Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rich Shall Inherit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Богатите ще наследят

Американски. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0195-7

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Майк вървеше бавно покрай стелажите на градския Държавен архив и оглеждаше високите дървени рафтове, пълни с дебели, подвързани с кожа, томове. Всеки един стелаж беше белязан с цифрите на съответната година. За годината 1880 имаше само едно малко тънко томче, а тези за предходните години бяха дори още по-тънки, което му напомняше за това, че територията около Санта Барбара е била заселена съвсем наскоро, като се има предвид безкрайността на времето. От пожълтелите страници се сипеше прах, който ясно се забелязваше на слънчевата светлина, струяща през високите прозорци. Прелисти набързо страниците на томчето и стигна до регистрацията, която търсеше. Беше написана с калиграфски почерк и буквите приличаха на странни паяци. Мастилото беше избеляло и станало светлокафяво.

Регистрация на новородено: 15 юни 1880

Пол: женски

Име: Попи Малъри

Майка: Маргарет Малъри (по баща Джеймс). Възраст — 33.

Баща: Джеб Малъри, собственик на ранчо и гражданин на областта. Възраст — 54.

Място на раждането: Къщата на семейство Малъри в ранчото Санта Витория, областта Ломпос.

Облегна се назад и въздъхна доволно. Сега поне знаеше къде е била родена Попи и къде е умряла, както и имената на нейните родители. Отново запрелиства страниците на томчето, като преглеждаше лениво предходните регистрации.

Регистрация на новородено: 1 юни 1880 Пол: женски

Име: Ейнджъл Ампара Констант

Майка: Розалия Констант (по баща Абрего). Възраст — 35.

Баща: Ник Констант, собственик на ранчо и гражданин на областта. Възраст — 42.

Място на раждането: Къщата на семейство Констант в ранчото Санта Витория, област Ломпос.

Обърна няколко страници назад, за да провери… Да, беше прочел съвсем правилно. Имаше две новородени момичета, появили се на бял свят само с няколко седмици разлика във времето, и двете в ранчото Санта Витория. Това означаваше, че двете семейства са били извънредно близки, че децата са играели заедно, че са ходили на училище заедно, че като девойки са споделяли една с друга болката и радостта от това да порастваш, както и всичките си тайни…

Майк победоносно и силно затвори томчето и го постави обратно на рафта. Съвсем случайно беше открил една възможна следа. Сега беше абсолютно сигурен, че точно тук, в Санта Барбара, живееше дъщеря или може би внучка на семейство Констант, която би трябвало да знае много неща за Попи Малъри. Знаеше че, както винаги, в неговата работа най-простият начин е и най-добрият. Трябваше само да прелисти телефонния указател и да извади от него имената и адресите на всички, които са записани под името Констант! Хилърд Констант беше студен и дори малко неучтив по телефона.

— Напоследък не се срещам с много хора — каза той на Майк — и не виждам поради каква причина трябва да се срещна с вас, млади човече. — Едва когато Майк спомена, че е писател, който е по дирите на интересна история, отношението му стана малко по-топло. — Книга, казвате… За семейство Констант?

— Констант и Малъри, сър — побърза да каже Майк.

— Елате тази вечер в пет. Знаете ли пътя към ранчото?

— Предполагам, че едва ли ще мога да пропусна толкова голямо ранчо — отговори Майк, като си представи безкрайни акри поля и пасища. Но грешеше.

Широкият път, който водеше към ранчото, беше изпъкнал в средата от проливните пролетни дъждове и минаваше между разпрострелите се постройки, които някога са представлявали ранчото Санта Витория. Табели с имена като „Виториа Оукс“ и „Хи Ранчо“ бележеха местонахождението на красиви къщи в предградията и прекрасни ливади. Тук-там се виждаше по някой огромен стар дъб или останки от лешникови горички или пък стотици метри от полуразрушени огради, зад които пасяха понита. Всичко това напомняше, че по времето на Попи Малъри тук са се простирали обширни пасища с овце и говеда.

