Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (18)

Глава 18

1887

Татко беше казал, че ще пътешестват, и Попи беше започнала да мечтае за Монте Карло, но не, пътуването никак не приличаше на предишните. Този път наеха най-малката каюта на ферибота за Сан Франциско, която се намираше в най-ниската част на кораба и вълните биеха в стената. Тя никак не се чувстваше добре. Плачеше, но татко просто си седеше на койката и пиеше ирландско уиски от сребърна манерка. Когато заспа, започна силно да хърка.

Слязоха на брега в Сан Франциско на несигурните си нозе. Когато, изпълнена с надежда, тя го попита дали ще си отидат у дома, в къщата на Руския хълм, Джеб мълчаливо я хвана за ръката и я качи на омнибуса, който щеше да ги закара до гара Юниън Скуеър. Попи го засипа с въпроси, но той ядосано й извика да мълчи и тя се сви в ъгъла.

Този път не наеха купета апартаменти във влака до Чикаго, а само две места в най-евтиния вагон. Когато Попи се оплака, че е гладна, Джеб й купи два сандвича и ябълка от мъжа, който вървеше с една табла по коридора. Най-после Попи заспа, положила глава на ръката на татко, стиснала здраво ръкава на сакото му. И отново сънува, че е заела мястото на Ейнджъл Констант върху гърба на черното й пони.

Когато се събуди, главата й почиваше на мекото палто на татко, но него го нямаше. Паниката отново се сви на топка в стомаха й. Помисли, че татко отново е забравил за нея и си е отишъл завинаги.

— Къде е татко? — попита тя тъмнокосата жена, която я гледаше неодобрително как разтрива с юмручета сънените си очи.

— Ако съдя по миризмата, която се носи от него, в бара! — отговори остро жената. — Не знам какво си мисли, че прави този човек, като оставя малкото си момиченце само, докато той се налива до безсъзнание.

Попи я погледна разтревожено, смъкна се от седалката и мина покрай нея.

— Татко не е пиян — отговори тя, вече на безопасно разстояние, застанала до вратата. — И не ме е изоставил! Той е най-добрият татко на света! — И побягна по коридора, далеч от острия език на жената и гнева, който сигурно беше предизвикала с нахалния си отговор.

Спря се, за да попита в коя посока е барът, при един сивокос мъж, който се засмя гръмогласно, като чу въпроса й. После продължи да върви, като едва не падна при един неочакван, по-остър завой. Когато най-после откри бара, разбра защо на татко толкова много му харесва там. Да, тук беше много по-весело, отколкото в мрачното купе при намръщената недоволна лелка, облечена в черно. Силните лампи хвърляха светлина върху стените, облицовани с дърво и червен плат, а по рафтовете проблясваха безкрайни редици бутилки и чаши. Попи се спря до вратата и затърси с поглед татко сред многото зачервени лица, наредени пред бара от махагоново дърво. Позната й беше миризмата на уиски, бърбън и бира. Видя го. Беше седнал до една маса с още четирима мъже и държеше в ръцете си карти.

Без да забелязва учудените погледи на мъжете, тя си запробива път с лакти.

— Татко! — извика тя в настъпилата тишина. — Ето къде си бил! Помислих, че отново си ме забравил!

Партньорите на Джеб вдигнаха високо вежди и се усмихнаха, когато той я изгледа студено. Той остави картите си и тихо й каза:

— Разбира се, че не съм те изоставил, Попи. Старата дама в купето каза, че ще те наглежда.

— Тя не ми харесва — заяви високо Попи, а той я хвана за ръката и я поведе навън от бара. — Каза, че нямаш право да се напиваш и да ме оставяш сама.

Гръмогласният смях на много мъжки гърла ги последва в коридора. Джеб стисна силно ръката й, за да я успокои.

— Оу! — изпищя тя. — Заболя ме, татко!

— Имаш късмет, че не те сложих на коляното си и не те напердаших, момичето ми — сряза я остро той. Клекна, очите му се изравниха с нейните, и каза тихо, но толкова властно, та тръпки я побиха: — Никога повече не тръгвай след мен, Попи. Разбра ли? Никога повече не идвай след мен! — Гласът му трепереше. — Никога!

