Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (44)

Глава 44

1907, Париж

Грег Констант беше на път да приключи поредната си екскурзия до Европа и безплодните си посещения на посолства, консулства и полициите в Рим, Венеция и Флоренция. Много безполезни напразни седмици беше пропилял в разходки, без да види красотата на древните градове, непрекъснато търсейки едно така мило лице в тълпите. У него все още беше жива надеждата, че може да се случи чудо и да види Попи. Толкова много пъти беше зърнал червени коси и профили, които го бяха подвеждали. Толкова много пъти сърцето му се беше разтуптявало само за да се укроти отново, когато момичето се обърне и го изгледа подозрително.

— Не знам защо продължаваш да се надяваш — беше му казала уморено Ейнджъл. — Попи е решила да изчезне и е време да го приемеш.

— Никога няма да го приема. Поне докато не разбера защо — отговори той упорито. — Попи не може просто да „изчезне“. Нещо трябва да й се е случило.

Сега той беше в един бар в Париж. Пиеше сам и се тревожеше за Ейнджъл. Беше очевидно, че сестра му не е щастлива с Фелипе, въпреки че правеше всичко възможно да го скрие. На него му се струваше, че Фелипе става все по-арогантен и по-противен с всяка изминала година, че се отнася с Ейнджъл като със своя красива вещ, а не като със съпруга, макар Фелипе да се опитваше да сдържа острия си език, когато Грег беше наоколо.

— Това е, защото се страхува от теб — беше му казала Ейнджъл с уморена усмивка. — Той знае къде е интересът му, а ти и татко държите кесията с парите.

— Все още ли го обичаш — беше я попитал ядосано той, готов веднага да я вземе със себе си в Калифорния.

— Понякога се питам дали наистина съм го обичала — беше отговорила Ейнджъл тъжно. — Но не мога да го напусна, Грег. Заради децата.

Той виждаше как лицето на Ейнджъл се озарява, когато двете момичета са наблизо. А сега тя имаше и двегодишния Александър, най-милото нещо на света за нея. Децата бяха единственият лъч светлина в самотния живот, който Фелипе й беше наложил. Сега Ейнджъл беше стройна и елегантна жена, с права коса и измъчени очи, винаги безупречно облечена. Но, макар че беше само на двайсет и седем години, изглеждаше така, че можеше да бъде на всяка възраст. Беше загубила младежкия си дух, радостта и жизнеността си. Животът не беше вече „забавен“ за Ейнджъл.

Близначките бяха на осем години. Мария-Кристина беше жизнено дете с блестящи тъмносини очи, а Елена беше със златноруса коса и зелените като мъх очи на Фелипе. Мария-Кристина беше прекрасна и жива, а Елена беше по-тиха и по-затворена. А малкият Александър беше чувствително момченце, което страдаше под игото на деспотичния си баща.

При едно от посещенията си във вила Д’Оро, Грег беше забелязал, че Елена се държи странно. Отначало си помисли, че е своенравна и непослушна, защото не отговаряше на въпросите му, но Елена беше учтиво и добре възпитано дете и никога не би пренебрегнала възрастен.

— Изненадана съм, че не си забелязал — каза му тъжно Ейнджъл, когато той я попита. — Много е просто Елена е глуха.

— Глуха — извика той, ужасен — Но защо? Как?

— Забелязах още когато момиченцата бяха на няколко месеца. Това беше единствената разлика между тях, разбираш ли?

— Но сигурно може да се направи нещо! Все пак, тя е още дете!

— Ако можеше, мислиш ли, че не бих го направила — отговори с горчивина Ейнджъл. — Заведох я при най-добрите специалисти в Рим, Милано, Париж и Лондон. Всички лекари ми казват едно и също. Някакво изкривяване на костта, което причинява натиск. Когато навърши двайсет години Елена ще бъде напълно глуха. Крия го от всички. Освен от Фелипе, разбира се. Не искам никой да разбере. Винаги съм край нея, за да й помагам. Отговарям на въпросите, които тя не е чула. Обръщам я с лице към децата и ги моля да повторят въпроса си по-ясно… Просто не мога да понеса мисълта, че някой може да узнае.

— Ами когато порасне?

— Никой никога няма да я нарани! — извика Ейнджъл разпалено. — Ще живее тук, където всички я обичат, заобиколена от тези красиви градини. Ще й наема учители, така че да се научи да чете по устните. Ще се опитаме да запазим гласа й, та тя да продължава да говори, както обикновено… Ще стане, ще видиш, че ще стане!

Като че ли оттогава, а това беше преди девет години, помисли си Грег с горчивина сега, нещата се бяха объркали ужасно. Дори ранчото Санта Витория не беше вече същото.

