Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (8)

Глава 8

Когато беше в Лос Анджелис, Майк винаги отсядаше в хотел „Бевърли Хилс“. Беше сигурен, че усеща съзидателните вълни, които сякаш витаеха във въздуха на сградата и които бяха от онези ранни дни, когато хотелът беше дом за много от известните кинозвезди, на крещящо облечени продуценти и голяма част от сценаристите и писателите, които работеха за киното. А може би го вдъхновяваха спокойният лукс и старомодният блясък, които царуваха там. Както и да е, беше написал тук книгата за Робелард, удобно настанен в един от апартаментите, и оттогава беше влюбен в мястото. Хотелът беше построен през 1912, когато кварталът Бевърли Хилс не беше нещо повече от обработваеми поля и няколко нови, но голи пътища. Още от самото начало хотелът беше играл ролята на бляскавия крал сред хотелите.

Носеха му закуската точно в девет и половина, след като беше прекарал един час на тенискорта, беше взел душ и се бе преоблякъл и готов за всичко, което денят можеше да му поднесе. Над чашата кафе и филийката препечен ръжен хляб той започна да чете списъка на хората, които бяха позвънили на адвоката Либер с твърдението, че са наследници на Попи Малъри. Адвокатът ги беше разделил на две групи — „възможни“ и „малко вероятни“ наследници. Имаше неколкостотин имена във втората група и само пет — в първата… Ариа Ринарди от Венеция, близнаците Клаудия Гали от Париж и Перлуджи Гали от Ню Йорк, чиито права бяха еднакви, макар да се бяха свързали поотделно с Либер, Орландо Месинджър, който беше позвънил от Лондон, и Лорийн Малъри Хънтър, която живееше тук, в Лос Анджелис.

Можеше да започне и с местното момиче, помисли си Майк и прочете краткото резюме, което Либер беше направил на думите на Лорийн. Тя поне имаше същото име — Малъри. Нейната прабаба била отгледана в някакво ранчо близо до Санта Барбара. И прабаба й, и прадядо й, били вече починали, когато Лорийн се родила. Майка й се казвала Соня Малъри Хънтър. Майк отново провери възрастта на Лорийн. Беше само на осемнайсет години. Тогава защо Соня Хънтър не беше предявила претенции към наследството. Може би неразбирателство между майка и дъщеря. Или може би Соня просто не беше забелязала съобщението. Имаше хора, които не четяха вестници.

Както и да е, думите на Лорийн за прабабата, отгледана в ранчо близо до Санта Барбара, беше най-достоверното твърдение, с което разполагаха досега, макар и да беше напълно непотвърдено. Лорийн имала само семейна библия, в която фигурирало семейното име Малъри. Либер беше приложил библията, за да се направи проверка на датите. Майк си помисли, че когато сравниш това с невероятните истории на „малко вероятните“ наследници, то ти се струва наистина реално.

Вдигна телефона и набра номера на Лорийн. Чу сигнала свободно десетина пъти, но никой не отговори. Тогава опита в кафенето на Дени, където тя работеше. Момичето, което вдигна слушалката, му каза, че днес е свободният ден на Лорийн.

— Но по-късно ще отиде при Теди — каза му то весело. — Почти всяка вечер сервира там на коктейлите.

Майк отново набра домашния й номер, сигурен, че тя си е у дома в свободния си ден. Но отново никой не отговори и раздразнено остави слушалката. Не можеше да направи нищо, освен да чака до вечерта.

 

 

Лорийн просто остави телефона да звъни. Не можеше да е нещо важно. Сигурно беше Дени, на когото му трябваше допълнителна сервитьорка и щеше да я помоли да отиде на работа. Но днес тя не можеше да работи допълнително, дори да й платяха в троен размер. Днес беше денят, който тя щеше да прекара с Марая. Лорийн лежеше в леглото и размишляваше за това, какво биха могли да правят двете. Бебето риташе с дебелите си крачета във въздуха, издаваше тихи нежни звуци и се опитваше да хване плюшената движеща се играчка, която беше окачена над люлката му. Лорийн беше чувала, че някои деца плачели по цял ден и буквално подлудявали майките си, но Марая беше много тихо дете и не й създаваше никакви проблеми. Никога не плачеше и в дните, когато я оставяше в детските ясли, нито пък през нощта, когато за нея се грижеше бавачка. Винаги, когато Лорийн се наведеше над нея, Марая се усмихваше.

