Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rich Shall Inherit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Богатите ще наследят

Американски. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0195-7

История

  1. — Добавяне

Глава 57

1932, Италия

Попи беше обмислила всичко внимателно. Вече знаеше какъв е Франко, но също така знаеше, че той има и друга страна. Онзи Франко, когото тя познаваше, беше нежен и всеотдаен и към този мъж щеше да се обърне тя. Като си спомни последния път, когато отиде при него — страха и бодигардовете, — тя реши, че този път ще постъпи различно. Седна в новия си двуместен автомобил и се спусна към Южна Франция, прекоси я и оттам влезе в Италия.

Едва когато наближи Неапол, започна да става нервна. Никога не беше разказвала на Франко за Фелипе и за дъщеря си, но не се съмняваше, че той знае всичко, както й беше заявил веднъж. Не вярваше обаче той да знае, че е дала детето на Ейнджъл. Той можеше да реши, че нарочно го е заблуждавала. Той я беше изхвърлил от живота си — все едно че въобще не съществуваше. Но не само тези две неща я тревожеха. Последния път, когато се видяха, тя все още беше млада. А какво щеше да си помисли за нея Франко сега?

Неапол изгаряше под ярката слънчева светлина на късното лято. Тя си нае апартамент в Гранд Хотел, окъпа се и се преоблече в тънка копринена роба. А после нервно закрачи между масичката с телефона и високото огледало в спалнята, което безмилостно й показваше истината. Но не можеше да върне времето назад. Дори и за Франко. А ако можеше, би променила изцяло живота си. И все пак, тя внимателно се погрижи за външността си. Вадеше рокли от гардероба и ги хвърляше върху леглото, докато най-после една й се стори подходяща. Напудри луничките по носа си, сложи руж на бузите си и червило — на устните.

Парфюмира се с любимия си парфюм с аромат на гардения и реши, че е готова.

Не можеше повече да отлага момента. Вдигна телефонната слушалка и набра номера му. Докато чакаше, барабанеше с пръсти по масичката.

— Pronto, Малвази — каза той.

Попи престана да барабани с пръсти, сърцето й прескочи един удар, очите й се разшириха от учудване…

— Франко! — възкликна тя. — Не очаквах… Мислех, че няма да бъдеш там…

— Попи — каза той, — наистина ли си ти?

— Да, съжалявам… Не можех и да си помисля… Не очаквах да говоря с теб, мислех, че първо ще разговарям с няколко секретари, ще трябва да оставям съобщения…

— Набрала си личния ми номер — каза той. — На този телефон винаги отговарям аз. Аз също съм много изненадан, Попи, че разговарям с теб.

— Франко — прошепна тя, — гласът ти е съвсем същият.

Тя го чу как въздъхна.

— След двайсет и пет години, Попи, никой от нас не е вече същият.

— Аз съм тук, в Гранд Хотел в Неапол — извика тя, вече изпълнена с нетърпение. — Искам да те видя…

Имаше кратка пауза, а после той каза, предупредително:

— По-добре недей, Попи. Помниш ли?

Помнеше.

— Франко, важно е. Имам нужда от помощ.

— Тогава ще изпратя кола за теб.

Не, не искаше отново да пътува, заобиколена от охрана, в непрекъснат страх.

— Имам собствен автомобил и знам пътя. Ще дойда сама.

— Добре, ще кажа на охраната, че те очаквам — каза той тихо. — След час, Попи.

— След час.

Тя изчака, докато чу звука „щрак“ и едва тогава остави слушалката.

Попи мина безпрепятствено през желязната врата, после и през входната.

— Синьор Малвази е в библиотеката, синьора — каза й икономът.

— Чакайте! — извика тя, когато той се накани да почука на вратата и да съобщи за нея. — Искам сама да вляза.

