Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (48)

Глава 48

1907, Италия

Попи се облегна удобно назад във влака, който пътуваше от Генуа за Неапол. Гледаше минаващия край нея пейзаж, но мислеше само за Франко. Бяха изминали два месеца от тяхната романтична идилия в Монтеспан. И бременността й беше на два месеца.

На телефонните й позвънявания отговаряше студен и делови мъжки глас, който все повтаряше, че Франко не е там, но той ще му предаде, че се е обаждала. Нета беше дошла при нея веднага щом беше прочела какво пише във вестниците и гледаше отчаяно Попи, която кръжеше около телефона в очакване на обаждането му.

— Ти нямаш нужда от мъж като Франко Малвази! — извика тя ядосано един ден. — Предупредих те още в началото, Попи, но ти беше като щраус, който си заравя главата в пясъка, не искаше да чуеш истината.

— Франко ми каза истината! — отговори тя, а очите й хвърляха гневни искри. — Не Франко е направил това. Той ме предупреди да не вярвам на вестниците, той ме помоли да му имам доверие.

Попи не можеше повече да понася това положение и каза на Нета, че отива в Неапол да се види с Франко. Нета втренчи поглед в нея, ужасена, и отиде да доведе Симон.

— Ще бъде много глупаво да отидеш в Неапол, Попи — каза й загрижената Симон. — Забрави го. По-добре е да запазиш илюзиите си, затова остани тук.

— Какво искаш да кажеш с това — да запазя илюзиите си? — запита гневно Попи. — Държите се така, сякаш той е злото. А той ти беше приятел и винаги се е държал добре с теб.

Пътуването беше дълго и макар да беше останала да пренощува в Ница, Попи не беше спала. Тя стоеше всред забързаната тълпа на гарата в Неапол и чакаше да донесат багажа й, а в това време попиваше познатата италианска реч. Заля я вълна от спомени. Спря едно такси и каза адреса, но шофьорът замаха с ръце, засипа я с поток италиански думи, които тя не можа да разбере. Обърна се към близкостоящия мъж:

— Какво казва той? Бихте ли го повторили по-бавно!

— Казва, че е много зает, синьора.

Тя загледа, объркана, как шофьорът тръшна вратата на колата и влезе в бара от другата страна на улицата. Следващият шофьор, на когото тя даде същия адрес, само сви рамене и продължи да чете вестника си. Третият направо отказа да отиде до вила Кармела, като изгледа Попи със смесица от презрение и страх. Тя се подпря на стената, а после събра кураж и спря още едно такси. Вдигна надменно брадичка и заповяда:

— Закарайте ме в най-добрия хотел на града!

Апартаментът в хотела приличаше на палат, но тя видя само черния телефон, поставен на малката масичка до леглото. На другия край на жицата ще бъде Франко… Той беше тук, може би само на пет или десет минути път. Гласът й трепереше, когато даде на телефонистката номера му.

Франко вдигна поглед, когато секретарят му, Алфредо, вдигна телефонната слушалка.

— Съжалявам, синьора, той не е тук. — Секретарят говореше тихо, за да не го безпокои. — Ще се погрижа да получи съобщението ви. Да, синьора. Тук, в Неапол, да. Да, да… Благодаря ви, синьора.

Франко се облегна назад и затвори очи. Знаеше, че Попи се е обадила отново, но не знаеше какво да прави. Мислеше, че като не се върне при нея, ще приключи безболезнено връзката им. По-лесно и за него, и за нея. Обичаше я повече от всичко на света. Да види отново милото й лице, да почувства целувките й, да лежи до нея в голямото легло в Монтеспан, само би го разколебало, би отслабило решителността му. Би залъгал дори себе си, че не е човекът, който всъщност беше. Беше повярвал в това и вярата почти го беше унищожила. Не можеше отново да допусне същата грешка.

— Какво каза тя този път, Алфредо — попита той уморено.

— Синьората е тук, в Неапол. Отседнала е в Гранд Хотел. Нито един шофьор на такси не иска да я докара.

Лицето на Франко остана безстрастно. Не можеше вече да си позволи да издаде чувствата си пред друг мъж. Но бръчката между веждите му стана по-дълбока, а една вена запулсира на слепоочието му.