Майк караше взетото под наем сузуки по безкрайните виещи се булеварди на предградието, докато най-накрая асфалтираният път свърши в подножието на един хълм. Оттам нататък водеше само тесен черен път, от двете страни на които имаше стари тополи, толкова високи, че върховете им се губеха в ясното синьо небе. Желязна арка носеше табелата РАНЧО САНТА ВИТОРИЯ и, с по-дребен шрифт, НК.

След половин миля и този път свършваше в четвъртит двор пред стара бяла хасиенда, на чиято веранда имаше саксии с клематис. Имаше фонтан, облицован със сини плочки, от който бликаше ясна чиста вода в спокойната светлина на следобеда; градинарят японец, който го изгледа любопитно, му се поклони и поднови работата си, която очевидно вършеше с любов. Докато вървеше към къщата, Майк забеляза, че всичко е идеално поддържано — както площите, така и стъпалата, покрити с избелели теракотени плочки, но излъскани до блясък. Входната врата беше отворена. Той надникна вътре и чу мъжки глас, който доста остро извика:

— Влезте, влезте. Предполагам, че вие сте Майк Престън.

В преддверието беше хладно. Неговият под също беше покрит с теракотени плочки. Стори му се малко сумрачно след ярката слънчева светлина навън. Не можеше обаче да не забележи Хилърд Констант, въпреки че той беше в инвалидна количка. Беше доста над метър и осемдесет и имаше раменете и гръдния кош на състезател по американски футбол. Оредялата му бяла коса беше грижливо вчесана назад, за да прикрива плешивото му теме, а светлосините му очи под гъстите бели вежди гледаха като че ли в далечината зад Майк, все едно че старецът нямаше търпение посетителят да си тръгне.

— Хайде, влизайте, по-бързо… — каза раздразнително Хилърд, мина с количката през двойните дъбови врати и се озова в своята стая светих. — Подозирам, че бихте приели едно питие, докато ми обяснявате защо ми губите времето.

Стените бяха покрити с книги от пода до тавана. Очевидно имаше цяла колекция от стари и ценни произведения. Те бяха заключени и в безопасност зад стъклените витрини. В огромната каменна камина гореше буен огън, въпреки че вечерта беше топла. Над камината висеше портрет на висок широкоплещест мъж с пшенично руса коса и същите бледи като на Хилърд очи. Беше прегърнал красиво латиноамериканско момиче, чиито засмени черни очи блестяха дяволито.

— Знам, знам какво си мислите — каза все така раздразнено Хилърд. — Разбира се, аз приличам на него. Той е мой дядо — Николай Константинов, — а това до него е баба ми. Той бил руснак, а тя — мексиканка. Необикновена комбинация за онези времена, не мислите ли? Рисуван е около 1885, предполагам.

Подаде му чаша сухо бяло вино.

— Манзанила — каза той и го наблюдава с нетърпение как предпазливо отпи малка глътка. Беше необикновено сухо и Хилърд се затресе от смях, когато Майк затвори очи и се закашля. — Това не е напитка за млади и непривикнали момчета, но е по-добра от прехваленото ви уиски. Това и две-три чаши добро вино на вечеря са последните останали ми удоволствия. — Той не отделяше поглед от лицето на Майк. — Какво точно искате да знаете за семейство Констант?

Майк прекара длан през твърдата си гъста коса. Чувстваше се несигурен. Хилърд Констант не беше човек, с когото би било лесно да намериш общ език.

