Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (31)

Глава 31

Ариа получи билета си при бариерата и с благодарност вкара колата в паркинга на Пиазале Рома. Беше валяло през целия път от вила Д’Оро дотук и видимостта беше сведена до минимум. Тя се беше навела над кормилото и се взираше напрегнато в мрака, за да долови очертанията на хлъзгавия път. Изчака няколко минути и едва тогава слезе от колата. Искаше да чуе песента на Ван Морисън „Най-хубавото все още предстои“. После изключи радиокасетофона и се усмихна. Орландо беше купил тази касета за нея. „Тази песен като че ли е писана за нас“, беше й казал… Тя вдигна изненадано глава, когато, със силно скърцане на спирачките, близо до изхода, спря друга кола. Беше черно пежо и дори от това разстояние тя можеше да види, че шофьорът носи черна шофьорска фуражка.

Изпадна в паника и се огледа диво из почти празния паркинг. Не се виждаше никой — беше сама с мъжа, който седеше в пежото. Бързо заключи вратите на колата. Сърцето й биеше толкова силно, че тя го чуваше. По гърба й пълзяха тръпки на ужас и страх. Беше чела много статии за многобройните отвличания, които ставаха в Италия. Някои от жертвите въобще не оцеляваха, на други биваха отрязвани пръсти, уши…

Погледна в огледалото за обратно виждане към мъжа. Лицето му беше в сянка, полускрито от фуражката. Двигателят на пежото още работеше. Не можеше просто да си седи в колата, реши тя, ще трябва да избяга. Но той нарочно беше паркирал близо до изхода и почти го беше преградил. Щеше да се наложи да го изблъска от пътя. Ариа включи двигателя, обърна рязко колата… Но той беше предвидил движенията й. Започна бясна гонитба. Тя нададе вик на ужас, мина бързо покрай него и започна да изкачва наклона, който водеше към четвъртия етаж. Не знаеше какво ще прави, когато стигне там. Молеше се да има достатъчно време, за да стигне до стълбите преди него.

Гумите изскърцаха, когато колата й зави по площадката на следващото ниво. Тя натисна рязко спирачките, тъй като група работници тъкмо слизаха от една каравана. Те се разбягаха, за да й направят път.

— Какво правиш! — извикаха те. — Глупава жена! Ти май не си достатъчно възрастна, за да притежаваш разрешително за шофиране. Можеше да убиеш някого от нас!

Гледаха я ядосани. А Ариа ги гледаше така, сякаш бяха ангели, слезли от небесата, за да й помогнат.

— О, толкова се уплаших! — избухна в сълзи тя. — Един мъж ме преследва… Той е долу, на третото ниво, и е блокирал изхода, за да не мога да изляза.

Четиримата яки работници се спогледаха неловко, а после отново впиха погледи в нея.

— Да преследва дете като теб — каза високият мъж с брадата. — Копелето, какво ли си е наумил?

— Имам дъщеря на нейната възраст! — възкликна друг.

— Не се страхувай, дете, къде е той? Ще му дадем да се разбере… Маурицио, ти остани тук с нея, а ние тримата ще се погрижим за копелето. Почакайте, момчета, по-добре да вземем това.

Високият мъж с брадата се вмъкна в караваната и излезе с два огромни гаечни ключа. Ариа се облегна на колата си и заплака по-тихо, а тримата забързаха надолу.

— Успокой се, момиче — каза й мило мъжът, който остана при нея. — Ето, вземи си цигара.

Тя поклати нещастно глава. Искаше й се Орландо да е тук. Спомни си колко здраво и сигурно я обгръщаха ръцете му онази нощ, когато се връщаха от „Корте Скопиш“. Орландо би я защитил от всичко. „О, Орландо, Орландо!“ — проплака тя тихо. — „Защо трябваше да ме изоставяш?“

Тримата набити работници се появиха на входа на четвъртото ниво, като клатеха глави.

— Там няма никой, госпожице — извикаха те. — Сигурно ни е чул и е избягал. По-добре за него, че го е направил, защото щяхме да го убием, копелето. — Те оставиха гаечните ключове обратно в колата и я погледнаха мило. — Къде ще отидеш сега? — попитаха.

— У дома — подсмръкна тя и избърса сълзите си с ръкав. — Ще взема водно такси. Благодаря ви… Много ви благодаря. Не зная какво щях да правя, ако не бяхте тук.

Те отново се погледнаха с известно неудобство. Мислеха за онова, което можеше да й се случи.

— Хайде — казаха й, — ще те изпратим до таксито.

Като хвърляше нервно погледи през рамо, Ариа ги последва по стълбите, като почти очакваше да чуе стъпки зад гърба си. Беше ужасно студено и всички се загърнаха плътно в палтата си. Мъжете застанаха по двама от двете и страни и я изпратиха до площадката, където бяха завързани такситата.

— Казвам се Ариа Ринарди — каза им тя. — Бих искала да знам къде живеете, за да мога да ви се отблагодаря както подобава — Щеше да продаде гривната си и да ги възнагради.

— Няма нужда, госпожице — казаха те, смутени. — Щяхме да помогнем на всеки, изпаднал в такова положение.

— Тогава ще ви дам това. — Тя изсипа съдържанието на портмонето си в джоба на якето на най-близкия работник.

— Почерпете се по едно питие от мен. Малко е, но никога не бих могла да ви се отблагодаря.

