Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rich Shall Inherit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Богатите ще наследят

Американски. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0195-7

История

  1. — Добавяне

Глава 9

1881, Калифорния

Джеб Малъри слезе от крайбрежния параход „Санта Мария“, като размахваше весело бастуна си от палмово дърво. Бастунът, със сребърната си дръжка, представляваща лъвска глава, беше уж направен за руски княз, който бил проиграл на комар както него, така и цялото си друго имущество. Джеб го беше купил между другото от една заложна къща в Монте Карло и мислеше да го подари на Ник. После обаче реши, че му харесва атмосферата, която бастунът създава, и го запази.

Беше облечен в сребърносиви панталони от камгарен плат и черно сако с широки ревери, ушито от един от най-добрите лондонски шивачи. Черните му ботуши от мека кожа бяха много скъпи и специално правени за него пак в Лондон, а кашмиреното палто, което беше небрежно наметнал на раменете си, беше купено в Париж. Коприненото шалче беше донесъл от Италия, а един бижутер в Монте Карло го беше уверил, че огромната перла, която украсяваше иглата му, е извадена от най-дълбоките води на Южните морета. Шапката му беше наклонена под съвсем точния ъгъл. Той наистина приличаше на джентълмен в траур.

Извади тлъста пура от солидната си златна табакера и подряза внимателно края й с малка златна ножичка. Сви длани в шепа и я запали с клечка, която извади от друга, по-малка, златна табакера. И тогава, всмуквайки дълбоко и със задоволство, се усмихна на групата деца, които се бяха събрали на дока и гледаха с възхищение парахода, но обърнаха глави към него, когато той слезе на брега.

Джеб се качи във файтона, който щеше да го отведе до хотел „Арлингтън“, и огледа другите пътници. Когато позна съпругата на местния архитект, той докосна шапката си с ръка. Тя беше присъствала на сватбата му и той се изненада, когато тя извърна глава, все едно че не беше го познала. Той сви рамене с безразличие. Все пак беше отсъствал известно време и предполагаше, че може и да прилича на чужденец в прекрасните си европейски дрехи.

Градът му се видя дори по-малък, отколкото си го спомняше. Файтонът се движеше шумно и бавно покрай брега, после покрай „Понта дел Кастилио“, чиито тавани бяха покрити с прекрасни фрески от френски художници, а после край приятно оформените й и обширни градини „Понта дел Кастилио“ беше най-красивото нещо в Санта Барбара и беше точно къщата, която Джеб би искал да си построи. Само че не в Санта Барбара, помисли си той с усмивка. Градът беше прекалено провинциален. Не, с богатството, което беше спечелил, той щеше да си построи имение покрай река Хъдзън в Ню Йорк, или може би в Нюпорт, Роуд Айлънд, там, където живееха магнатите на железопътните линии и на петролните гиганти, където бяха къщите на хора като Рокфелер и Вандербилт и Дж. Пиерпонт Морган.

Файтонът мина и покрай рибния пазар на Ларко, където все съшият стар бял пеликан вдигаше рибата и я поставяше на кантара, както беше правил винаги. Вдясно беше древната, боядисана в синьо, къща на доктор Шоу, оградена с желязна ограда, а по-надолу по улицата, пред къщата на Морис, както винаги, седеше ваксаджийчето. Минаха покрай магазина за седла и други принадлежности за езда, където се бяха запознали Ник и Розалия, покрай бакалницата на Шоу и ковачницата вляво, където току-що беше спрял за подковаване красив жребец. На единствената улица с магазини, която беше смятана и за главна, търговците все така седяха по стъпалата и пушеха замислено лулите си, а по дървените тротоари сковано вървяха жени в копринени костюми.

Нищо не се беше променило и никога нямаше да се промени, помисли си Джеб и засмука по-дълбоко от пурата си, за да прогони силната и натрапчива миризма на китайски подправки. Забеляза построената от червени тухли католическа църква, но си спомни, че Маргарет не е погребана там. Тялото й лежеше в двора на малката презвитерианска църква горе на хълма. И, без съмнение, лицето й беше обърнато към стената, помисли си той с горчивина. Естествено, той съжаляваше за смъртта на Маргарет, но беше истина и това, че никога нищо не беше изпитвал към нея. Тя беше заключила за него и леглото си, и сърцето си. Кой би могъл да го обвини, че търси утеха и удоволствие другаде.

Когато кочияшът спря файтона пред белите врати на хотел „Арлингтън“, той се почувства така, все едно беше отсъствал години, а не само няколко месеца. Той беше мъж, обиколил целия свят, и Санта Барбара не беше място, подходящо за него. Не би могъл да живее тук. Беше спечелил огромно богатство на масите в Монте Карло. Парите изгаряха джоба му и той беше решил твърдо, че ще се наслаждава на живота до последния цент. Но първо трябваше да уреди сметките си с Ник Констант.