Тя се плъзна безшумно в библиотеката. Голямата стая беше изпълнена с аромата на цветята, които растяха под прозореца. По стените бяха окачени много и все ценни картини. Франко стоеше до прозореца и гледаше към осветената от луната градина. Беше остарял, разбира се, но беше все същият строен, жизнен мъж, когото тя помнеше. Косата му беше напълно сива, макар веждите му да бяха още черни. Той се обърна и я погледна. Погледът му беше все така пронизващ, като че ли четеше в душата й.

Франко я гледаше втренчено, мълчаливо. Беше мислил за нея, беше се питал как ли изглежда тя сега, какво ли би било да бъде отново с нея… И ето я, застанала пред него. В меката, приглушена светлина, тя беше отново Попи такава, каквато я помнеше; Попи — такава, каквато я желаеше и за която мечтаеше — отново момиче с блестяща червена коса и алабастрова кожа. Тя наклони глава на една страна и го погледна с малко арогантния си поглед и на него му се прииска да я целуне.

— Красива си, както винаги, Попи — каза й. — Времето не те е променило.

— Това е трик на светлината — каза тя и тръгна към него с протегнати ръце. — Живяла съм поне дузина различни живота и всичко е изписано на лицето ми.

Тя беше близо до него сега и като взе ръцете й в своите, той видя истината. Но въпреки че животът се беше отнесъл жестоко с нея, той я беше дарил с вечна красота. Времето сякаш не я докосваше. Сега тя беше по-красива, отколкото беше като момиче.

— Не мислех, че отново ще изпитам щастието да те видя — каза той простичко.

— Нито пък аз — отговори тя.

Приближи се още по-плътно до него и познатият аромат на гардении го облъхна, когато устните им се срещнаха.

Попи първа извърна глава и зарови лице в свивката на рамото му.

— Не това дойдох да ти кажа — прошепна тя, — но през целия си живот съм обичала само теб, Франко. Винаги… Само теб.

Той нежно погали косите й.

— Прекалено късно е за нас — каза той тихо. — Винаги е било така. Нищо не се е променило, Попи. И никога няма да се промени.

Тя кимна.

— Знам. Но много се радвам, че съм отново тук, с теб… Поне за малко.

Франко постави длан под брадичката й и повдигна лицето й към своето.

— Нека тогава се порадваме на откраднатите мигове — каза той весело. — Хайде да пием шампанско и да си поговорим по време на вечерята — както правехме в Монтеспан. Ще ми разкажеш всичко за себе си.

Той отиде до бутилката, която беше приготвил предварително, и изтегли тапата. Засмян като щастливо момче, наля питието в чашите и й подаде едната.

— Попи — извика весело, — мисля, че през целия си живот, винаги, съм бил стар. Само ти успяваш да ме накараш да се чувствам млад.

Тя пое чашата от ръката му, като се смееше, опиянена, макар още да не беше пила нищо, носеща се във висините само защото отново е с него.

— Нека празнуваме нашата среща, Франко! Ти и аз — отново заедно!

Засмяха се и чукнаха чашите, а после отпиха.

— Ти си шампанското на моя живот — каза й той. — Винаги така пълна с живот и енергия…

— С изключение на моментите, когато съм нещастна — отговори тя рязко. — А напоследък това е непрекъснато.

Погледнаха се, изведнъж станали сериозни.

— Бих искал това да е лъжа, Попи — каза той тихо.

Тя сви рамене.

— Опитах се да избягам от нещастието. Цели четири години обикалям света. Няма исторически паметник, който да не съм видяла, океан, който да не съм прекосила. И — добави тя с кратък, горчив смях — нищо от това не струва и пукната пара!

— Чух, че си затворила „Номер шестнайсет“.

— Преди много време. А наскоро го продадох, заедно с вещите, които бяха вътре. И така разбрах, че мога да се върна при теб. Казах ти вече, имам нужда от помощта ти.

Настъпи кратка пауза, а после той каза:

— Винаги ще бъда до теб, когато имаш нужда от мен, Попи. Радвам се, че помниш това.

Франко изпи шампанското си на един дъх. Копнееше да я вземе в прегръдките си, искаше да й каже да остане с него завинаги… Но не можеше да направи това. Трябваше да контролира положението, както правеше винаги.

