Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rich Shall Inherit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Богатите ще наследят

Американски. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0195-7

История

  1. — Добавяне

Глава 49

1907 — 1908, Франция

Попи замина от Париж за Монтеспан, придружена от Нета, преди бременността й да е започнала да личи. Остави Симон да наглежда как вървят работите в „Номер Шестнайсет“. Беше краят на септември, небето все още беше яркосиньо, а фермата приличаше на красива картина. Овошките бяха натежали от плод — ябълки, сливи, круши. Колата им задминаваше много каруци, теглени от коне и натоварени със зърно. Те ходиха няколко пъти до Монтеспан-сюр-Шер, а понякога ходеха дори още по-далеко — до Орлеанс, където купуваха различни неща за бебето. Бузите на Попи се зачервиха от слънцето, а тялото й натежа. Беше си забранила дори да мисли за Франко, защото се страхуваше, че отчаянието може да навреди на бебето й. Като не можеше да има Франко, щеше поне да има неговото дете. Не искаше нищо повече. Представяше си дъщеря с червена коса като нейната и с очи, тъмни като неговите, но когато бебето най-после се роди, два дни преди Коледа, се оказа момче. Тя мисли дълго, преди да реши какво да бъде името му. Кръсти го Роугън, на ирландските си прадеди. Но фамилията, която записаха в кръщелното му свидетелство, не беше Малъри, нито Малвази. Фамилията тя измисли, защото детето й не биваше да носи белезите нито на личността на баща си, нито на личността на майка си. Когато детето пораснеше и започнеше да задава въпроси, щеше да измисли какво да му каже.

— Не можем да останем тук завинаги — каза Нета една вечер в края на февруари. — Симон каза, че имат нужда от теб в „Номер шестнайсет“, а и мен май ме ограбват в Марсилия. Трябва да се връщаме. — Тя въздъхна. — Понякога си мисля, че е най-добре да зарежа всичко и отново да се омъжа. — Погледна Попи, свила се на дивана до пламтящия огън, с бебето, спящо в люлката до нея. — Ами ти?

— Да зарежа „Номер шестнайсет“? — запита я учудено Попи. — Не мога да го направя, Нета, трябва да мисля за Роугън. Трябва да правя пари, да се грижа за него. Момчето ще има нужда от добро училище, от осигурено бъдеще. И наследство.

— Говоря за брак, не за пари.

— Брак. — Попи я погледна, изненадана. Нета знаеше какви са чувствата й към Франко. — Знаеш, че никога няма да се омъжа.

Изчака още един месец, за да отбие детето, а после го остави в Монтеспан на нежните грижи на пълничка матрона, отгледала вече две собствени деца.

— Роугън никога нямала научи за „Номер шестнайсет“ — изплака тя, когато потеглиха за Париж. — Той никога няма да научи истината за майка си!

— Защо просто не зарежеш всичко? — помоли я Нета — Зарежи всичко и отиди у дома си, при сина си, където ти е мястото.

— Не мога — каза тя, изтри сълзите и изправи гръб. — Имам нужда от пари, Нета.

Къщата беше така красива, както я помнеше. Момичетата се скупчиха около нея, вълнуваха се, радваха се, че я виждат отново. Но нито те, нито някой от посетителите на „Номер шестнайсет“, научиха за бебето. Лучо като че ли също се радваше, че се е завърнал сред шума и оживлението на Париж. Попи реши, че го е пренебрегвала дълго време в полза на сина си, затова побърза да отиде в „Картие“, където поръча да му направят две еднакви диамантени гривни за краката.

— Красив си, мили мои Лучо — прошепна тя, когато той погледна гривните с презрение. — Не ти ли казах един ден, че ще бъдеш Принца на папагалите?

Няколко седмици по-късно, когато се върна след щастливо прекаран във фермата уикенд, тя намери писмо на бюрото си. Не познаваше почерка. Беше много заета и го отвори едва вечерта. Беше напечатано на машина на обикновена хартия. Когато го прочете, тя възкликна тревожно.