— Марая — извика я тя и се усмихна със задоволство, когато устните на бебето се опитаха да копират движението на нейните. Само че звуците, които излязоха от гърлото му, бяха високи и пронизителни и нямаха нищо общо с човешката реч. — Ще се научиш, мъничката ми, само че трябва да продължаваш да опитваш. — Но ако беше честна към себе си, трябваше да признае, че се съмнява в това.

Когато детегледачката в детските ясли беше чула за първи път Марая, беше погледнала съчувствено Лорийн и беше казала:

— Марая е просто малко „по-различна“, това е всичко.

Лорийн си беше взела детето и се беше върнала бързо у дома, като се беше опитала да не мисли за съчувствието в погледа на жената. Казваше си, че тя само е потвърдила нейните собствени подозрения. Беше принудена да се примири с факта, че Марая е различна, че живее в свой собствен свят. Беше „увредена“, помисли си с огромна мъка Лорийн, използвайки най-малко болезнената дума. Не можеше да каже думите „психическо разстройство“, когато ставаше въпрос за Марая, нито пък да признае онези ужасни истини. Но това само усилваше любовта й към детето и я караше още по-ожесточено да го защитава. А и това не беше изненадващо, като се вземеше предвид през какво беше преминала Марая още преди да се роди. В най-лошите кошмари, които се присънваха на Лорийн, Марая беше пораснала достатъчно, за да ходи на училище, и властите разбираха, че тя не е с ума си. Тя притискаше Марая до себе си и пищеше, докато те се опитваха да й я отнемат. Толкова много нощи се беше събуждала плувнала в пот, без да е успяла да види изход от затруднението. И знаеше, че когато това се случи, както несъмнено щеше да стане, и тя, и детето ще умрат с разбити сърца.

Лежеше, удобно подпряна на възглавниците, и гледаше малкото момиченце, погълнато от играта с плюшената играчка, и се питаше колко пъти в живота сърцето би могло да страда така. Първия път, когато то беше разбито, тя беше само на дванайсет години. Някой телефонира от фабриката, където работеше баща й, и каза, че е претърпял коронарна тромбоза и че е бил мъртъв още преди да падне на пода. Майка й беше повторила съвсем точно тези думи и оттогава тя непрекъснато виждаше ужасяващата я гледка на мъртвия си баща, който се свлича на земята.

Питаше се как ще свикне с тежката оловна буца, която някога бе нейното сърце, но, както става винаги, времето облекчи болката. Тя успя да го преодолее. Следващият удар й беше нанесен две години по-късно, когато майка й каза, че иска да се омъжи отново. Дотогава Лорийн беше съвестна и ученолюбива ученичка в гимназията „Реджънт“ и живееше така, както е нормално за четиринайсетгодишните тийнейджъри — учеше упорито, когато трябва, и играеше, отдадена изцяло на играта, когато й останеше свободно време. Винаги се намираше по някое парти, на което да отиде през уикендите. Понякога оставаше да преспи у някоя приятелка. Всяка събота сутрин момичетата се събираха на тълпи и обикаляха магазините, за да си купят по нещичко, а през следобеда ходеха да окуражават юношеския футболен отбор. Тя, разбира се, осъзна, че майка й е още млада — само на трийсет и четири — и че е съвсем нормално да се влюби и да се омъжи пак. Но това й се струваше още и върховен акт на предателство, като се имаше предвид мъката, която и двете бяха понесли заради баща й. Изпитваше огромна ревност и знаеше, че се държи неразумно и че по този начин прави живота и на двете нещастен, но това беше единственият начин, който познаваше, да накара другите да зачитат мнението й.

— Ти дори не си казала, че излизаш с него! — крещеше тя на майка си. — Никога нищо не ми казваш! Обзалагам се, че той дори не знае за мен!

