Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (10)

Глава 10

1881 — 1886, Калифорния

Попи и Джеб отседнаха в най-екстравагантния апартамент на хотела „Сър Франсис Дрейк“ в Сан Франциско, докато обзаведат детска стая в неговата собствена къща на Руския хълм. А веднага щом се пренесоха там, Джеб извика старите си приятели, включително Марая Кент, певица и танцьорка, звездата на местното шоу, жена със златно сърце, която той помоли да му намери детегледачка.

Марая се замисли за миг, а после каза:

— Имам точно момичето, което ти трябва. Ще бъде тук утре.

На следващия ден се яви Луиз Ласел и помоли за мястото на детегледачката. Луиз беше танцьорка, която, по различни причини, изживяваше трудни времена. Марая й правеше услуга, като й намери тази постоянна работа. А Луиз каза на Джеб, че е израснала в провинцията, че била едно от дванайсетте деца в семейството, така че знаела всичко за отглеждането на бебетата. Това, както и фактът, че тя имаше очарователни тъмни очи и най-хубавите гърди, които Джеб беше виждал, й осигуриха работата.

Още първата нощ, след като сложи Попи в люлката, Луиз си облече копринена роба и отиде в стаята на Джеб, за да предложи малко утеха на бедния вдовец. Разбира се, предложението й беше прието.

Джеб настоя, като гувернантка на Попи, Луиз да носи униформа. Сложи пачка пари в малките й нетърпеливи длани и й каза да си купи всичко, от което има нужда. Засмя се гръмогласно, като видя резултата и от обиколката на магазините. Луиз беше облякла черен корсет със сутиен и червени копринени гащички. Когато се наведе да вдигне червената фуста с воланите, тя съблазнително изви дупето си към него. После подпря единия си крак високо на масата, вдигна нагоре новите си поли и започна да оправя жартиерите на красивите си червени копринени чорапи. Джеб нададе стон, защото страстта се надигна у него, когато огромните й гърди излязоха от корсета. Тя дори не успя да му покаже бялата си дантелена блуза, защото той я съблече съвсем гола и я сложи да легне по гръб, разтвори краката й и я облада набързо. Ако Попи беше плакала тази нощ, нито един от двамата не я чу. Гувернантката на Джеб Малъри, която имаше вид на евтина танцьорка, стана главната тема за разговор в Сан Франциско. Тя се разхождаше по улиците във високи до коленете ботуши, под скандално късата й пола се подаваха червени фусти, блузите й винаги бяха с ниско изрязани деколтета и пълните й гърди заплашваха да изскочат навън. Облечена така, тя буташе елегантната количка, в която лежеше Попи. Луиз вървеше вдигнала високо глава и посрещаше втренчените погледи на хората с широка усмивка. В същото време се питаше дали скандалът няма да й осигури главната роля в булевардния театър.

На Джеб му допадаше лошата слава, която я обгръщаше. Той не обичаше Луиз и тя не беше единствената жена, която споделяше леглото му. Въпреки изключително щедрите бакшиши и искрената му доброта и сърдечност, управителят на хотела започна да го гледа накриво, защото не приемаше шумните нощни веселби, организирани непрекъснато от него. И за двете страни беше облекчение фактът, че два месеца по-късно къщата на мистър Малъри беше завършена и той реши веднага да се премести.

Беше дал свободен ден на Луиз. Поставил Попи на коленете си, той караше откритата карета по улиците на Сан Франциско. Беше слънчев ден в началото на юни.

Новият иконом, който беше англичанин, побърза надолу по стъпалата, за да им помогне, но Джеб го отпрати. Взе Попи под мишница, както си беше му станало обичай. Тя беше облечена в бяла ленена блузка с френска дантелена якичка и миниатюрни обувки с катарами, направени от най-меката агнешка кожа. Докато я носеше нагоре по стълбите покрай очакващите ги слуги, червената й коса блестеше на слънчевата светлина. Новата икономка се усмихна и прошепна, че тя е като весела хризантема през есента. А Джеб се изкачваше наперено по огромното мраморно стълбище с пура в едната ръка и Попи в другата.

