Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (20)

Глава 20

1898, Италия

Леля Мелъди Абрего беше извънредно доволна, когато Розалия я помоли да придружи двете й момичета в Европа. Беше чула историята на Попи и съчувстваше от сърце на бедното дете. Разбира се, Попи не беше дете в този смисъл на думата. Тя беше вече млада жена, и при това много привлекателна — по свой собствен, доста странен начин. Не можеше да се сравнява с Ейнджъл, но пък Ейнджъл беше ненадмината красавица. Леля Мелъди можеше само да се надява, че порочните французи и романтичните италианци няма да ги преследват.

Тя и Грег помогнаха на двете развълнувани момичета да прекосят гарата на Сан Франциско и да се качат на влака. Леля Мелъди намести по-здраво сламената си шапка на вдигнатата си нагоре бяла коса, оправи вълненото си сако и отпусна вързалките на новите си обувки. Краката й винаги се подуваха, а сега, когато навърши шейсет години и доста напълня, те бяха слабото й място. Нямаше търпение да се настани в запазеното за тях купе и да събуе обувките си. Надяваше се, че момичетата няма да искат непрекъснато да се разхождат в Париж и че ще се държат безупречно навсякъде. Не очакваше Ейнджъл да й създава проблеми, но Попи беше непредсказуема.

Розалия й беше казала, че каквото и да е направила Попи, направила го е непредумишлено и дори без да осъзнава действията си. Просто била уплашена, шокирана от появата на Джеб. Беше казала още, че душевните рани, нанесени й в детството, никога няма да зараснат. Били благодарни на бога, че никой няма да може да нарече Попи „убийца“ (леля Мелъди се сви при произнасянето на думата), защото Джеб е оцелял. Раните от ножа заздравели, но докторите казали, че черният му дроб е толкова увреден от алкохола, че дълго време ще има нужда от непрекъснати грижи. Ник настоял да плати всички медицински разноски. Освен това внесъл пари на сметка, от която всеки месец да бъде привеждана сума на Джеб до края на живота му, но при условие, че ще стои далеч от Попи и ранчото Санта Витория.

Ник имал работа в друг град, когато „инцидентът“ се случил, затова Грег се отзовал на телефонното обаждане на ужасената мис Хендерсън. Той разказал, че тя затворила двете момичета в кабинета си и им забранила да разговарят с когото и да било. Дрехите им били вече опаковани и куфарите стояли долу в преддверието, когато той пристигнал. Останалите момичета надничали от салона с надеждата да видят известната Попи, преди тя да изчезне завинаги.

Мис Хендерсън, мрачна и с бяло като тебешир лице, уплашена да не загуби постигнатото в Академията, била принудена да съобщи за случилото се на един от най-видните граждани на Сан Франциско, чиято дъщеря имала привилегията да учи в Академията. Той веднага разбрал какви са страховете й и уредил да приемат Джеб в частна клиника. Погрижил се да няма разпитвания от страна на полицията.

Мис Хендерсън отворила вратата на кабинета.

— Брат ти е тук, Ейнджъл — казала студено. — Вече му обясних, че няма нужда и ти да чакаш тук с… с това момиче, но че ти самата си настояла.

— О, Грег — прошепнала Ейнджъл и прегърнала брат си, — ужасно е, ужасно е… Толкова съм уплашена. Само я погледни… Не мога да я накарам да ми говори, нито дори да се помръдне…

Попи се била свила на един от тапицираните с кожа столове, коленете й били притиснати до гърдите, а лицето — скрито в дланите й.

— Дойдох да ви отведа у дома — казал Грег и я погалил успокоително по главата. — Всичко ще се оправи сега, ще видите. Хайде, Попи, погледни ме… Говори ми.

Тя помръднала леко ръката си и го погледнала. В очите й нямало сълзи, а само много, много отчаяние.

— Никога вече няма да мога да се върна у дома — прошепнала тя. — Нима не разбираш, Грег? Те мислят, че съм се опитала да убия баща си!

