Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (62)

Глава 62

Докато самолетът на швейцарските линии кръжеше над Лос Анджелис, Майк гледаше познатите сгради и кръгчета слънчева светлина и безкрайните колони от автомобили по булевардите. Беше прекарал две седмици във Венеция, където беше прослушал отново касетите, които беше записал, и бе прегледал отново бележките, които беше направил във вила Кастелето. И ядосан, мислеше, че отново е стигнал до задънена улица. Наистина ли Попи беше легнала в гроба, без да види Роугън? И без да узнае истината за дъщеря си? Но щом тя не е знаела, кой, тогава, е знаел? Хилърд е син на Грег Констант, помисли си той, той е единственият жив човек, който е познавал Ейнджъл и децата й. Беше сигурен, че Хилърд знае истината. И беше дошъл в Лос Анджелис, за да я узнае и той. Мислеше и за срещата си с Либер преди няколко дни. Адвокатът беше съгласен с него, че не бива да казват на Орландо за наследството, докато не уточнят въпроса с дъщерята. „Нека не забравяме, че когато кажем на Орландо, че е правнук на Попи Малъри“ — беше казал Либер, — „ще трябва да му кажем, че негов прадядо е Франко Малвази. Един от най-известните шефове на мафията през последното столетие.“

Майк си спомни Лорийн Хънтър, която може би още се надяваше да получи наследството. През последните няколко седмици много често мислеше за нея и вече се беше уморил да се опитва да анализира защо. Не изпитваше съжаление към нея, а и Лорийн не би искала това. Знаеше само, че никога и към никого не беше изпитвал такива чувства. И когато самолетът кацна и той тръгна към терминала, знаеше, че за първи път от много време насам Попи Малъри щеше да почака. Първо щеше да се види с Лорийн.

 

 

Беше четири часът следобед и в заведението на Дани беше тихо и спокойно. Майк веднага я видя. Вземаше поръчката на клиент с две малки момчета. Дългата й червена коса беше хлабаво завързана на опашка. Изглеждаше добре в черната пола и бялата блуза. Лорийн се усмихна, погали по-малкото дете по главата и се обърна. Видя го и красивата й усмивка стана по-широка.

— Здравей! — извика тя и тръгна към него. — Какво правиш тук?

— Трябваше да бъда в Лос Анджелис, така че дойдох да те видя — каза Майк, напълно честен.

Тя се изчерви, той долови, че е доволна.

— Отново ти благодаря за плюшеното мече — каза тя. — То направи Коледата на Марая истинска.

— Бих искал да видя Марая — каза той. — Тя сигурно е хубаво дете.

— Наистина ли — попита Лорийн нетърпеливо, но после погледът й помръкна. — Е, не съм сигурна… — каза тя. — Знаеш как е… Марая си има дневен режим, а аз съм много заета. Всичко е много сложно с тези ясли и гледачки…

— В колко часа свършваш тук — запита я Майк малко рязко.

— В четири и половина. След половин час.

— Добре, ще дойда да те взема.

— Окей — съгласи се тя, като че ли малко неохотно.

 

 

Въпреки че слънчевата светлина беше ярка, денят беше хладен за Лос Анджелис и Лорийн си беше облякла яке от изкуствена кожа.

— Моят коледен подарък за самата мен — каза му тя, когато той изрази възхищение.

Майк се сети за красивото яке от боброва кожа на Ариа, което струваше цяло състояние и което, ако тя не беше наследницата, Каралдо щеше да плати. Помисли си колко несправедлив може да бъде животът.

— Добре — каза той. — Какво следва сега?

— Трябва да взема Марая от яслите.

— Добре, хайде, ще го направим заедно. Ще те следвам с колата си.

Тя живееше в малък апартамент в стар блок на булевард „Вентура“. Майк й помогна, като качи багажа и количката на Марая, докато тя носеше детето.

— Тя наистина е много красива — извика той, когато Марая му се усмихна над рамото на Лорийн.

— Най-красивата — съгласи се тя.

Апартаментът имаше една стая, която служеше за всекидневна и за трапезария и кухня.

— Има още една спалня и баня — каза Лорийн. — Искаш ли чаша кафе, докато аз й приготвя вечерята.

— Да. — Той седна до масата в кухнята и загледа Лорийн, която сложи джезвето на котлона и започна да приготвя храната на детето. — На колко години е тя? — попита той, когато Лорийн сложи чашата кафе пред него.

— Почти на година и половина.

— Много е красива. Е, къде искаш да отидем да вечеряме? Френска, италианска, китайска или японска кухня?

