Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rich Shall Inherit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Богатите ще наследят

Американски. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0195-7

История

  1. — Добавяне

Глава 39

1904, Франция

Дискретният и много скъп „клуб“ на номер шестнайсет на улица „Дьо Арбре“ стана пословичен сред онези, които познаваха добре Париж. Говореше се, че храната, сервирана там, надминава всичко на този свят, че библиотеката би могла да задоволи всички вкусове, защото можеха да се открият трудове по биология, философия, различни науки, еротични книги, както и последните романи. Казваха, че човек би могъл да прочете вестника си на спокойствие в библиотеката и че дори може да се храни сам, ако така пожелае. А може и да се наслади на компанията на някое красиво момиче, което разбира всяка казана от него дума и го слуша внимателно, когато той се хвали с успехите си в бизнеса. Говореше се, че всеки мъж се чувства като у дома си на номер шестнайсет, където може да се отпусне и да бъде сам себе си — без никакви преструвки. А ако поиска нещо повече… Е, говореше се също така, че страстта витае във въздуха на номер шестнайсет. Всичко беше там и трябваше само да протегнеш ръка — при определена цена, разбира се. А членството в клуба на номер шестнайсет струваше безбожно скъпо.

Хан-Су познаваше някакви източни тайни. Владееше мускулите на мъжкото тяло и можеше да го доведе до оргазъм не един или два пъти, а много пъти, след което му сервираше жасминов чай или пък шампанско. Талията на Белинда, малката и крехка русокоса англичанка, беше толкова тънка, че мъжете я обхващаха само с една длан, а френският й беше очарователен. А гърдите й бяха толкова големи, че мъжкият пенис се събираше свободно между тях. Тя го търкаше, докато мъжете започваха да вият от удоволствие. Елегантната Соланж с разкошната кестенява коса никога не носеше бельо и го съобщаваше на всеки мъж. Тя имаше дълги крака и закръглено дупе, в салона се държеше студено — като истинска дама, но мъжете знаеха, че работата й доставя истинско удоволствие. Можеше да накара мъжа да се чувства като крал. Черноокото момиче от Тунис донесе със себе си в Париж вековните тайни на харемите. Мефелда никога не се усмихваше, но погледът й беше като горещ пустинен вятър. Гледаше мъжа така, като че ли нямаше търпение да открие тайните на тялото му. Тя разтриваше мъжа с благовонни масла, докато той не пламнеше от желание, а после го вземаше като дива лъвица. Унгарката Магда имаше чувствена, но малко жестока уста и руса коса. Носеше бели ръкавици, защото твърдеше, че е от кралско потекло, и не ги сваляше дори когато правеше любов. Държанието й дори в леглото беше царствено. Тя караше мъжете да целуват дори пантофките на стройните й нозе. Да любиш Магда, беше привилегия, на която малцина се наслаждаваха, но те бяха доволни от получената награда. Вилет беше пищна ексхибиционистка с тяло като на Венера, която много обичаше да го показва. Вилет обичаше да танцува пред мъжете и бавно да сваля дрехите си. Можеше да се каже, че тя обича себе си повече от който и да било мъж. Те обаче истински се наслаждаваха на нейните изпълнения. Хлое беше малко по-възрастна от останалите и извивките й бяха по майчински нежни. Белкис пък имаше малки гърди и стегнато дупе и момчешки чар. Мартина и Флокет обичаха да работят заедно и познаваха тялото на другата като своето собствено. Много специалната Вероник можеше да накара всички мъжки фантазии да се сбъднат. Имаше момичета за всички вкусове на номер шестнайсет на улица „Дьо Арбре“.

Но жената, за която всеки мъж тайно мечтаеше, беше загадъчната и недостъпна Попи. Тя ги посрещаше, неизменно облечена в сиво, с усмивка в ясните сини очи. Попи беше успехът на Париж. Коя беше тя и откъде беше дошла, бяха въпроси, които всички си задаваха, но никой не можеше да им отговори. Попи си оставаше очарователна енигма — винаги приятелски настроена, винаги усмихваща се и винаги сама.

 

 

Беше ужасно студена февруарска нощ и огньовете весело горяха в камините. Из цялата къща се носеше мекият аромат на ябълково дърво. Навън снегът тихичко затрупваше тротоарите. Малко хора се бяха осмелили да излязат в този студ и в салона беше необичайно тихо. Едно от момичетата свиреше Моцарт. От трапезарията долитаха приглушените гласове на няколкото джентълмени, които се наслаждаваха на храната и разговаряха за бизнес, а от библиотеката се дочуваше тракането на топките за билярд.