— Слава на бога, че твоят ужасен баща е още жив — казала остро мис Хендерсън. — И че заради теб, отвратително момиче, ние всички не се озовахме в затвора.

Ейнджъл се обърнала гневно към нея.

— Млъкни, нещастнице! — извикала тя. — Не знаеш нищо за ситуацията. Вината не е на Попи!

— Вината не била нейна. Нима някой друг наръга Джеб Малъри? Това ли се опитваш да ми кажеш? Страхувам се, че имаше прекалено много свидетели, за да прекарате тази лъжа.

— Това не е лъжа! — извикала Ейнджъл, изпълнена с отчаяние. — О, вие просто не разбирате!

— Попи — казал Грег нежно, — баща ти не е мъртъв. Но ти обещавам, че той никога вече няма да те безпокои. Този път ще се погрижим за това. Той е вън от живота ти, завинаги. — Съвсем лесно, той я взел на ръце и казал: — А сега ще ви заведа у дома. Семейството ви ви чака. Ние имаме нужда от теб, Попи, а и ти имаш нужда от нас.

В кафявите очи на Грег имало нещо повече от съчувствие. Той бил влюбен в нея, откакто се помнел. Чакал я да порасне, надявал се, че когато навърши осемнайсет и се върне от Академията, тя ще започне да изпитва към него чувства, различни от сестринската привързаност. Искал тя да го гледа с очите на влюбена жена.

Останалите момичета надавали удивени възклицания, когато я изнесъл от сградата с лице, притиснато в гърдите му.

— Довиждане, Ейнджъл! — извикали някои от тях, а други, по-смели, добавили: — Довиждане, Попи! Желаем ви късмет!

През следващите месеци Грег и Попи станали неразделни. Тя не се отделяла от него. Като че ли той бил единственото, което я вдъхновявало да живее. Разказвала му всички болезнени тайни от детството си, как била влачена от град в град, от хотел в хотел, винаги сама. Разказала му как накрая все се озовавала в детския дом. Разказала му и за кошмарите, които имала през всички тези години, как се страхувала, че Джеб ще се завърне и ще я отведе. И колко шокирана и уплашена била, когато го видяла да влиза през вратата. Признала, че не помнела как е хвърлила ножа. Искала просто да избяга, не можела да си представи, че той ще я докосне. Намразила дори себе си за това, че прилича на него.

— Ти си тази, която е наранена, Попи — уверявал я Грег нежно. — Но сега всичко свърши. Никога вече няма да го видиш. Обещавам ти, ще направя така, че един ден да забравиш миналото. Ще бъдеш толкова щастлива, като че ли нищо от това не се е случвало.

Като се разхождали в градината през онази нощ, когато майка му им казала за предстоящото пътуване в Европа, той бил изпълнен с лоши предчувствия.

— Няма да те има цели шест месеца — казал той разтревожено. — Не искам да ме забравиш. Знаеш поговорката, нали? Далеко от очите, далеко от сърцето.

— Как бих могла да те забравя? — попитала тя и го погледнала озадачено. — Обзалагам се, че с Ейнджъл през цялото време ще говорим за теб. Иска ми се и ти да дойдеш с нас.

— Не е само това… Е, не искам да се влюбиш в някой друг, Попи — казал той. — Искам да си влюбена в мен.

Тя погледнала познатото красиво лице, но като че ли не можела да проумее смисъла на думите му.

— Но как можеш да говориш така? Ти си мой брат.

— Но аз не съм твой брат, Попи! — извикал той и стиснал силно ръцете й. — Нима не виждаш? Аз съм Грег Констант, а ти си Попи Малъри. Аз те обичам.

— А ти нима не разбираш — казала тихо Попи с мъка в очите, — че аз винаги съм искала да бъдеш точно това — мой брат.

И избягала обратно в къщата. Вятърът развявал червената й коса, а на него се струвало, че нямала търпение да избяга от него.

След случката тя започнала да го избягва. Не се отделила от Ейнджъл, докато не станало време да заминат. Грег настоял да ги придружи до Сан Франциско и да ги настани във влака.