— Мога да се обзаложа, че си мислила, че съм забравил! — каза той с усмивка. — Е, скъпа моя, грешиш! Никой няма да може да каже, че баща ти е забравил твоя първи рожден ден. — Попи го гледаше с широко отворени очички, а той отметна глава назад и се засмя. — Сигурен съм също така, че разбираш какво говоря, макар да си едва на годинка. Познавам израза на хубавите ти сини очи. Ти си едно умно малко ирландско момиченце! Не се тревожи, баща ти знае точно от какво имат нужда малките момиченца! — Той отвори широко вратата и сложи детето да седне на пода в средата на стаята.

Беше купил всички играчки, които едно момиче би могло да си представи. Имаше няколко редици кукли с порцеланови лица и бляскави сини очи, които се отваряха и затваряха. Те бяха с истински коси във всякакви цветове — руси, черни, морковеночервени. Имаше кукли бебета, които проплакваха, когато ги наведеш и изправиш. Имаше и парцалени кукли с нашарени лица. Имаше плюшени кученца на колелца, пухкави зайчета и шарени котенца, съшити от няколко разноцветни парченца плат. Имаше кукленска къщичка, претъпкана с мебели, имаше играчки войници, фермерски двор заедно с животните и няколко купа детски книжки с картинки. Но огромното дървено конче изпъкваше сред всички тези играчки. Беше черно и лъскаво с бял перчем на челото и истинска конска грива. Копитцата му бяха оцветени в червено, а седлото и юздите — в сребърнобяло.

Попи изблъска куклите встрани и запълзя към кончето. Хвана се за стремената му и се изправи на крака. Задържа се така, като се люлееше неуверено напред-назад и гледаше умолително Джеб. Той я взе на ръце и я постави на гърба на кончето.

— Ето, че вече яздиш, татковото момиче — засмя се той. Лъчезарна усмивка озари лицето на Попи и той й се усмихна в отговор. — Знаеш ли как ще го наречем — каза той лукаво. — Ще го кръстим Ник. Защото Ник също е конски задник!

Настроението му внезапно се промени, когато си помисли за Ник. Свали Попи от гърба на кончето и позвъни на икономката да му донесе бутилка шампанско. Попи седеше всред новите си играчки и го гледаше, напълно сериозно, как изпива набързо първата бутилка и позвънява за още една. Пиеше вече третата бутилка, когато неочаквано каза:

— Лошо е да пиеш сам, знаеш ли. Хайде, отпий една малка глътчица. — Той наклони чашата и капна няколко капки на меките й устни. Газираното вино се стече в гърлото й и я задави. Тя се закашля, а в очите й бликнаха сълзи.

— Е, сега съм сигурен, че дъщеря ми, също като мен, има екстравагантен вкус — извика той и се засмя гръмогласно, с пиянски смях. — Попи! — извика и шумно я целуна по закръглената бузка. — Ти знаеш коя си, нали така! Ти си момичето на татко. Никога не го забравяй.

Икономката англичанка остана само един месец в къщата на Малъри. Тя каза на Джеб, че смята положението си за „неподходящо“ и напусна, шокирана от шумните пиянски веселби, играта на покер, която понякога продължаваше по цяла седмица, и онова, което тя наричаше „престъпното занемаряване на Попи“.

— Отглеждате я така, като че ли е малка варварка — каза тя грубо на Джеб. — Няма дневен режим, а и всички тези… тези уличници наоколо. И тази гувернантка, която не е по-добра от тях. Не мога повече да се примирявам с всичко това, мистър Малъри. Сърцето ми се къса.

— Не можем да имаме икономка с разбито сърце, мисис Дрейк, така че трябва да си отидете. Незабавно! — отговори студено Джеб. — Ще ви дам едноседмична заплата в аванс.