— Разбира се, че знае за теб — успокои я Соня Хънтър. — Разказала съм му всичко за теб. Знае, че си великолепна плувкиня, знае, че си отлична ученичка и че ще се опиташ да влезеш в „Станфорд“. Знае дори това, че когато беше на три години, боледува от варицела. Знае също и колко струват скобите, които носиш на зъбите си, и колко много ги мразиш.

— Защо си му разказала всичко това! — крещеше тя. — Това са неща, които знаеше татко и които той не бива да знае!

Соня Хънтър въздъхна примирено. Хората повтаряха, че човек трябва да очаква подобни проблеми с детето си, когато иска да сключи повторен брак, но това не правеше нещата по-лесни. Соня имаше дълга до раменете руса коса. Блясъкът на цвета се поддържаше с постоянни посещения във фризьорския салон. Целият й външен вид показваше, че се грижи за себе си. Редовно правеше упражнения по аеробика в близкия салон, а после отиваше във фитнес залата, където работеше върху всеки свой мускул. Пиеше непрекъснато натурални сокове и беше луда на тема здравословно хранене. Беше отгледала и дъщеря си така. Зъбите на Лорийн можеха и да имат скоби, но бяха бели и толкова лъскави, все едно че бяха полирани. Сините й очи бяха толкова ясни и чисти, кожата й нямаше нито един недостатък и, също като майка си, тя нямаше нито един излишен грам тлъстина.

Соня смело понесе бута и лошото настроение на Лорийн. Всеки уикенд Дъг пристигаше от Сан Диего, където беше отдаден на адвокатската си практика, и те се държаха така, като че ли са едно семейство. Никога не позволяваха на Лорийн да се чувства пренебрегната. Но Лорийн беше на четиринайсет години и й беше трудно да свикне с прехода от света на детството в света на девойката. Не й харесваше представата за майка й, която спи с Дъг, мразеше дори възможността другите деца в училище да научат за това. Започна да получава лоши оценки, понякога пропускаше да напише домашните си и излизаше да играе, кръстосваше улиците с другите момичета и момчета, някои от които бяха на шестнайсет години.

Лорийн беше срамежливо момиче, което беше най-щастливо, когато беше част от тълпата. Дори не знаеше какво трябва да каже на момчето, ако някога отиде на среща. Знаеше, че не е красива, искаше й се да е малко по-висока. Но със сигурност беше „хубавка“: със стройно тяло, с добре оформени крака и малки, твърди гърди. Майка й винаги казваше, че видът й е „свеж и чист“, че кожата и косата й са блестящи и безупречни и че естественият й калифорнийски тен е много привлекателен.

Веднага щом свалиха скобите от зъбите й, отношението на момчетата към нея се промени. Телефонът, който беше оставен лично на нейно разположение, не спираше да звъни. Започна да носи по-къси поли, за да показва красивите си крака, и най-после събра достатъчно кураж, за да ходи на срещите си сама. Все още беше срамежлива, но такива бяха и момчетата, затова единственото, което правеха, беше да хапнат в някое кафене или в китайския ресторант, а може би да отидат и на кино. Обикаляха киното, докато намерят удобно местенце за паркиране, и се изтягаха на задната седалка. Тя обаче никога на никого не разреши да мине отвъд първа база. Не знаеше защо постъпва така, след като другите момичета го правеха (или поне така твърдяха). То просто не беше нещо, което тя искаше. То означаваше да поеме прекалено голяма отговорност, да порасне изведнъж. Предпочиташе вечерите, когато оставаше да спи у някоя приятелка и двете си бъбреха и се веселяха, отколкото да отблъсква някое нетърпеливо момче, седнала на задната седалка на нечия кола в задушна калифорнийска вечер.

Когато майка й и Дъг най-после се ожениха, Лорийн трябваше да напусне гимназията „Реджънт“ и да се премести в ново училище в Сан Диего, където щяха да живеят. Гледаха я изненадано как се суети из къщата и плаче и непрекъснато пита как са могли да й причинят това. Нима не знаеха, че всичките й приятели са тук? Че целият й живот е тук? И сега, само защото те са се оженили, тя трябва да зареже всичко и да го започне от самото начало. Ами изпитите й? Беше почти на седемнайсет и й предстояха изпити за влизане в университета. Нима очакваха от нея да ги вземе успешно, след като ще се мести в ново училище където царят други порядки и има други учители, които няма да я разберат. А знаеха колко е важно за нея да влезе в „Станфорд“.