Хвана я за ръката и я завлече, мълчалива и трепереща, до купето, даде й ябълка и куклата и каза или да спи, или да гледа през прозореца, докато той се върне, което щяло да стане скоро. Но Попи вече го познаваше достатъчно добре, за да знае какво означава това скоро — а именно, че ще се върне при нея, когато приключи с работата, която върши в момента и която е по-важна за него от дъщеря му. А това можеше да означава дни, седмици, или дори месеци… А може би — никога.

 

 

Когато влакът спря в Чикаго, на Попи се стори, че настроението на татко се е подобрило. Той я заведе в центъра на града в елегантен хотел и тя с радост се затича из фоайето и коридорите, за да разгледа всичко. Изведнъж се почувства пак у дома във великолепието на брокатените завеси и тапицираните с кадифе столове. Но не успя да разгледа голяма част от града, защото татко нареди да донесат маса за карти в апартамента им. Дойдоха още няколко мъже и играта на покер започна, появиха се бутилки уиски, а тя спеше съвсем спокойно в средата на голямото медно легло.

През деня татко спеше, а Попи се забавляваше, като обикаляше хотела и си бъбреше с камериерките и келнерите. Главният портиер й каза, че в хотела често отсядат важни особи — звезди на операта и балета.

— Но аз ги познавам! — извика тя развълнувано и изреди имената на много от звездите, които имаха навик да се събират в къщата на Руския хълм.

— Наистина ги познаваш! — засмя се портиерът и заръча на едно от минаващите момчета да даде поничка на „умното червенокосо момиченце“.

Скоро Попи стана позната на работещите в много от елегантните хотели на Филаделфия, Питсбърг, Бостън и Ню Йорк и, разбира се, Чикаго. Но това ставаше само когато Джеб печелеше. Когато губеше, те гладуваха в окаяни къщи, където се даваха стаи под наем, разположени в квартали, където Джеб я носеше на ръце заради мръсотията, която покриваше улиците, а по тротоарите се разхождаха пияници. Беше свикнала да закусва мълчаливо със загорелите работници от строежите, които сядаха направо на тротоара, и докерите, които миришеха на пот. Научи се да държи езика си зад зъбите, когато някоя нахална хазайка питаше кога баща й ще плати наема.

Скоро схвана модела на техния живот. Когато татко печелеше, той беше весел и приятен и тя можеше да си поръчва каквото поиска на румсървиса. А когато парите им отново свършеха, трябваше да се приютяват в студени стаи по бедните пансиони в близост до гарата или доковете, където подовете бяха абсолютно голи и краката й замръзваха още със ставането сутрин и където беше истински щастлива, ако получеше по някой сандвич. Разхождаше се свободно из хотелите, но в пансионите татко й забраняваше да излиза от стаята, когато него го няма. Когато се отегчеше до смърт, тя се прокрадваше на площадката на стълбището и слушаше гласовете, които долитаха от другите стаи, често говорещи високо и изразяващи гняв, и дишаше миризмата на варено зеле, която й се струваше много странна. И разбра, че никога вече няма да види своето пони Спайдър.

Вече от няколко седмици бяха в един малък хотел в средата на нов за нея град, Сейнт Луис, и, както винаги, Джеб беше излязъл, за да търси игра на покер, а Попи беше останала в стаята и дъвчеше парче кейк. Очите й го последваха разтревожено до вратата, която той тръшна след себе си. Този хотел не й харесваше. Тук отсядаха пътуващи търговци, които имаха големи куфари, а коридорите миришеха на дезинфектанти. Мъжът на рецепцията имаше лоша настинка и подсмърчаше неодобрително всеки път, когато тя слезеше в голямата зала долу, за да си търси забавления. Всеки път й се караше и й заповядваше да се прибере в студената стая.

Но тази вечер в леглото й беше топло и тя стискаше в прегръдките си старата парцалена кукла. И отново сънуваше онзи сън за Ейнджъл Констант и нейното любящо семейство и красива къща.