— Да си кажа правичката — каза той, — аз съм по следите на съвсем друга история. Видях обява в лосанджелиския „Таймс“ днес. Адвокат от Женева издирва наследниците на Попи Малъри…

— Чудех се кога най-после ще изплюете камъчето — отговори сухо старият човек. — Ще ви кажа следното, мистър Престън, не знам нищо повече за семейство Малъри от онова, което можете да намерите в архивите на Санта Барбара. Двете семейства били приятели. Дори повече от това — били партньори. Но семейство Малъри са изчезнали оттук много преди аз да се родя. Никога не съм питал защо. Мислех, че просто са измрели и родът е изчезнал, както става с всички в края на краищата. Аз съм последният от рода Констант, нали разбирате. Не сме род, който се слави с отглеждането на многобройна челяд. Повечето от нас са загинали по време на различни войни — Втората световна война, войната в Корея, във Виетнам, моят собствен син загина там, а това уби майка му. Оттогава съм съвсем сам в света. Не, не — каза той, предугаждайки въпроса на Майк, — не войната ми причини това, а един глупав и твърдоглав кон. Играех си на „xaynoi“, за да запълня времето си… След като най-лошото се случи… — Старият човек погледна към добре познатата му гледка, която се разкриваше през прозореца. — Понякога се питам какъв ли щеше да бъде животът ми, ако баща ми не беше продал ранчото. Като момче обичах много животните, обичах да яздя, да поправям оградата, да играя с другите деца на каубои, да разговарям с нашите истински каубои… Разбира се, тогава всичко беше направо огромно, истинско ранчо.

Усмихна се одобрително, когато Майк пресуши чашата.

— Свикнахте ли вече с вкуса му — попита той с усмивка. И без да дочака отговор, се изправи рязко от количката. — Елате с мен — каза със заповеден тон.

Спря се пред поставени в рамки документи, които висяха на стената в преддверието. Единият приличаше на пергамент, толкова беше стар и пожълтял. Беше изписан със същия калиграфски почерк като книгата в архива и буквите отново му се сториха прилични на паяци.

— Това е оригиналният договор за ранчото Санта Витория. Тогава то се е състояло от петдесет акра земя. Точно толкова, колкото са ми останали и сега. Това не е ли ирония на съдбата?! Знаете ли старата поговорка за парцалите, които се предавали от поколение на поколение? — Той се засмя и звукът се стори странно кух на Майк. — Не че това все още има значение. Когато умра, всичко ще отиде при семейството на баба ми, Абрего. Те поне са се плодили и сигурно има поне десетина потомци с това име в света. — Той махна неопределено с ръка към долината. — Богати са като Крез. Те, разбира се, нямат нужда от това наследство. То може да има за тях само сантиментална стойност. — Той се закашля и дори кашлицата му издаваше нетърпение и раздразнителност. На Майк се стори, че това е така, защото старецът не иска той да забележи колко разнебитено е здравето му. — А това… — Той посочи към другия документ, поставен в рамка. — … това е оригиналният договор, с който Ник Констант и Джеб Малъри стават партньори. Подписан, естествено, и от двамата.

— Били са партньори.

— Разбира се, че са били партньори, защо иначе биха живели праг до праг и работили една и съща земя? Бихте ли искали да го прочетете?

Най-отгоре пишеше: „Кръчмата на ирландеца Китен на улица «Кърпи», Сан Франциско“. А по-долу: „Американски и вносни опри… уиски от поне десетина марки… топъл обяд от пладне до два часа всеки ден…“. В ъгъла беше написано със сигурна ръка. „Джеб Малъри и Ник Констант са равностойни партньори, а правото на собственост ранчото Санта Виктория и всички принадлежащи му земи, както и на цялата стока. Подписано на 10 април 1856 година.“

Джеб Малъри се беше подписал със замах, но Ник Констант — с несигурните букви на човек, които тъкмо се учи да пише.

— Дядо ми тъкмо бил слязъл от борда на кораб, който идвал от Русия — обясни Хилърд. — Все още учел английски. Както виждате, станали партньори, докато си пиели бирата в някаква кръчма. Непрекъснато говорели, че Николай научил много неща от Джеб Малъри. Сигурно са били дори повече от онези, за които се били спазарили.

