Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (55)

Глава 55

Попи язди до мястото, където заставаше като дете, за да наблюдава къщата на семейство Констант. Конят, който беше взела под наем от местните конюшни, пасеше доволно наблизо. Носеше се песента на птиците и жуженето на насекомите.

Първо беше отишла до къщата Малъри, но тя се беше превърнала в руини. Стоеше само индианската хижа, построена преди двеста години, и Попи си спомни стария индианец, който се грижеше за нея в отсъствието на татко. Къщата Малъри никога не е била щастливо място, но щеше да бъде нейна, ако Джеб Малъри не беше я проиграл на комар. И тя щеше да има нещо истинско за Роугън, вместо да му дава измислено минало. Инстинктивно обърна глава, за да види долината, която разделяше двете къщи. Сега там не растяха макове. Спомни си как като дете беше стояла тук, на същото място, и беше наблюдавала щастливото и засмяно семейство Констант, как беше копняла да стане една от тях. Тя изглеждаше съвсем по същия начин — белите й стени бяха наскоро замазани и блестяха на слънцето, цветята в градинката бяха разцъфнали, фонтанът бликаше, керемидите бяха също подменени и яркочервени. В градините работеха мъже, а в пасището се разхождаха арабски понита. И земята на семейство Констант се простираше докъдето стига погледът.

Попи се сви на тревата, подпря брадичка на коленете си и отново потъна в мечти. Изведнъж видя сивокос мъж да слиза бързо по стъпалата и да тръгва към хамбара. Сърцето й заби лудо, когато позна Грег. Разбира се, той беше остарял, но, като се изключи сивата коса, не се беше променил. Все още беше високият, строен и красив мъж, който тя помнеше. Мъжът, когото беше наричала свой брат, мъжът, когото много късно беше разбрала, че обича. След няколко минути Грег отново се появи на двора, но този път на кормилото на чисто нов „Пакард“. Гласът му, когато извика на някого да побърза, породи у нея познатото чувство на удоволствие и болка. Тя прехапа долната си устна, за да не му извика. Красива жена изтича надолу по стъпалата, като си вееше с огромна сламена шапка и се смееше. Попи разбра, че това трябва да е съпругата му.

— Мелиса, винаги ли трябва да закъсняваш — оплака се той.

— Предполагам, че след всички тези години просто съм престанала да се опитвам да бързам — засмя се тя и се качи в колата.

— Хайде, идвайте, момчета! — извика Грег и започна да хвърля чанти и куфари в колата. Три момчета в тийнейджърска възраст заслизаха по стъпалата. Това бяха синовете на Грег, синовете, които можеха да бъдат и нейни. Двете приличаха на него, но малкото, което се влачеше отзад, беше копие на Ник. — Побързай, Хилърд! — чу тя Грег да вика.

А после, зад тях, се появи Ейнджъл и бавно заслиза по стъпалата. Попи си спомни последния път, когато я беше видяла… Косата, която беше като озарена от лунна светлина, сега беше съвсем бяла. Последваха прегръдки и целувки за „сбогом“, после цялото семейство се качи в колата и потеглиха. Попи напрегна очи, за да види за последен път Грег и синовете му. Тя отново почувства старата, добре позната и остра завист. Отново беше на същото място, там, където беше и преди много години — отвън, като страничен наблюдател, който любопитно наднича вътре. Разбра, че всъщност никога не е била част от семейството. Копнежът все още съществуваше, мечтата все още не се беше сбъднала.

Попи видя, че Ейнджъл бавно тръгва към хамбара — мястото, където си разменяха тайни, когато бяха деца. Така много искаше да тръгне след нея, въпреки че не биваше, така много искаше да се върне „у дома“. Не успя да подчини желанията си на волята. Качи се на коня и бавно пое към къщата.