Пълното лице на мисис Дрейк се зачерви от гняв.

— Полага ми се едномесечна заплата!

Джеб сви рамене.

— Тогава останете и си я заработете.

Тя го погледна ядосано, но знаеше, че е победена, и излезе, като си мърмореше под носа нещо за „неморалност“ и за „това, че бог ще съди порочните хора“.

Джеб само въздъхна и изпрати ново съобщение до Марая. Скоро огромната къща се напълни с безработни танцьорки и певици, които бяха достатъчно за едно представление. Понякога нощем те правеха точно това — забавляваха него и приятелите му, докато те пиеха шампанско и ядяха омари, които щяха да стигнат за цял презокеански лайнер. Къщата на Джеб се превърна в нещо като спирка за хората на театъра, които се отбиваха в Сан Франциско. Джеб приютяваше оперни певци, изпълнители на Шекспирови роли, звезди от вариететни програми и акробати, музиканти и драматурзи. И комарджии.

Той все още притежаваше чар и достатъчно пари, за да запази позициите си в снобското висше общество на Сан Франциско. Всяка вечер се появяваше в ложата си в театъра безупречно облечен. Канеха го на всички партита и соарета. Прекрасни момичета от добри семейства, заинтригувани от лошата му репутация, флиртуваха с него, докато самият Джеб дискретно флиртуваше — и често успяваше да съблазни — техните майки. И всяка една от тях чувстваше, че само тя би могла да помогне на черната овца да се поправи и да стане уважаван член на обществото. Всичко, което той трябваше да направи, беше да се ожени за нея.

Попи беше любимката на цялото домакинство. „Хубавото ми малко синеоко ирландче“, казваше й Джеб. Когато Луиз започна да става прекалено ненаситна и властна, той я замени с друга „гувернантка“. А после още една и още една… Никоя не оставаше повече от няколко месеца. Той забрави втория рожден ден на Попи, а също така и третия, но това нямаше никакво значение, защото тя не познаваше други деца, които можеше да покани, а пък в къщата и без това течеше едно непрестанно парти. На нея й позволяваха да пие шампанско със сламка и да яде омари и шоколадова торта. Джеб се гордееше много с нея, защото тя никога не повръщаше.

Когато тя навърши четири годинки, Джеб беше завладян от старото неспокойствие и желание за пътуване. Той я взе със себе си във Франция. Попи тичаше развълнувана по перона на гарата, гледаше огромните пухтящи парни локомотиви. Когато се качиха във влака, откри, че си има свое собствено малко купе със специално легло, което можеше да се прибира в стената. След два дни и две нощи те се събудиха в Чикаго и взеха друг влак до Ню Йорк. Тя, татко и последната „гувернантка“, както и много от татковите приятели, преспаха в хотел „Астория“, станаха рано сутринта и се отправиха по Уолстрийт към морето, където ги чакаше презокеанският лайнер. От цялото пътуване, на Попи най-много й хареса морското пътешествие, защото, когато се озова във Франция, откри, че никой не разбира и дума от онова, което казва. Но й купиха много подаръци и много красиви роклички от магазините. После взеха влак, който пътуваше на юг, и се озоваха в Монте Карло.

Този път Джеб нае вила, която беше високо в хълмовете. Не мина много време и гувернантката й изчезна и мястото й беше заето от французойка, която всяка сутрин я водеше на разходка край морето. Попи изпитваше истинско блаженство, когато можеше да потича на воля по морския бряг, където крачетата й оставяха мокри следи. Но татко й липсваше много, защото той сега излизаше често и все без нея. Понякога се връщаше у дома, докато тя закусваше в слънчевата трапезария. Идваше да я види със сако, преметнато през рамо, с колосана бяла яка и вратовръзка, напъхани в джобовете. На нея й се струваше, че той е уморен, но много красив.