— Не е честно! — викаше тя и продължаваше да плаче. — Няма да се преместя в Сан Диего! Няма!

— Тя е права — каза нервно Дъг на Соня. — Детето е абсолютно право. Не е честно.

Лорийн спря да плаче и го изгледа подозрително, като се питаше какво ли става. Но той каза:

— Това е само още една година, Соня. Тя трябва да има своя шанс. Ще пътувам до Сан Диего и обратно, а после, когато тя влезе в университета, всички ще се преместим там.

Лорийн го погледна и се усмихна. Стори й се, че всичко ще бъде наред все пак. А после, неочаквано, всичко беше тръгнало на зле. И тя пожела от цялото си сърце никога да не се беше оплаквала и да беше отишла тихо и мирно да живее с тях в Сан Диего.

 

 

В седем часа вечерта не можеше да се каже кой е по-уморен — тя или Марая. Бебето, преситено от чистия въздух и новите преживявания в зоологическата градина, вече беше дълбоко заспало в люлката. Лорийн уморено постави грима си и обу черния си клин от трико и обувките с високи тънки токчета. Напоследък Теди се оплакваше, че е прекалено кльощава.

— Губиш постепенно всичките си извивки, Лорийн — беше я предупредил той. — Ако нямаш толкова хубаво дупе и най-красивите крака на света, щях да бъда принуден да те уволня.

— Много ти благодаря! — беше му отговорила ядосано тя.

— Ти си сервитьорка на коктейлни събирания — беше казал той със свиване на раменете — и знаеш защо сме те наели. Разбира се, можеш да носиш напитките, без да ги разливаш, връщаш точно рестото, без да се опитваш да пъхнеш по някой долар в джоба си, но това го могат стотици други момичета. Момчетата обичат да те гледат, когато сервираш. Така че, по-добре зарязвай диетата, на която си в момента, защото иначе ще загубиш работата си.

Макар да не й се искаше да го признае, той беше прав. Теди Барн беше известен с привлекателните си сервитьорки. Тя просто нямаше време и пари да се нахрани прилично.

Клубът беше съвсем тих, когато влезе вътре. Имаше само две момчета на бара и един-двама, които седяха на слабо осветените маси в задната част на помещението. Групата, която щеше да свири тази вечер, вече беше на сцената и настройваше музикалните си инструменти, а другите келнерки стояха в един ъгъл и клюкарстваха. Тя среса косата си, сложи си още малко червило, напръска се със скъпия си парфюм и се присъедини към другите.

Майк Престън я гледаше от мястото си зад бара и сравни външността й с малката снимка, която беше прикрепена към бележките на Либер. Снимката като че ли беше взета от ученическата й книжка. На нея тя беше млада и сладка, с бляскава русо-червеникава коса и големи сини очи и блестяща, макар и срамежлива, усмивка. Но момичето в клина беше прекалено слабо, имаше уморен вид и беше смръщило загрижено вежди. Той се почувства неудобно и се запита какво ли се е случило, та е превърнало нетърпеливата тийнейджърка в уморена от грижи млада жена.

Тя поставяше чисти пепелници по масите и проверяваше свещите в малките червени поставки, за да е сигурна, че няма нужда да бъдат подменени. Той взе чашата си и отиде при нея.

— Лорийн Хънтър — попита. Тя вдигна глава и го погледна с огромните си уплашени очи. — Съжалявам, че ви стреснах — каза той тихо. — Взех името и адреса ви от Йоханес Либер, адвоката от Женева. Той ме помоли да се срещна с вас. Цял ден звъних у дома ви, но ви нямаше. От заведението на Дени ми казаха, че работите тук през нощта.

— Йоханес Либер — попита тя, явно объркана.

— За наследството на Попи Малъри.

Изведнъж коленете й омекнаха и тя седна на едни от столовете.

