Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (16)

Глава 16

Майк прочете за пети път картичката, която му беше изпратила Лорийн Хънтър. На нея беше сниман един от плувните басейни на Хокни — блестящосин, с островчета златиста светлина. На гърба беше написано: „Мама винаги казваше, че е учтиво човек да благодари писмено, но аз и без това исках да го направя. Наистина беше много приятно, че се запознахме. Желая ви късмет при вашето пътуване до Европа и се надявам, че ще намерите търсената наследница“. Беше се подписала: „С любов, Лорийн“. По някаква неясна причина Майк беше дълбоко развълнуван.

Вдигна телефонната слушалка и набра номера й. Чака дълго, но никой не му отговори. Ядосан, той набра Мадисън, Уисконсин. Този път телефонната слушалка беше вдигната едва на второто позвъняване.

— Здравей, лельо Марта — каза той. — Как са нещата при теб?

— Все същото, Майкъл, както можеш и сам да откриеш, ако изоставиш всички тези глупави обществени задължения и се отбиеш да ме видиш.

Тонът и думите й бяха остри и той се усмихна. Леля Марта винаги започваше така, а после, както щеше да стане и сега, тя му разказваше всичко — за грешките, които правел новият свещеник в църквата; за новата, направо скандална шапка на Джоана Хендспачър; за това, че дъщерята на Мери Грифит я направила баба за трети път, и накрая — че е време да си намери някоя прелестна уважавана женичка, за която да се задоми. Не е ли време и тя да стане баба? Тогава поне щяла да има с какво да се похвали, когато отиде на обяд в клуба, където всички я молели да раздава негови автографи. По нейно мнение, автографите били смешна работа и защо ли хората ги искали… Никак не била наясно.

— Хайде, лельо Марта — запротестира и сега той, както и друг път, широко усмихнат. — Знаеш, че се гордееш с мен.

— Гордея се? Разбира се, че се гордея… Но какво общо има това с твоята женитба? Всички непрекъснато ми повтарят, че си вече на трийсет и седем. Като че ли аз не го знам!

Той си представяше усмивката, с която тя му говореше. Късата й тъмна коса бе мека и леко накъдрена, среброто на слепоочията изложено гордо на показ, въпреки че беше по-горда с факта, че цветът на косата й е естествен. Повечето от нейните приятелки бяха вече напълно побелели или пък, заявяваше гръмогласно тя, пилеят пари във фризьорския салон, където ги боядисват в някакви смешни цветове.

— Възрастта е състояние на духа — казваше тя на Майк — и няма нищо общо с начина, по който изглеждаш.

Сега той се сети за думите й, защото ги свърза с мислите си за Лорийн.

— Какво има на печката, лельо Марта? — попита я той. — Сигурно мирише вкусно.

Тя се засмя — енергичен, весел смях, който винаги караше хората да се усмихват.

— Глупаво момче — каза тя с тона, с който го глезеше, когато беше малък. — Всъщност готвя — приготвям любимото ти ястие — печено в гювече.

— Лельо Марта, не съм кусвал печено в гювече от стотина години. Ще го приготвиш и когато си дойда, нали?

— Липсваш ми — каза тя тихо. — Кога ще бъде това?

Майк въздъхна.

— Съжалявам, но няма да стане веднага. Ще летя до Ню Йорк днес следобед, а оттам до Лондон и Женева, а после до Венеция. По работа.

— Хмм, каква работа би могъл да имаш във всички тези прекрасни градове? Нова книга сигурно.

Той обясни:

— Историята е странна, сензационна, и трябва да открия какво се крие зад нея, или поне как е започнала. По следите на липсващия наследник съм. Става дума за огромно богатство.

— Какво толкова загадъчно би могло да има в едно богатство — попита тя. — Или е такова, или не е.

— Загадката е в това, как тя е успяла да спечели такова огромно богатство — каза той и се засмя. — Отивам до Европа, където се надявам да разбера нещо.

— Е, желая ти късмет, сине. Ела да ме видиш, когато се върнеш.

Майк се поколеба.

— Лельо Марта.

— Да. Какво има, Майкъл. Виждам Мили Хъчинс да се задава по пътеката, идва за вечеря… няма значение, вратата е отворена, тя сама ще влезе.

— Лельо Марта, срещнах едно момиче… Тук, в Лос Анджелис. — От другата страна настъпи мълчание и той прибързано продължи: — Почти не я познавам, виждал съм я само веднъж, но… Е, в нея има нещо…

— Слава на бога, че в нея има нещо — отвърна леля му със смях. — Доведи я у дома, когато идваш.

Той се усмихна облекчено. Тя беше успяла да облече мислите му в думи.

— Ще го имам предвид — отговори весело и остави слушалката.

Все още усмихнат, той погледна куфара, който лежеше на леглото и чакаше дрехите да бъдат подредени в него. Самолетът излиташе след два часа, затова беше по-добре да побърза. Бележките, които беше нахвърлил върху живота на Попи Малъри, лежаха върху бюрото и той ги загледа замислено. Странно, но изпитваше същата необяснима нежност към Попи, както и към Лорийн. Само господ знаеше колко много те се нуждаят от съчувствие.