На следващата сутрин се събуди рано, изми се и вчеса косата си. Надяваше се, че тази нощ татко е имал късмет и ще я заведе на закуска в кафенето, където можеше да си поръча любимите си палачинки с боровинков пълнеж и кленов сироп. Седна на леглото, залюля крака и си запя весела песничка, която беше научила от едно скитащо момче, което я пееше на своята маймунка. Чака, както й се стори, цяла вечност, но татко все още го нямаше. Разочарована, Попи погледна през мръсния сив прозорец към измитите от дъжда, сиви улици на сивия анонимен град.

Сутринта бавно премина в следобед, дъждът се обърна в сняг, а стомахът й закъркори от глад. Тя се облегна, отчаяна, на перваза на прозореца и се опита да изтрие тънкия слой лед, който вече го беше покрил. Когато се стъмни и вече нищо не можеше да види, тя се сгуши в леглото, за да се стопли, и се опита, много смело, да не заплаче. „Татко каза никога да не излизам да го търся“ — напомни си тя и подскочи при звука на собствения си глас в студената, тиха стая. Повтаряше си това изречение отново и отново през дългата, безсънна и ледена нощ. „Ще се върна скоро“, беше извикал татко, както обикновено, на излизане. И Попи беше сигурна, че той ще се върне.

Втория следобед стомахът й вече се беше свил на топка от страх и глад. Тя облече палтото си и се прокрадна по скърцащите, покрити с килим, стъпала, а после мина бързо покрай рецепцията, като се надяваше, че чиновникът няма да я забележи.

— Хей, ти! — извика й той остро. — Къде е баща ти? Кажи му, че дължи наема за две седмици и ако не получа парите до утре сутринта, ще ви изхвърля!

Попи се сви до стената ужасена. Ако татко не се върне довечера, те ще я изхвърлят на улицата и татко никога няма да я намери!

— Какво има — попита я чиновникът, вече малко по-любезно. — Вината не е твоя, дете. Имаш лош късмет, че баща ти е такъв, това е всичко.

— Не, не е — отвърна Попи и разтърсва глава дотогава, докато косата й се изплъзна от плитките, като в същото време тропаше ядосано с крака. — Татко е най-добрият на света, най — най-добрият! — А после избухна в плач — толкова силен, че всички врати по коридора се отвориха и гостите любопитно загледаха сцената. — Какво му става на това дете? — попита налята жена в строга черна рокля и огромна брошка във формата на камея на деколтето. — Защо се държи така лошо?

— Страхувам се, че не знам, мадам — отговори разтревожен чиновникът, — но не съм виждал баща й от два дни, а той дължи наема за две седмици. Струва ми се, че може да я е изоставил.

— Да я изостави. Ах, бедното дете. Веднага трябва да направим нещо за него. — И като се понесе величествено и авторитетно по дървеното стълбище, тя се вгледа в Попи, чието лице беше изцапано от сълзите, а дрехите й — в безпорядък. — Ще се обадя на служителите в социални грижи — реши тя. — Те имат домове за изоставени деца и аз ще се погрижа да й дадат стая, дори ако трябва да я заведа сама дотам!

Попи риташе, драскаше с нокти и се бореше, докато те се мъчеха да я напъхат в двуколката, където седеше служителят от социални грижи.

— Недейте! — пищеше тя. — Недейте! Татко няма да ме намери, ако ме заведете там!

— Да те намери — отговори й гневно служителят. — Разбира се, че няма да те намери! Той дори няма да те потърси!

Детският дом беше построен от сив гранит, имаше квадратна форма и се намираше в средата на покрита със сняг поляна, обградена от храсти. Под прозорците, на който нямаше завеси, растяха мрачни бурени и живи плетове. Попи си помисли, че това е най-сивата и най-грозната сграда, която е виждала през живота си. Групи от лошо облечени деца се свиваха до боядисаните в зелено стени и я гледаха. На изпитите им бледи лица беше изписана изненада, предизвикана от нейните писъци. Мъжът я подаде на една матрона в тъмносиня рокля и бяла престилка и каза:

— Тя е доста истерична. Баща й е пияница и комарджия. Не е платил сметката си в хотела, а нея оставил там.