Ейнджъл седеше на дървената пейка пред хамбара, в скута й лежеше отворена книга. Беше дневникът на майка й, който беше открила онзи ден на тавана. Тя се колебаеше, не знаеше дали бива да го прочете дори сега, дванайсет години след смъртта на Розалия, защото й се струваше, че е неприлично да надзърта в чужди тайни. В първите страници се говореше за баща й, как двамата са се срещнали, колко много го обичала Розалия, разказваше се за първата им брачна нощ… Ръката, която беше писала, принадлежеше на младо и много влюбено момиче, а не на майката, която Ейнджъл помнеше. Тя затвори бързо дневника. Разбра, че никога няма да го прочете. Затвори очи и започна да се унася в дрямка, като се радваше на слънчевата светлина, която се промъкваше между листата на дърветата и на живата тишина на полето. Имаше две седмици само за себе си. Две скъпи, така желани, седмици, преди да се върне в Италия при сина, който мразеше нея почти колкото мразеше баща си, две седмици, преди да реши какво да предприеме по отношение на двете си измъчени от живота дъщери, само две седмици на така скъпото й уединение. Когато беше млада и животът беше „забавен“, не мислеше, че някога ще остане сама…

Като чу тихи стъпки по тревата, Ейнджъл отвори очи. Дали не сънуваше? Към нея вървеше Попи. Или може би призрак? Червената коса на Попи беше хлабаво завързана с панделка на гърба — обичайната за нея прическа, — но сега косата й имаше сребърни нишки. Тя беше все така стройна и все още вървеше леко и грациозно — със същите дълги и пружиниращи крачки. Напомняше на Ейнджъл жребче, което е решило да участва в конни надбягвания. Тя отново затвори очи, шокирана. Попи беше истинска. Тя беше тук.

— Дойдох си у дома, Ейнджъл — прошепна Попи.

А после закри очите си с длани, падна на колене и заплака.

— Защо си тук, Попи? — попита я Ейнджъл рязко, студено. Успя да устои на подтика да я прегърне, за да я утеши. — Това вече не е твоят дом.

— Трябваше да дойда! — извика Попи. — Изгубих всичко, което имаше значение за мен… всичко. Не разбираш ли, Ейнджъл, трябваше да те намеря. Искам да знам какво се случи с дъщеря ми.

— Ти не удържа даденото обещание — напомни й все така студено Ейнджъл. — Ти обеща никога вече да не влизаш в контакт с нас.

— Но това беше толкова отдавна — изплака Попи. — Казват, че времето лекува всички рани.

— Рани! — каза шепнешком Ейнджъл — Рани, Попи. Не рани ни причини ти, ти ни нанесе смъртоносни удари! Не знаеш какви нещастия донесе на моето семейство! Господи, как искам баща ми никога да не се беше срещал с Джеб Малъри!

Очите на Попи, които блестяха от сълзи, ужасено срещнаха нейните.

— Не можеш да говориш така, Ейнджъл, ние двете бяхме сестри. Онова, което се случи, не беше по моя вина.

— Ти не ми каза истината, нали, Попи? — попита я Ейнджъл с леден глас. — Но Фелипе ми разказа всичко. Това беше едно от нещата, с които обичаше да ме тормози. Той ми разказа как си отишла при него през нощта, колко страстна и настоятелна си била… Разказа ми дори как си се държала в прегръдките му… Фелипе е бил тайният любовник, с когото се срещаше всеки следобед във Венеция! И Фелипе е бащата на твоето дете!

Попп мълчаливо наведе глава. Това беше почти истина.

— Не, Ейнджъл, той не прави любов с мен. Той ме изнасили — каза тя тихо.

— Ти си отишла в палацо Ринарди посред нощ! Той ми каза, че сте имали среща.

— Не беше така! — извика тя отчаяно. — Кълна ти се, не беше!

Ейнджъл, студена и безразлична, сви рамене.