— Грег Констант? Ти си, нали?

Грег смръщи вежди, озадачен. Като че ли не познаваше мъжа, който стоеше пред него.

— Чарлс Джеймс Хамънд III, завършил Харвард през 1895. Ах, ти, дърто копеле, нима не ме позна? След като двамата обикаляхме цял Бостън заедно? Дори се бяхме напили здравата два пъти, не, три пъти! Какво правиш съвсем сам в Париж? Чакаш някоя дама, обзалагам се.

Чарли Хамънд се настани срещу Грег и нареди на келнера да донесе още питиета. Беше висок и приятен трийсет и три годишен мъж, с буйна кестенява коса и топли кафяви очи и се чувстваше като у дома си в бара.

— Това е моето любимо заведение — каза той и се огледа, за да види кой е там тази вечер. — И винаги първо тук идвам, когато дойда в Париж. Винаги можеш да бъдеш сигурен, че ще видиш някои познат тук. Само че не очаквах това да бъдеш ти, Грег. Не сме се виждали от колежа… Десет години, нали? Доста неща ми се случиха оттогава, а и на теб, сигурно. Реших да се отдам на банковото дело. Помниш ли?

— Разбира се — отговори Грег и се усмихна. — Семейната банка във Филаделфия. В колежа ти непрекъснато се кълнеше, че няма да се включиш в семейния бизнес, а ще строиш и продаваш кораби. Ако си спомням правилно.

Чарлс се усмихна и пресуши чашата си с уиски на един дъх.

— Е, знаеш как става… Трудно е да се избяга от влиянието на семейството. Но все пак строя кораби. И ги продавам. В свободното си време. А ти сигурно си собственик на ранчо. Винаги си искал да бъдеш такъв, нали?

— Да — отговори Грег. — Не съм се променил.

— Тогава какво, по дяволите, прави един калифорнийски фермер съвсем сам в Париж? Не можеш да ме излъжеш, че си дошъл да купиш овце или говеда.

— Посетих сестра си във Венеция. Винаги минавам през Париж на връщане.

— А-ха, Париж — градът на греха — възкликна щастливо Чарлс. — Обзалагам се, че в ранчото търпеливо те чака красивата ти съпруга и че вече имаш три или четири деца — също като мен. Но това не може да попречи на мъжа да си прекара весело в Париж, нали? И знаеш ли какво ще ти кажа, Грег? Аз знам най-доброто място, където можем да се повеселим. Викат му „Номер шестнайсет“. Намира се на улица „Дьо Арбре“ и е ненадминато в чувствените наслади. Какво ще кажеш да отидем да вечеряме там и да видим що за заведение е това. Малко веселие, вино, жени и песни, а?

— Благодаря, Чарли — отговори Грег студено, — но не съм в настроение да ходя по публични домове.

— Публичен дом? Господи, човече, как ти се извъртя езикът? Това не е публичен дом! Всъщност ще ти са необходими двама спонсори и банкова гаранция, за да влезеш в „Номер шестнайсет“. Той е много изискан и скъп мъжки клуб, а ресторантът му съперничи на този на Максим. А момичетата са най-елегантните на света, най-красивите и надарените! Е? Как би могъл да откажеш на такова предложен не? Също така чух, че „мадам“ е по-великолепна от всичките си момичета, но никой не може дори да я доближи. Говорят, че още никой не е минал през вратата на нейната спалня! — Той се усмихна. Двамата излязоха от бара и спряха такси. — Кой знае — каза Чарли, — с нашия чар, Грег, може и да имаме щастие!

 

 

Напоследък имаше дни, в които Симон Лалаж не можеше да понася компанията на „модерен“ Париж. Тя беше част от него в продължение на двайсет и пет години, а сега беше станала прекалено богата, прекалено обичаща удобствата и прекалено стара и не можеше вече непрекъснато да полага усилия да бъде очарователна и добра събеседница. Така че сега, понякога, си оставаше сама у дома. Но проблемът беше и в това, че понякога се отегчаваше и от собствената си компания. А когато това се случеше, тя извикваше шофьора на лимузината и му нареждаше да я закара до номер шестнайсет на улица „Дьо Арбре“, за да вечеря с Попи и пристигаше с блясъка и тържеството на кралска особа.

Симон и Попи пиеха по третата си чаша шампанско. Симон слушаше възторжените разкази на Попи за Франко — за това, колко очарователен и любезен е той, как я кара да се чувства най-обичаната и най-закриляната жена на света, как тя има чувството, че лети на орлови криле, когато се любят… Симон започваше да губи търпение.