— Това означава ли, че наистина съм нейната наследница.

— Страхувам се, че все още не знаем кой е истинският наследник — побърза да каже Майк. — Либер просто искаше да се видя с вас, за да открия още някои подробности. — Видя в очите й разочарование и добави: — Разбира се, това не означава, че не сте търсената наследница. Тук съм просто за да ви помогна да изградим вашата история.

— Разбирам. Е, няма много неща, които бих могла да добавя. Написах всичко в писмото си до мистър Либер. Не бях дори сигурна, че си заслужава, но мама винаги казваше, че няма да стигнеш доникъде, ако не опитваш непрекъснато, така че аз опитах. Но всичкото, което писах в писмото, е истина!

— Не се съмнявам в това — каза й той. — Просто искам да поговорим още малко.

Тя хвърли нервен поглед към залата, която бързо се пълнеше с народ.

— Трябва да се захващам за работа — каза тя и се изправи.

— А може ли да се срещнем след това — попита Майк. — В колко часа свършвате?

— Един. Но не знам… Ще трябва да се обадя на детегледачката.

— Разбирам — каза Майк.

— Не, не разбирате — отговори тя, като го гледаше право в очите. — Въобще не разбирате. Ще бъда тук. В един часа.

Като се питаше какво искаше да каже тя с думите и тона си, той довърши питието в чашата си, докато гледаше как тя бързо и елегантно се движи между масите. Очевидно вършеше добре работата си. Беше съвестна и сръчна. И работеше много и упорито. Той знаеше, че през деня работи при Дени. Беше млада и лъчезарна. Мястото й беше в някой университет, но той, разбира се, вече знаеше за бебето. Тя трябваше да отгледа детето си, имаше гърло, което трябваше да храни всеки ден.

Запълни времето си, като изгледа един филм на булевард „Холивуд“, хапна в „Мусо и Франк“ и се върна в заведението на Теди Барн в един без петнайсет. Лорийн го видя и му кимна. „Един часът“ изговори тя тихо и показа ръчния си часовник. Майк се настани на едно свободно място и си поръча питие, след което загледа навалицата на дансинга. Музиката беше толкова висока, че вибрираше в гръдния му кош и той се запита как тя се примирява с всичко това нощ след нощ. А после се връщаше у дома си при детето си, което, без съмнение, се събуждаше точно в шест сутринта и нямаше търпение да се забавлява и играе, докато бедната Лорийн трябваше да прекара поредния ден в заведението на Дени. Той се надяваше, че тя е наследницата на Попи Малъри, защото със сигурност имаше нужда от парите!

— Здравейте — каза тя, когато застана до него. Сега беше обула дънки и бе облякла дънково яке. Беше свалила грима си и изглеждаше на около шестнайсет години. Шокиран, Майк си спомни, че всъщност тя е само с две години по-голяма. Той хвана ръката й над лакътя и я поведе през тълпата. Дори през плата на якето тя му се стори много тънка и крехка. Изпитваше странно чувство, искаше му се да я защитава, да я нахрани.

— Гладна ли си?

— Малко — отговори тя.

— Какво е любимото ти ястие?

— Китайска храна — каза тя без колебание.

Той я заведе в „Ню Муун“ на булевард „Вентура“ и загледа как поглъща яйцата, говеждото, гъстия сос и юфката, приготвена по сингапурски.

— Сега по-добре ли се чувстваш — попита я той усмихнат.

— Можеш да се обзаложиш! — отговори тя с въздишка на задоволство. — Благодаря ви, мистър Престън. Храната беше великолепна! Най-добрата, която съм яла от цяла година насам!

Той си помисли, че е много тъжно това, че най-доброто, което е яла от цяла година насам, е храна, приготвена във второкачествен китайски ресторант. Но сега поне тя изглеждаше по-щастлива и по-отпусната. И беше много по-красива без онова загрижено, смръщено изражение на лицето й без тревогата в сините очи. А те бяха в много приятен нюанс на синьото — дълбоки и изразителни. Отразяваха всяка нейна мисъл, всяко нейно настроение.

