Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (36)

Глава 36

1900, Франция

Къщата на капитан Ноаре се намираше в най-елегантната част на квартал Канабиер в Марсилия, удобно разположена между пристанището и хотелите, а „При Попи“ ходеха клиенти и от двете места. Но нямаше подивели, пияни моряци, току-що слезли от корабите за дълго плаване. За това се грижеха високите яки мъжаги, чиито физиономии приличаха на тези на бивши каторжници, а юмруците им — на огромни парчета шунка. Нито един мъж не можеше да влезе в заведението на Попи без препоръки, а дори да ги имаше, Попи го оглеждаше критично от главата до петите, преди да го допусне до скъпоценните си момичета.

Идеята беше хрумнала на Попи, докато се чудеше как би могла да защити Нета и момичетата, а и защото не можеше да понесе мисълта, че Нета бързо ще пропилее парите си за онова, което тя наричаше „хубав живот“ — партита, подаръци, ядене. Истината беше, че Нета никога не бе познала добрия живот. Тя никога не се замисляше нито за вчера, нито за утре, винаги живееше за настоящето — единственият начин, по който въобще можеше да живее. Капитанът беше нейният единствен шанс да се измъкне. А когато парите свършеха, тя щеше да се върне към стария си начин на живот.

Идеята да ръководи своя собствена „къща“ заинтригува Нета, а Попи изпитваше единствено облекчение, че приятелката й вече няма да е принудена да виси по улиците в студените зимни нощи и да се продава на опасни пияни моряци. Попи знаеше, че Нета никога няма да се промени, но сега поне нямаше да умре от туберкулоза като Жан, нито пък да свърши в бедняшкото гробище. Но Попи не знаеше, че всъщност тя ще поеме ролята на „мадам“.

Нета беше избрала момичетата, безмилостно отхвърляйки онези, които смяташе за прекалено стари или прекалено алчни.

— Нашето заведение ще бъде от висока класа — казваше им тя надменно. — Искам момичета, които са достатъчно умни да дадат нещо на мъжа срещу парите му. Искаме да си спечелим редовна клиентела от „джентълмени“ и имаме нужда от момичета, които да са толкова красиви и толкова вълнуващи, та клиентите да изгарят от нетърпение да дойдат пак.

Попи беше декорирала къщата, като се беше опитала да не мисли за актовете, които щяха да се извършват в спалните, които станаха много привлекателни. Докато украсяваше прозорците с дантелени пердета, тя си мислеше за младежките си мечти за истинска любов и за клетви за вярност, за прекрасното чувство, което щеше да й напомня полет върху крилете на орел — или поне тя така си представяше правенето на любов. А ето, че тук щеше да се продава секс във всичките му форми — нещо, за което тя нищо не знаеше. Надяваше се, че мъжете, които щяха да лежат в техните легла, ще бъдат добри и нежни. Като прокарваше ръка по чаршафите от черен сатен, за които Нета беше настоявала, тя се опита да си представи какво ли е да си в прегръдките на непознат, да продаваш тялото си за пари. И докато поставяше нощните лампи, чиито абажури бяха от червена коприна, тя наивно се надяваше, че някои от момичетата може би ще намерят щастие и любов тук.

Нета постави огромен бар в салона, който много приличаше на нейния любим бар в заведението на Виктор. Попи обаче настоя той да бъде от махагон. Подредиха бутилки на огледалните рафтове. Нямаше питие, което да не може да се намери тук. Имаше и колекция от скъпи вина и шампанско.

— Нашите клиенти никога не биха могли да си позволят никоя от тези бутилки — беше протестирала Нета, но Попи просто сложи голяма надценка и каза на Нета, че ако не могат да си го позволят, просто няма да стъпят никога вътре.

Попи искаше всичко да бъде много елегантно. Не искаше заведението да прилича на бордей, затова не разреши на Нета да сложи рисунки на голи пищни тела в салона. Нета обаче ги окачи в стаите. На бара поставиха огромна ваза със свежи цветя. Рафтовете в спалните Попи запълни с многобройните книги на Нета, макар Нета да й каза със смях, че мъжете няма да идват тук, за да четат. Попи купи дълбоки, удобни канапета и столове. Нае две камериерки — едната да почиства спалните след всеки клиент, а другата да приготвя и да сервира вкусни сандвичи, които да провокират апетита на клиентите. А когато Нета купи скъпо и елегантно бельо и каза, че момичетата ще го носят в салона, за да улесняват избора на мъжете, Попи беше скандализирана.

— Могат да го носят в спалните — каза тя, — но в салона ще бъдат модерно облечени млади дами.

И тя сама избра дрехите им. Момичетата изглеждаха също толкова привлекателни в копринени рокли, колкото и полуголи — в неглижетата си.

— По този начин ще се чувстват като хубави момичета, а не като курви — каза тя остро на Нета. — А това ще промени отношението и на мъжете, ще видиш.