— Неееее… — продължаваше да пищи Попи. — Не, това не е вярно! Той не е нито пияница, нито комарджия! Той ме обича! Татко никога няма да ме изостави, никога, никога, никога… — Но знаеше, че и преди го беше правил.

— Ела, дете — каза матроната енергично. — Трябва да те изкъпем и да те проверим за въшки, да ти дадем чисти дрехи и вечеря.

Попи нямаше представа, какво представляват въшките, но не искаше да вечеря, искаше само татко по-бързо да я намери. Сълзите й като че ли бяха пресъхнали, но слабото й телце се тресеше от ридания. Матроната я задърпа и тя неохотно я последва нагоре по стълбите.

Тя риташе и плюеше, докато проверяваха косата й за въшки, а после я потопиха в топла вода, която миришеше на дезинфектант. После я облякоха в същите сиви дрехи като другите деца и сплетоха непокорната й червена коса толкова здраво, че кожата на главата я заболя. Тъй като вече беше изтощена от борбата, тя се остави да я завлекат надолу по стълбите в една стая, където на редици пейки седяха деца и ядяха. Жената я накара да седне в края на една от масите и постави пред нея купа с мазна кафява яхния. Попи погледна първо яхнията, после множеството любопитни погледи, втренчени в нея. И повърна. През следващите дни тя беше прикована на легло от силна треска. На третия ден треската поутихна и й дадоха на няколко пъти малки порции овесена каша. Тя седеше в тясното легло и стискаше купата с омразната каша в ръце, когато чу раздвижване в коридора.

— Къде е тя — крещеше Джеб, силно ядосан. — Къде е дъщеря ми? Как сте се осмелили да ми я отнемете и да я доведете в това забравено и от бога място?

Като пусна купата с овесена каша на земята, Попи скочи от леглото и отвори вратата.

— Татко, о, татко! — извика тя радостно. — Казах им, че не си ме изоставил… Казах им, че ще дойдеш… Казах им, че съм момичето на татко и ти никога, никога, няма да ме изоставиш!

— Разбира се! Направили са ужасна грешка! — извика той, а ръцете й обвиха здраво врата му. — Самият аз бях малко неразположен няколко дни, иначе веднага щях да дойда тук. Всичко свърши вече, татковото момиче. — Той изгледа матроната, нейните помощнички и любопитните детски лица, които надничаха от стаите. — Никога повече не правете такива грешки! — изрева той и понесе Попи през вратата към каретата, която ги чакаше отвън. — Бих могъл да ви дам под съд, че сте причинили такава тревога на детето ми и че сте се опитали да лишите един баща от дъщеря му!

Но той, разбира се, нямаше да го направи, защото идваше от затвора, където беше прекарал няколко нощи за пиянство и предизвикване на безредици. Но Попи не можеше да знае това.

 

 

Джеб и Попи кръстосваха страната, отсядаха в малки и големи градове, но никога не се върнаха в Сейнт Луис. Мръсните индустриални предградия и околностите на гарите станаха позната гледка за тях, докато влакът ги отнасяше към поредния град. Към речника на Попи бяха добавени две нови думи, които бяха изненадващи за момиче на нейната възраст — бягство при пълнолуние.

Първия път, когато Джеб я събуди посред нощ и й каза да се облече, Попи реши, че това е вълнуваща нова игра. Той й каза да види колко тихо може да се прокрадне надолу по стълбите и да мине през залата. Като потисна кикота, надигащ се в гърлото й, Попи успя да излезе на улицата тихо като мишка. Те се смееха весело и високо, докато вървяха заедно по тъмните нощни улици и люлееха чантите в ръце, и Джеб й каза, че от нея ще излезе превъзходен обирджия, каквото и да означаваше това. Във всеки случай, звучеше вълнуващо — като нещо, което би искала да бъде.

Все по-рядко и по-рядко отсядаха в добри хотели, вече не й купуваха нови кукли и хубави рокли и след време на Попи й се искаше да не играят толкова често на играта „бягство при пълнолуние“. Студената зима не предразполагаше към измъкване посред нощ от топлото легло и вървене по безлюдните улици. Татко й казваше да не се тревожи, защото може би още следващата седмица ще могат да тръгнат към Монте Карло и слънчевата светлина и вилата на хълма.