— Например?

Той сви рамене.

— Дори да съм знаел някога, млади човече, сигурно съм забравил. Аз съм на седемдесет и четири години, а на тази възраст човек се справя трудно дори с настоящия ден, да не говорим за миналото. Но мисля, че всичко е тук, ако си направите труда да погледнете. — Той посочи библиотеката. — Всичко, писано някога от семейство Констант, е тук, внимателно подвързано и подредено. Има вероятно и един-два стари дневника. В добрите стари времена жените винаги водеха такива. За да имат какво да правят, така предполагам, те записваха раждания, погребения и сватби… Не е добре за очите ми да се взирам в избелялото мастило и тези стари заврънкулки. Бях войник, мистър Престън, непрекъснато бях вън от дома и никога не съм имал време за тези глупости. И точно затова съм толкова зле сега.

Майк го сърбяха ръцете да се захване с всичкия този материал, но старият човек изведнъж придоби много уморен вид.

— Може би ще е по-добре да дойда утре? — предложи той.

— Глупости, глупости. — Изведнъж бледите сини очи го погледнаха умолително. — Не съм бъбрил така от години и нямам нищо против да си призная, че ми харесва. Вече никой не идва тук, нали разбирате — добави тъжно той. — Само японецът градинар, когото сте видели, а той не говори английски, приличен английски. И, разбира се, Мери, моята икономка, приятна жена, но гледа телевизия през цялото време… А аз не мога да я понасям. Искате ли още едно шери? — попита той с надежда и завъртя колелата на количката, за да отиде отново в библиотеката. — Знаете ли какво, щом искате да прегледате всичките тези глупости, защо не поостанете малко? Можете да работите и късно през нощта, когато ще бъдете съвсем сам. Нали точно това обичате вие, писателите? Така ще можете да ми задавате въпроси винаги, когато пожелаете.

— Това се казва предложение! — възкликна Майк, като едва вярваше на късмета си. Но докато си стискаха ръцете, блясъкът в очите на стареца го накара да се запита в какво ли се е впуснал. Огромната стара къща беше съвсем тиха, като се изключеше тиктакането на часовника в преддверието, когато Майк отмести коженото кресло по-назад от бюрото. Смръщи вежди, защото креслото изскърца. Като всичко друго тук, и то не беше употребявано дълго време. Беше три и половина след полунощ, а той четеше в библиотеката от осем часа вечерта, когато Хилърд Констант отиде да си легне. Голямото дъбово бюро беше затрупано с книги и хартии, по-голямата част от които — стари счетоводни книги и документи, засягащи управлението на ранчото. Но не това търсеше той.

Започна да крачи неспокойно по дебелия килим. Беше прекалено възбуден, за да заспи. Библиотеката беше дълга девет метра и широка седем. Всяка стена беше запълнена от край до край с книги. Хилърд не му беше подсказал откъде да започне. Просто беше казал:

— Всичко е някъде там, млади човече. Трябва сам да се обслужите!

Понякога Майк улавяше погледа на Хилърд, който го гледаше с подигравателни пламъчета в очите, като че ли се наслаждаваше на някаква известна само на него шега. Майк се питаше дали той не знаеше повече, отколкото казваше, като например къде точно да потърси в тези безкрайни редици книги.

Прекоси все така неспокойно преддверието и се озова в огромната всекидневна, която беше дълга колкото и самата къща. Струваше му се, че е в някакво странно изкривено време, по-скоро — че времето е спряло. Хилърд му беше казал, че стените все още са облицовани с някога синята, но вече избеляла дамаска, избрана от Розалия Констант преди повече от осемдесет години, въпреки че коприната, която отговаряла по цвят на дамаската и покривала диваните и столовете, била сменена с по-весел плат. Майк втренчи поглед в двата еднакви портрета, които висяха над камината. На единия беше изобразено момче, а на другия — момиче. Бяха на двете деца на Розалия и Ник: Грегориус, известен като Грег, и неговата сестра, Ейнджъл, момичето, родено само две седмици преди Попи. Той вече знаеше, че Грег е бащата на Хилърд, но старецът не му беше разказал нищо за Ейнджъл, освен това, че била известна с красотата си.