— Няма нищо ново, което можеш да ми кажеш за онова, което се случва в леглото — каза тя остро. — Важни са чувствата, които произтичат от това. Обичала съм само двама мъже в живота си и съм съжалявала за чувствата си. Веднага щом научиха, че наистина съм влюбена, те промениха отношението си. Караха ме да ги чакам и да си гриза ноктите от нерви. По цели седмици ме избягваха. Затова реших завинаги да оставя тези романтични глупости и да завързвам само полезни и разумни запознанства — такива, в които ще доминирам аз.

— Но, Симон, ти изпускаш толкова много! — възкликна Попи. — Преди и аз мислех така, но сега, с Франко, всичко е различно! Просто прекрасно! Само ме погледни! Нима не изглеждам различно? Нима любовта не ме е променила изцяло?

Симон погледна портрета на Попи, който Франко беше настоял да преместят от библиотеката в нейната стая, а после погледна приятелката си.

— Да, ти си променена, трябва да призная — отговори Симон и отново напълни чашата си. — И се надявам да е за добро.

— О, Симон — възкликна Попи, — как мога да те убедя, че любовта си заслужава всичко на света! Че струва повече от богатството, повече от славата.

Симон не можеше да разбере как е възможно Попи да е така лудо влюбена във Франко Малвази, та дори да не знае онова, което беше известно на целия свят — че той е един от най-студените и най-бруталните царе на подземния свят, че животът му е свързан с престъпленията. Ако не беше толкова сигурна, че и Франко обича Попи, тя щеше да се страхува за нейната безопасност.

На вратата се почука и се появи Уоткинс.

— В трапезарията има двама джентълмени, които много биха искали да ви видят, мадам — каза той.

— Кои са те, Уоткинс — попита тя и погледна Симон с въздишка. — Дали някое от момичетата няма да може да изиграе ролята на домакинята?

— Вероник вече е при тях, мадам. Не са от редовните ни клиенти. Единият е много шумен, мадам, и точно той настоява да се види с вас.

— Кажете им, че вечерям, Уоткинс. — Попи отново въздъхна. — Ще се опитам да отида при тях по-късно.

— Сигурно искат да се похвалят у дома си с това, че са видели загадъчната мадам Попи — предположи Симон.

Попи смръщи вежди.

— Трябва да са препоръчани от двама души, за да влязат тук — каза тя. — Така че всичко е наред при тях, въпреки че са шумни.

 

 

Грег снизходително гледаше как Чарли пресушава поредната чаша бордо.

— Приятелят ти има добър вкус — усмихна се Вероник. — 1896 даде добра реколта. Макар че аз бих препоръчала токайското.

— Страхувам се, че Чарли се придържа към виното, с което е започнал — каза Грег, като че ли се извиняваше. — Той е много праволинеен, винаги си е бил такъв.

— Разбирам — каза тя и кимна, а звънът на обеците й беше много приятен. — Явно затова още настоява да се види с мадам.

Грег извика келнера и поръча бутилка токайско вино, а Вероник му се усмихна с благодарност. Очите й бяха леко наклонени, а чувствеността й беше като тази на котка, помисли си Грег.

— И така, кога ще се срещнем с мадам? — попита Чарли, вече силно ядосан.

— Малко по-късно — успокои го Вероник. — След като изпием това превъзходно вино.

— Чакайте малко — каза Чарли. — Не можем да се обръщаме към жената с „мадам“. Как всъщност е името й?

— Името на мадам е Попи — отговори Вероник с усмивка.

Столчето на чашката на Грег изведнъж, необяснимо, се счупи и виното се разля по покривката. Загрижените келнери побързаха да разчистят стъклата, но Грег беше вече порязал ръката си. Пребледнял, той втренчи поглед във Вероник.

— Попи — прошепна той.

— Да. Мадам Попи. Тя е много известна, не знаехте ли? — отговори Вероник. Очите й се бяха разширили от изненада.

— Кажете ми откъде е тя! Как изглежда? Червенокоса ли е?

— Мадам е много красива и, да, има червена коса. Но никой не знае откъде е. — Вероник му се усмихна, силно озадачена. — Мадам е истинска загадка. Но това ще разберете и сами, когато се срещнете с нея. Защо не ми позволиш да се погрижа за ръката ти? Тя кърви.

— Бих искал да изпратя бележка на мадам Попи — каза Грег и извика иконома.