— Как е днес татковото момиченце — питаше я той и я целуваше шумно по върха на главата. Дъхът му миришеше на уиски. А после се качваше горе и лягаше да спи.

Когато тя навърши пет години и те се върнаха отново в Сан Франциско, Джеб реши, че е време Попи да започне да учи, и нае млада жена, която се казваше мадмоазел Грение. Мадмоазел Грение беше парижка субретка с прекрасни, дълги и стройни крака, която пътуваше без нито един цент в джоба. Понякога Джеб се отбиваше в детската стая да види как вървят уроците. Тогава мадмоазел я милваше по косата, изчервяваше се и ставаше дори още по̀ „френска“. Джеб й се усмихваше с разбиране и й казваше да се отбие в кабинета му в два следобед.

— Ето, малката ми — казваше той в два без пет минути и прибързано настаняваше Попи до масата, върху която нареждаше цветни бои и четчици. — Нарисувай хубава картина на татко! Ще се върна много скоро.

Един ден Попи реши да нарисува портрет на най-добрия си приятел — дървеното конче. Ще я даде на татко и може би той ще я постави в рамка и ще я окачи до всичките тези скучни и мрачни картини, които красят стените в кабинета му. Когато я завърши, тя погледна, доволна, а после се огледа за мадмоазел. Нямаше я от дълго време, а и беше ужасно скучно самичка в детската стая, макар че там беше и Ник, дървеното конче, с което можеше да си говори. А и наистина искаше да даде картината си на татко… Но мадмоазел й беше казала, че трябва да седи тук… Тя чака, а времето й се стори безкрайно. После слезе от столчето си и изтича към вратата.

Коридорът, покрит с червен килим, които водеше от крилото с детската стая към другите крила на къщата, беше празен. Попи отиде на пръсти до коридора на горния етаж, наведе се над перилата и се ослуша. Къщата беше абсолютно тиха и тя изведнъж се изплаши. Ами ако всички бяха заминали и я бяха изоставили? Никога преди не беше оставала съвсем сама… Притисна рисунката до гърдите си и тихо започна да слиза по огромното мраморно стълбище. Не чуваше нито звук, докато вървеше към кабинета на татко. Отиваше там, защото то беше чула да казва на мадмоазел, че трябва да отиде при него.

Беше й трудно да се справи с огромната медна кръгла брава, защото дланта й беше още малка. Но тя успя да я завърти, отвори вратата и се шмугна вътре. Кабинетът на татко беше една от най-големите стаи в къщата, с огромно махагоново бюро и огромно кожено кресло, което Попи много обичаше, защото то се люлееше напред-назад. Стените бяха покрити с тъмна дъбова ламперия. Имаше голяма мраморна камина, около която бяха подредени дивани и столове. Имаше и високи остъклени шкафове, пълни с много важни на вид книги, подвързани в тъмни кожени или зелени кадифени подвързии. През трите високи прозореца влизаше достатъчно слънчева светлина. В далечния край на стаята имаше голяма билярдна маса с масивни крака, покрита със зелено сукно. Тя се осветяваше от скромен кристален полилей. Малките червени топки сияеха като собствен блясък и приличаха на капки и Попи ги намираше за много красиви.

Само че днес розово-червената светлина беше по-приглушена и падаше не само върху зеленото сукно, но и върху мадмоазел, която беше съблякла всичките си дрехи и беше легнала напреко на масата, а татко лежеше върху нея. Попи ги гледаше озадачена, учудена на странните викове на мадмоазел и необичайното поведение на татко. Като реши, че това сигурно е някаква нова игра, тя се усмихна.

— Татко — извика тя с тихото си сладко гласче. — Може ли и аз да играя?

Мадмоазел изпищя и седна, прикрила с ръце огромните си, съвършено кръгли гърди. Попи, ужасена, запуши ушите си с длани.

— Не бива да пищите, мадмоазел — каза тя строго, — не е възпитано.

