Ричард Морган
Сразени ангели (18)

18.

Няма начин да прехвърлиш незабелязано междупланетен кораб до другата страна на планетата. Затова и не се опитвахме.

„Мандрейк“ ни запази приоритетен старт и парабола за приземяване чрез подорбиталната платформа на Картела и ние излетяхме от един анонимен космодрум в покрайнините на Приземяване още късно същия следобед. Бяха ни осигурили сияещ, новичък щурмови кораб „Локхийд Митома МП“, който ужасно приличаше на опушен скорпион, комуто някой е откъснал щипките. Когато го видя, Амели Вонсава кимна одобрително.

— От серията „Омега“ — рече ми тя, най-вече защото се бях озовал до нея на стъпалото на скутера. Докато говореше, приглаждаше машинално назад косата си и търкаше нетърпеливо симбиотните розетки на врата. — Можеш да кацнеш с това бебче право на булевард „Инкорпорация“, без дори да обгориш дръвчетата. После да пуснеш две плазмени торпеда през сенатския портал, да се изправиш на опашка и да изхвърчиш на орбита преди още да се взривят.

— Например — кимнах сухо. — Но подобна задача могат да поставят само на някой кемпист, който ще лети на разнебитена бракма от типа на „Маои 10“. Така ли е, Шнайдер?

Шнайдер се захили.

— Така е, колкото и да е неприятно на някого.

— Какво да е неприятно? — намеси се Крюкшенк. — Да си кемпист?

— Не, да летиш на „Маои“ — отвърна Шнайдер, докато плъзгаше поглед надолу по маорския й боен „ръкав“. — Да си кемпист, не е чак толкова лошо. Е, освен дето трябва да им пееш маршовете.

Крюкшенк се облещи.

— Ти наистина ли си бил кемпист?

— Шегува се — намесих се и скастрих Шнайдер с поглед. С нас нямаше политкомисар, но Жиан Жианпин ми изглеждаше със здрави кемпистки възгледи и не знаех дали не ги споделят и други членове на групата. Излишно бе още в началото да пораждам вражда между хората.

Един от страничните люкове на „Локхийд“ се отвори и отвътре се показа Хенд, в прилежно изгладен маскировъчен, хамелеонохромиран комбинезон, който мигновено се обагри в сиво, като преобладаващия цвят на щурмовия кораб.

— Добре дошли на шибаното пътешествие — произнесе Хансен.

 

 

Бяхме готови за старт пет минути преди определения от „Мандрейк“ прозорец. Амели Вонсава въведе полетния план в компютъра на локхийда, включи последователно всички системи и сетне, поне както ми се стори, потъна в сън. С пъхнати кабели в тила и бузата и затворени очи, тя се изтягаше в своя новичък маорски „ръкав“ като криокапсулна принцеса от полузабравена приказка през Заселническите години. Беше й се паднал вероятно най-тъмният и най-стройният от наличните „ръкави“ и инфокабелите контрастираха с кожата й като червеи албиноси.

На седалката на втория пилот се бе настанил Шнайдер, който мяташе развълнувани погледи изпод шлемофона.

— И ти ще получиш своя шанс — рекох му.

— Да бе, кога?

— Когато станеш милионер на Латимер.

Той ме стрелна с гневен поглед и опря крак на пулта пред него.

— Мноого смешно, няма що.

Забелязах, че Амели Вонсава се усмихва презрително. Никой от дангрекската група не знаеше за сделката с „Мандрейк“. Хенд ни бе представил като консултанти, нищо повече.

— Смяташ ли, че ще мине през вратата? — попитах Шнайдер, опитвайки се да го разведря.

— Откъде, по дяволите, мога да знам?

— Ами само като…

— Господа — прекъсна ме Амели Вонсава, без да отваря очи. — Ще можете ли да ми осигурите малко спокойствие преди полета?

— Да, Ковач, млъкни — подкрепи я злобничко Шнайдер. — Защо не отидеш отзад при пасажерите?

Върнах се в главната кабина, където местата от двете страни на Вардани бяха заети от Хенд и Сън Липинг. Настаних се от другата страна до Люк Дьопре. Той ме изгледа с любопитство и отново се зае да разглежда новите си ръце.

— Харесват ли ти? — попитах го.

Той сви рамене.

— Хубави са. Но не съм свикнал да изглеждам толкова едър.

— Ще свикнеш. Спането помага.

Отново любопитен поглед.

— Очевидно имаш опит. По какво си консултант, всъщност?

— Аз съм бивш Емисар.

— Наистина? — Той се изправи на седалката. — Брей, че изненада. Трябва да ми разкажеш за това.