Дори на девет години, Ейнджъл била красавица. Била дребна, с крехка и нежна костна структура, с огромните бледосини очи на баща си и облак меки, къдрави руси коси. На портрета беше облечена в розова рокля с волани и държеше на верижка малко черно кученце, което имаше на врата си розова панделка. Усмихваше се сладко, но съвсем уверено, на художника „Тротън“, беше написано в долния десен ъгъл. Рамката беше позлатена и в стил барок. Майк беше готов да се обзаложи, че когато Ейнджъл е пораснала, е станала чаровница, на която никой мъж не е можел да устои. Всичко си беше там, в портрета — увереността в собствената красота и общественото положение като дъщеря на богатия земевладелец Констант.

Шестнайсетгодишният Грег беше висок и тъмнокос, много красив, със засмените тъмни очи на майка си. Беше здраво и силно момче, което беше пожелало да рисуват портрета му на открито, за да могат да включат и любимия му кон. Беше се облегнал на оградата на пасището и държеше в едната си ръка широкопола мексиканска шапка за езда, докато палецът на другата беше арогантно пъхнат в кожения колан със сребърна катарама, с който той очевидно се гордееше. В пасището зад него доволно пасеше красив светлокафяв жребец с бял перчем на челото. „Грег и Василий“ беше написано също в десния долен ъгъл, малко над позлатената рамка.

Влезе в трапезарията и потърси бутилка студена бира. Трапезарията беше част от първоначалната постройка, изградена от индианците преди двеста години. Сега беше превърната в блестяща от чистота и много удобна кухня. Все още беше запазена старата открита камина, до която се беше сгушил старият индианец, който някога готвел храната на самия Ник Констант.

Майк разбърка тлеещите въглени и се настани на много стар стол с висока облегалка с кутийка изстудена „Милър“ в ръка. Въпреки модерните приспособления, тази стая имаше по-различно излъчване. Седнал там, с поглед, втренчен във въглените, той можеше да бъде и човек, живял преди стотина години… заедно с Ник и Розалия, Грег и Ейнджъл. И Попи Малъри!

Майк предполагаше, че е задрямал, когато неочаквано отговорът сам дойде при него. Но, разбира се, беше повече от логично! Той беше търсил на неподходящо място. Никога не би намерил онова, което търсеше, в библиотеката. Къде другаде биха могли да бъдат старите семейни съкровища, ако не на тавана!

— Чудех се колко ли време ще мине, преди да се досетите за тавана — каза Хилърд, дяволито ухилен. — Никой не се е качвал там от години. Пълно е с вехтории. Дори да имаше нещо ценно, семейство Констант щеше да го е продало досега.

— Не търся ценни неща, сър — възрази Майк. — Търся информация.

— Информация? Ами… там няма да намерите нищо, с изключение на няколко театрални програми и покани за балове. И много дрехи, вече изядени от молците. — Изведнъж той поомекна. — Но ако все пак настоявате…

Хилърд беше сбъркал — дрехите не бяха изядени от молците. Имаше много и всичките красиви, грижливо загънати в тънки платна и прибрани в огромни стари скринове и куфари, на които имаше печати на отдавна пътували през Атлантика лайнери и континентални хотели. Майк започна да се рови из купищата дантелени рокли, с които се е ходело на чай, и колосани копринени рокли, предназначени за следобедните часове; кихаше, докато отместваше кожите, които някога са били великолепни и меки, но сега бяха сухи и напукани; гледаше с възхищение тафтата, която още пазеше яркочервения си цвят. Имаше вечерни рокли с бродерия и пришити златни мъниста и вече не дотам бели перли, а също и великолепна рокля от син шифон, на чийто етикет пишеше УОРТ, ПАРИЖ.