— Кой по-точно сте вие — каза тя и отпи от колата си. — Искам да кажа, вече разбрах, че имате нещо общо с мистър Либер, но какво точно?

— Всъщност аз съм писател.

— Този Майк Престън ли? — възкликна тя, а очите й бяха станали кръгли от изненада. — Та аз съм чела книгите ви!

— Виновен! — отговори той с усмивка.

Лорийн го гледаше с нов, различен, интерес.

— Никога досега не съм срещала известен писател, камо ли някого, който да е спечелил наградата „Пулицър“. Още при Теди лицето ви ми се стори странно познато. Сега се сещам, че съм гледала две ваши интервюта по телевизията. Тогава си помислих, че изглеждате някак пораженчески и тъжно… може би като героите на Жан Пол Белмондо. Много по-хубав сте в реалния живот. — Ръката й се стрелна към устата и тя се изчерви. — Винаги говоря точно онова, което си мисля — извини се тя. — И обикновено това е нещото, което не бива да казвам. Но този път е вярно!

Погледите им се срещнаха над масата. Гледаха се, преценяваха се един друг, без да говорят, и Лорийн почувства странни, обезпокоителни тръпки да пъплят по гърба й. В спокойния му поглед имаше нещо обезпокояващо, не беше свикнала да вижда такова изражение в мъжките очи. Не беше от типа на „Скъпа, ела с мен“, което четеше в погледите на момчетата, които се отбиваха при Теди. Беше нещо по-дълбоко, по-интимно…

— Откъде знаеш за Жан Пол Белмондо — попита Майк, без да сваля очи от нея. — Много си млада…

— Понякога, когато се върна у дома след нощната смяна, гледам старите филми, които се излъчват по телевизията… — Погледът му продължаваше да я смущава и тя извърна глава. — А известните писатели като вас къде живеят?

Той се усмихна на искреността и любопитството й.

— Роден съм в Мадисън, Уисконсин. Отгледа ме леля Марта, защото баща ми умря, а майка ми избяга с един пътуващ търговец. Ето ти началото на една добра история, която въображението ти може да довърши!

— А как е в Мадисън, Уисконсин. Не съм ходила по-далеч от Сан Диего.

Той сви рамене.

— Както е навсякъде — малки къщи в стил ранчо, средната класа живее в предградията… Леля Марта спазваше всички стари здравословни ритуали. В неделя ходеше на църква, уважаваше по-старите и по-високопоставените от нея, беше предана на морала и етиката и обичаше родината си. Изкарвах прехраната си, като редовно подкастрях тревата и изхвърлях боклука и въобще вършех всякаква работа, подходяща за подрастващо момче. Всяка сутрин издигахме знамето на моравата пред къщата и го сваляхме всяка вечер при залез-слънце. Трябваше да си пиша редовно домашните и едва след като ги напишех, ми разрешаваха да играя баскетбол и да карам кола с другите момчета.

— Обзалагам се, че ти си карал най-бързо — каза тя с усмивка.

— Можеш да се обзаложиш! И знаеш ли какво друго имах — домашно печени сладки, най-вкусния боровинков пай на света и печеното, което леля Марта приготвяше в неделя. Дори сега мога да усетя аромата му, винаги ще си го спомням. — Тя му се усмихна, очите й изразяваха съчувствие, разбиране и интерес и той каза неочаквано: — Знаеш ли, Лорийн, леля Марта беше нещо повече от любезна роднина, която ме е приела в къщата си. Бях на девет години, сам и уплашен, защото бях изоставен и отчаян пред празното самотно бъдеще, което се разкриваше пред мен. Нейната любов ми помогна да преживея всичко, включително трудните тийнейджърски години, когато непрекъснато растях и крайниците ми изскачаха от късите ръкави и панталони, а тя полудяваше, защото отново трябваше да обикаляме магазините… „Разноските, казваше тя строго, не можеш ли да помислиш за разноските, Майкъл, и да престанеш да растеш“. — Лорийн се засмя и той замълча за миг. — Не знам защо ти разказвам всичко това — прошепна, — но се чувствам добре, че мога да го разкажа на някого.