Забелязах раздвижване и на съседните седалки, където бяха чули разговора ни. Изглежда за миг се бях превърнал в център на вниманието.

— Дълга история. И не особено интересна.

— До старта остава една минута — обяви Амели Вонсава по интеркома. — Искам да използвам тази възможност, за да поздравя всички с добре дошли на борда на „Наджини“ и да ви предупредя, че ако не сте си поставили предпазните колани, не бих могла да гарантирам физическата ви цялост през следващите петнайсет минути.

Отново раздвижване по редовете, придружено от усмивките на онези, които вече се бяха вързали.

— Струва ми се, че тя преувеличава — обади се Дьопре, докато нагласяваше своя колан. — Тези кораби са оборудвани с компенсатори.

— Човек никога не знае. Може да попаднем под обстрел, докато излизаме на орбита.

— Точно така, Ковач — ухили ми се Хансен. — Гледай винаги откъм позитивната страна.

— Опитвам се да мисля напред.

— Страх ли те е? — попита неочаквано Жиан.

— Винаги. А теб?

— Страхът е неудобство. Трябва да се научиш да го потискаш. Това е призванието на професионалния войник. Да изоставя страха.

— Не, Жиан — прекъсна го Сън Липинг. — Това е да си мъртъв.

Щурмовият кораб се наклони неочаквано и върху раменете и гърдите ни се стовари огромна тежест. Кръвта се стече в краката ни. Ставаше все по-трудно да се диша.

— Исууусе Хрииисте! — произнесе Оле Хансен през стиснатите си зъби.

Скоро след това положението се поуспокои. Изглежда бяхме излезли на орбита и Амели Вонсава бе прехвърлила част от мощността на ускорителите към бордовата гравикомпенсираща система. Завъртях глава към Дьопре.

— Значи преувеличава, а?

Той близна с език юмрука си и отгоре остана червено петънце кръв от прехапания му език.

— И това ако не е преувеличаване.

— Излязохме на орбита — потвърди предположенията ми Вонсава. — Разполагаме с приблизително шест минути безопасен полет под геосинхронизирания чадър на Приземяване. След това ще бъдем изложени на опасността от засичане и прехващане и вероятно ще се наложи да прибягвам до внезапни маневри, затова дръжте си езиците зад зъбите.

Дьопре кимна мрачно и показа на околните окървавения си юмрук. Из кабината отекна дружен смях.

— Ей, Хенд — провикна се Ивет Крюкшенк. — Защо твоят любим Картел още не се е сетил да докара пет-шест високоорбитални оръдейни платформи и да приключи войната?

Малко по-нататък по редицата Маркус Сучиади се подсмихна лекичко, но не каза нищо. Двамата с Оле Хансен си размениха погледи.

— Ей, Крюкшенк — сапьорът вероятно бе решил да отговори, по незабележимо нареждане на Сучиади. — Не си ли чувала за мародерни бомби? Имаш ли представа каква голяма цел става от високоорбиталните оръдейни платформи?

— Сигурно — отвърна Крюкшенк, без никакво намерение да се предава. — Но сега повечето от кемпистките мародерни бомби са на повърхността и при съответното геосинхронизиране…

— Опитай се да го обясниш на жителите на Собървил — прекъсна я Вардани и това като че ли сложи край на дискусията.

— Обстрелът на Собървил е от наземно базиране, госпожице Вардани — обади се не след дълго Жиан.

— Така ли?

Хенд се покашля многозначително.

— Ще отбележа само, че Картелът няма точна представа за броя на въоръжените с ракети автопилотни устройства, които летят над повърхността на планетата…

— Да бе — изсумтя Хансен.

— … но всеки опит за разполагане на оръжейни системи на висока орбита в този момент би бил крайно рискован…

— Финансово? — прекъсна го Вардани.

Хенд я дари със злобна усмивка.

— Всеки момент ще напуснем защитния чадър на Приземяване — обяви Амели Вонсава по интеркома. — Пригответе се за известни сътресения.

Почувствах едва доловимо нарастване на напрежението в слепоочията. Вонсава се приготвяше за акробатични изпълнения по време на навлизането в долните слоеве на атмосферата. Излизахме извън обсега на високоорбиталните оръдейни платформи, които вече не можеха да упражняват бащинския си надзор върху нас. Оттук нататък можехме да разчитаме само на себе си.