— О, мили боже! — възкликна Джеб, слезе бързо от масата и оправи дрехите си. — Попи, какво правиш тук?

— Дойдох да ти донеса рисунката си, татко. Чаках и чаках мадмоазел да се върне, но тя била тук с теб. — Тя го погледна неодобрително и Джеб нададе стон. Хвана я за ръка и я заведе в другия край на стаята, а мадмоазел набързо събра разпилените си дрехи и се облече.

— Тази работа… ъъ… е само за възрастни, момичето ми, и не може да се върши в детската стая — обясни й той строго. — Трябваше да останеш в стаята си, както ти беше казано. Много съм ти ядосан, Попи.

В очите й заискриха сълзи.

— Но аз само исках да ти дам рисунката си, защото те обичам — прошепна тихо тя.

Джеб я гледаше втренчено.

— Добре тогава, татковото момиче — каза той и разроши червената й коса, която все още му напомняше за Маргарет, — но искам да ми обещаеш, че ще забравиш, че въобще някога си идвала в тази стая. Забрави, че мадмоазел е била тук. Съгласна ли си.

Попи кимна.

— Обещавам, татко — съгласи се тя. Но си помисли, че татко сигурно обича мадмоазел наистина много, защото тя остана дълго време с тях. И ето защо първият език, на който Попи се научи да чете и пише, беше френски.

 

 

Попи нямаше определено време за лягане, за ставане или за храна. Много често, ако предната нощ беше имало парти, тя се събуждаше едва в късния следобед и вечеряше в единайсет часа вечерта. Понякога вече си беше легнала и шумът я събуждаше и тя слизаше долу, облечена във фланелената си нощничка, блестящата й червена коса сплетена на две плитки, стиснала в прегръдките си огромна кукла. Покрай покритите със зелено сукно маси за игра на карти седяха мълчаливи и напрегнати мъже, които пушеха дебели пури, а димът се стелеше на синкави кълба във въздуха. „Синьорини“ облечени в къси червени полички и обути във високи до коленете ботуши, предлагаха освежаващи напитки. Носеше се тежката миризма на ирландско уиски и бърбън. Имаше две по-малки допълнителни маси, които бяха отрупани с огромни сребърни подноси с месо и пудинги, плодове и ядки, а отворени бутилки червено вино стояха пренебрегнати по ъглите.

Попи се втурваше към храната, опитваше пуйката и шунката, прокарваше лениво пръстчета по глазурата на сладкишите, които готвачката французойка и нейните помощнички приготвяха с толкова много труд. Тя обираше с пръст шоколада или направо ближеше карамелизираната захар, която покриваше някои от тортите. Когато поставеше изцапаните си с шоколад длани върху безупречно чистия и огладен сив панталон на татко, той раздразнено я избутваше встрани и й казваше да отиде да намери настоящата си „гувернантка“.

 

 

Джеб беше готов да се обзалага за почти всичко. Можеше да заложи хиляда долара на това, коя карета ще завие първа зад ъгъла; пръстен от „Картие“ — на това, кое сопрано ще се задържи на най-високия тон по-дълго, рубинените си копчета за ръкавели — на това, кое момиче от новото ревю ще има най-дълги крака. Пътуваше непрекъснато до Ню Йорк, Чикаго и Филаделфия в търсене на голямата игра на покер. Но на играта на комар в неговата собствена къща залозите бяха най-високи.

Отначало клюките се разпространяваха бавно, но постепенно набраха скорост. Някои от мъжете престанаха да ходят в къщата на Джеб да играят покер, като се оплакваха, че залозите са направо безбожни. Те говореха, че той непрекъснато губи пари, че вече харчи повече, отколкото печели, и че вече е загубил състоянието, което на три пъти донесе от Монте Карло. Говореха, че делът му от ранчото Санта Викториа е значителен, но той не притежава пари в брой, а точно пари в брой са необходими, за да залагаш.

След шест месеца непрекъснат лош късмет, клюките осведомиха всички, че Джеб Малъри е разорен.

