Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (5)

Глава 5

1856 — 1873, Калифорния

Старата кирпичена къща беше построена под извивката на хълма. Върху нея хвърляха сянка една смокиня и няколко дъба. Къщата имаше само две стаи. В едната стар индианец, загърнат в наметало на райета, независимо дали е топло или студено, готвеше над открит огън ястия, които миришеха на пушек. Другата стая използваха за спане.

Първите няколко седмици Ник прекара, като яздеше, оглеждаше тяхната земя и се чудеше на късмета си, а Джеб отиде до Санта Барбара, „за да проучи района“ и да регистрира собствеността. Ник не се чувстваше самотен, макар дни наред да не виждаше друга жива душа. Спеше на открито под звездите, като с едно ухо се вслушваше във воя на койотите и в непрекъснатия шум от бродещите мечки. Но нищо не нарушаваше спокойствието и уединението му и той беше по-щастлив, отколкото някога е бил.

Когато Джеб се върна, заяви, че отива до Мисури, за да купи овце, и че ще има нужда и от петстотинте долара на Ник.

— Колко овце ще купим за тази сума — попита Ник развълнувано.

— Имай ми доверие, момче — избягна прекия отговор Джеб. — Ще имаме много овце.

Купиха три хиляди. Този път Ник не попита как е станало така. Той просто и съвсем тихо се зае с работата, която трябваше да се върши всеки ден в ранчото; грижеше се за овцете, докато Джеб ходеше нанякъде, за да преговаря за още земя.

Отначало Джеб изглеждаше доволен от новата си роля, яздеше из ранчото с Ник, но след няколко месеца старото неспокойствие отново го обзе. Той започна да прекарва повече време в Санта Барбара, а когато този град се оказа прекалено малък и благовъзпитан за него, той отново се запъти към ярките светлини на Сан Франциско. Понякога Ник не го виждаше седмици наред, а после неочаквано се появяваше, уморен, но доволен от себе си, по-често с претъпкано портмоне. Но вече не говореше за огромната бяла къща с голямото пиано в салона и превъзходната готвачка в кухнята и Ник разбра, че приятелят му не може да посвети живота си на ранчото по простата причина, че не го свърта на едно място. Но му беше лесно, само с едно свиване на раменете, да се освободи от проблема. За него това нямаше значение, той беше достатъчно силен и можеше да работи за двама.

Годините минаваха. Ник засади жито и построи огромни хамбари, в които да го складира. Нае най-добрите овчари в света — които току-що бяха пристигнали от земята на баските — да се грижат за техните овце — и мексикански vaqneros, които да обикалят ранчото на коне и да се грижат за едрия рогат добитък. Построи обори за животните и ниски дълги сгради за работниците. Работеше упорито от сутрин до мрак. Трудът му доставяше огромно удоволствие, защото той беше влюбен в земята. Никога не почувства умора, защото беше силен като вол. Физическата работа постепенно моделира мускулите му. Той беше все така красив, но и тялото, и лицето му издаваха, че живее на открито. Лицето му беше придобило постоянен загар, а очите бяха започнали да виждат ясно дори в далечината. Изпращаше пари на семейството си в Русия, но не можеше да преустанови работата в ранчото дори за миг, камо ли за по-дълго време, та да посети родината си.

Обикновено Ник беше или много зает, или уморен и не мислеше за жени. Когато Джеб се връщаше в Санта Барбара, той също беше идеалният джентълмен, повдигаше любезно шапката си, когато видеше някоя девойка или пък някоя уважавана матрона. Неговият външен вид караше сърцата, скрити зад белите дантелени блузи, да бият лудо. Джеб имаше своите жени в Сан Франциско, но Ник беше този, които първи се влюби, и то в момиче, което беше не просто красиво, а и смятано от всички за много добра партия. Той беше само на двайсет и пет години, а Розалия Абрего беше осемнайсетгодишната дъщеря на собственик на едно от най-големите стопанства в долината. Баща й не искаше да й позволи да се хвърли на врата на непознат руснак — човек, за когото никой нищо не знаеше.