Те експлоатират и търгуват, и сменят територията си постоянно, но въпреки това лесно можеш да привикнеш с тях. Да привикнеш със сияещите им небостъргачи и нанокоптерната сигурност, с техните картели и високоорбитални оръдейни платформи, с тяхното проточило се през вековете нечовешко търпение и априори приетата роля на кръстници на човешката раса. Можеш да се изпълваш с безкрайна благодарност заради жалкото, но осигурено съществуване на някоя корпоративна платформа. И да го намериш за милион пъти по-предпочитано от трескавото мятане в човешкия хаос извън стените на корпорацията.

Можеш да си им толкова благодарен.

Трябва да се внимава с това.

— Напускаме високата орбита — обяви Амели Вонсава от пилотската кабина.

Гмурнахме се надолу.

С бордови компютър на минимален режим това приличаше на гравискок, преди да се задейства спирачната система. Червата ми се повдигнаха до ребрата, напрежението в очите се засили. Невростимулаторите внезапно се пробудиха и биопластините в дланите ми потрепериха. Вонсава се стараеше да изстиска всичко, на което бяха способни двигателите, без да я е грижа, че така може да ни сплеска на пода. Единственото, което я интересуваше, бе да изпревари кемпистките системи за ранно предупреждаване…

И изглежда, че успя.

Приводнихме се в морето на два километра от Дангрекския бряг, в типично десантен стил, използвайки водата за бързо охлаждане на нагрятата външна обшивка. На други планети подобно поведение щеше да предизвика воя на цяла армия еколози, загрижени за опазването на океанската флора и фауна, но имах чувството, че точно в този момент на Санкция IV не ни заплашваше подобна опасност. Войната има своя успокоителен ефект върху политиката. Вече не се налага да се съобразяваш с цял куп условности и всичко е далеч по-опростено. Бий се и победи, и отнеси победата вкъщи. Всичко останало избледнява като небето над Собървил.

— На повърхността сме — обяви с монотонен глас Вонсава.

— Предварителните наблюдения не показват наличието на подозрително раздвижване. Продължавам към брега на спомагателни двигатели, но ще ви помоля да останете по местата си до второ нареждане. Командир Хенд, получихме хиперсъобщение от Айзък Карера, което вероятно ще ви заинтересува.

Двамата с Хенд разменихме погледи. Той се пресегна и доближи микрофона до устните си.

— Подайте го на персоналните инфомаски. Моята, на Ковач и Сучиади.

— Разбрано.

Смъкнах слушалките и си нахлузих инфомаската. Пред мен се появи Карера, на фона на потоци от кодирана информация. Носеше бойна униформа, на челото му зееше набързо обработена рана. Определено имаше изморен вид.

— Тук е Северен край. До полет 931/4. Получихме потвърждение за текущото ви местонахождение и посока на движение, но съм длъжен да ви предупредя, че при сегашните обстоятелства не сме в състояние да ви осигурим наземна и въздушна поддръжка. Силите на Клина са отстъпили от бреговете на езеро Мейсън и са преминали на резервна отбранителна позиция. В района на радиационно поражение се очаква мощна заглушителна завеса, така че това вероятно е последният ни контакт с вас. В добавка към стратегическите особености на операцията ви предупреждавам за още една подробност. В покрайнините на Собървил по нареждане на Картела са били разгърнати експериментални наноремонтни системи. Не можем да предвидим какво ще е поведението на тези системи при съответните промени в обстановката. Моят личен съвет е да се отдалечите на спомагателни двигатели до Мейсън и да изчакате, докато получим подробни сведения за района. Това обаче може да отнеме повече от седмица. — Той направи кисела гримаса, сякаш бе доловил неприятна миризма. — Преценете сами дали си заслужава рискът да продължите с изпълнението на корпоративната задача, каквито и ползи да носи успешното й завършване. Прилагам код за директна връзка с Клина, в случай че решите да извършите спешна евакуация. Нямам друго за вас. Успех. Край на предаването.

Свалих си маската и забелязах, че Хенд ме наблюдава с едва забележима усмивка в ъгълчето на устата.

— Не мога да кажа, че звучеше твърде оптимистично. Такъв ли е винаги?

— Да, пред лицето на клиентската глупост. Какво беше това, за експерименталните…

Хенд ми направи незабележим знак да замълча и поклати глава.

— Не се безпокой. Стандартна пропаганда на Картела. Така се държат настрани нежеланите гости.

— Искаш да кажеш, че са само приказки?

Хенд се засмя отново. Сучиади не каза нищо, но устните му се изпънаха. Отвън шумът на двигателите се усили.

— На брега сме — съобщи Амели Вонсава. — Намираме се на двайсет и един километра и седемстотин метра от собървилския кратер. Ще слезете ли за снимки?