— Тя още ли е жива — попита Лорийн с нежност в гласа.

Той се усмихна.

— Да. Обаждам й се веднъж в седмицата независимо в коя точка на света се намирам. Говорим си около час, просто за това и онова, за нейните посещения в църквата, за лекциите, които съм изнесъл напоследък, като че ли седим един срещу друг до кухненската маса над чиниите с превъзходната храна, която тя приготвяше за мен. — Той отново направи пауза и вдигна поглед към Лорийн. — Тя ме е превела през всичките кризи в моя живот — добави той, — включително и брака ми, който не беше сполучлив.

— Много млад ли беше тогава?

Той кимна.

— И двамата бяхме на двайсет и три, в една и съща година в „Нортънуест“… Предполагам, че връзката ни е била обречена от самото начало, но на тази възраст човек не разбира… — Той пак спря да говори, защото се сети колко млада е самата тя.

— Вие сте различен — каза тихо Лорийн.

— Различен? От кого?

— О, различен от момчетата, с които съм излизала, предполагам.

— Това е така, защото съм по-възрастен — каза Майк и въздъхна от съжаление. — Аз съм почти на трийсет и седем, но не съм готов още да вляза в ролята на „по-възрастния мъж“.

Лорийн се засмя и на него смехът й му хареса, той радостно се понесе на вълни из полупразния малък ресторант, така че другите посетители обърнаха с усмивка глави към тях. А той видя каква е била тя, преди да й се наложи да се грижи за Марая.

— Възрастният мъж по петите на младата наследница — каза дяволито Лорийн. А после, изведнъж бе станала сериозна: — Но не съм аз, нали? Неща като тези не се случват на момичета като мен.

Той се пресегна през масата и взе дланта й в своята. Тя беше с крехки кости, но малко загрубяла. Заради тежката работа, предположи той.

— Още не знаем това — каза, като стисна окуражително пръстите и. — Току-що сме започнали проучванията, издирванията. Аз не съм пряко замесен. Видях обявата във вестника и се обадих на Либер, за да видя дали няма да мога да му помогна по някакъв начин. Аз съм писател, който е надушил сензацията, а той е просто адвокат, който е засипан с телефонни обаждания и писма. Аз му помагам да отдели възможните наследници от самозванците, а в същото време искам да открия за себе си истинската история на Попи Малъри.

— А аз самозванка ли съм?

— Не, Лорийн — каза той внимателно, — само че историята ти е малко… бедна, не дотам убедителна.

Тя кимна.

— Да, всичко е само думи, предавани от уста на уста в семейството. Като се изключи семейната библия с имената в нея. Ние носим името Малъри. — Тя сви рамене. — Но, предполагам, че има още стотици или дори хиляди Малъри в Америка. Не познавам нито прабаба си, нито прадядо си, но мама непрекъснато повтаряше, че прабаба ми е била отгледана в много богато ранчо близо до Санта Барбара.

Тя втренчи поглед в празната си чиния и той забеляза, изненадан, внезапния страх, който изкриви чертите на лицето й.

— Мама казваше, че когато се омъжила, прабаба вече не била съвсем наред с главата — продължи тя много тихо. — Родила дете, а после избягала от съпруга си, а детето било дадено за осиновяване. Това бебе е било моята баба.

— Искаш да кажеш, че Попи Малъри е била твоя прабаба.

— Не — каза простичко Лорийн, — не би могло да е така. Не е била достатъчно възрастна. Но може би е била дъщеря на Попи Малъри.

— Разбирам. — Той замислено се загледа в бележките на Либер. — Да, така датите си идват точно на мястото. Попи е била родена през 1880, а нейната дъщеря — вероятно около 1898 или 1900… не сме сигурни още.

— Не сте сигурни. Но аз мислех, че знаете, мислех, че ще можете да ми кажете…

— Не е толкова просто, страхувам се. Това е моята роля — да събирам информация, да я отсявам и да отделя истинската история на Попи Малъри, така че най-накрая да разберем кой е истинският наследник. Той може и да е мъж.

— Съжалявам, че не успях да ви помогна много — каза Лорийн уморено. — Не мисля, че имам добри шансове.