Ръката му трепереше, докато пишеше съобщението. Беше толкова сигурен, че това е същата Попи, че не зададе никакъв въпрос, който да уточни истината. „Попи — написа той, — трябва да те видя. Грег.“ Но когато сгъна бележката, започна да изпитва съмнения. Беше в най-известния бордей на Париж и ето, че за първи път някой споменаваше името Попи. Май започваше да става смешен. Невинното момиче от неговото детство и младост не можеше да е „мадам“. Но, от друга страна, той не знаеше онова, което беше известно на Ейнджъл, не знаеше какви основания имат другите да казват, че „и тя е като баща си“. Хиляди мисли минаха през главата му в кратката секунда, докато даде бележката и щедър бакшиш на Уоткинс.

— Ще занеса бележката, сър — каза с достойнство икономът, — но бакшиши не вземам.

— Бакшишите не са разрешени тук — обясни Вероник. — Едно от правилата на мадам. Тя казва, че тук е толкова скъпо, защото клиентите получават най-доброто. И нищо повече не е необходимо.

Но Грег нито я чуваше, нито я виждаше. Пред него беше само лицето на Попи — такава, каквато я помнеше.

 

 

Симон наблюдаваше Попи, която четеше бележката. Отпърво лицето й се озари от вътрешна светлина, а после стана толкова мрачно и студено, като че ли беше погледнала в собствения си гроб. Тя побърза да застане до нея и прочете краткото съобщение. „Попи, трябва да те видя. Грег.“ Симон не виждаше нищо особено или страшно в тези шест обикновени думички, но Попи просто не можеше да се съвземе от удара.

— Искам да направиш нещо за мен, Симон — каза Попи. — Моля те, умолявам те. Този мъж никога преди не е идвал тук… Той не те познава, нито пък мен. Искам да се срещнеш с него и да се престориш, че ти си мадам Попи. Ще направиш ли това за мен, Симон?

Симон веднага разбра, че Попи е в беда.

— Някой от миналото ти, нали? Не се тревожи, остави на мен. — Тя се обърна към иконома. — Уоткинс, отведи Вероник настрани и я предупреди за онова, което ще се случи, а после заведи двамата господа в синия салон.

Попи се отпусна на дивана, когато вратата се затвори след тях. Лицето й беше безцветно и тя трепереше толкова силно, че зъбите й тракаха. Единствената мисъл в главата й беше: Грег е тук, в къщата. В сърцето й се зароди надежда — може би той още я обича, може би й е простил.

Но после рязко се върна към действителността. Как би могло да е така? Тя беше мадам, съдържателка на най-скъпия бордей в Париж. Грег принадлежеше на миналото и щеше да си остане там. Тя беше мадам Попи и любовница на Франко Малвази. А и не беше ли вярно, че обича Франко повече от всеки друг? Повече от Грег?

 

 

— Господа — каза Симон с леко дрезгавия си глас. — Очарована съм да се запозная с вас. Английският ми може и да не е много добър, но ви приветствам с „Добре дошли“ в „Номер Шестнайсет“.

Грег гледаше онемял красивата французойка. Вярно, косата й беше червеникава, тя беше очарователна. Но не беше неговата Попи.

Проницателните тъмни очи на Симон го изгледаха от главата до петите. Тя хареса онова, което видя. Помисли си, че Попи трябва да е глупачка, за да предпочете Франко Малвази пред него, но кой знае точно в какво се влюбват жените.

— Някого другиго ли очаквахте? — попита тя спокойно.

— Не, само че Попи е необикновено име — каза Грег. — Така се казваше някой, когото познавах добре.

— Казваше? — попита тя остро. — Това означава ли, че приятелката ви е умряла?

— Не знам, мадам — призна Грег. — Благодаря ви, че дойдохте да ме видите. Съжалявам, че ви загубих времето.

— Моето време е за това — за да го пилеят красивите млади мъже. — Симон му се усмихна. Не можа да устои на подтика да пофлиртува с нето. — А вашето име е?

— Грег Констант.

— Може би ще се видим пак, мистър Констант.

— Страхувам се, че няма. Утре заминавам за Ню Йорк и никога няма да се върна. Има спомени, които са много болезнени.

— Жалко — каза Симон, поклати глава и се сбогува, като каза: — Жалко, че намирате Париж тъжен.

 

 

Попи стоеше до огъня с чаша бренди в ръка. Гледаше Симон със страх.

— Е? — прошепна тя много тихо.

— Мистър Грег Констант е красив, той е джентълмен и без съмнение, богат. Той е всичко, което би трябвало да имаш, Попи. И имам чувството, че просто трябва да протегнеш ръка към него.

Попи гаврътна брендито. Ръката й трепереше силно.

— Някога, Симон, също като във вълшебните приказки. Но не и сега. И никога вече.

Тя се отпусна на канапето и горчиво заплака.