Двамата се бяха срещнали в магазина за седла и други принадлежности в Санта Барбара. Беше достатъчен само един кос поглед на сластните засмени черни очи на Розалия, само една лека, но чаровна нейна усмивка, за да се стопи срамежливостта на Ник и да бъде сложен край на неговата седемгодишна любовна история с ранчото Санта Виториа.

Поболял се от любов, той непрекъснато обикаляше около магазина или пък седеше на стъпалата на малкия хотел, издигнат на главната улица, с надеждата да зърне Розалия. Когато най-после я видя отново, изненадващо и за самия него, тя го покани на пикник, който организирала с няколко свои млади приятели на брега. Топлотата на Розалия компенсираше срамежливостта на Ник, тя говореше достатъчно и за двамата. И няколко седмици по-късно, когато най-после я целуна под сянката на смокиновата горичка, и двамата разбраха, че са влюбени.

Дон Хосе беше много богат и наблюдаваше техния романс с подозрение. Но след като проучи младия руснак и не научи нищо лошо, когато чу само похвали по негов адрес и разбра, че той работи много упорито и че ранчото Санта Витория бързо просперира, той благослови техния съюз.

Сватбата, на която красивият Джеб беше шафер и разби милиони женски сърца, беше събитието на сезона и се превърна във фиеста. Само че след нея Ник не можеше да заведе съпругата си у дома в ранчото Санта Витория, защото бащата на Розалия отказа да позволи на дъщеря си да започне семенния си живот в кирпичена къща, която има само две стаи. Наеха апартамент в хотел „Арлингтън“, където Ник я посещаваше толкова често, колкото време успяваше да отдели от работата в ранчото. Междувременно построиха две къщи върху собствената си земя, една върху бившия индиански парцел за Джеб, а другата — в средата на допълнителните два акра, които дон Абрего даде на дъщеря си като сватбен подарък.

Когато я довършиха, къщата на семейство Констант в ранчото Санта Витория беше една от най-хубавите в долината Ломпос, но най-ценното притежание на Ник си оставаше договорът за партньорство, подписан в ирландската кръчма. Той го постави в позлатена рамка и го окачи в преддверието, за да могат всички да го виждат. Радостта му беше помрачена от новината за смъртта на майка му. Той продължи да изпраща редовно пари на сестрите си. Константинови от Архангелск вече не бяха бедни.

Розалия често яздеше из ранчото с Ник, седнала настрани, по женски, на гърба на коня и наметнала карирано одеяло като старите индианци и мексиканските vaqneros. Помагаше му в отглеждането на новородените агнета и телета, но също така се грижеше особено внимателно и за дома си. Сега вече имаше превъзходна готвачка в кухнята и на тяхната маса се поднасяше само първокачествена и много вкусно приготвена храна. Ник вече не беше срамежлив и се превърна в прекрасен домакин, който с радост посрещаше приятелите и семейството на Розалия. Ник Констант беше много щастлив. Като се изключи едно-единствено нещо. Надяваше се, че скоро ще им се роди дете, син, който да продължи името му. Но минаха две години, а Розалия още не беше бременна. Макар че тя нищо не казваше, в очите й имаше тревога.

Къщата на Джеб оставаше празна през по-голямата част на годината, въпреки че сега имаше голямо пиано в салона и красиви махагонови мебели в многобройните стаи — точно така, както Джеб беше казал, че ще бъде. Но Ник знаеше че, както винаги, когато постигне мечтите си, Джеб вече загубва интерес към тях. Понякога пристигаше от Сан Франциско с няколко карети, пълни с хора, и голямата къща светваше като коледна елха. Огромни количества храна се сервираха по всяко време, виното се лееше и певците пееха — наемани обикновено сред италианските оперни изпълнители, които идваха на турне в Сан Франциско. Нито един от местните, уважаващи себе си, богати люде не присъстваше на тези вечери, защото се говореше, че в къщата на Малъри имало жени, чийто морал, меко казано, бил доста свободен и които дори не се опитвали да скрият този факт. Ник започна да купува още повече говеда за ранчото Санта Витория, защото акрите пасища непрекъснато нарастваха. Те ставаха все по-богати и по-богати. Продаваха кожата на търговци от Нова Англия, които изработваха ботуши и обувки. От роговете правеха копчета, а от мазнината — свещи и сапун.