Когато управителят му показа неговите стаи, лицето му се зачерви от гняв. Беше същият апартамент, където бяха настанени с Маргарет през първата си брачна нощ.

— Тези стаи не са задоволителни — каза той остро. — Бъдете така любезен да ми дадете други.

— Но, сър, мистър Малъри, това е нашият най-хубав апартамент — запротестира управителят.

— Тогава ми дайте втория по хубост! — изръмжа той и слезе в бара.

Не мислеше, че Маргарет би могла да го ядоса отново, но, господи, един поглед към онази стая беше достатъчен, за да се върнат неприятните спомени за преживяното в леглото онази нощ. Едва когато изпи второто уиски и втората си бира, той се замисли за Ник.

Беше в един друг бар — елегантният бар на хотел „Париж“ в Монте Карло, — когато му предадоха писмото на Ник. И за негов ужас ръцете му се разтрепериха и в очите му бликнаха сълзи, когато го прочете.

„През всичките тези месеци те чаках да се върнеш и да покажеш някакво уважение към Маргарет. Но получихме само една телеграма от теб. Думите са слаби и не могат да изразят възмущението ми, че ти не беше тук — където ти е мястото — когато тя почина. Твоето отсъствие беше причината да не се забележи влошаването на болестта й и да не се лекува. Накратко, обвинявам теб за смъртта на Маргарет. Никога не бих могъл да ти простя, Джеб, и ти пиша, за да ти кажа, че с нашето приятелство е свършено. А относно нашето партньорство, тъй като ти, изглежда, вече не се интересуваш от ранчото Санта Витория, бих изкупил твоята половина при условия, смятани от теб и адвокатите за справедливи.

Макар че ти не спомена дъщеря си в телеграмата, нито пък показа някаква загриженост за нейното благополучие и местонахождение, ще ти кажа, че ние се грижим добре за нея. В случай, че те интересува, мога да ти кажа, че тя е прекрасно дете. Господ може и да ти прости, Джеб Малъри, но аз със сигурност никога не бих могъл.“

Беше се подписал с името Николай Константинов.

Докато пиеше третото уиски, Джеб реши, че трябва да се види с Ник още същия следобед.

 

 

Беше чакал цял час, сам в библиотеката на къщата на семейство Констант, когато Розалия най-после се върна от обора, където се грижеше за агнетата. Влезе бързо в стаята — косата й се беше изплъзнала от плитката и падаше в безпорядък, в ръце държеше новородено агънце.

— Джеб! — възкликна тя, а черните й очи се разшириха от изненада. — Не те очаквахме.

— Пътешественикът се завърна — отговори й той весело и я целуна по бузата. — Как си, Розалия?

— Трябва да намеря топло местенце за това новородено агне. Ще го оставя да легне пред фурната в кухнята — каза тя, като отстъпи неуверено назад. — Трябва да го храним от шише, нали разбираш.

— Дошъл съм тук по много по-важна работа — отговори Джеб, изненадан от това, че тя явно се почувства неудобно в компанията му. — Дойдох да ви благодаря за всичко, което сте направили за Маргарет. И искам да ти дам това. — И той й подаде хиляда долара. — Искам да ви се отплатя за положените грижи — каза той усмихнат.

Розалия гледаше ужасена парите.

— Аз просто направих това, което всеки друг на мое място щеше да направи. И съжалявам, че не бях там, когато тя имаше най-голяма нужда от мен. Нямам нужда от твоята благодарност, Джеб.

— Тя наистина има нужда от твоята благодарност!

Ник влезе в стаята и прегърна Розалия през раменете, като че ли искаше да я защити. Ризата му беше изцапана с кръв от раждането на агнето и с гневния поглед на светлите си очи, с наболата брада и разбърканата коса той приличаше на дивак. Джеб тръгна към него с усмивка на уста.

— Ник, момче, и аз точно това казвах. Разбира се, че има нужда от благодарност. И двамата я заслужавате. Никога не бих могъл да ви се отблагодаря за онова, което сте сторили за Маргарет.

— Розалия заслужава благодарност — каза Ник презрително, — но не и твоите спечелени на комар пари. Да не би да си ги спечелил, докато Маргарет беше на смъртно легло. Или пък докато я погребвахме. Може би ще искаш да чуеш още някои подробности? Например за страданията на Маргарет. Как тя умря в самота. За това, че не можеше да се бори с тифусната треска, защото тревогите я бяха съсипали предварително. — Той закрачи гневно из стаята. — Но погребението щеше да те зарадва, Джеб. Дойдоха всички, всички, които бяха на сватбата ви преди няколко години. Всички, с изключение на теб! — Устните на Ник се извиха. — Идеалният съпруг в неговите нови елегантни траурни дрехи, ушити в Европа! — Той уморено извърна поглед. — Прочел си писмото ми. Искам да купя твоята половина, за да не се налага да се връщаш повече в ранчото. Просто назови сумата и адвокатите ще се погрижат.