 

 

Вероник гледаше замислено Грег, докато той вървеше обратно към бара. Не беше от мъжете, които обикновено посещаваха „Номер шестнайсет“. Беше загадка. Беше красив, без съмнение — мъжествен, а още не беше проявил интерес към нея… Приятелят му Чарли беше от добре познатия й тип — весел, пийнал, щедър и откровен. Беше решил да си прекара добре в Париж с някое красиво момиче. Чарли не се нуждаеше от специалните й услуги. Но Грег — да.

— Искам шампанско, песни и танци! — извика Чарли. — Доведете танцьорките.

— Ти ще имаш своя специална танцьорка — каза му Вероник. — Обещавам ти, че преживяването ще бъде съвсем ново за теб. Почакай, докато го уредя.

Тя нареди на Уоткинс да занесе две бутилки шампанско на Чарли и отиде да намери Вилет. Когато Вилет тръгна към него, Чарли я загледа удивен — русата й коса стигаше до кръста, а кожата й с цвят на мед блестеше на светлината на лампите.

— Вилет ще танцува само за теб тази нощ — прошепна Вероник в ухото на Чарли. — Ти ще имаш своята Саломе.

Като залиташе леко, Чарли хвана ръката на Вилет и я последва нагоре по стълбите, а Вероник посвети вниманието си на Грег. Той държеше чаша скоч и беше изцяло погълнат от мислите си.

— Май си на мили далеч от тук — каза тя.

— Бих искал да бъда — отговори горчиво той. — Идвам в Европа всяка година и всяка година разбирам, че напразно си губя времето.

— Тогава защо го правиш? — попита тя, озадачена. — Какво търсиш?

— Не какво, а кого — каза той и пресуши чашата си.

Тя взе дланта му и каза:

— Не е хубаво да пиеш сам, нали знаеш. Защо не дойдеш с мен в малкия салон? Там е тихо. Ще можем спокойно да разговаряме.

Грег я погледна. Беше висока, стройна и красива. И много желана. Но не беше жената, за която копнееше той.

— Това няма значение — каза тя, прочела мислите му. — Но понякога за мъжа е по-лесно да разкаже на друга жена за жената, която обича.

Да, това е истина, разбра изведнъж той. Нямаше с кого другиго да разговаря за Попи. Членовете на семейството му вече не говореха за нея. Сега се изкушаваше да говори за нея, да разкаже на някого колко много я обича, колко отчаяно се беше надявал, че ще я намери.

В малкия салон наистина беше тихо и спокойно. В камината гореше огън, а светлината, която зелените лампи хвърляха, беше приглушена и дискретна.

— Седни до мен — каза Вероник и потупа дивана подканващо.

Сервитьор постави скоч на малката масичка пред дивана и веднага изчезна. В салона нямаше никого, като се изключи една друга двойка, настанила се в далечния край.

— Ти търсиш нещо — каза тя, сгушила се на дивана с крака под тялото и наклонила глава на една страна. — Кажи ми какво… и защо.

— Търсенето ми приключи — каза Грег остро. — Изгубих момичето, което обичам. Тя просто изчезна. Никой не знае защо. И никой не знае къде е. Опитах се да я намеря. — Гласът му беше пълен с отчаяние. — Повярвай ми, опитах се! — Той изпи на един дъх уискито, надявайки се, че то ще уталожи болката му. — Разбираш ли, аз още я обичам.

— И сега оплакваш изгубената си мечта — прошепна Вероник. — Разкажи ми как изглежда тя.

— Помня я като съвсем младо момиче. Ние двамата препускаме из ранчото, а червената й коса се вее зад нея, защото съм откраднал панделката й. Косата й е дива и къдрава, и много мека. Очите й са ясносини, а погледът — малко арогантен. Краката й са дълги, тялото — стройно и грациозно. Срещнах я, когато беше на седем години. И още тогава разбрах, че тя е момичето, за което ще се оженя. Трябваше само да я чакам да порасне. Тя е толкова невинна, Вероник. А хората говорят, че имала лоша кръв, че е като баща си. Но това не е вярно, не може да е вярно… Аз не го вярвам! — Той пресуши и втората чаша и си наля още една.

— Но тя вече не е момиче, щом не си я виждал от години — каза Вероник с тихия си дрезгав глас. — Сега тя е жена. Жената, която си чакал, в която си очаквал тя да се превърне…

— О, господи! — нададе отчаян стон Грег. — Аз я желаех толкова… Мечтаех и сънувах, че това ще се случи в нашата първа брачна нощ. Тя ще бъде невинна и все пак страстна. Ще прави с мен любов, толкова естествена, колкото е тази на животните в гората, защото у нея няма нито престореност, нито поквареност… Тя ще ми отдаде тялото си така, както дава всичко друго — изцяло, без резерви.