Лорийн се засмя.

— Откъде знаеш, че днес е свободният ми ден?

— Просто се надявах — отговори той.

— Ще трябва да наема детегледачка — каза тя, като че ли пълна с колебания. — А и нямам нищо красиво, което да облека.

— И аз мразя да се обличам. Там, където мога да отида по дънки, е достатъчно добро за мен.

Тя въздъхна и му се усмихна.

— Ти си много мил, Майк, знаеш ли?

— Не. Не и аз. — Той се усмихна. — Аз съм жестокият журналист следовател, не помниш ли?

— Помня, щях да те питам за Попи, но можеш да ми разкажеш и по време на вечерята. — Тя сложи Марая на детско високо столче и започна да я храни. Имаше нещо странно, озадачаващо, в детето, макар и да не можеше веднага да се каже какво е то.

— По-добре да тръгвам — каза той. — Ще дойда да те взема в седем и половина.

— Добре — отговори тя. — Ще бъда готова.

 

 

Отидоха в малък френски ресторант в Мерлоуз. Лорийн беше толкова доволна и развълнувана, че и на него му беше приятно. Носеше семпла синя рокля с много широк колан, който подчертаваше тънката й талия, дългата й червена коса падаше свободно по гърба. Беше сложила съвсем малко грим — колкото да подчертае красивите си сиво-сини очи.

— Не можеш да си представиш колко съм заета — каза му тя. — Не съм излизала, откакто Марая се роди.

Майк забеляза, че тя каза „откакто Мария се роди“, а не „откакто мама умря“, което означаваше, че има позитивно мислене. Лорийн щеше да се оправи и без парите на Попи. Тя го слушаше, очарована, докато той разказваше историята на Попи.

— Бедната Попи — каза, когато той млъкна, — всичко като че ли е било против нея. Какво е станало накрая?

— Още не знам — въздъхна той. — Но мисля, че знам кой знае. Точно затова се върнах в Калифорния. Ще се видя с него утре. Лорийн, какво всъщност не е наред с Марая?

Тя изпусна вилицата ужасена.

— Какво искаш да кажеш — попита го нервно.

Той взе ръката й.

— Има нещо, което не е наред, нали? Защо не ми кажеш?

Лорийн вдигна глава и го погледна. Очите му показваха, че той ще я разбере, и тя си помисли, че може да му се довери.

— Не знам точно какво е — каза тихо. — Може би нещо не е наред с ума й. Не се опитва да говори. Повечето деца на нейната възраст казват „мамо“ и „татко“, опитват се да изговарят звукове, нови думички. Но Марая — не.

Сега той разбра какво го е озадачавало в детето. То не беше издало нито звук, докато той беше там.

— И какво правиш по въпроса? — попита той.

— Нищо. Страхувах се да го призная дори пред себе си. Страхувам се, че ще ми я отнемат, ще я настанят в някакъв дом. Не мога да плащам за лечение на частни и скъпи лекари. Не мога да я загубя, Майк, не мога! Тя е всичко, което имам. — Погледна го умолително. — Предполагам, ще ми кажеш, че не постъпвам правилно. Но аз не съм и навредила, наистина. Та тя е още дете.

— Сигурен съм, че не си й навредила — каза той. — Но е правилно да разбереш какво й има, за да можеш да й помогнеш.

Лорийн сведе глава към ръцете си, които нервно мачкаха салфетката.

— Знам — каза тя едва чуто. — Но ме е страх да се изправя срещу проблема сама. — Погледна го с красивите си очи и сърцето му се разтопи.

— Виж, ще разбера кой е най-добрият лекар и ще я заведем при него. Ще ти запазя час и ще уредя да я подложат на няколко теста. Ще дойда с теб. И… За мен ще бъде удоволствие да платя всичко, Лорийн.

Тя го погледна колебливо. Предложението беше такова, че я изкушаваше да приеме, но, от друга страна, то малко я плашеше, защото истината можеше да бъде повече, отколкото тя можеше да понесе.

— Не мога да ти позволя да платиш — каза тя бързо. — Няма да бъде правилно.

— Не ти, а Марая трябва да ме остави да платя — каза той с усмивка. — Ще бъде подарък за рождения й ден.

Лорийн също се усмихна.

— Но тя няма рожден ден сега.

— Това няма значение, все някога ще има — каза Майк и стисна ръката й. — Ще ти се обадя утре, за да ти кажа кога ще отидем при лекаря. А после ще отида в ранчото Санта Витория, за да измъкна истината от Хилърд Констант.