Попи седеше зад бюрото в кабинета си, прокарваше писалката по дългите колони от цифри, оценяваше дохода за всеки от месеците и кимаше одобрително. Беше вече единайсет и половина. Тя се прозина и уморено прокара длани през косата си. Не беше имала почивен ден, откакто отвори къщата преди два месеца. Беше изтощена, а и се страхуваше от онова, което правеше, макар никога да не го показваше. Вече не хранеше никаква надежда, че някой ден може да се завърне у дома, в ранчото Санта Витория, и да получи прошка. Беше изгорила всички мостове зад себе си. Бъдещето й се разкриваше пред нея — тя щеше да бъде най-умната, най-елегантната и най-красивата „мадам“ на Париж. И един ден щеше да стане най-богатата. Въпреки че непрекъснато си повтаряше, че нейните момичета не биха се продавали където и да е, въпреки че уверяваше сама себе си, че тук са много по-добре, отколкото на улицата, знаеше, че не е права. А после отново си напомняше, че вече никой на света не се интересува от нея или от онова, което прави или пък е правила в миналото. Имаше само Лучо. Беше така потънала в мислите си, че не чу отварянето на вратата.

— Е, как е моята бизнес партньорка? — попита дълбок мъжки глас. Тя отвори очи и шокирана, втренчи поглед във Франко Малвази. — Гледате ме така, сякаш съм призрак. — Той се засмя. — Но ви уверявам, че съм съвсем истински.

— Не ви очаквах… — заекна неуверено Попи, тъй като думите нещо й се губеха. Сърцето й биеше лудо. Беше възбудена и много нервна.

Франко извади цигара от сребърната си табакера и почука с нея по капака.

— Разрешавате ли? — попита той. После смръщи вежди и каза: — Не, разбира се, спомних си, че не разрешавате на никого да пуши във вашите стаи.

Беше облечен във вечерно облекло. Слепоочията му бяха още по-побелели и контрастът с още младото лице беше по-силен. Бръчките на тревогите и напрежението се бяха задълбочили. Той остави цигарата в табакерата и се настани срещу нея.

— Харесахте ли къщата — каза тя и нервно оправи разрошената си коса. — Страхувам се, че похарчих ужасно много пари, но вие ми казахте да мисля единствено за стила…

— Никога не се страхувайте да похарчите пари за една добра инвестиция — каза студено Франко. — Както сте забелязали от колонките с цифри, възвръщаемостта на парите е много добра за такова младо предприятие.

— Много се радвам — отговори тя с въздишка на облекчение. — Не можете да си представите колко много нощи съм лежала будна и съм се питала защо не идвате да видите как вървят нещата. Мислех, че сте загубили интерес към предприятието или пък сте недоволен от нещо.

Франко затвори очи за миг, за да не може тя да види изражението им. Коя друга жена би изказала толкова невинно мислите си? В този свят всяка дума беше натоварена със скрито значение и не се казваше без задни мисли. Наивността на Попи го изпълни с нежност. Потисна желанието си да я вземе в прегръдките си и да й каже, че всеки ден и всяка нощ е мислил само за нея, че си е представял как я люби толкова често, че вече му се струваше, че наистина го е направил… Лучо хвръкна неочаквано и се настани на бюрото пред него, а после го погледна любопитно с топазените си очи.

— Не съм сигурен, че папагалът ви ме харесва — каза той с усмивка.

— Разбира се, че ви харесва. Лучо се държи приятелски с всички. — Попи взе птицата в ръцете си и нежно погали перата му. — Най-вероятно е гладен, това е всичко. Не съм осъзнала колко късно е станало.

— Значи е прекалено късно, за да ви помоля да вечеряте с мен?

Тя прехапа устни, объркана.

— Имам правило — никога не вечерям с когото и да било тук. Ако ме видят да вечерям с вас, ще си помислят, че съм променила правилото си, и ще се ядосат, че не съм вечеряла с тях.

Франко си спомни красивия портрет, който беше окачен в библиотеката и който току-що беше видял. Всеки можеше да се възхити на нейната красота и да я пожелае и той изведнъж изпита огнена ревност. Нима някой би се осмелил да я покани на вечеря, да флиртува с нея! Но сви рамене и студено каза:

— Както желаете.

— Но мога да помоля готвача да приготви нещо специално и да ни го сервира в моя апартамент — предложи тя, като се изчерви. — Но само в случай, че не решите, че съм много нахална, дето ви каня тук.

— Мила моя Попи — засмя се той, а сърцето му преливаше от облекчение, — не можете никога да бъдете нахална. Чарът ви е неотразим.

Попи не беше сигурна дали това е комплимент или не, но се почувства смешно доволна. Поведе го към стаите си. Бяха на първия етаж и гледаха към градината. Бяха далеч от суетнята и шума на къщата. Франко беше изненадан от простотата, с която бяха обзаведени. Беше удобно и красиво, но — толкова. Нямаше нищо от пищността на останалите помещения. Единственото украшение бяха гардениите, чиито аромат гъделичкаше ноздрите му. В камината гореше огън. До дивана, тапициран със син брокат, имаше масичка, върху която имаше куп книги.