 

 

Огромният парен локомотив започна да пуфти тежко и силно. Кондукторът тръгна по коридора и започна да затваря вратите на купетата. Ейнджъл целуна Грег за довиждане, избърса сълзите си и се качи във влака. Той се усмихна, когато очите на Попи най-после срещнаха неговите.

— Моля те, нека се разделим като приятели — каза той. — Та аз само казах, че те обичам.

— Знам. — Тя сведе очи към земята — Съжалявам, Грег. Просто никога не съм мислила, че… Не бях разбрала…

— Само ми обещай, че ще мислиш за мен — помоли я той. — Не ме отписвай, Попи, моля те…

Когато леля Мелъди й извика повторно да побърза, очите му задържаха нейните за миг. Той я целуна бързо по бузата, а тя се обърна и се качи във влака.

— Довиждане! — викаха те, навели се от прозорците. Влакът потегли. — Довиждане. Ще пишем.

— Грег! — извика Попи през мъглата от пара. — Грег, обещавам…

 

 

Париж беше точно такъв, какъвто Попи си го представяше. Майското небе беше безоблачно и яркосиньо, кестените бяха цъфнали, пролетното слънце осветяваше масите в кафенетата. Малко замаяни от многото чудеса, те разгледаха Лувъра. Най-много ги удиви картината „Мона Лиза“.

— Водете си бележки, момичета — каза им леля Мелъди, седнала на една от мраморните пейки. Разхлаби връзките на обувките си и започна да си вее с пътеводителя. — Баща ви ще иска да види какво сте научили.

Седяха във вдъхващия страхопочитание неф на катедралата Нотр Дам и слушаха извисяващите се към небето църковни химни, изпълнявани от момчешкия хор. Разхождаха се бавно и с удоволствие пред магазините, където се продаваха вкусни шоколади и сметанови пасти и странни на вкус, но много хубави сирена. Купуваха си дрънкулки от елегантните магазини, а когато решиха да си купят шапки, дълго се колебаха. Превърнаха пазаруването в истинско изкуство. Свикнаха да изпиват по чашка вино на вечеря. А леля Мелъди ги гледаше строго, въпреки че тя изпиваше по три, а понякога дори по четири чашки. След храната тя се оплакваше, че много й се спи, и казваше, че трябва да си лягат. И то когато Париж едва се пробуждаше!

Всеки ден се разхождаха, докато леля Мелъди не започнеше да моли за милост. Понякога и Ейнджъл признаваше, че е уморена, но Попи никога не се уморяваше. Градът кипеше, а тя изпитваше радостна възбуда, искаше всичко да види, всичко да докосне… да се увери, че е истинско, преди да изчезне като мираж.

Леля Мелъди отказа да ги заведе в Монпарнас. Каза, че мястото не е „подходящо“ за тях. Попи беше твърдо решена да разбере защо това е така. Един следобед, когато леля Мелъди беше здраво заспала след обилния обяд и дори Ейнджъл задрямваше над книгата си, Попи си облече сакото и отиде да види защо Монпарнас не е „подходящ“ за нея. Седна в едно кафене и започна с наслада да отпива от лимонадата си. Не обръщаше никакво внимание на смелите погледи на мъжете, които минаваха покрай нея. Питаше се какво лошо има в място, весело като това. Разходи се по красивите улици, надничаше любопитно над раменете на художниците, които се трудеха над картините си. Разходи се и пред малките мюзикхолове, чиито фасади не се виждаха от рекламни плакати и снимки на последните звезди. Един мъж я заговори, но тя го изгледа надменно. Той тихо каза: „Pardon, mademoiselle, je m’excuse…“ и бързо се отдалечи. Краката й като че ли сами вървяха по красивите мостове. Спираше се пред сергиите и гледаше с възхищение пресните плодове и зеленчуци. Гледаше лодките, на които се возеха цели семейства, понякога придружени и от кучетата си. Махаше с ръка на децата, които също й махаха в отговор и викаха: „Bonjour, ma’mzelle“.