— Благодаря ти, Алфредо — отговори той и отново посвети вниманието си на хартиите върху бюрото си. Но мислите му бяха при Попи… Тя беше тук, можеше веднага да отиде да я доведе… Само след петнайсет минути би могла да бъде в прегръдките му. Можеше да остане при него във вилата, да се оженят… Можеха да живеят тук, със сигурност нямаха нужда от други хора, от приятели, от вечери и партита, нямаше нужда да посещават операта. Имаха нужда само един от друг.

Бутна стола назад, стана и отиде до прозореца. Ето, че твърдото му решение вече започваше да се стопява… Нямаше право да се държи глупаво, като обезумял от любов мъж. Тя не принадлежеше на неговия свят и той трябваше да я освободи. Имаше само един начин, известен нему, да го постигне.

— Алфредо, обади се на всички цветари в Неапол и дори в Рим и им нареди да изпратят всичките си гардении на синьората в Гранд Хотел. После ще й телефонираш и ще й кажеш, че в девет тази вечер ще я чака кола. Изпрати трима бодигардове с шофьора. — Той се замисли за миг. — Руджиери, Фабиано и Доктора.

Нарочно избра Доктора, защото той всяваше страх. Беше пропаднал хирург, специалист по ножовете, и единственото му желание беше да ги използва.

Попи се сви на студената кожена седалка на мерцедеса, който си проправяше път през предградията на Неапол. Пътуваха към хълмовете. Нямаше представа, къде отива и хвърляше крадешком погледи на мъжете. Те имаха ниски чела и издаващи жестокост очи. Бяха втренчили погледи в пътя пред себе си, а в ръце стискаха револвери.

Голямата кола намали и спря пред високи железни порти, вградени в масивна каменна стена. Лунната светлина падаше върху цевите на пушките, насочени право в нея. Половин дузина мъже наобиколиха колата.

— Всичко е наред — извика им Доктора. — Това е дамата, която очакваме.

Те пъхнаха глави в колата, за да я огледат, и Попи затвори очи, като се питаше дали не са я заловили враговете на Франко. Зачака куршумите, които беше сигурна, че няма да се забавят. Но желязната врата се отвори и колата продължи напред. Други четирима мъже, също въоръжени, я наблюдаваха как изкачва стъпалата, водена от Доктора. Изпаднала в паника, Попи се препъна няколко пъти.

— Почакайте тук, синьора — каза й Доктора. — Синьорът ще дойде при вас колкото се може по-бързо. Той е на събрание.

Високата стая, в която имаше няколко колони, беше обзаведена официално, с класически мебели и вкус. Досега не беше осъзнавала колко богат трябва да е Франко. Домът му приличаше на красив музей, пълен с безценни и много красиви предмети. Тя се замисли за тяхната ферма в Монтеспан, за техните обикновени, провинциални мебели, за простотата и щастието, които ги очакваха там. Тези две къщи принадлежаха на двама различни души. Изведнъж изпита силен страх. Не физическия страх, който я беше обхванал в лимузината в мига, когато беше помислила, че ще умре. Този страх не беше така прост, лесно обясним.

— Не очаквах да те видя тук, в дома си, Попи.

Тя се завъртя и се озова лице в лице с него. Дланите й бяха поставени на перлите, които неизменно красяха врата й. Франко стоеше до вратата. Не се усмихваше. Беше по-слаб, измъчен, приличен на призрак, а бръчките се бяха врязали още по-дълбоко в лицето му… Но беше Франко — най-после. Тя зачака да я прегърне, да я целуне, да й каже, че най-после е щастлив.

— Не ми се искаше да идваш, Попи — каза той и наля шампанско в красивите стъклени чаши. — Но щом вече си тук, трябва да го отпразнуваме.

— Франко, трябваше да те видя. Имах нужда от теб! — извика тя, отчаяна.

— Страхувам се, че не мога да съм на разположение винаги, когато имаш нужда от мен — каза той и й предложи едната чаша.

Дланите им се докоснаха и в очите му се появи старото пламъче, старият копнеж по нея.

— Чу ли за случилото се?

Тя кимна.

— Прочетох във вестниците, а и хората говореха…

— Е? — попита я той остро. — И какво мислиш?

— Ти ме помоли да ти имам доверие — отговори тя простичко.

Той кимна. Не сваляше поглед от нея.

— Предаността толкова рядко се среща — каза той подигравателно.

На вратата се почука и влезе Доктора.

— Вечерята е сервирана, синьоре.