— Горкият Грег — прошепна дрезгаво Вероник, но на устните и играеше лека усмивка. Най-после щеше да получи онова, което искаше.

В салона влезе доста шумна група, която се смееше и разговаряше високо. Новите посетители веднага се развикаха за питиета. Вероник стана от дивана с едно-единствено грациозно движение и подаде ръката си на Грег.

— Ела с мен — все така тихо и дрезгаво каза тя. — Ще поговорим още малко. Искам да ми разкажеш мечтите си, да опозная света, който е само твой…

Влязоха в малкия асансьор, който събираше точно двама души и който водеше директно към малкия салон на третия етаж. Когато вратите се затвориха след тях, на Грег се стори, че изгуби връзка с реалния свят. На третия етаж на „Номер шестнайсет“ всичко беше просто фантазия и игра на въображението. Когато двамата тръгнаха ръка за ръка по дългия коридор, Вероник каза:

— Тук ние караме всички мечти да се сбъдват. Ще ти помогна да получиш точно онова, което желаеш. — Тя отключи вратата на стаята си, взе ръката му и прошепна: — Влез, Грег, влез при мен и ще намериш онази, която желаеш… — Хипнотизиран, той се остави да бъде привлечен в стаята. — Остави ме да съблека сакото ти. Седни тук, креслото е много удобно, а аз ще ти донеса питие.

Грег се облегна и затвори очи, разхлаби вратовръзката си и се заслуша в шумоленето на роклята й. Скоро тя се върна и коленичи в краката му, а светлината хвърляше сянка и очертаваше вдлъбнатината между гърдите й.

— Това е за теб. — Тя му подаде бледо, малко мътно питие. Той я погледна въпросително, а тя каза: — Вярвай ми, ще се почувстваш по-добре. Изпий го бързо, затвори очи и ме слушай.

— Така — въздъхна тя доволно, когато той изпи питието. — Нека събуя обувките ти. Искам да се отпуснеш. Ще се случат чудеса, обещавам ти.

Тя свали обувките и вратовръзката му, разкопча ризата му и започна да масажира врата му. Пръстите й бяха хладни и силни, напрежението се отцеждаше от мускулите му, от тялото му… Тя се наведе към него, за да може да шепне в ухото му, и той отново долови свежия аромат на диви поля и гори, който се носеше от нея.

— Това е страната на мечтите — шепнеше тя. — Ние сме далеч от реалния свят, от делничния живот, от тревогите, от миналото, от бъдещето. Жената, която търсиш, е в тази стая — онова жизнено, прекрасно момиче с дългите крайници и копринената кожа, с дивата червена коса, все така младо и невинно…

Изведнъж Грег престана да усеща каквото и да било, освен аромата на гори и диви поля и нежния, дрезгав, хипнотизиращ глас, който мълвеше слова, така желани от него. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му и заиграха със зърната му. Изведнъж го обзе непреодолимо желание. Тя коленичи пред него и въздъхна доволно.

— Такова младо и твърдо тяло, Грег, толкова силно и загоряло… Хайде, целуни ме — каза тя и устните й нежно и подканващо закръжиха около неговите. Тя отново въздъхна доволно и възбуждащо прокара език по топлите му устни. А после го целуна и събуди цялата му жизнена сила, цялото му желание… Тя освободи гърдите си от дрехата, а той я притисна силно до себе си, толкова силно, че тя не можеше да диша…

— Чудесно, прекрасно — шепнеше тя. — Но почакай… — Изведнъж тя се изплъзна от ръцете му и изчезна. — Ще се върна — прошепна тя, както му се стори, някъде отдалеч.

Грег остана да лежи в креслото. Нямаше желание дори да се помръдне. Крайниците му тежаха от желание, всеки нерв в тялото му тръпнеше от удоволствие. Нямаше представа, кога Вероник го е оставила, беше готов вечно да я чака.

— Ела, Грег — извика тя неочаквано от леглото. — Ела при мен. Чакам те.

Той нетърпеливо разгърна завесите. Тя лежеше сред възглавниците, облечена в семпла копринена нощница, завързана на гърдите със сини панделки. Но дали това беше Вероник?

— Обещах ти сбъдване на мечтите, Грег — прошепна тя и се изпъна сладострастно. — Аз съм твоята изгубена мечта, Грег. Виж дивата ми червена коса, не е ли това косата на твоята любима?

Той възкликна, наведе се и нежно погали косата й, след което хвана един кичур и го прокара с удивление през пръстите си.