„Мистър Грег Констант от ранчото Санта Витория няма търпение да научи къде се намирате. Ако не искате той да узнае истината и да дойде при вас, подчинете се на нарежданията. Вземете десет хиляди американски долара в малки банкноти и кожена чанта. Вземете я със себе си, когато тръгвате за провинцията в петък, както обикновено. Спрете в изоставените конюшни извън селото и оставете чантата в първата ясла. Не правете глупости. Наблюдават ви, а също и детето ви. Ако не се подчините на нарежданията ни, ще приведем отмъщението в изпълнение.“

Думата „отмъщение“ отекна в ума и сърцето на Попи. Замисли се за детето, безпомощно и щастливо в Монтеспан. Инстинктът й подсказа да отиде при него, да го прегърне и така да го предпази от заплахата. Но в писмото пишеше, че я наблюдават… Внезапно я обхвана паника. Кой я наблюдаваше? Кой беше толкова зъл и жесток? И кой знаеше за детето? Само Симон и Нета знаеха истината, а те й бяха приятелки. Единственият човек, който знаеше за Грег, беше Франко. Но… Изведнъж лицето на Доктора изпъкна в паметта й. Той беше приближен на Франко, може да се е сдобил с информация за нея… А и нали Франко беше казал, че някой го е предал. Втренчи поглед в телефона. Беше минала повече от година, откакто беше позвънила за последен път в Неапол. Но нали Франко беше казал, че ако нещо се обърка и тя има нужда от помощ, трябва само да се обади… Хвърли поглед на писмото, което още държеше в ръка. „Наблюдаваме те, пишеше там, ще отмъстим.“ А Роугън беше сам в Монтеспан, мосю и мадам Жолио нямаше да могат да го спасят.

Вдигна телефонната слушалка, обади се в банката и помоли да й приготвят десет хиляди долара в дребни банкноти за обяд. Дори не попита колко ще струва обмяната на френски франкове за американски долари, каза само, че й трябват на всяка цена.

Пътят към Сейнт Пиер беше обграден и от двете страни с дървета, което правеше мрака още по-гъст. Попи спря колата пред старите конюшни. Хванала черната кожена чанта в ръка, тя се огледа нервно нагоре и надолу по пътя. Мина тихо по нападалото сено и листа, хвърляйки страхливи погледи през рамо. Едва долавяше очертанията на яслите. Хвърли бързо чантата в първата ясла и побягна, като изкриви болезнено глезена си, тъй като не виждаше ясно пътеката поради избуялите бурени. Отвори вратата на колата и се хвърли вътре, почти разплакана от страх. Не се осмели да погледне назад чак докато стигна до селото.

В петък вечер сестрата, която се грижеше за Роугън, му позволяваше да остане до късно, за да може майка му да го види. Той я чакаше и този път. Разтвори ръчички, а Попи го грабна и го притисна към себе си. Сините му очички светнаха радостно. Ръчичките му се заровиха в косите й, той се засмя, започна да издава гърлени звуци. И Попи разбра, че на света има едно нещо, което й е най-скъпо, много по-скъпо от парите. Нейният син.

Следващото писмо пристигна точно месец по-късно. Беше почти като същото, с тази разлика, че сега искаха двайсет хиляди долара. Попи се замисли какво да прави. Очевидно беше, че исканията няма да спрат дотук. Беше четвъртък сутринта. Разполагаше с време само до утре вечер. Вдигна телефонната слушалка и каза да й приготвят двайсет хиляди долара за утре. А после се обади в хотел „Приспим“ и си запази стая. Третият разговор беше с Монтеспан. Помоли сестрата да опакова някои от нещата на Роугън и да го доведе в Париж. Да вземат влака в три и петнайсет от Орлеанс, а тя ще изпрати кола да ги чака на гарата в Париж.

Мина доста време, преди да се осмели отново да вдигне телефонната слушалка и да се обади на Франко, а когато го направи, по бузите й течаха сълзи в неспирен поток.

