няма да се измъкне жив от тази планета, Ян, поне докато не свърши войната. Такава е сделката.

— Винаги можеш да я продадеш на кемпистите — подхвърлих. — На тях всяка машинария им е полезна.

Руспиноджи кимна.

— Да, господин Ковач, и те ще платят, но ще платят в архебонове. Защото само такива имат. Твоите приятели от Клина се погрижиха за това.

— Не са ми приятели. Тази куртка я нося за камуфлаж.

— Доста добре ти стои.

Свих рамене.

— Какво ще кажеш за десет? — попита с обновена надежда Шнайдер. — Кемпистите плащат пет пъти повече за ремонтирани подорбитални.

Руспиноджи въздъхна.

— Да, а междувременно трябва да я скрия някъде и да плащам на хора да я пазят. После — да се свържа с кемпистите, което, както вероятно знаеш, в наши дни се наказва с трайно изтриване на личността. Да организирам тайна среща, ох, и с въоръжена охрана, защото тези самопровъзгласили се революционери току-виж решили да експроприират стоката ми, вместо да платят за нея. Което правят почти винаги, ако не вземеш предпазни мерки. Погледни истината в очите, Ян. Правя ти услуга, като те отървавам от нея. Кой друг ще го направи?

— Осем…

— Шест е чудесна цена — прекъснах ги бързо. — И ти благодарим за услугата. Но ще искаме да ни откараш до Приземяване, както и малко безплатна информация. Само за да покажеш, че си ни приятел.

Момчето ме погледна внимателно, после премести очи към Таня Вардани.

— Малко безплатна информация, значи? — Той повдигна два пъти вежди като клоун. — Сигурно знаете, че такова нещо няма. Но заради приятелството… Какво ви трябва да знаете?

— Става въпрос за Приземяване — отвърнах. — Освен Картела, кой друг там прави пари? Говоря за второразредни корпорации, дори треторазредни. Кой в момента е вундеркиндчето в групата на начинаещите?

Руспиноджи сръбна малко от виното.

— Хъммм. Вундеркиндче. Не ми се вярва на задънено място като Санкция IV да имаме такива. А и на Латимер също.

— Аз съм от Харланов свят.

— О, така ли. Сигурно си квелист? — Той кимна към униформата на Клина. — Като имам предвид текущата ти политическа съпричастност.

— Имаш повърхностни представи за квелизма. Кемп обича да си служи с цитати, но както повечето политици, подбира само онова, което му е изгодно.

— Е, да знаеш, че хич не ме интересува. — Руспиноджи разпери пръсти, за да покаже на куклата, че не желае повече да го храни. — Та за твоето вундеркиндче. Може да се намерят пет-шестима. Наскоро пристигнали от Латимер, жадни за успех и печалба. Никак не е лесно обаче, тъй като Картелът прибира лъвския пай. Третостепенните, дето ги спомена, сигурно са готови да си съберат багажа и да се връщат у дома. Войната им дойде малко отгоре. — Той се погали по въображаемата брада, спомен от предишния „ръкав“. — А второразредните… хъм… може би „Сатакарн Ю асошиейтс“, ПКН, корпорация „Мандрейк“. Тези са от малките хищници. Може да изровя още няколко. Имате ли нещо, което да им предложите?

— Чрез посредник — отвърнах.

— Ще ви дам един безплатен съвет, в комплект с безплатната информация. Хранете ги на дълга пръчка. — Руспиноджи вдигна чашата си към мен и я пресуши. — Защото ако не го сторите, ще ви отхапят ръчичката до рамото.