— Сигурно си гладна — каза той, като взе ръката й. — Наредих да ни донесат вечерята тук. Това е любимата ми стая, където не допускам никого.

Столовете бяха наредени около малката кръгла масичка, която беше покрита с множество чинии с все отбрани ястия. Той напълни отново чашата й, а тя заговори за пътуванията си. Той забеляза, че думите се леят от устата й възбудено, бързо, на пресекулки, както става с хората, които са били прекалено дълго сами. През цялото време той се опитваше да я изгони от мислите и сърцето си и накрая, когато тя спря да говори и го погледна с големите си прекрасни сини очи, той разбра, че никога няма да успее. Все още я желаеше повече, отколкото някога беше желал жена.

Като се нахраниха, отидоха заедно до прозореца и загледаха осветената от луната градина.

— И така — каза тя, като срещна погледа му, — нищо не се е променило, Франко.

— Нищо не се е променило — прошепна той.

И като я взе в прегръдките си и я целуна, той разбра, че никога няма да се промени.

Тя почака, все още трепереща от допира на устните му, докато той говореше по вътрешния телефон. Той освободи бодигардовете, които пазеха вътре в къщата, и нареди на иконома да не ги безпокои повече. Когато се увериха, че са сами, те се хванаха за ръце и заедно изкачиха стъпалата към неговата спалня. Тя беше красива, притежаваше красотата и простотата на абсолютния лукс. На стените нямаше картини, само една-единствена — „Мадона“ на Ботичели. А после Франко дръпна една тъмночервена кадифена завеса и откри портрета й.

— Виждаш ли — каза й той с усмивка, — сега вече винаги ще бъдеш с мен. Ти си първото нещо, което виждам сутрин, и последното, което виждам нощем.

Тя седна, малко нервна, в края на леглото.

— Знам, че е глупаво, Франко — каза шепнешком, — но се чувствам нетърпелива и разтревожена като млада невеста.

— Тогава такава и ще бъдеш — прошепна той и я обгърна с ръце.

Но тялото й говореше, че не е млада невеста, тялото й помнеше неговото. Тя го чувстваше как трепери от желание, докато устните му се движеха бавно от шията й надолу, към гърдите и още по-надолу… Лежаха, треперещи, после той отново я целуна, а желанието да я притежава, да се увери, че тя още е негова, го направи нетърпелив и много страстен. Той влезе в нея, отново и отново, докато тя не започна да крещи и да мята глава, очакваща върховния миг.

— Попи, о, Попи! — извика той, когато избухна в нея. — Ах, Попи, моя любов.

Лежаха, притихнали. Бяха замаяни, неспособни да възприемат реалността — като че ли се връщаха от друг свят.

— Ако досега не си знаела колко много те обичам, сега вече знаеш — каза той.

Тя се обърна и го погледна право в очите. Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че дъхът им се смеси.

— Знам — отговори тя простичко. — Това никога няма да се промени.

Нощта измина. Редуваха се мигове на нежност, когато лежаха кротко в прегръдките си. „Да лежа в ръцете ти, е все едно да се завърна у дома“, беше прошепнала тя. После идваха мигове на луда страст и на върховно удовлетворение. И когато слънцето се показа на хоризонта и те трябваше да се върнат в реалния свят, тя го помоли да й разреши да остане.

— Не ме отпращай, Франко, моля те, не още… Нека се преструваме още малко, че животът е такъв, какъвто беше в Монтеспан…

Франко отиде, гол, до прозореца и дръпна завесите, за да не вижда външния свят. Той изведнъж беше изгубил значението си. Беше готов да го замени за една седмица с жената, която обичаше.

— Знам едно място — каза той тихо. — Една стара вила. Там никой не ни познава и никой няма да се интересува от нас. Може би само за няколко дни…

— Няколко дни — прошепна Попи, — само няколко дни, откраднати от действителния живот. Можем да си ги позволим. Франко, след всички тези години.

