Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (56)

Глава 56

1931, Италия

Всеки път, когато бронираният мерцедес излизаше извън границите на вилата му и Франко чуеше железните врати да се затварят след него, си напомняше, че живее в затвор. Но самотата и изолацията вече не му правеха впечатление, той дори, до известна степен, ги предпочиташе. Много отдавна беше открил, че единственият начин да избяга от затвора е чрез мисленето. След като приключеше с всичките срещи, след като вземеше последните важни решения, Франко вечеряше, винаги сам, в трапезарията. После отиваше в библиотеката и затваряше плътно вратата след себе си. Така оставяше бодигардовете, напрежението и отговорностите навън. И беше сам с прекрасните си, безценни книги, с картините на старите майстори и своите спомени.

Но тази вечер беше различна. Той се храни бавно, като нарочно отлагаше момента. И дори си поръча втора чаша вино. Да, още малко, и щеше да се наслади на най-ценната си придобивка.

Най-после изпи и последната капка вино. Сърцето му биеше силно, докато той вървеше бавно през салона към своята светая светих. Нощта беше топла и високите прозорци бяха отворени, за да влиза вътре свежият бриз. Той чуваше стъпките на бодигардовете, които пазеха вън. Изключи осветлението, като остави само една лампа, разположена точно над триножника, където беше поставена картина, още завита в платно. Доста отдавна не беше виждал тази картина. С трепереща ръка махна платното, което я покриваше. Вгледа се в портрета на Попи със сълзи в очите. Това беше Попи такава, каквато я беше видял първия път. Художникът беше уловил младежката й смелост и арогантност, живостта на лицето й, но също и страха в очите й. Беше уловил различни нюанси от настроението и характера й. Тя приличаше на малко, диво животинче, което няма търпение да се освободи от каишката, но което се страхува от свободата. Там бяха и белезите на житейския опит — в уморените и страдащи очи и в предизвикателната усмивка. Попи носеше известната огърлица от перли, а в ръката си държеше една-единствена гардения.

Франко се отпусна в креслото с въздишка на задоволство. След почти двайсет и пет години, той отново беше сам с Попи.

В опит да облекчи самотата си и да забрави неприятните преживявания, Попи се превърна в най-запаления турист на света. Беше пътувала с кораби лайнери и влакове, с товарни лодки и парни параходи по Нил, с мулета и камили. Едва ли имаше страна, която да не е посетила, нямаше старина или исторически паметник, които да не беше видяла. И винаги — сама. Не приемаше покани от никого. Странеше от другите хора в групата. Говореше само с екскурзоводите, камериерките, стюардите и келнерите от параходите и хотелите. Бягаше от света, от хората и от себе си. Но без успех.

Бяха минали четири години от срещата й с Ейнджъл. Цели четири години се беше опитвала да забрави и не беше успяла. След срещата й се искаше да умре. Но не можеше. Ейнджъл я беше обявила за виновна за всичките й мъки и Попи най-сетне беше приела вината. И Роугън, и бедното малко момиченце, всички страдаха заради нея. Беше много, горчиво нещастна, не знаеше какво да прави и отиде до Лос Анджелис, където си нае апартамент в хотел „Бевърли Хилс“. Остана една седмица, затворена в стаята си, отдадена на мисли.

В края на седмицата телефонира на адвокатите си в Париж и им каза да обявят къщата на улица „Дьо Арбре“, с всичките неща в нея, за продан. После се обади на детективите, които толкова отдавна, и все безуспешно, се опитваха да намерят Роугън, и им каза да открият всичко, което могат, за нейната дъщеря. Каза им още, че от двете дъщери на баронеса Ринарди, едната със сигурност е осиновена. Искаше на всяка цена да се срещне с дъщеря си, защото имаше намерение на нея да остави цялото си богатство. Само това можеше да направи за нея.