 

 

Хилърд като че ли беше остарял за трите месеца, през които Майк не го беше виждал.

— Добре съм, добре съм — каза той още по-раздразнено от миналия път. — А вие какво правите тук? Идвате да ми кажете, че сте открили наследницата на Попи Малъри? — Наля манзанила в две чаши и дяволита усмивка се изписа на лицето му. — Липсвахте ми, знаете ли, млади човече. Бях свикнал да ви виждам в библиотеката си.

— Да, но имам чувството, че можехте да ми спестите по-голямата част от времето и усилията — отговори Майк направо.

— Предполагам, че на вас трябва да благодаря, че онази отвратителна италианка, съпругата на Паоло, ме посети?

— Франческа. — Майк се засмя, като си представи как те двамата пият шери. — Но наградата ви е била, че сте се запознали с Ариа.

— Да, тя е приятно момиче — призна, замислено, Хилърд. — Странно ми е, че все още имам семейство. Преди това не ме интересуваше и никога не съм мислил за италианските си роднини. Тя е внучка на Мария-Кристина и е красива като нея, но, за щастие, няма нейния темперамент.

— Мислех, че не си спомняте Мария-Кристина — каза Майк.

Светлите очи на Хилърд се присвиха лукаво.

— Е, знаете ли, понякога си спомням, друг път — не. Това е привилегия на старците.

— Окей, Хилърд, но дойде времето на истината. — Майк остави чашата си и го погледна предизвикателно. — Ще ви кажа какво точно открих за Попи Малъри, а вие ще ми кажете какво точно знаете. Точно и всичко, ясно ли е?

Хилърд изпи шерито си и доволно потърка ръце.

— Добре, целият съм в слух.

Той слушаше внимателно, докато Майк разкриваше историята на Попи пред него, понякога задаваше въпроси, понякога кимаше в знак на съгласие, като че ли да потвърди, че за това и той знае.

— И така, виждате — завърши Майк, — че отново съм в задънена улица. Знам, че едната дъщеря е била на Попи, но не знам точно коя. Но вярвам, че вие знаете.

— А аз не знаех нищо за сина, Роугън — отговори Хилърд. — Това означава ли, че има и други претенденти за парите?

— Да, има, и искането му е законно. Той е правнук на Попи.

— Не знаех и за „Номер шестнайсет“. Мисля, че и баща ми, и Ейнджъл не знаеха. Ейнджъл обаче знаеше за шефа на мафията. Беше го прочела във вестниците. Веднъж разказваше на Мария-Кристина за това.

— Защо на Мария-Кристина? Тя ли беше дъщерята на Попи?

Хилърд отново се усмихна дяволито.

— Не ми казвайте, че не можете и сам да откриете. Пък и защо трябва да ви казвам?

— Защо ли — извика Майк гневно. — Защото парите на Попи и без това ги има и трябва да се използват за нещо. За някои хора те значат много — свобода, любов, образование. И егоистичен старец като вас няма право да ги лишава от това. Вижте, Хилърд, един човек вече е мъртъв, беше убит, а други са в опасност.

Хилърд втренчи в него ужасения си поглед.

— Мъртъв? — повтори той. — Кой е мъртъв? Не Ариа, нали?

— Не, не Ариа, но тя може би също е в опасност. Играта приключи — каза Майк. — Сега ще ми кажете истината?

Хилърд се облегна назад в удобния си стол. Дяволитостта му се беше стопила. Вече не се съпротивляваше. Изглеждаше по-стар и някак си смален. Ръцете му трепереха, докато си наливаше още едно питие.

— Добре, тогава, щом това има такова значение, ще ви разкажа. Беше през 1939, така мисля. Бях си дошъл вкъщи в отпуск. Имах съпруга и малък син. Ейнджъл се оплакваше от силна настинка. Тя не мина и заболяването обхвана гърдите й. Лежеше на легло. Отидох да я видя и тя ми се усмихна, въпреки че беше много болна. „Кажи на баща си, че искам да го видя“, каза ми. Гласът й беше все така ясен и нежен. Спомням си, че когато казах на татко, той ме погледна много загрижено. Докато вървяхме заедно през полето, аз го попитах: „Наистина ли е толкова лошо, татко?“. Той кимна. „Да“, отвърна сериозно. „Но тя отказва да отиде в болница.“ — Хилърд направи пауза, за да отпие от шерито си. — Аз не влязох в стаята с него, но той не затвори вратата и разговорът се чуваше в салона, където го чаках. „Грег, искам да ти кажа за Попи“, каза леля Ейнджъл. „Това може да бъде последната ми възможност. Мисля, че трябва да знаеш истината.“ „Но аз всъщност не искам да знам“, каза татко. „Вече не. Всичко е минало. По-добре е да го забравим.“ „Но аз те излъгах“, каза тя. „Излъгах всички и сега искам да изляза на чисто. Така че седни и ме слушай, Грег.“ Чух как столът изскърца, когато татко го придърпа към леглото. Ейнджъл започна да разказва за Попи и за съпруга си, Фелипе. Накрая татко каза: „Ейнджъл, иска ми се да не беше ми го казвала“.