— Как и защо се е случило, едва ли има значение вече. Но ако не беше ти, аз никога нямаше да срещна Фелипе. — Гласът й беше изпълнен с горчивина. Искаше Попи да узнае всичко, за да може най-после да разбере колко пълно е било нейното нещастие. — Целият ми живот се промени заради теб, Попи! Години наред бях принудена да живея с мъжа, когото презирах и който ме ненавиждаше. Всичко, което Фелипе искаше, бяха парите на семейство Констант! Като не можех да издържам повече, аз го напуснах. Взех двете си момичета, но той задържа момчето. И сега моят син ме мрази, Попи, почти толкова силно, колкото мрази баща си, защото той трябваше да остане и да живее с него! — Очите й бяха изпълнени с болка, когато започна да си спомня. — Бях опаковала всичките ни неща, бяхме готови да заминем и стояхме във фоайето. Предишната нощ бях казала на Фелипе, че го напускам, че това е краят. Фелипе излезе от оръжейната с пушка в ръка. Беше есен и реших, че отива на лов за фазани. „Александър“, каза той, „ела при баща си.“ Детето ме погледна, не знаеше как да постъпи. Аз поклатих отрицателно глава и го прегърнах през раменете. Той беше само на девет години… Фелипе вдигна пушката и я насочи към него. „Казах да дойдеш при мен, Александър“, повтори той. „Какво правиш?“, извиках аз и застанах пред момчето. „Ако Александър не остане при мен, ще застрелям едно от момичетата“, каза Фелипе. „И ти знаеш кое, Ейнджъл“. Александър се изскубна от прегръдките ми и тръгна към баща си. „Моля те, не стреляй по тях, татко“, каза той смело. Никога няма да забравя усмивката на триумф, която се изписа по лицето на Фелипе, когато обгърна раменете на момчето. „Можете да тръгвате“, каза той. „Александър ще остане при мен. Той ще бъде моят залог, че ще продължа да получавам пари от семейство Констант. Докато е с мен, те ще плащат.“ „Ще се върна за теб, Александър“, обещах аз. Но Фелипе се изсмя. „Ти така избра, Ейнджъл“, извика той след мен. „Можеше да останеш тук заедно с децата. И със сина си.“ Александър ме погледна с надежда, макар да не каза нито дума. Но, виждаш ли, аз знаех колко много Фелипе мрази вашата дъщеря, към нея беше насочил пушката… Знаех, че ако остана, един ден той ще я убие. А Александър щеше да е в безопасност с него. Щях да се върна за него по-късно. Нямах избор. За да спася дъщеря ти, Попи, аз загубих сина си. Доведох момичетата тук. Години наред се пазаряхме с Фелипе. Баща ми му предлагаше все повече и повече пари, но той все казваше, че не са достатъчно. Никога не разреши на Александър да ми пише. Полудявах от страх, като си помислех какво може да стори той на детето. Знаех как го измъчва. Александър беше голямо разочарование за Фелипе. Той беше нежно, срамежливо, интелектуално дете, а Фелипе искаше от него да бъде силен и здрав, непрекъснато да спортува. Измъчваше го с яздене и стреляне, присмиваше се на очилата му, а Александър наистина беше силно късоглед. Бедният Александър мразеше конете, не можеше да убива, дори птици. Фелипе не виждаше красотата на интелигентността му, никога не погледна поезията, която той пишеше, нито пък разказите му. Учителите казваха, че Александър е гений и че талантите му трябва да се поощряват и подхранват. Когато татко се умори да се пазари с Фелипе за сина ми, реши, че двамата с мама ще заминат за Италия, за да преговарят лице в лице. Беше готов да предложи милион и дори два милиона долара — за моя син. Бяха на кораба „Луизиана“, когато той беше потопен от немска подводница. — Попи се чувстваше така, все едно кръвта й изтичаше. — Грег се грижеше за ранчото. Ако беше видяла колко много страда той през всичките тези години, как те търси, нямаше да се осмелиш да се върнеш! Молех го да се примири, да престане да те търси, но как можех да му кажа истината? Най-после успя да го преживее и се ожени за Мелиса. Двамата му по-големи синове учат във военното училище, а ми се струва, че и малкият Хилърд ще ги последва. И няма да остане никой тук, в ранчото Санта Витория. Онова, за което татко работи и което беше всичко за него, вече не означава нищо за никого. Грег е щастлив с Мелиса и синовете си. Не си мисли, че можеш да се върнеш и да развалиш всичко, Попи.

Попи поклати глава.

— Аз го видях веднъж в Париж — каза тя. — Преди години. Той не ме видя. Можех да отида при него, Ейнджъл, но знаех, че е прекалено късно. — Тя се поколеба. — Отидох да видя и нашата къща. Какво стана с баща ми, Ейнджъл?

— Умря по време на пожара в къщата пет години след като ти изчезна. Погребан е в двора на Методистката църква в Санта Барбара. Мама и татко не позволиха той да бъде положен в гроба на майка ти. Не успях да разбера защо. — Тя сведе поглед към подвързания със синя кожа дневник. Може би отговорът беше там, но тя нямаше никога да го узнае.