— Глупости — шепнеха младите дами, докато го гледаха през малките си монокли, украсени с перли, в операта. — Той все още изглежда чудесно. Мъж на ръба на катастрофата не би могъл да изглежда така — толкова спокоен и така усмихнат.

— Разбира се, че не е разорен — говореха хората, които бяха отишли в къщата му, за да отпразнуват шестия рожден ден на Попи, загледани с учудване и възхищение в хилядите рози и карамфили, които Джеб беше поръчал за дъщеря си. Синя като очите на Попи дамаска покриваше дългите маси, сини гирлянди висяха от тавана, цяла планина от подаръци, опаковани в синьо, чакаха да бъдат отворени.

Попи седеше начело на масата, облечена в красива синя рокля, обсипана с миниатюрни розови розички, които Джеб беше поръчал чак от Париж. Тя отпиваше от шампанското си и гледаше сериозно номерата на фокусника, който беше един от слугите им; танцьорките, които всъщност бяха техните камериерки, и жонгльора, които пък беше техният иконом. Забелязваше, когато красиви момичета целуваха зачервени и застарели джентълмени. Покриваше ушите си с длани, когато гостите започваха да се смеят гръмогласно или пък да пищят от задоволство. Гледаше как хората весело танцуват и как лакомо се нахвърлят на печеното, на морските деликатеси, на омарите и хайвера, как скъпото шампанско се разлива по красивите им дрехи.

Точно в полунощ донесоха тортата на Попи, поставена на сребърна табла. Беше най-голямата торта, която тя някога беше виждала. И тогава се случи най-интересното — изведнъж тортата се отвори и от нея излязоха две голи момичета, които имаха само гердани от перли и черни копринени чорапи. Те започнаха да танцуват, да вдигат високо крака, а Попи и гостите се смееха и се смееха. Високата стая беше като задръстена от шума на многото гласове, от високата музика, от гръмогласния смях. Изведнъж Джеб помоли за тишина.

— Вдигам тост за дъщеря си Попи. Днес е нейният шести, и много важен, рожден ден — извика той и я взе на ръце. — За момичето на татко!

— За момичето на татко — повториха гостите, озадачени. И тогава Джеб и подаде малка синя кутийка. Тя я отвори и намери вътре красива и блестяща синя огърлица.

— Сапфири и диаманти! — извика Джеб високо и сложи неподходящия подарък на тънкото й вратле. — Реших, че е време любимото ми момиче да получи малко бижута.

Мъжете го гледаха замислено, а дамите охкаха и ахкаха и гледаха с възхищение подаръка. Очите на Попи блестяха толкова ярко, колкото и сапфирите. Джеб се усмихна, доволен, че пищното парти и скъпият подарък ще сложат край на клюките за неговата несъстоятелност и ще увеличат шансовете му да получи кредит. Но този път в очите му се долавяше и тревога.

 

 

Няколко седмици по-късно Попи се събуди преди зазоряване от трясъка от чупенето на китайския порцелан и затръшването на врати. Чуваха се високи ядосани гласове. Тя грабна парцалената си кукла и изтича до перилата, откъдето можеше да наблюдава какво става в цялата къща, и се загледа в сцената, която се разиграваше в преддверието. Тежката дъбова врата беше широко отворена. Тя видя мадмоазел и камериерките да се качват в една карета и да поставят плетени кошници и кутии пред себе си. Готвачката стоеше в антрето, разтърсваше юмруци и крещеше гневно. По това време Попи знаеше достатъчно френски, за да разбере, че тя говори за пари. Тя я гледаше, объркана, как взема два тежки сребърни свещника и напуска къщата с тях. Останалите слуги бързо последваха примера й и започнаха да грабят всичко скъпо, до което се докопат — сребърни кутии и китайски вази, дори картини от стените — всичко, което можеше да се събере в чакащите ги карети. Вратата се затръшна силно и къщата отново потъна в тишина.