Тя го чакаше в библиотеката, докато той извика тримата си най-главни и най-доверени хора и им каза, че заминава за седмица, че те няма да го знаят къде е и няма да могат да влязат в контакт с него, и още, че няма да вземе със себе си охрана. Те го гледаха втренчено, недоверчиво.

— Това не е разумно — отговориха. — Ти си Франко Малвази, ще те познаят навсякъде. Прекалено е опасно.

Но Франко просто сви рамене. За първи път от двайсет и пет години насам щеше да постъпи, както желае.

— Искам от вас да се държите така, все едно всичко е напълно нормално — каза им той. — Къщата да се охранява, все едно съм тук. Извикайте лекар и кажете, че съм болен, така че отсъствието ми да не прави впечатление.

Лицата им бяха загрижени, когато той замина, но Франко не даваше и пет пари. Единствено Попи го интересуваше в този момент. Вилата, която се намираше близо до Виченца, беше скрита зад избуялата растителност. Изглеждаше много бяла и много хладна.

— Също като къщата в Монтеспан, когато я видяхме за първи път! — извика Попи.

Портата беше обградена от два каменни стълба, които придържаха табелата, на която пишеше „Вила Кастелето“. Желязната порта обаче отказа да се отвори. Успяха да я помръднат само на инч-два, колкото да се промъкнат. Колата остана отвън.

Вътре беше приятно хладно след горещината навън. Попи събу обувките си и се разходи, боса, из стаите. Интериорът вероятно не беше променян от стотина години. Тя се замисли за Монтеспан, за простотата на фермата, за живота, който бяха водили там и който като че ли нямаше нищо общо с другия им живот, за спомените, за тъгата и загубата. Слаба искрица надежда затрептя в сърцето й — може би това нямаше да е само за няколко дни, може би беше съвсем ново начало…

— Умирам от глад! — извика тя с блеснали от щастие очи. — Хайде да видим какво има в кухнята.

Имаше кошници, пълни с продукти — яйца, макарони, хляб и вино. Попи завърза една престилка на кръста си и приготви омлет, макарони и салата. Франко напълни чашите им с вино и гладно задъвка хляба. Седнаха един срещу друг на масата в кухнята и започнаха да се хранят, като от време на време възклицаваха колко вкусна е храната.

— Също като едно време — каза Франко с доволна въздишка.

— Дори по-добре — отговори Попи, — защото сега знаем истината един за друг.

И изведнъж тя си спомни защо беше дошла и че всъщност те не са далеко от Венеция. Много искаше да му разкаже за дъщеря си и да го помоли за помощ, но моментът не беше подходящ. Щеше да изчака още малко.

Дните минаваха като насън. Закусваха на огряната от слънцето веранда, която гледаше към пустошта, понякога слизаха до селото, за да си купят провизии и да се разходят. Проспиваха горещите следобеди, здраво прегърнати, все още топли и влажни след правенето на любов. Желязната порта все така отказваше да се отвори и зеленият им автомобил стоеше отвън, чакайки ги за техните вечерни удоволствия, когато, току-що окъпани и отново свежи, те отиваха до някой малък ресторант, където вечеряха ризото и салата и пиеха изстудено вино. Една жена идваше всяка сутрин, за да почиства, но те не я виждаха и се шегуваха, че във вилата има призрак.

Нощите се струваха на Попи вълшебни, нереални. Не искаше нищо повече на света от ръцете на Франко, сключени около нея, тялото му — близо до нейното, дъхът му — смесен с нейния. Но ароматните нощи бързо отминаваха, въпреки че тя не ги броеше. Почти беше започнала да вярва на малкото пламъче надежда, което й нашепваше, че и за тях има живот заедно, когато той й каза:

— Време е да се връщаме, Попи. Обратно към реалността. — Бяха в леглото. — Все пак, тези мигове бяха откраднати, нали?

— Понякога си мисля, че само това имаме — откраднати мигове. И мечти — отговори горчиво Попи. — Когато сме млади, мечтите ни са красиви и си мислим, че ще получим всичко. А когато започнем да остаряваме, разбираме, че ще успеем да хванем само фрагменти от тези мечти, малки парченца, които да скътаме в паметта си. Номерът е в това да познаеш тези откраднати мигове, да ги хванеш, докато още можеш, и да ги запомниш. Защото те са единственото, което прави живота поносим.