— Книгите са моят начин да избягам от действителността — каза Попи, която беше проследила погледа му. Поколеба се и добави: — Искам да знаете, че не съм похарчила нито су от вашите пари за моите стаи. Не беше правилно да мисля за стила и тук. Тук не влиза никои, освен мен.

Ах, как му се искаше да я целуне за тези последни думи! Никои, освен нея! Неговата Попи беше сама, слава богу, о, слава богу. Той взе една гардения и я забоде в бутониерата си. Тя извика един от келнерите и нареди да й донесат някаква лека, но специална вечеря. Избра виното, замислено смръщила вежди. После остави Лучо на пръчката и му даде зърна, след което виновно се обърна към Франко.

— Аз съм много лоша домакиня — каза му. — Забравих да ви попитам дали не бихте искали питие.

— Не — каза той. — Но искам да седнете до мен. Кажете ми харесва ли ви в Париж? Имате ли вече приятели?

Тя сковано седна до него.

— Приятели? — попита, все така смръщила вежди. — Само една, Симон Лалаж. Тя много ми помага. Не знам какво бих правила без нея.

Той се усмихна.

— Симон Лалаж. Известната куртизанка. Не мислех, че ще изберете приятелка сред хора като нея.

— Аз не съм я избирала — отговори тя и му разказа колко неочаквано Симон беше застанала на прага й и й беше помогнала да намери момичетата си. — Аз много се гордея с момичетата си. Повечето от тях са работили на сцената, но изпаднали в затруднения и се озовали на улицата. Също като мен и Нета те живееха само с няколко франка на ден и надежда. Много са умни и научиха много. Те са просто… просто… — Тя нервно докосна перлите на врата си, защото не искаше да каже думата „проститутка“.

Франко опита виното и одобрително кимна.

— Значи — каза той — вече сте на път да направите състояние, Попи?

— Състояние. — Попи си спомни историите на Джеб — как той печелеше цели състояния на игралните маси в Моите Карло и колко бързо се стопяваха парите. Нямаше представа обаче на колко възлиза едно „състояние“. — Милион долара? — опита тя наслуки.

— Само един милион? Какви скромни амбиции, Попи! Очаквах повече от вас!

Тя се изчерви силно и го погледна как си взема от фазана. Какво ли очакваше от нея да каже — десет, дванайсет… двайсет милиона. Как би могла да се надява, че ще спечели толкова пари, дори къщата й да имаше небивал успех?

— Инвестиции, мила моя — каза той, с което отговори на неизречения й въпрос. — Ако слушате внимателно, ще ви кажа как да станете много богата жена. Не само един милион, Попи, но колкото милиона пожелаете. Естествено, ще ви е необходимо време, но след десет, двайсет или трийсет години вие ще бъдете много, много богата.

Вкусната храна и виното останаха недокоснати, докато Попи слушаше думите му, наведена през масата към него, подпряла брадичка на дланта си, с очи, приковани в лицето му. Времето минаваше, свещите догаряха, камериерката влезе, за да стъкне огъня и да дръпне завесите, за да остави студената нощ изцяло навън. Когато Франко спря да говори, тя го погледна с уважение.

— Така, както го разказвате, всичко изглежда много просто — каза тя, изпълнена с благоговение. — Така ли сте спечелили вашето състояние? — Облегна се назад, изненадана, защото усмивката му изчезна. Лицето му приличаше на маска, а той — на съвсем различен човек.

— Става късно — каза той студено. — Време е да си вървя. И ако помните съветите ми, един ден ще бъдете много богата, Попи.

Тя го гледаше нервно изпод полуспуснатите си клепачи. Последва го до вратата. Питаше се какво грешно каза, че от отпуснат и усмихнат човек той се превърна в студен и безразличен.

— Ще ви видя ли пак? — попита го тихо.

Той я погледна замислено.

— Надявам се, Попи — отговори. А после отвори вратата и бързо тръгна по коридора.

Тя изчака, защото се надяваше, че той ще се обърне и ще й махне за сбогом, но той не го направи и Попи затвори вратата с въздишка. Пожела да не му беше задавала този глупав, прекалено личен въпрос. Въпреки думите на Нета, все още беше убедена, че той не печели парите си по нечестен начин, но пък и все още не знаеше какво работи. Франко Малвази й беше помогнал тогава, когато тя имаше нужда от помощ, а тази вечер й беше казал как може да стане много, много богата. Той се грижеше и за бъдещето й. Беше мил и интересен човек. Изведнъж се уплаши, че го намира дори за прекалено привлекателен.