Купи си кола, за да може да пътува из слънчевите, равни долини на Калифорния, да се изкачва на хълмовете, които бяха близо до разрастващия се град, да се радва на спокойствие на слънчевата светлина. Не искаше да се върне в Монтеспан и се надяваше, че тук, в Лос Анджелис, ще намери така желаните от нея мир и спокойствие. Купи пет акра южно от булевард „Сънсет“ и поръча на архитектите и строителите да се потрудят, за да й направят хасиенда в испански стил. Когато къщата стана готова, тя беше почти съвършен двойник на къщата на семейство Констант. Помнеше съвета на Франко, затова купи няколко парцела земя в покрайнините на разрастващия се град, като дори се осмели да купи един в долината Сан Фернандо, която тогава се намираше в забутана местност. После нареди на агентите си да започнат да водят преговори за къщата Малъри и да откупят толкова от земята на семейство Констант, колкото успеят. Искаше да събере наследството си, за да го даде един ден на своите деца.

Когато получи отговора на детективите, тя нетърпеливо разкъса плика. Те се били свързали с агенти и адвокати от Италия и научили, че двете млади жени понастоящем живеят във вила Д’Оро. Преровили всички архиви, но всичко сочело, че двете са близначки, родени на 5 май 1899 и кръстени два месеца по-късно в параклиса на вила Д’Оро. Нямало никакво доказателство, че едната е осиновена. Попи дръпна завесите, за да остане на тъмно, и дълго и горчиво плака. Когато не й останаха повече сълзи, тя нареди да й опаковат нещата и хвана първия влак за Чикаго, а после и за Ню Йорк. Планът й за дом в Бевърли Хилс не струваше нищо. Тя нямаше деца, с които да го сподели. Отиваше си у дома, в Монтеспан. През цялото време — три дни, прекарани в различни влакове — се питаше защо. Първо Франко си беше отишъл, после Роугън, след тях и Нета… Дори семейство Жолио се бяха пенсионирали и къщата имаше нова икономка. Тя се грижеше и за Лучо. Без всички тях Монтеспан вече не беше неин дом. Нямаше кой да я посрещне с отворени обятия. Само Лучо вече не беше достатъчен да облекчи болката й и да й помогне да забрави. Съвсем импулсивно, тя анулира резервацията си за място на лайнера, който щеше да пътува от Ню Йорк за Франция, и си купи билет до Аржентина.

Пътуванията запълваха времето й и й струваха много пари. В миналото тя беше разумна и пестелива. Спестяваше пари за наследството на Роугън, но сега харчеше без сметка. И навсякъде, където отидеше, купуваше земя. Грижеше се за бъдещето по навик. Но където и да отидеше, каквито и забележителности да гледаше, не спираше да мисли за Роугън и дъщеря си. Нямаше си никого, когото да обича. Нямаше никои, който да я обича.

Беше на борда на товарен кораб в Южното Китайско море, пътуваше от Манила до Сингапур, когато осъзна, че в целия свят има само един човек, който наистина я беше познавал и който я беше обичал въпреки недостатъците й. „Ако някога имат нужда от мен, беше й казал той, просто ми се обади.“ Тя си спомни с тръпки на ужас Вероник и какво се беше случило последния път, когато го беше помолила за помощ. Но това беше различно. Сега Франко трябваше само да намери дъщеря й.

Три месеца по-късно беше обратно в Монтеспан, заобиколена от толкова много спомени, та й се струваше, че ще полудее. Планът, който й се струваше така разумен в средата на Южното Китайско море, сега й изглеждаше несигурен и пълнен с опасности. Нощем сънуваше Франко във вилата му в Неапол, а лунната светлина се отразяваше в дулата на пушките. Беше го изоставила преди двайсет и пет години, защото той я беше уплашил, беше я накарал да повярва, че няма да оцелее, ако остане. Как би могла да отиде при него сега, след толкова много години? Нямаше представа, какъв е сега животът му, нито дали въобще се сеща за нея.

След продажбата на „Номер шестнайсет“, агентите й бяха изпратили отчетите си, но тя не беше ги погледнала. Беше чула обаче за огромния успех на търга, за това, как хората са се надпреварвали да купуват нещата й. Една вечер взе отчетите и започна да ги разглежда. Там беше отбелязана цената и името на купувача. Попи прекара пръст по дългия списък, позна имената на много от най-добрите си клиенти, което й припомни щастливите години, които бе прекарала в Париж. Но срещу портрета й, рисуван от Сърджънт, нямаше отбелязано име. Обади се на Друйе и го попита кой е купил картината. Отговориха й, че подставено лице е наддавало до последно и е отнесло картината, но нямало съмнение, че зад него стои шефът на мафията Франко Малвази.

Сега Попи знаеше, че може да поиска от него услуга.