— Попи — каза той. Само гласът му беше достатъчен, за да извика у нея чувствата, които мислеше, че е погребала завинаги. Не можеше, нямаше да престане да го обича.

— Франко — прошепна тя. — Не исках да ти се обаждам, но ти каза, че ако изпадна в беда…

— Кажи какво не е наред — каза той остро.

— Аз… Някой ме изнудва — каза тя. — Не знам какво да правя.

И тя му разказа всичко.

— Не се тревожи, Попи — каза той. Гласът му беше далечен, чужд. — Ще се погрижа.

— Франко — каза тя колебливо, — питах се… кой ли може да е. Не може да е тукашен човек, сигурна съм.

— Не се опитвай да се сетиш кой е — каза Франко все така остро. — Остави на мен. Не искам да се тревожиш повече. — Настъпи тишина, а после той каза: — Попи, радвам се, че се обади на мен. Ще ти помогна. — И после връзката прекъсна.

Попи остави слушалката неохотно. Чувстваше се така, все едно че жизнената й сила е пресекнала. Подпря чело на бюрото и се разплака.

Като продължаваше да играе играта, тя тръгна за Монтеспан в обичайното време. Както преди, остави чантата с парите в първата ясла. Тръгна към фермата, но после зави по обратния път — към Париж. Още веднъж си беше купила време.

Две седмици по-късно на бюрото й се появи колет. В него имаше двайсет и пет хиляди долара в дребни банкноти и чек от Франко Малвази за пет хиляди. Имаше и бележка от банката, в която се казваше, че Франко Малвази се чувства виновен за липсващите пет хиляди, защото не е действал достатъчно бързо. И още, че синьор Малвази е казал, че няма защо да се тревожи, той се погрижил за проблема. Попи се почувства като Атлас, на когото тежестта се е смъкнала от плещите, и се втурна към хотел „Приспим“. Заведе Роугън на куклено шоу, разходи се с него из Болонския лес и се чувстваше като съвсем обикновена, порядъчна maman. После го върна в хотела и каза на сестрата, че утре трябва да се върнат в Монтеспан. Тя ще отиде за уикенда, както обикновено.

Попи беше много изненадана, когато един ден Уоткинс й каза, че Вероник е изчезнала.

— Да не би да има проблеми у дома си? — попита тя другите момичета. — Да не е болен някой от семейството й? Може би е трябвало да замине неочаквано?

Никой нищо не знаеше. Мина седмица и Попи наистина се разтревожи. Вероник не беше общителна и нямаше близка приятелка сред момичетата. Изведнъж Попи осъзна, и то с известна изненада, че всъщност не е познавала Вероник много добре. Беше шокирана, когато Уоткинс въведе в кабинета й полицейски инспектор, който я помоли да идентифицира едно тяло в моргата, за което подозирали, че е Вероник Салбе. И когато видя студеното сиво лице на Вероник, което тя помнеше живо и красиво, й стана лошо и повърна.

— По тялото няма следи от насилие или изнасилване — каза инспекторът. — Май просто се е удавила в Сена. Очевидно се е самоубила.

Но Попи се сети за онази нощ, когато Грег беше в „Номер шестнайсет“ — с Вероник. И разбра, толкова беше очевидно сега, кой е бил изнудвачът. Благодари на инспектора и каза, че много съжалява, че самоубийството на Вероник е истинска трагедия. Но вече знаеше истината.

Почти цяла нощ се разхожда из улиците на Париж. Мислеше за онова, което се беше случило. В малките часове на нощта, когато почти цял Париж спокойно спеше, тя взе такси и се върна на „Номер шестнайсет“. Беше запазила вярата си във Франко дори когато вестниците го очерняха и го наричаха „въплъщение на дявола“. Тогава си беше казала, че това не е вярно, че Франко не може да е извършил тези неща. Но сега мислеше другояче. Франко се беше справил с нейния проблем така, както се справяше с всичко. Бащата на сина й беше безмилостен, хладнокръвен убиец.