Лицето на Джеб стана пурпурночервено.

— Значи толкова струва нашето прекрасно приятелство, момче! И нашето партньорство! Помниш ли Николай Константинов? Момчето, току-що слязло от кораба, което взех под крилото си. Помниш ли, че точно аз, Джеб Малъри, ти купих това ранчо? Без мен — добави той презрително — щеше да бъдеш нищо! А сега казваш, че искаш да купиш дела ми, за да не ме виждаш повече!

— Помня всичко. — Ник прекоси стаята и се извиси заплашително над него. — Парите, които разигра на комар и с които купихме първите петдесет акра, бяха мои. И това, че ранчото Санта Витория е такова, каквото е днес, се дължи на моята упорита работа. Кажи ми какво направи ти, за да процъфти то, Джеб Малъри. Къде беше през всичките тези години? Отдаден на комара и жените в Сан Франциско!

Розалия застана между двамата мъже, като все още държеше агнето на ръце.

— Ник, моля те, не съм свикнала да говориш така. Не ми харесва!

Той се извърна и сви отвратено рамене, но Джеб го сграбчи за ръката.

— Вложил съм много пари в това място, Николай Константинов — процеди той през зъби. — И бог ми е свидетел, че ако не се беше погрижил за Маргарет, можех да те убия заради онова, което току-що каза!

Смехът на Ник беше пълен с презрение.

— Това е типично за теб, Джеб — отговори той. — Ти винаги се биеш за честта си, макар да нямаш такава.

— Дяволите да те вземат! — изрева Джеб и вдигна юмрук, а Розалия се втурна да ги разтървава.

— Моля ви, о, моля ви, не правете това! — изплака тя. — Не искам насилие в дома си!

Джеб отстъпи назад, скован от гняв. Погледна Ник.

— Ще кажа само, че никога, никога, няма да получиш моята половина от ранчото. И ще се погрижа никога вече да не получиш нито цент от мен. Никога няма да притежаваш нещо, което е било мое.

Ник безстрастно скръсти ръце на гърди.

— Ще видим. — Той сви рамене. — Ще поживеем и ще видим.

Джеб излезе от стаята, а Розалия изтича след него, притиснала агнето до гърдите си. Не може да си тръгне така, мислеше си тя отчаяна. Без дори да попита за детето си. Без дори да я види?

— Джеб! — извика тя, докато той тичаше надолу по стъпалата. — Джеб! Ами Попи?

Той спря рязко, все едно го удариха. Обърна глава и втренчи поглед в нея.

— Попи — повтори той като човек, който току-що си е спомнил нещо забравено. — Разбира се. Попи. Къде е тя?

— В детската стая, с Ейнджъл.

Той изкачи стъпалата на няколко подскока и тръгна към детската стая. Розалия подаде агнето на една от прислужничките и се втурна след него. Ейнджъл спеше дълбоко в люлката до вратата, русите й къдрици бяха разпилени по възглавницата, а дългите и извити мигли леко трепкаха в съня. Попи беше напълно будна, червената й коса се къдреше около ушите, а живите й сини очи погледнаха любопитно Джеб.

Той видя, че тя има косата и бялата кожа на майка си, но неговите очи и наистина, тя много приличаше на ирландка! Едва сега позна детето си. Взе мекото одеяло от люлката и я загърна в него.

— Джеб. — Розалия изтича след него, когато той тръгна към вратата с бебето под мишница — все едно че беше вързоп дрехи. — Къде я водиш? Джеб… о, моля те…

— Казах на Ник, че никога няма да има нещо, което е мое. А това включва и дъщеря ми — извика той, докато прекосяваше преддверието.

— Ник! Спри го, спри го! — извика тя.

— Не мога — отговори тъжно Ник. — Попи е негово, не мое, дете.

— Поне за това си прав, момче — извика Джеб вече от прага. — И ще ги кажа само това — никога вече няма да видиш нито мен, нито нея!

На Розалия се стори, че бебето се засмя, когато той го преметна през рамо и влезе в каретата. И в следващия миг вече ги нямаше.

 

 

Майк бутна стола назад и уморено се протегна. Часовникът на бюрото показваше пет и половина сутринта, а той беше изтощен. Историята просто се лееше изпод перото му, но това беше още самото начало. Имаше толкова много неща, които трябваше да се напишат, толкова много, които още не беше открил.

Когато си легна в удобното легло, разбра, че ще трябва да разгадае какъв е бил характерът на Попи, защото той беше ключът към нейната история. И се запита какво ли може да е детето, родено от такава страст и такава студенина. Огън и лед може би.