Трапезарията беше голяма колкото салона, може би четирийсет фута дълга и трийсет широка, с тясна дъбова правоъгълна маса, поставена в центъра.

— Масата взех от един манастир. Датира от тринайсети век — каза Франко, като че ли беше екскурзовод в музей. Всяка вещ в тази къща има своя собствена история. Масата в библиотеката е принадлежала на кардинал Ришельо, вазите — на китайски император от Третата династия, този сребърен сервиз някога е украсявал масата на кралица Ан Английска. Предполагам, че изпитвам такава страст към вещите на други хора, защото нямам свой собствен живот. Четирите стени на дома ми ми служат за граница. Градините — точно десет акра — са моята страна. Аз съм „крал“ на тази малка империя. Тя е моят личен свят. Една трета от този затвор съм наследил, една трета създадох сам, а другата, последна третина, получих благодарение на мъжа, който ме предаде. — Иконом с бели ръкавици постави малки чинийки с хайвер пред тях и малки сребърни лъжички. — Радвам се, че дойде тук — каза Франко и сложи малко хайвер на препечената си филийка. — Защото сега можеш и сама да видиш какъв е животът ми. Вземи си от хайвера, този е любимият ми.

— А аз дори не знаех, че обичаш хайвер — каза Попи.

Той се усмихна и кимна с глава.

— Мъжът, който ловеше пъстърва в потока на Монтеспан и обичаше сам да дои кравите, вече не съществува. Но има своите компенсации. Мъжът, който живее в затвор, се радва на най-хубавата храна в света. Така че тази вечер ще имаме най-доброто — шампанско, хайвер, агнешко с бял сос, трюфели и отбрани френски вина. Какво повече би могъл да иска човек?

Очите на Попи гневно проблеснаха и с едно-единствено движение тя запрати кристалната чиния, стъклената чаша и сребърните лъжички на кралица Ан на пода.

— Каква игра играеш, Франко? — изсъска гневно. — Какво става? Дойдох тук, защото ти не дойде при мен. Чаках. Страхувах се за теб, тревожех се. Обичам те, Франко. — Лицето й беше бледо, а сините й очи искряха на светлината на свещите. Тя освободи косата си от фибите и каза: — Погледни ме! — Свали обеците от ушите си, огърлицата от врата си и пръстените от пръстите си. Разкопча роклята си от шифон и я остави да падне на пода. Нарочно не си беше облякла бельо, защото беше сигурна, че той веднага ще я приласкае в прегръдките си и ще я люби. И сега застана гола пред него. — Ето, това съм аз! Такава бях за теб в Монтеспан. Тази жена ти любеше, казваше й, че я обичаш. Говориш ми за хайвера и за масата на кардинал Ришельо, когато аз копнея само да ми кажеш, че все още ме обичаш, че се радваш да ме видиш. — Гласът й спадна до шепот. — Искам да ми кажеш, че нищо в света няма значение… освен нас.

Франко си спомни всички жестокости, които беше допуснал в живота си, и разбра, че сега ще извърши най-голямата.

— Аз вече не съм свободен човек, Попи — каза той тихо. — И вече не мога да ти кажа тези думи. — Наведе се и вдигна роклята й от пода. С ръце на раменете й, той се вгледа в любимото лице, за последен път прокара нежно длани през дивата й, мека като коприна, червена коса. Искаше да запомни как изглежда тя, аромата на гардения, който се излъчваше от кожата й. — Жестоко е да държиш пеперуда като в затвор в свят на оръжия, зло и насилствена смърт — каза шепнешком, — защото тя няма да оцелее. Иди си у дома, Попи. Иди си у дома. Моля те.

И тогава тя разбра, че нещата не се развиват добре. Не би могла да каже нищо, да направи нищо, което да промени решението му. Замисли се за детето на Франко, което растеше в утробата й. То беше печелившата карта в любовната игра. Ако му кажеше за него, той може би щеше да омекне. Но би ли могла? Как да обрече невинното дете на живот между четири стени, как да го накара да приеме наследство, което всеки разумен човек би отказал. Франко звънна със звънчето, за да извика слугата.

— Помни — каза той тихо, — ако нещата тръгнат на зле, ако имаш нужда от помощ… трябва само да ми се обадиш.

Тя кимна и го погледна за последен път. А после се обърна и избяга от стаята.