— Погледни лицето ми, не е ли то лицето на твоята любима?

Той я погледна отблизо — лицето стана едно цяло със спомена му за Попи.

— Това е нашата първа брачна нощ, мили — прошепна тя. — Нощта, която и двамата чакаме толкова дълго. Вече няма нужда да сдържаш страстта си. И аз няма да сдържам моята повече. Ще те любя естествено и нежно, и страстно, както правят дивите животни, Грег. Тази нощ ще бъдем заедно, Грег. Ела при мен в леглото, мили, люби ме.

Странно, гласът притежаваше така познатите и мили тонове, беше гласът на Попи. Той легна до нея. Тя се надигна и дръпна завесите на леглото. Светът остана навън. Бяха само двамата.

— Винаги съм те желала, Грег — каза тя и развърза сините панделки. — Но аз съм само момиче и нищо не зная за… Трябва да ме научиш. И тогава ще мога да те любя, както искам.

Устните му бавно пребродиха тялото й и тя потръпна нетърпеливо, разтвори крака и впи жадно устни в неговите.

— О, Грег, о, мили — прошепна тя. — Не знаех колко прекрасно може да бъде. Ах, Грег!

Грег нададе стон. С едва сдържана страст влезе в нея. И цялата му любов и силно желание избухнаха в хиляди ярки звезди, когато най-после намериха удовлетворение.

— Ах! — извика той. — Аааах, Попи, Попи, любов моя!

 

 

Попи се събуди. Стресна я почукването на вратата. Остана свита удобно на дивана. Сигурно беше късно, защото огънят беше почти загаснал и в стаята беше станало студено. Часовникът над камината показваше четири и половина. Тя отметна кичурите коса, които бяха полепнали по лицето й, и извика:

— Влез!

Уоткинс я погледна с неприкрита изненада. Мадам обикновено изпълняваше дълга си, докато и последните гости си отидат. И винаги проверяваше книгата в четири и половина. Лягаше си в пет и спеше до обяд. Нейната енергия беше феноменална, неизчерпаема. Но тази нощ тя беше силно пребледняла и изглеждаше изтощена.

— Съжалявам, мадам — каза той. — Не знаех, че си почивате. Донесох ви книгата, както обикновено.

— Благодаря ти, Уоткинс — каза Попи уморено. — Тихо ли е вече в къщата?

— Да, мадам. Остана само една група. Говорят за бизнес в библиотеката. В кухнята им приготвят закуска за пет часа.

В книгата се записваше всичко, което беше станало през нощта — кое момиче с кой мъж е било, дали е вечеряло с него, дали той е прекарал тук нощта и какво ще му струва това. Попи прегледа страниците, прокара пръст по колоната с имената на момичетата и провери кои са били техни клиенти. Спря се на името Вероник.

— Вероник — възкликна тя.

— Тя е с мистър Констант, мадам, джентълменът от Америка, който нямаше търпение да се види с вас. Неговият приятел, мистър Хамънд, е с Вилет.

— Значи той е още тук? С Вероник…?

— Точно така, мадам. — Уоткинс я погледна загрижено. Тя беше смъртно бледа и той се страхуваше, че може да припадне. — Мадам, да не сте болна — попита я остро. — Мога ли да ви донеса нещо? Да изпратя ли да повикат доктора?

— Не. Просто ме остави сама, Уоткинс.

Само с едно движение, тя запрати подвързаната с черна кожа книга на пода. Наведе се напред и постави буза на хладната повърхност на бюрото. Силни тръпки преминаха по тялото й. Искаше да плаче, но, изглежда, сълзите й бяха пресъхнали завинаги. Беше й останала само силната, разяждаща болка. Грег беше горе с Вероник — най-умното от нейните момичета, което задоволява не само тялото на мъжа, но и неговите най-съкровени мечти. Този път Попи беше принудена да си помисли за това, какво точно се случва на третия етаж на „Номер Шестнайсет“: Грег правеше любов с Вероник.

Красивата парижка къща като че ли я беше хванала в капана си. Тишината беше потискаща. Тя се наметна с пелерината си и затича по смълчаните коридори към кухнята, мина през нея, без да забелязва учудените погледи на готвачите, и излезе през задната врата. Стъпките й отекнаха глухо и странно по безлюдните улици. Искаше да отиде в Болонския лес, но се спря колебливо, защото не знаеше по коя улица да тръгне. Огледа се безпомощно нагоре и надолу по улицата. До нея спря файтон и тя се качи. Кочияшът я изгледа подозрително. Беше добре облечена и явно богата, но му се струваше малко луда… Може би бягаше от съпруга си или от любовника си, по-вероятно, в този късен час на нощта.