Тя не говори с никого и се върна в хотела много преди леля Мелъди да се събуди, да надникне в стаята им и весело да каже:

— Е, момичета? Починахте ли си вече? Сигурна съм, че и вие като мен сте готови да отидете в театъра довечера.

Облякоха най-хубавите си рокли. В театъра решиха, че публиката е много по-интересна от пиесата на Молиер, която, естествено, беше представена на френски.

— Виждала ли си някога толкова много елегантни жени накуп? — прошепна Попи на Ейнджъл, докато двете разглеждаха публиката през оперните си монокли.

— Чувствам се като братовчедката, която е пристигнала от провинцията — отговори й, също шепнешком, Ейнджъл и погледна с горчивина роклята си. — Преди това си мислех, че не може да има по-красива рокля от тази, ушита от мисис Матюс.

— Ти изглеждаш точно така, както трябва да изглежда едно младо момиче — каза й одобрително леля Мелъди. — Роклите ти са извънредно подходящи за Санта Барбара.

Очите на Ейнджъл и Попи се срещнаха. В погледите и на двете имаше раздразнение.

— Но, лельо Мелъди, това тук не е Санта Барбара — изсъскаха те, — а Париж!

Половината нощ прекараха будни, за да напишат телеграма до Ник и Розалия — задача, която никак не беше лесна.

„Ако не искате дъщерите ви да бъдат известни като провинциални патки, на които ужасно им липсва стил, макар да са претоварени с култура, наложително е да посетите салона на мосю Уърт и да купите няколко рокли от последната парижка мода.“

Чакаха с нетърпение отговора, а когато той пристигна, започнаха да викат от радост.

„Можете да си купите по една рокля от салона на мосю Уърт, но не повече. Научихме, че роклите, които се продават в магазина на мадам Марсел на улица «Вадене», са също толкова хубави, но много по-евтини. Можете да си купите каквото поискате, стига леля Мелъди да каже, че одобрява.

С обич, мама и татко.“

Салонът на мосю Уърт беше ужасно изискан и много елегантен. Имаше високи огледала в позлатени рамки. Надменна продавачка им каза да седнат и двете седнаха на крайчеца на два стола с високи облегалки, като се чувстваха крайно неудобно. Леля Мелъди седеше помежду им и твърдеше, че трябва да почакат да се освободи шефът.

— Нахално парвеню! — започна да беснее леля Мелъди след петнайсет минути. — Това е непоносимо! — каза тя след половин час. Обърна се към продавачката и й каза, че ако мистър Уърт не ги приеме веднага, ще си тръгнат.

— О, лельо Мелъди, не! — извика Ейнджъл. — Не, моля те, трябва да останем…

— Лельо Мелъди, това е много важно — проплака Попи. Бяха така близо до парижките си рокли, не можеха да се лишат от тях сега.

— Мосю е с графиня Дьо Вини — отвърна надменно продавачката. — Тя поръчва гардероба си за есента.

— За есента! — възкликна Ейнджъл, изумена. — Боже мили, но още е месец април!

— В Париж, мадмоазел, поръчваме гардероба си един сезон напред. Княгинята вече си взе летните дрехи.

Големите двойни врати в далечния край на салона се отвориха изведнъж и едра жена с голяма шапка, украсена с изкуствени рози, влезе в салона. По петите почтително я следваше мосю Уърт.

— Запомнете, Уърт — говореше тя със заповеднически тон, — всичко ми трябва навреме за пътуването ми до Русия през октомври. И обърнете специално внимание на самурените кожи. Все пак, нали не искаме руснаците — които наистина разбират от кожи — да кажат, че мосю Уърт е човек втора ръка?

Злобният й смях се понесе из салона. Тя се спря, приближи лорнета до очите си и се загледа в Ейнджъл и Попи.

— Кои са тези — попита тя продавачката на френски.

Жената сви пренебрежително рамене.

— Те са никои, княгиньо — отговори. — Просто американци, които са посетили Париж.