Попи отново изпита стария силен гняв към баща си. Той беше причината за всичко… Него трябваше да съди господ. Ако той се беше грижил за съпругата си, за детето и за земята си, нищо от това нямаше да се случи. Заради него тя беше загубила сина си. А също и Ейнджъл.

— Ейнджъл — попита тя, като малко се страхуваше от отговора, — какво се случи с Александър?

— Фелипе не ми го върна, независимо от големината на подкупите. Опитахме да спрем парите му, но той, разбира се, заплаши момчето. Консултирахме се с много адвокати от различни държави, но законът беше неумолим — когато жената напусне съпруга си, той може да задържи децата. Казаха ми, че съм щастлива, дето мога да задържа двете си дъщери. Фелипе умря внезапно преди две години и аз най-после отидох в Италия да видя Александър. Той отказа да разговаря с мен. Беше враждебен, отчужден. Опитах се да му обясня, но той не пожела да ме изслуша. Той наследи титлата на баща си, но се отказа от нея. След като момчето не искало да язди и да стреля, баща му отпратил учителите и му отказал утехата на учението. Александър беше необразован! Но Фелипе не беше успял да му отнеме книгите и той беше прочел всичките в огромната библиотека на бащиното си имение. Оттам беше научил много неща, които го интересуваха. Александър беше избягал от света, беше се скрил в своя собствен вътрешен свят и не пускаше никого там. Особено майката, която беше обещала да се върне за него и не беше го направила… — Попи скри лицето си в ръце. Тя познаваше това чувство — вечно да чакаш някого, който не идва. — Той не искаше да има нищо общо нито със семейство Ринарди, нито със семейство Констант. Помоли само да му купим една вила в подножието на Доломитите. Живее там сам, чете книги, изучава науки и се опитва да въведе някакъв ред в заобикалящия го хаос от пустеещи земи. Не иска да ме вижда, нито пък някого от семейството. Иска да бъде сам, да го оставим на спокойствие. Искам да мисля, че най-после е щастлив.

Гласът й беше толкова измъчен и все пак изпълнен с копнеж, че Попи инстинктивно взе ръката й.

— Аз знам как се чувстваш, Ейнджъл — каза тя. — Аз също загубих сина си…

— Не ми казвай нищо, Попи! — извика Ейнджъл и издърпа ръката си. — Не искам да знам нищо за теб! Искам просто да се върнеш там, откъдето си дошла. Моят живот не е и твой, моите деца не са и твои! Ти нямаш нищо. Донесе достатъчно мъка на семейството ми.

Попи се сви, шокирана от тихата, спокойна омраза в гласа й. Трябваше обаче да разбере онова, заради което беше дошла.

— Ще си отида — каза тя тихо. — Но първо, моля те, съжали се над мен, кажи ми нещо за дъщеря ми. Как е тя. На мен ли я кръсти?

— Като истинска глупачка, аз кръстих и двете момичета на теб. Може би защото те обичах и съжалявах, а може би защото знаех, че един ден ще се върнеш и ще я поискаш. Аз имам две дъщери — Мария-Кристина Попи Ринарди и Елена Малъри Ринарди. А ти, Попи, нямаш нито една. Помниш ли? Те и двете са мои.

— Ейнджъл, моля те, позволи ми да я видя, кажи ми поне коя от двете е моята дъщеря и къде е тя…

— Не! Нямам какво повече да ти кажа. — По лицето на Ейнджъл се изписа толкова дълбока мъка, че Попи се уплаши… Какво ли се беше случило на двете момичета, а и на нея, за да я накара да се чувства така. Но знаеше, че Ейнджъл няма да й каже.

— Ще ми разрешиш ли пак да дойда да те видя, Ейнджъл — попита тя кротко, примирено.

Ейнджъл поклати глава и двете се погледнаха за последен път. Видяха се такива, каквито бяха сега, видяха се и такива, каквито бяха като безгрижни, млади момичета, когато яздеха весело из ранчото и не мислеха за утрешния ден.

Без дума повече, Попи се обърна и се отдалечи по обраслата с трева пътека. Струваше й се, че това е най-дългият път в живота й. Струваше й се, че песента на птиците, звуците, издавани от цикадите, жуженето на насекомите в тревата — всички звуци на мястото, което толкова обичаше, ще останат в паметта й завинаги.