Попи стисна здраво перилата и зачака татко да дотича и да разбере какво се е случило. Къде ли отиваха всички. И защо взеха всички онези неща.

Големият стенен часовник в преддверието тиктакаше силно и заплашително. Когато се приготви да удари кръглия час, тя чу слабото скърцане на механизма му. „Un, deux, trois, quatre, cinq, six“, преброи ударите тя на френски. Час за всяка година от нейния живот. Ударите отекваха с едва доловимо ехо и заглъхнаха по коридора по посока на татковия кабинет. Малкото антре, което водеше към стаята му, с позлатените столове и високите огледала в стил рококо, беше съвсем празно. Татко я беше предупреждавал много пъти да не го безпокои, когато спи, затова тя отвори вратата на спалнята крайно предпазливо и надникна вътре, като не смееше дори да диша. Но никои не беше спал в огромното махагоново легло. Тя си спомни, че понякога, когато татко си дойде много късно и е пил много, той просто хвърля дрехите си на пода и заспива на дивана във всекидневната си стая. Тя надникна и там, изпълнена с плаха надежда, но и тази стая беше празна.

Попи пъхна юмрука си в устата, за да не заплаче от страх. Къде беше татко? Дали не беше заминал като всички други? Какво ще прави тя, ако той никога не се върне? Завладя я паника и тя започна бързо да тича по коридора и да отваря врата след врата, за да го търси.

Във всяка стая цареше хаос, столовете и масите бяха прекатурени, завесите бяха изтръгнати от релсите, ценни украшения лежаха разбити по подовете. Тя се загледа с ужас в кухнята. По средата на стаята, върху пода, бяха разпилени всичкото брашно и захар, както и други хранителни продукти, с които разполагаха. Най-отгоре купът беше полят с мляко. Големите пещи, които обикновено бяха горещи двайсет и четири часа в денонощието, да не би гостите на Джеб да поискат храна, бяха съвсем студени и от вратичките им по пода се сипеше сива пепел. Зад шкафа се показа малък кафяв плъх. Той претича пред краката й и тя избяга, като пищеше. Измина целия коридор и отново се озова в главното преддверие. Отвори вратата, слезе тичешком по стъпалата и се озова на улицата.

Попи бягаше и бягаше и плачеше от страх. Все още стискаше парцалената си кукла под мишница — точно както татко носеше нея, когато беше малка. Беше едва шест и половина сутринта и слънцето тепърва щеше да разпръсне утринната мъгла над Сан Франциско. Заради мъглата и сълзите си, Попи не видя мъжа, докато не се блъсна в него.

— Хей, хей, чакай, малка лейди — каза й нежно загрижен мъжки глас. — Какво се е случило? Как така малко момиченце като теб тича по улиците в такъв ранен час? Сама и боса, и по нощница? — Той я хвана за ръката и я окуражи.

— Хайде, усмихни се, не може да бъде толкова лошо… Погледни, куклата ти не плаче.

Косата на Попи стърчеше на всички страни, а личицето й беше аленочервено заради страха и истерията. Плачеше толкова силно, че не можеше да говори, и мъжът я взе на ръце.

— Всичко е наред, момиченце. Просто си се загубила, това е всичко. Виж, ето там има полицейска станция. Защо да не отидем да поговорим с тези прекрасни хора и да видим как бихме могли да ти помогнем?

Минаха няколко часа, преди Попи да се успокои достатъчно, за да им каже името си. Полицаят сержант подсвирна тихичко.

— Дъщерята на Джеб Малъри — прошепна той, изпълнен с уважение.

Попи изпи чаша мляко, хлипанията понамаляха и тя им разказа какво се беше случило.

— По-добре да изпратим някого там — каза сержантът — и да видим дали мистър Малъри не се е прибрал.