— Синьорина Ринарди.

Ариа подскочи с широко отворени, тревожни очи. После разпозна Гуидо, лодкаря на Каралдо.

— Лодката е тук и ви чака, синьорина — каза й той.

Мъжете обърнаха погледи към лодката, която блестеше като абанос, и към емблемата с гарвана.

— Това е лодката на Каралдо — прошепнаха със страхопочитание.

— Каралдо. — Те се обърнаха, за да погледнат отново Ариа. Този път изражението на лицата им беше различно.

— Каралдо! — казаха отново и отстъпиха назад. — Е… Лека нощ, синьорина, лека нощ…

Отдалечиха се бързо, като си мърмореха нещо под носовете, а Ариа гледаше след тях, ужасена. Бяха толкова мили с нея… Бяха й спасили живота… Но веднага щом Каралдо беше споменат, избягаха. И тя знаеше защо. Беше забелязала презрението и страха, които се бяха изписали по лицата им.

Обърна се към Гуидо, който беше облечен в елегантно черно сако, чиито копчета бяха украсени с образа на гарвана и който търпеливо я чакаше.

— Гуидо — попита тя, докато се качваше в лодката, — откъде синьор Каралдо знае, че ще бъда тук?

— Той е при баронесата, синьорина. Тя телефонира във вилата, откъдето й казаха, че сте на път за дома. Синьорът се тревожеше, че пътувате сама в такова лошо време, и ме изпрати да ви чакам.

Ариа помръкна. Беше минал повече от месец, откакто за последен път видя Каралдо, а толкова много неща се бяха случили оттогава. По-добре никога да не беше го виждала, нито дори чувала за него. Но, от друга страна, ако не беше той, тя нямаше да срещне Орландо.

Франческа я чакаше в края на стълбите.

— Какво ти се е случило? — извика тя, шокирана от размазания й туш за мигли и от засъхналите по бузите й сълзи. — Да не си катастрофирала? Добре ли си?

— Добре съм, мамо — отговори тя и уморено се заизкачва по мраморното стълбище. — Имах само малко неприятности.

Каралдо стоеше прав пред камината с чаша уиски в ръка.

— Какво ти се е случило, Ариа — запита я остро.

Тя много искаше да разкаже на някого, но не можеше. Особено на майка си и на Каралдо. Те щяха да се погрижат тя никога вече да не излиза сама от къщи, а майка й щеше да има идеален предлог да я шпионира. Утре ще телефонира на Майк и ще му разкаже какво се е случило. Той беше видял черното пежо и щеше да й повярва. А когато се върне Орландо, той ще се грижи за нея. Никога няма да я остави сама — на милостта на онзи луд, който я преследва.

— Отговори, Ариа! — извика Франческа. — Изглеждаш ужасно. Какво се е случило, за бога?

— Някакви глупави момчета се втурнаха да ме преследват из паркинга на „Пиазале“ — побърза да каже тя. — Уплашиха ме. Това е всичко.

— Да те преследват — попита Каралдо.

— Бяха просто група палави, глупави момчета. Сигурно са се напили и са търсили забавления. Мислех, че ще се блъснат в мен. Наистина нямаше нищо и беше глупаво да плача.

— Е, добре, отиди да се приведеш в ред — каза й Франческа, изпитала облекчение. — После ще вечеряме. Антъни има изненада за теб.

Ариа погледна Каралдо със страх, като се питаше какво ли има този път.

— Сигурна ли си, че си добре — попита я той тихо.

Тя кимна.

— Добре съм. Само ще си измия лицето и ще се преоблека.

Бяха вече седнали на масата, когато тя слезе. Фиамета им сервираше супа от артишок.

— Любимата ти — прошепна й тя тихо, за да я успокои, защото острият й поглед беше отбелязал, че лицето й е подуто от плач.

Ариа изтърпя някак си вечерята, макар че главата я болеше, а по гърба й все още понякога пробягваха тръпки на ужас. Те не биваше да узнаят колко уплашена всъщност беше.

— Е, мисля, че е време Антъни да ти каже каква е изненадата — каза Франческа и се усмихна щастливо.

— Напоследък се виждаме много рядко — каза Каралдо. — Знам, че вината е моя, защото съм много зает. Но наближава Коледа и дори аз трябва да спра да работя. Скоро след празниците ще имам работа в Калифорния, затова мисля, че ще е прекрасно, ако отидем да празнуваме в Лос Анджелис. Ще ти хареса — обеща й той с лека усмивка на устни. — Две седмици синьо, безоблачно небе, слънчева светлина, басейни… И Родео Драйв.

— Лос Анджелис! — възкликна Ариа, като мислеше само за Орландо. — Но ние винаги празнуваме Коледа у дома… Ами уроците ми по рисуване?

— Мисля да дадем почивка на Орландо по Коледа — каза тихо Каралдо. — Ще ни трябва време, за да се опознаем по-добре, Ариа. И майка ти е съгласна.

— И аз ще дойда — каза Франческа, като си мислеше с радост как ще пазарува на Родео Драйв. — Не мога да те пусна без придружител, нали?

Ариа знаеше, че Каралдо се опитва да бъде мил с нея, да й даде всичко, което би могла да пожелае, но… Изведнъж го намрази с цялата си душа. Защото единствения човек, когото искаше от целия свят, беше Орландо, а той щеше да я отведе далеч от него.