— Карайте накъдето и да е — каза шепнешком Попи. — Искам малко да помисля.

Кочияшът сви рамене — беше си с ума, все пак.

Попи се сви в ъгъла на купето и загледа с празен поглед безлюдните парижки улици. Отново и отново премисляше, анализираше грешките си — ако само не беше отишла с Ейнджъл в Европа, ако само не беше срещнала Фелипе… ако само… ако само… ако само… Сега можеше да е щастлива за цял живот с Грег, да бъде негова съпруга вместо онова, в което се беше превърнала. „Глупости — каза си после. — Помниш ли какво каза после — че не ти трябва повече любов.“

Сивите води на Сена течаха успоредно на булеварда и Попи се загледа в тях. Те бяха толкова спокойни и гладки. Може би реката беше единственият възможен път за бягство от миналото, от болезнените спомени и размишления… На света нямаше човек, който да има нужда от нея, никой, който да я иска. Тя възкликна, ужасена, когато си спомни за Лучо и за… Франко! Трябва веднага, още сега, да се обади на Франко и да му каже, че има нужда от него. Само той можеше да сложи живота й отново в ред. Само Франко би могъл да я разбере.

— Заведете ме, моля ви, у дома — каза тя нетърпеливо. — Номер шестнайсет, улица „Дьо Арбре“.

Кочияшът вдигна вежди. Значи така било. Да, разбира се, сега я позна. Тя беше известната мадам Попи!

 

 

Грег се събуди. Беше спал дълбоко и се чувстваше освежен. Втренчи поглед, силно озадачен, в огромните дървени табли, по които имаше богата дърворезба, и в сатенените чаршафи. Бавно, спомените от предишната нощ се върнаха. Струваше му се, че е дошъл тук с Вероник, но много ясно си спомняше, че се беше любил с Попи… Или това е било само сън? Сигурно е сбъркал. Жената, която беше любил, би трябвало да е Вероник. Огледа се — стаята беше празна. На вратата се почука и влезе камериерка, която носеше табла.

— Добро утро, мосю — каза весело тя. — Дойдох да ви събудя. Мадмоазел Вероник ми каза, че ще заминете за Америка днес и че корабът тръгва от Шербург в девет. Каза да ви събудим в шест. Донесох ви закуската — кафе, препечени филийки, кроасани. Ако желаете още нещо, сър, ще ви го донесем. О, камериерът отиде до хотела ви и ви донесе чиста риза и друг костюм. Ще се погрижим и за банята ви, сър. Добър апетит, сър.

Докато пиеше кафето си, Грег размишляваше за това, какъв глупак е бил да се скита из Европа всяка пролет с надеждата да намери Попи. Прекалено много време беше минало. Сега му беше пределно ясно, макар това да му причиняваше силна мъка, че Попи не е искала да се върне при него, защото, ако е искала, е имала достатъчно време да го направи. Ейнджъл се беше оказала права — Попи сама беше взела решението. Изборът беше неин. Беше го напуснала заради друг мъж и беше време той да приеме истината.

Половин час по-късно, окъпан и преоблечен в чисти дрехи, Грег стоеше на входните стъпала на „Номер шестнайсет“ и чакаше портиерът да му спре файтон. Видя един да приближава. Стори му се, че ще спре, но той продължи бързо нататък. Грег успя да види женски профил вътре, но не го разпозна, защото беше все още погълнат от мислите си.

Портиерът спря друг файтон и Грег се качи.

— Хотел „Дати“ — каза той и погледна назад с усмивка.

„Номер шестнайсет“ беше къщата на мечтите и, странно, но тя изигра огромна роля в живота му. Сега можеше да си отиде у дома, в Санта Барбара, и да започне нов живот — живот, в който за Попи нямаше място. Беше готов да се изправи лице в лице с бъдещето, вместо непрекъснато да бъде обърнат към миналото.

 

 

Попи изчака, докато файтонът на Грег зави зад ъгъла. Напрегна зрението си, за да го види за последен път. Той не се беше променил. Би го познала винаги, навсякъде — същия висок, красив Грег. Изглеждаше толкова уверен в себе си, толкова елегантен… Изглеждаше като човек, който контролира живота си. Беше прекалено късно. Не можеше да се хвърли в прегръдките му и да му поиска прошка. Грег не й принадлежеше вече, не беше вече част от нейния живот. Но Франко беше.

Тя изтича до телефона. Знаеше, че връзката ще бъде лоша, но поиска да я свържат с Италия. „Спешно е“ — каза тя, като едва потисна сълзите си. — „Въпрос на живот и смърт.“