— Имаш шанс, иначе нямаше да съм тук. Има стотици други истории, които не си заслужават дори да ги погледнеш. Ще се изненадаш, ако разбереш колко много хора са отговорили на обявата.

Тя изведнъж придоби много уморен и отчаян вид.

— Трябва да се прибирам у дома. Гледачката сигурно се тревожи вече. Благодаря за вечерята, мистър Престън.

— Беше ми приятно да си побъбря с теб, Лорийн — каза той, напълно искрен. — Грижи се за бебето си.

— Тя не е мое дете — каза изведнъж тя. — Тя ми е сестра.

— Сестра.

Тя кимна.

— Мама се беше омъжила отново само преди година. Дъг беше адвокат в Сан Диего и ние трябваше да се преместим да живеем при него. Но аз не исках, защото трябваше да завърша гимназията, а тук бяха и всичките ми приятели… Както и да е… Дъг пътуваше всеки ден, понякога мама отиваше с него, а аз преспивах при приятелка. Мама беше бременна и истински щастлива. Обикновено тя пътуваше със самолет до Сан Диего, но когато влезе в осмия месец, компаниите не й разрешаваха вече да лети. Един уикенд щях да ходя на парти и да преспя у най-добрата си приятелка, а те решиха да отидат с колата до там. Късно онази вечер полицията ме намери, за да ми каже, че пиян шофьор на камион ги е блъснал на шосе 101. Дъг умрял на място, а мама била на поддържаща живота терапия.

Отидох в болницата да я видя. Беше толкова красива и така спокойна. В устата й имаше дихателна тръба. Казаха, че бебето е още живо и трябвала направят цезарово сечение. Бебето наистина беше добре… Но след като я извадиха, те изключиха апаратите, които поддържаха мама жива. — В сините й очи нямаше сълзи, гласът й беше съвсем спокоен, когато продължи: — Искаха да дадат Марая за осиновяване. Казаха, че това нямала е проблем, защото има много семейни двойки, които дълбоко се обичат, но не могат да имат деца, макар че много искат. Че те ще й осигурят добър дом, пари, всичко, от което тя ще има нужда. Но не можех да им позволя да го направят. Борих се с тях до последно. Те не можеха да оспорват дълго моите права, защото тя ми беше полусестра. Предложиха ми място в „Станфорд“, защото бях отличничка и се справих блестящо на изпитите. „Станфорд“ беше моята амбиция, но Марая заемаше първото място. Ще бъда само на трийсет години и нещо — каза тя и се засмя с горчивина, — когато Марая навърши осемнайсет. Винаги мога да се запиша в университета. Няма нищо лошо в това да започнеш малко по-късно, нали?

— Не, няма нито лошо в това — каза Майк тихо. — Ти си много смело момиче, Лорийн Хънтър.

— Тя беше единственото, което ми беше останало — каза простичко Лорийн. — И въобще не съжалявам за взетото тогава решение. Марая означава всичко за мен.

Той я изпрати до паркинга и изчака момичето да влезе в стария „Мустанг“. Тя запали мотора и смъкна страничното прозорче.

— Ще държа връзка с теб, Лорийн — каза той и се наведе, за да погледне в очите й. — Желая ти късмет.

— Лека нощ, Майк — каза тя малко задъхано, като че ли беше тичала известно разстояние. — Отново ти благодаря за китайската храна, беше питателна.

 

 

Тази нощ Майк откри, че му е трудно да прогони образа на Лорийн Хънтър от ума си. Нейната усмивка го последва дори в съня му и той се въртеше неспокойно в удобното си легло. На следващата сутрин се събуди с чувството, че е уморен и депресиран. Много му се искаше да може да й каже, че всичките й проблеми са разрешени, защото тя е наследницата на Попи Малъри. Но, за нещастие, реалният живот беше много труден. Попи не би могла да подозира колко надежди и мечти ще бъдат породени от странното й завещание.

Луксозната стая му се струваше много задушна, докато си лежеше в леглото и си мислеше за историята, която бавно изплуваше от дневниците на Розалия. Тя беше писала за Попи, за баща си, за Джеб…