Следващия път, когато татко не се върна. Попи беше толкова уплашена, че дори не можеше да плаче. Седеше и мрачно гледаше съдържателката на пансиона, която заяви, че ще я предаде на служителя от социални грижи. Този път тя се подчини на унижаващия я преглед, облече покорно колосаните сиви дрехи и вълнени чорапи. Но не отрони нито дума. Извръщаше глава, когато й задаваха въпроси. Стискаше зъби толкова здраво, че накрая те я заболяха. Този път татко отсъства цели две седмици и тя почти беше загубила надежда, че ще дойде за нея.

— Много трудно те намерих, момичето ми — каза и весело той, докато тя се притискаше трепереща в него.

Това се случи отново в Ню Йорк и Бостън. Попи започна да се страхува всеки път, когато татко излизаше. Започна да приема факта, че на всеки няколко седмици й се налага да посети някой от детските домове в страната, примиряваше се или без да каже дума, или бясно пищейки, и броеше дните и нощите до идването на татко. Той нито веднъж не й даде обяснение, защо не се беше върнал в хотела, къде е ходил и какво е правил.

Изведнъж нещата станаха по-добри. Беше лято и те бяха отново във Филаделфия, където бяха отседнали в най-добрия хотел. Джеб беше облечен в елегантни нови дрехи. Заведе Попи в магазина, където й избра две нови рокли и светлосиньо пардесю и най-красивите сини ботушки на света с червени копринени вързалки. По-късно тя се окъпа в голямата вана, чиито крака бяха във формата на лъвски лапи, подсуши се с огромната, бяла и много мека хавлия и седна щастлива пред огледалото, а татко започна да разресва дългата й червена коса, докато тя се спусна по гърба й на меки вълни.

Татко отиде в бръснарския салон на хотела, а тя седна в краката му и загледа как бръснарят поставя на лицето на татко горещи хавлии. Помисли си, че това сигурно е много болезнено. Гледаше очарована как мъжът прокарва дългия блестящ бръснач по лицето на татко, което става гладко и розово. Сложиха от ароматния одеколон за след бръснене и на нейната нежна шия и тя се почувства много щастлива.

После татко я изненада с думите, че днес е седмият й рожден ден и че ще я заведе да вечерят в най-хубавия ресторант в града. Попи се почувства много важна и много пораснала в новата си синя копринена рокля с френската дантелена якичка. Всички келнери се суетяха около нея, а татко каза, че може да си избере каквото пожелае. Донесоха на масата малка торта специално за нея със седем свещички и нейното име — Попи — написано със синьо върху бялата глазура. Тя си помисли, малко тъжно, че ако всичките таткови приятели бяха тук, щеше да бъде почти същото както в къщата на Руския хълм.

Когато Джеб я сложи в леглото и я зави, на нея ужасно много й се спеше.

— Ето така, момичето на татко — каза и той, когато тя положи глава на пухената възглавница и затвори блажено очи. — Ето ти и куклата. — И той й подаде старата парцалена кукла, а после я прегърна и я целуна. — Ще се върна веднага — извика й той от вратата и й изпрати въздушна целувка, а нейните очи вече се затваряха.

Минаха три дни, преди персоналът да разбере, че Попи е сама. Управителят беше много любезен с нея, даде й малка самостоятелна стая и се погрижи да й носят редовно храна. Грижи се за нея цяла седмица и едва тогава разбра, че Джеб няма да се върне. И извика служителя от социални грижи.

Този път Попи не плака, просто се сви мълчаливо в ъгъла на двуколката и зачака да пристигнат в поредния детски дом. Тя вече не се ядосваше на татко, беше само объркана и уплашена и много, много самотна.

В дома правеше каквото й кажат, подчиняваше се на правилата, без да задава въпроси. Очите й бяха непрекъснато сведени към пода, никога не поглеждаше към другите деца, към управителката или нейните помощнички. Броеше дните на френски, единствения език, на който беше учила числата, и чакаше татко да дойде за нея.