— Ah, les petites americaines! — Тя се приближи и впи поглед в тях, а леля Мелъди се размърда неудобно.

Тогава княгинята каза нещо, но толкова бързо, че не го разбраха, а продавачката се засмя. Като извика на помощ всичките си познания по френски, Попи реши, че е успяла да преведе думите на княгинята, и я погледна, силно изненадана. „Те са очарователни, беше казала тя, а контрастът е наистина великолепен. Русата е като роза, която цъфти по Коледа — бледа, рядка и екзотична. Мъжете ще пожелаят да я закрилят, те ще и се възхищават, за тях тя ще бъде истинско съкровище. А другата — огнената — тя е като узряла череша в лятна градина. Мъжете ще искат да я откраднат от дървото и да я погълнат. И дори да оближат сока, който е потекъл по пръстите им!“

— Какво казва тя? — попита ядосано леля Мелъди. — Попи, ти говориш френски, какво казва тя?

Попи сведе очи към пода и започна да изучава прашните си обувки. Изчерви се от неудобство.

— Аз… Не съм сигурна, лельо Мелъди — прошепна тя.

Като се засмя още веднъж, хем весело, хем злобно, княгинята излезе величествено от салона, а след нея остана ароматът на момина сълза. Попи беше разбрала всички думи, излезли от устата на княгинята, но не беше сигурна дали е разбрала смисъла им. Усещаше обаче, че не бива да ги предава на леля Мелъди.

Продавачката ги въведе в по-малък салон, покрит с огледала, и гневно загледа как, без да каже нито дума, мосюто огледа първо Ейнджъл, а после — Попи. Плесна с ръце и при него дойдоха петима асистенти.

— За малката донесете синия шифон, плата с цвета на сапфира — извика той и посочи Ейнджъл. — А за другата… — В очите му блесна весела искрица, когато погледна Попи. — За черешката, по-студен цвят, за да охлади цвета на косата й. Може би сатена с цвят на мъх… Ах, не, тя е прекалено млада. Да, сетих се… гълъбовосиньото кадифе. Oui, c’est parfait!

Попи отново се изчерви от смущение, а леля Мелъди високо и недоволно каза:

— Какви ужасни маниери, а и нито един от тях не говори английски!

— Мадам — обърна се мосю Уърт към нея на перфектен английски, — баща ми беше англичанин.

— Ами тогава защо не го казахте по-рано — извика още по-раздразнено леля Мелъди. — Накарахте ни да чакаме прекалено дълго, затова е по-добре чакането да си струва, млади човече.

— Има хора — каза мосю Уърт, като започна да развива топа от син сатен, който сякаш нямаше край, — които с радост биха чакали с години, за да влязат в салона ми. Всички познават роклите, ушити в моето ателие. Моите дрехи придават характер и привлекателност дори на най-невзрачните млади дами.

Той сръчно обви плата около тялото на Ейнджъл, забиваше топлийките и наместваше плата, опитваше първо по един начин, после по друг, а накрая извика още един помощник, който да вземе мерките на Ейнджъл.

— Както отбеляза и княгинята — каза той на леля Мелъди, — и двете ви момичета са очарователни. Русото притежава студена красота, а червенокосото — огнен чар. Но в моите рокли ще изглеждат направо сензационно.

— Ммм — изсумтя тя, като не беше сигурна какво означават думите му. Виждаше, че казва самата истина поне що се отнася до Ейнджъл. Синьото правеше чудеса с млечнобялата й кожа и розови страни; очите й изглеждаха още по-дълбоки. Да, и Попи вече изглеждаше сензационно. Коприненото кадифе, толкова фино, че обвиваше тялото й като водопад, прилепваше като гълъбови пера до високите й гърди и тънката й талия, а кожата й с цвят на праскова изглеждаше като алабастър. — Е — изсумтя тя надменно, — поне си разбирате от занаята, мосю Уърт. А вие, момичета, ще бъдете моите украшения и ще ми правите чест с външния си вид.