„Трябваше“ — отговори тя. „Когато тя дойде да ме пита за дъщеря си, аз отказах да й отговоря. Но искам ти да знаеш истината.“ „Но аз не искам да знам“, каза татко. „За мен те и двете са твои момичета. Дори не искам да мисля за Попи. Нека оставим нещата така.“ Дълго време никой не проговори, а после Ейнджъл каза: „Трябва да направя още едно признание. Този път никой, освен мен, не е виновен. Както знаеш, аз винаги и прекалено много закрилях Елена. Не й разреших да порасне. Навсякъде ходех с нея, отговарях вместо на нея на зададените й въпроси. Единственото място, на което тя веднъж отиде без мен, беше при онзи лекар в Сан Франциско. Разбира се, аз й дадох кола и шофьор, но… Тогава трябваше да отида до Ню Йорк, да спасявам Мария-Кристина от поредната каша. Доктор Бартън се грижеше за Елена от дълги години, беше я оперирал веднъж, но безуспешно. Беше около четиридесетгодишен, женен, с деца. Беше привлекателен мъж, а аз дори не съзнавах колко красива е Елена. За мен тя беше още дете. Но доктор Бартън я видял по различен начин, а тя, бедната, се влюбила в него. Та нали дотогава не беше срещала друг мъж? Отсъствах по-дълго, отколкото очаквах — около два месеца. Когато се върнах, забелязах, че Елена е различна, по-затворена, като че ли криеше някаква тайна… А по-късно забелязах и нещо друго — беше бременна. Побеснях. Обадих се на доктора и му казах да стои далеч от нея. Заведох я в Аризона, заради здравето й, така казахме на всички. Тя роди детето там. Бедното дете, въобще не разбираше какво става с нея! Уредих детето да бъде осиновено. Семейството дойде и го взе. И това беше краят. Всичко приключи, все едно не е било. Заведох Елена в Италия за две години, за да забрави доктор Бартън. Тя нито веднъж не спомена детето и аз реших, че и за него е забравила. Започна да говори странни неща. Знаех, че умствено й няма нищо, но тя вече не беше «нормална». Аз я осакатих с глупавата си, прекалено силна и егоистична любов. Имам копие от подписания документ за осиновяването, с името и адреса на семейството. Не съм ги виждала, но го пазя, скрит в любимата ми книга в библиотеката. Там има и писмо, което казва истината за Мария-Кристина и Елена. Искам да знаеш къде са, Грег, в случай че потрябват, когато мен вече ме няма.“ „Но аз не искам да знам. И двете момичета са твои, Ейнджъл, не разбираш ли?“ Мисля, че и двамата плачеха, затова се измъкнах от салона. Дълго време след това наблюдавах татко, но той не погледна на онова място в библиотеката. Доколкото знам, никога не го направи. Ейнджъл отиде в болницата и умря две седмици след това от пневмония. Баща ми беше съсипан — дотогава не го бях виждал такъв. И пак не погледна в книгата.

— Но вие го направихте — попита Майк.

Хилърд кимна.

— Разбира се. За мен всичко това означаваше много малко. Не познавах нито Попи Малъри, нито съпруга на Ейнджъл. — Хилърд отиде със стола си до рафтовете и извади томчето поезия на Кийтс. — Виждате ли? — Дяволитата усмивка отново се появи на устните му. — Не ви излъгах. Ако бяхте търсили достатъчно упорито, щяхте да го намерите.

— Можеше да ми трябват години и вие го знаехте — отговори Майк.

Хилърд извади пожълтелия плик.

— Ето го — каза той и му го подаде. — Ето го вашия отговор.

Майк внимателно извади писмото, прочете онова, което Ейнджъл беше записала преди толкова много години, и погледна Хилърд.

— Елена? — попита той, изненадан.

— Елена — отговори Хилърд с усмивка на триумф. — И така, виждате ли, отново сте на квадратче едно. Все още не знаете коя е наследницата.