В нощта, когато отвориха за първи път, те нервно зачакаха първите си клиенти. Нета застана зад бара, а момичетата, извънредно елегантни, отпиваха шампанско и се опитваха да изглеждат нехайни. Попи носеше скромна рокля от сиво кадифе. Косата й беше прибрана и откриваше младото й негримирано лице. Тя се питаше непрекъснато как трябва да разговаря с клиентите и се молеше да не се изчерви.

И ето, че първият джентълмен влезе, втренчи изненадано поглед в младата и елегантно облечена „мадам“, после бързо свали шапката си и й се поклони. Последва го друг клиент, после още един и още един. Скоро Попи беше толкова заета, че нямаше време нито да проявява нервност, нито да се тревожи за онова, което ставаше горе. Нета се грижеше за бара и уреждаше срещите в салона, а Попи приемаше гостите в залата, осведомяваше се любезно за здравето им, говореше с тях за времето и приемаше парите им — в аванс.

Скоро мълвата за заведението на Попи се разнесе. Носеше се също така и славата му на странна комбинация от наивитет, находчивост и умение, за противоречието между скромната зала с дантелени пердета и добре заредения бар, за красивите и умни момичета, които приличаха на девойки от колеж, за благовъзпитана „мадам“, която посрещаше гостите в залата. За по-малко от шест месеца заведението на Попи се превърна в добре известна на всички тайна в Марсилия. То беше като изключително скъп клуб, към който всеки мъж искаше да се числи. Но само тези, които Попи удостоеше с благоволението си, можеха да влязат вътре.

И докато тя придобиваше увереност, хората все повече и повече се чудеха коя ли и каква ли е всъщност красивата Попи. Нямаше съмнение, че е много млада, но никой не знаеше точната й възраст. Беше ясно, че не е французойка. Някои твърдяха, че е американка, но тъй като френският й беше безупречен и нямаше никакъв акцент, беше трудно да се каже. Беше ясно, че е образована и добре възпитана — истинска дама, — но никой нищо не знаеше за произхода й. Тя беше върховно изкушение за всички с червената си коса, невинните сини очи, млечнобялата си кожа и дългите си стройни крака. Беше още по-желана, защото беше единствената недостъпна жена в къща, пълна с достъпни момичета. Но тя беше дала ясно да се разбере, че ако някой се осмели да й предложи такова нещо, повече няма да стъпи в заведението й. И все пак, комбинацията от благовъзпитана „мадам“ и красиво младо момиче караше не един мъж да опитва късмета си.

— Никога ли не се изкушаваш? — попита я любопитно Нета един ден. — Цял живот ли ще останеш девствена?

— Може би — отговаряше Попи неопределено, но устните й бяха стиснати решително.

Нета имаше спалня на втория етаж с огромно легло, обградено от сини завеси. Стаята на Попи беше на приземния етаж. Нейното легло беше обикновено, дървено, покрито с кадифе в гълъбово синьо. Имаше също така шкаф и удобен стол. Тежките завеси бяха от същото гълъбово синьо кадифе като кувертюрата на леглото, а подът беше застлан с рогозка от Исфахан, която беше купила от един антикварен магазин. Лампите бяха покрити с абажури от мека розова коприна, а Лучо имаше нова пръчка — не от злато, а от дъбово дърво, изработена от дърводелец. Докато Попи работеше, папагалът си стоеше на пръчката и приемаше възхищението и почестите на посетителите, но с едно око наблюдаваше тревожно стопанката си. Ако тя излезеше от стаята, той литваше след нея и започваше да вика: „Попи сага, Попи cherie, Попи darling.“ В края на първата година Нета и Попи решиха да направят равносметка. Попи ръководеше къщата с желязна ръка в кадифена ръкавица и бизнесът процъфтяваше. Вече живееха добре, по-добре, отколкото Нета беше очаквала. Тя вече не се питаше как ли ще се нахрани на другия ден, момичетата също се чувстваха сигурни.

— Така че, какво не е наред? — попита тя, като видя сведеното надолу лице на Попи. — Все още ли мислиш за онова копеле от миналото ти? Или пък за Грег? — Попи беше втренчила поглед в чашата си с шампанско и нищо не казваше. — Време е да забравиш всичко — каза Нета. — Сега това е твоят живот, Попи, това е реалността. Трябва да се опиташ да се радваш на живота. — И като въздъхна театрално, тя се върна на мястото си зад бара.

Попи отпи от шампанското си, заглуши болезнените спомени и се замисли за бъдещето. Сега поне имаше нещо като бъдеще. И все пак, още не беше доволна. Заведението им осигуряваше прехрана, но никога нямаше да им донесе състояние. А като не можеше да има любов в живота си, тя искаше да бъде богата. Погали с пръсти огърлицата — „перлите на курвата“, които все така носеше около врата си, но вече открито, без да ги крие под блузата. Вече беше решила. Ако съдбата й беше отредила да бъде „мадам“, то тя искаше да бъде най-богатата „мадам“ в цяла Франция.