Той постави длан на лицето й и усети горещите сълзи под пръстите си.

— Никой не получава всичко, Попи — каза шепнешком, тъжно.

Тя затвори очи, опита се да спре сълзите, но те продължиха да се стичат по бузите й, в ушите й, в косата й и по лицето на Франко, който я притисна плътно до себе си. Тя мислеше затова, което той току-що беше казал… никой не получава всичко, да, той беше прав. Мечтите никога не се сбъдват, затова са мечти.

— Кога трябва да тръгнем — попита едва чуто.

— Утре. — Нямаше да си даде време да размисли, защото можеше да промени решението си.

Попи кимна и изтри сълзите си с крайчеца на чаршафа.

— Значи имаме още една нощ — каза тя приглушено и преглътна риданието.

— Да, имаме още една нощ, любима — отвърна той и я взе в любящите си, сигурни прегръдки.

На следващата сутрин Попи беше бледа и имаше уморен вид. Франко затвори дъбовата входна врата за последен път. Отидоха мълчаливо до колата. Тя го гледаше мрачно как хвърля чантите и куфарите им в багажника и затваря капака.

— Ще карам аз — каза той, — ти не си в състояние.

Потеглиха и тя погледна през рамо. Вилата беше точно такава, каквато беше и когато пристигнаха — студена и загадъчна под синьото небе, обвита в зеленина. Само че сега тя пазеше техните спомени и сбъднатите парченца от техните мечти. Колата се плъзна гладко и безшумно надолу по хълмовете, към Верона.

— Ще минем първо през Милано, а после през Генуа — каза Франко. Тонът му беше различен, делови. — Наех ти стая в хотел за през нощта.

— А ти? — попита тя.

— Мен ще ме вземе кола.

Попи разбра. Той нарочно се беше превърнал в онзи другия Франко, когото тя не познаваше.

— Добре — отвърна едва чуто.

Пътуването, което им се стори така кратко преди, сега беше дълго и досадно. Когато стигнаха в Милано и спряха да обядват, започна да вали.

— По дяволите! — изруга тихичко Франко и нервно забарабани с пръсти по масата. — Дъждът ще ни забави.

Продължиха пътуването в сивия следобед и тя изпадна в неспокойна дрямка. Усещаше го до себе си, но когато отвореше очи, той неизменно гледаше напред, съсредоточен в пътя, погълнат от собствените си мисли. После заспа дълбоко и се стресна, когато колата рязко спря.

— Вече почти стигнахме Генуа, Попи — каза той. — Време е да се разсъниш.

— Франко — извика тя, — не можем ли… не е ли възможно… — Протегна ръце и го придърпа към себе си.

— Недей, Попи — каза той тихо. — Това не е на добре. Помисли за реалността, за истинското положение на нещата. Време е да се връщаме.

— Обичам те, Франко — прошепна тя, разбрала най-после, че това е краят.

— Благодаря ти — отговори простичко той.

Тя забеляза, че ръката му трепереше, докато завърташе ключа на двигателя, но лицето му беше затворено и чуждо.

Франко познаваше пътя, но дъждът беше толкова силен, че трябваше да се вглеждат, за да познаят местността. Той караше бавно и почти спираше пред всеки пътен знак, за да провери къде се намират. Закъсняваха вече с час и той знаеше, че хората му ще се тревожат. Най-после видя светлините на колите им пред себе си.

— Ето ги — каза той на Попи, която отново беше задрямала до него.

Тя си спомни, че все още не беше го помолила да й помогне да намери дъщеря си, някак си времето не й беше стигнало… Светлините ги заслепяваха и Франко не виждаше накъде върви колата.

— Не мислиш ли, че трябва да изключат фаровете си, след като вече са ни видели — попита го тя.

А после ги засипа дъжд от куршуми и тя изгуби съзнание.