Минаха толкова седмици, че Попи не можеше да брои повече, защото не знаеше по-големите числа. Дните се превърнаха в сива забрава, тя започваше да свиква със студените мазни яхнии и уроците по четене, писане и смятане, от които я заболяваше главата. Тогава, една сутрин, тя се огледа в голямата и студена класна стая и разбра, че този път татко няма да се върне, че ще остане тук завинаги. Блъсна стола назад, после го вдигна и го запрати с всичка сила в пода, след което избяга от стаята, като през цялото време пронизително пищеше.

Управителката, мисис О’Дуайър, беше жена с добро сърце. Беше приела да се грижи за децата, защото знаеше, че завинаги ще си остане стара мома и следователно няма да има свои рожби. Обичаше своите питомци, беше предана на работата и беше водила дълги и тежки битки с властите, за да улеснят и подобрят живота им. Когато Попи, със зачервено лице и цялата трепереща, беше заведена при нея от ядосаната учителка, тя й каза да седне и да се успокои и едва тогава я запита какво се е случило.

— Не искам да стоя тук! — каза Попи и я погледна гневно.

— Бедното ми дете! — каза нежно управителката. — Никой не иска да стои тук. Но това е единственият дом, който сирачетата и изоставените деца имат. Това е дом за бездомните, мила.

— Но аз не съм бездомна! — извика високо Попи. — Аз живея в къщата Малъри в ранчото Санта Витория, което е на татко. То е в Санта Барбара. Може би татко е там сега…

Управителката я изгледа скептично над очилата със златни рамки, но лицето на детето й подсказваше, че то говори истината.

— Това сигурно е било преди много време, Попи — реши тя. — А ние сме много далеч от Калифорния.

Челото на Попи се набръчка от отчаяние. Опита се да си представи татко в къщата Малъри, но не успя. Управителката беше права. После си спомни очарователната сцена, на която стана свидетелка пред къщата на Ник Констант, спомни си колко мило разговаря той с нея в магазина, и лицето й се озари от надежда.

— Ник Констант ще знае къде е татко — извика тя нетърпеливо. — Той е мой приятел. Той знае, че не съм бездомно дете. Моля ви, о, моля ви, само го попитайте! Не може ли поне да му кажете къде съм?

Тя нямаше представа, дали Ник ще й помогне, но той беше единствената й връзка с външния свят и татко. Той беше толкова едър и силен, здрав като камък, и беше единствената й надежда.

— Ще видим, милата ми — каза нежно управителката, като я накара да последва учителката. — Ще видим.

Но Попи беше чувала тези думи толкова често. Знаеше, че те нищо не означават.

 

 

Тази нощ мисис О’Дуайър не можа да заспи. Пребледнялото лице на детето и искрящите му сини очи не излизаха от съзнанието й. Тя отново и отново чуваше думите на Попи: „Но аз не съм бездомна. Ник Констант е мои приятел“.

Следващата сутрин тя отиде до телефона в кабинета си, който използваше много рядко. Вдигна слушалката и поръча разговор със Санта Барбара. След дълго чакане я свързаха с къщата на семейство Констант и тя води разговор с очарователна жена, която каза, че се казва Розалия Констант. Седмица по-късно казаха на Попи да измие ръцете и лицето си, да вчеше косата си и да я сплете на плитки и да слезе в кабинета на управителката точно в дванайсет часа. Като се питаше какво ли е сбъркала този път, тя почука на вратата точно в определения час.

На лицето й се изписа силна изненада, когато видя вътре Ник и Розалия Констант, които й приличаха на богове, слезли от Олимп, за да й помогнат.

— Всичко е наред, Попи — каза Ник тихо. — Щете вземем у дома с нас. Никога няма да се върнеш тук.

Лицето на Попи се сгърчи и тя започна усилено да търка очи с юмручета, за да не заплаче. Сълзите не бяха сълзи на облекчение заради това, че е спасена от детския дом. Не бяха и сълзи на радост, че сънят й най-после ще се сбъдне и тя ще заживее със семейство Констант. Плачеше, защото вече не беше момичето на татко. Детството й беше принесено в жертва на неговите прищевки и на обръщането на късмета при играта на карти. Тя не искаше дори да го види вече. Никога.