След два часа търсене все още не беше открил нищо, което да му е от полза, затова ядосано тръшна капака и на последния куфар. Тази колекция беше достойна за някой музей, но не беше го доближила нито стъпка до загадъчната Попи Малъри.

Той изчисти дебелия слой прах от старото ученическо бюро и прокара пръсти по издълбаните инициали АК. Представи си красивата Ейнджъл, отегчена до смърт от уроците, да дълбае мекото борово дърво с фибата си за коса. В чекмеджето имаше много скъпи за едно момиче спомени — цял куп концертни и театрални програми, връзка картички, на които бяха отбелязани запазените от нея танци, както и имената на обожателите й, там беше дори малкият златен молив, с който тя беше писала, имаше и хербарий изсушени цветя. Най-после, ето и връзка писма, завързани с панделка. А под тях лежеше книга със синя кожена подвързия, на която беше изписано с вече избелели златни букви: Дневникът на Розалия Констант, том I, 1863. Имаше и още! Том втори, трети, а под тях — тънка книжка с розова кадифена подвързия, на която пишеше: Дневникът на Ейнджъл Констант, възраст 12. И, най-после, съвсем обикновена кафява подвързия и надписът: Дневникът на Маргарет Малъри, 1873.

Маргарет Малъри! Сърцето на Майк биеше лудо, докато дланта му галеше кожената подвързия.

Бързо се върна в библиотеката и остави съкровищата си на бюрото, подреди картичките за танци до писмата, а до тях — скъпоценните дневници. Въздъхна доволно и започна да чете.

Два дни по-късно сгъна отново и последното писмо, завърза внимателно червената панделка, облегна се назад и втренчи поглед през прозореца. Беше озадачен.

— Давам чаша от най-хубавата манзанила, за да узная какво мислите — каза Хилърд, застанал на прага.

Майк извърна глава към него и му се усмихна.

— Съжалявам, мислите ми бяха на мили далеч от тук… Или по-скоро на години разстояние!

— Е? — Хилърд завъртя колелата и прекоси стаята, за да отиде до масичката с напитките, където наля шери в две чаши. — Разрешихте ли загадката с наследниците на Попи Малъри?

Майк прокара замислено длан през косата си, смръщил вежди.

— Не… Но и това е начало…

Интересното беше това, че хората около Попи бяха писали толкова много за нея, че той се чувстваше така, все едно сам я е познавал. Или поне младата Попи. Защото, съвсем внезапно, тя беше изчезнала от страниците на дневниците и все едно че не беше съществувала изобщо.

Мислеше, че Хилърд никога няма да си легне, но когато мракът се сгъсти съвсем, старецът най-после му пожела лека нощ. Като обърна инвалидната количка към вратата на библиотеката, той се усмихна сардонично.

— Мисля, че сте си избрали напълно подходяща за вас работа, мистър Престън — каза той с горчивина в гласа. — Имате необходимите качества. Но помнете, че нищо в живота не е толкова просто, колкото изглежда. Знам го от опит, нали разбирате. — Обърна се рязко и завъртя колелата в посока на стаята си.

Майк гледаше след него озадачен. А после премести поглед към малкия куп писма и дневници, лежащи на бюрото.

— Окей, Попи Малъри — каза той решително, — ти ме заинтригува… Трябва да разбера какво се е случило. И когато науча всичко, ще разкажа на целия свят за теб!

Знаеше, че ще му се наложи да използва въображението си, за да запълни празнините в дневниците, но вече беше схванал какви са характерите на замесените в историята хора. Сложи нов, съвсем чист, лист в пишещата си машина и написа:

„В началото били само Николай Константинов и Джеб Малъри…“