През 1873, седемнайсет години след като Джеб беше спечелил ранчото в игра на покер, Ник Констант и Джеб Малъри притежаваха сто и четирийсет хиляди акра земя и повече от осемдесет хиляди глави едър рогат добитък, както и седемдесет хиляди овце. Ник работеше здраво в ранчото, а Джеб водеше живота на богат ерген в новата си къща в Сан Франциско. И за да бъде щастието на Ник пълно, Розалия най-после му роди син. Кръстиха го Грегориус Александър Абрего Констант, но всички го знаеха като Грег.

Странно, но с раждането на детето Джеб започна да прекарва повече време в ранчото. Винаги се появяваше неочаквано и обядваше с тях, гледаше растящото момче с присвити яркосини очи и лека усмивка на устните.

— Никога не съм мислил, че ще кажа тези думи — призна той на Розалия един ден, — но бих дал всичко, за да имам син като Грег.

— Това е лесно — отговори му тя, засмяна. — Трябва само да се ожениш.

— Ах, Розалия — каза той с въздишка, — точно това е най-трудната част. Страхувам се, че съм прекалено стар, за да променям начина си на живот.

Той срещна Маргарет Джеймс малко по-късно, на борда на ферибота от Сан Франциско за Санта Барбара, където тя щеше да прекара кратка ваканция и да порисува. Маргарет беше загубила и двамата си родители по време на тифусната епидемия през 1871 и за да се издържа, работеше като преподавателка по изкуствата в Белмонт, в подготвителното училище за момчета „Сан Матео“. Тя беше силно изненадана, когато ослепително красивият мистър Малъри, към когото всички на борда се отнасяха с голямо уважение, я заговори.

Тя седеше на палубата и се опитваше да предаде с водни бои променящите се багри на небето. По природа тя беше срамежлива, но Джеб лесно подхващаше разговор, задаваше й въпроси за Белмонт и я накара да се изчерви, като похвали таланта й.

Маргарет беше на двайсет и шест години с права, кестеняво червена коса, която носеше на кок, и безупречна кожа с цвета на прясно мляко. Имаше хладни сиви очи и студено държание, а пълните й устни бяха леко приведени надолу в двата си края, като чели винаги беше малко тъжна. Но въпреки сериозността си, Маргарет лесно се засмиваше на малките шеги на Джеб. Неговата вещина и чар скоро победиха нейната срамежливост. Тя беше пълна противоположност на Джеб по темперамент и никак не очакваше предложението, което той й направи… Все пак Джеб Малъри беше на четирийсет и седем години и известен в града човек, с репутацията, че обича лесните жени. И беше много, много богат.

Хотел „Арлингтън“ в Санта Барбара стана сцена на най-пищната сватбена церемония от много години насам. Розалия успя да придума обществото на Санта Барбара да прости на Джеб предишното недопустимо поведение и на сватбата отиде целият град.

Дългите прозорци на весело осветената бална зала бяха широко отворени, за да влиза свежият летен въздух, а гостите се разхождаха щастливи в градината под китайските фенери, закачени на магнолиите, които бяха цъфнали и обсипани с бели цветчета, все едно че бяха украсени специално за булката. Мексиканският оркестър свиреше серенади за двойката младоженци, най-доброто френско шампанско пълнеше стотиците кристални чаши, които се вдигаха в чест на Маргарет и Джеб.

За Маргарет нейният сватбен ден беше истински триумф. А Джеб Малъри знаеше, че е направил добър избор — Маргарет беше интелигентна, културна и привлекателна, беше силна и в цветущо здраве. Тя беше идеалната майка за неговия син.