Но младият полицай се върна половин час по-късно и каза, че мистър Малъри не се е върнал и че трябва да оставят някого на пост, понеже всички врати са оставени отключени. В днешно време не може да се има доверие на никого.

Попи прекара нощта в полицейската станция, легнала на походно легло. Пи лимонада и изяде парчето печено говеждо, което полицаят й купи от кръчмата, която се намираше на другата страна на улицата. Тя може би щеше да се наслаждава на всички тези нови неща, ако не се тревожеше толкова много за татко.

Когато Джеб най-после влезе наперено и шумно в полицейската станция и поиска да узнае защо неговото момиче е там, сержантът му каза остро и без да му спести нищо, какво мисли за баща като него, който оставя шестгодишната си дъщеричка съвсем сама. Джеб измърмори под нос, че това е дълга история, и пъхна сто долара в ръката на сержанта.

— За фонда на полицията — каза му той, хвана Попи за ръка и двамата заедно се върнаха в къщата на Руския хълм.

— Всичко свърши вече, миличката ми — каза той, без да й даде никакво обяснение за случилото се. — Ще напуснем тази къща за известно време. Тя е прекалено голяма само за нас двамата, нали? Може би отново ще отидем в чужбина. Искаш ли?

— Монте Карло — попита радостно тя.

— Защо не — отговори той с усмивка.

Попи въздъхна доволно и стисна по-здраво парцалената си кукла. Всичко отново беше наред.

 

 

Скандалната история за забравената дъщеря на Джеб Малъри, която пренощувала в полицията, докато той играел покер, а също така и „сочната“ историйка за това, как слугите обрали ценните предмети от къщата му и напуснали, защото не им било плащано от няколко месеца, обиколиха Сан Франциско за броени часове като вихрушка. Мълвата, че Джеб е загубил цялото си състояние на комар, отново тръгна из града и беше главна тема за разговор на всяко парти и всяка вечеря, давани във висшето общество, както и във всяка долнопробна кръчма.

Джеб и Попи просто си стояха у дома, в голямата, тиха и нещастна къща, и избягваха всички. Попи си мислеше, че е чудесно да имаш татко си само за себе си, макар да се чудеше защо никои не идва да почисти мръсотията. Джеб отваряше бутилка след бутилка шампанско от онези, които бяха останали в някога пълната му изба, и непрекъснато пиеше, докато приготвяше варени яйца или бъркани яйца, или яйца на очи в мръсната кухня. Най-после Попи се оплака, че не би могла да изяде нито едно яйце повече, и той се опита да приготви задушени картофи и бекон. Ястието имаше странен вкус, но им беше много забавно.

Една сутрин седмица по-късно по вратата се разнесоха силни удари и един страшен на вид мъж подаде на Джеб някакви хартии. Попи гледаше изненадана как баща й се опитва да ги пъхне обратно в ръцете на мъжа, който отстъпи назад и каза:

— Това е съдебно нареждане, мистър Малъри, и ще е по-добре да му обърнете внимание. Мистър Ван Мейхю предявява законно право над къщата ви, с която трябвало да изплатите дълг, направен по време на игра на покер. Съжалявам, сър, но е така.

Джеб хвана Попи за ръката, заведе я горе и започна да опакова нещата им. Няколко часа по-късно те стояха на величествените мраморни стъпала, заобиколени от чанти. Джеб се обърна, заключи голямата дъбова врата и прибра ключа в джоба си. Спря едно такси и каза на шофьора да ги закара на кея. Трябваше да хванат парахода за Санта Барбара.

По-късно, вече на палубата, Попи гледаше с изненада как Джеб изважда големия меден ключ от джоба на сакото си и го хвърля във водата, как гледа мълчаливо неговото изчезване под вълните.

— Всичко е наред, момичето ми — каза й той с усмивка. — Има още много там, откъдето идва това. Само трябва късметът да е с мен. А ти и аз все още имаме себе си, аз — теб, а ти — мен, нали така? И все още притежаваме половината ранчо Санта Виктория.