Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rich Shall Inherit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Богатите ще наследят

Американски. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0195-7

История

  1. — Добавяне

Глава 11

Франческа Ринарди притежаваше класическата студена красота, която извиква възхищение и уважение. Правата й руса коса, съвършените черти на лицето, високата стройна снага я бяха завели до върха на упражняваната от нея професия в Париж. Тя беше съвършеният модел и вървеше надменно по пътеките, постлани в бляскавите зали на „Диор“ и „Шанел“.

— Да бъдеш манекенка, беше съвсем различно, преди късите поли да развалят всичко през шейсетте — казваше тя често на дъщеря си, Ариа. — Топманекенките бяха като царските величия — винаги красиво облечени, винаги гримирани, винаги безупречни. Общувахме само с най-отбрано общество. За останалите бяхме недостижима мечта.

Но тя премълчаваше, че баща й беше зарзаватчия в белгийско село близо до Лиеж и че майка й беше пълна провинциална матрона и че тя никога повече не им се обади, след като напусна трите стаички над магазина. Изхарчи всичките пари, които бяха изкарали и спестили с труд и първа класа във влака за Париж, защото знаеше, че там няма да види познати от селото си. Мъжът на средна възраст, който заемаше меката седалка до нея, й помогна да качи чантите си. Той беше производител на коприна от Комо и познаваше директорката на „Шанел“.

Всичко след това беше много лесно. Франческа си измисли съвсем ново потекло и съвсем ново минало. Казваше, че е единствена дъщеря на провинциален земевладелец, който съвсем наскоро починал. Дори не си направи труда да пише на семейството си. Беше ги изключила от живота си така, все едно бяха мъртви.

Франческа беше на двайсет и шест, когато срещна Паоло Ринарди на едно парти в Париж. Всеки път, когато погледнеше към другия край на стаята, виждаше как я гледа втренчено. Най-после запита домакина кой е той.

— Това е Паоло Ринарди. Барон Ринарди. Семейството му притежава една от най-древните титли в Италия, както и един от най-хубавите замъци във Венеция.

Той й каза, че Паоло има имения из цялата страна, както и голям апартамент в Париж, и че все още е ерген.

Паоло беше висок, с руса, разбъркана коса, която носеше по-дълга, отколкото беше прието тогава, просто защото беше толкова погълнат от книгата си „Биографии на именити поети от романтизма“, че забравяше да се подстриже. Често работеше седмици, без да спира, над книгата, затворен в просторната библиотека на провинциалното си имение, вила Д’Оро, без да се вижда с никого. С изключение на Антъни Каралдо.

Но след като срещна Франческа, Паоло забрави работата си. Можеше да мисли единствено за нея. Остана в Париж, за да бъде близо до нея. Франческа прецени мястото си в обществото и реши, че макар той да не е известен в цял свят милионер, какъвто се надяваше да хване, може да й предложи фамилното си богатство и удобен живот, както и благородническа титла. Щеше да бъде домакинята на три големи къщи, затова се съгласи да се омъжи за него.

Дадоха грандиозен прием в Палацо Ринарди. Сватбената рокля на булката беше подарък от „Шанел“. Нейното семейство не беше поканено. Но Антъни Каралдо беше там.

Веднага след медения месец Паоло отново се зарови в работата си по книгата, затворен в библиотеката на вила Д’Оро. Всичко, което той искаше, бе да си живее тихо и спокойно в провинцията със съпругата си. Каралдо беше единственият човек, на когото позволяваше да прекъсва мислите му.

След вечерята, прекарана в ледено мълчание от страна на Франческа, те се затваряха в библиотеката и оставаха там до зори. Тя крачеше из спалнята, изпълнена с гняв, и се питаше за какво ли разговарят. Понякога се прокрадваше на долния етаж и се опитваше да долови някоя дума, но чуваше само тих шепот. На следващата сутрин откриваше празната бутилка бренди и разни драсканици по бюрото на Паоло.

— Какво правихте цяла нощ — питаше тя с леден глас.

— Каралдо имаше няколко великолепни предложения по отношение на главата, която пиша за Верлен — отговаряше той, изпълнен с ентусиазъм. — Повтарям му, че той би трябвало да напише книгата. Толкова е талантлив, Франческа, няма нещо, което да не знае.

А Франческа мислеше, че Антъни Каралдо знае прекалено много. Струваше й се, че тъмните му очи могат да проникнат в нея и дори да погледнат през нея. Освен това в този мъж имаше нещо особено, зловещо. Всеки път, когато черният мерцедес спреше в алеята и тя виждаше Паоло да се втурва да поздрави приятеля си, си спомняше клюките. И всеки път, когато той вземеше дланта й в своите студени ръце и я целуваше, по гърба й полазваха тръпки.

Не мина много време и тя разбра, че богатството на рода Ринарди вече не съществува. Паоло бе абсолютно непрактичен и беше позволил парите да изтекат през пръстите му, като беше направил много неразумни капиталовложения. Когато му зададе няколко въпроса по отношение на парите, той сви рамене и каза, че адвокатите се грижат за всичко, а после отново зарови глава в книгата си. А вилата и палацото постепенно се разрушаваха около него.

Франческа започна да се пита дали за нея няма да е по-лесно, ако получи анулиране на брака или развод, защото можеше отново да се появи на брачния пазар, и то като баронеса Ринарди. Тогава разбра, че е бременна. Налагаше се да почака.

Паоло избра имената на дъщеря им. Ариа, защото мислеше, че детето му е красиво като любимите му оперни арии. После добави Мария заради майка си и своя идол, Мария Калас. И Анджелина, на баба му. Тя много се разгневи, когато той настоя да поканят Каралдо за кръстник, но, за щастие, Каралдо отказа.

Франческа мразеше да се обременява с детето. Оставяше го на грижите на Фиамета, детегледачката, която беше със семейство Ринарди вече две поколения и която беше отгледала и Паоло, а тя самата посещаваше партита в Рим и Париж и прекарваше месеци наред вън от къщи. През лятото оставаше при „приятели“ в техните вили по френската Ривиера. Паоло разбра, но с твърде голямо закъснение, че класически красивата фасада, в която се беше влюбил, беше всичко, което съпругата му притежаваше. Той загуби всичките си илюзии и започна да разпределя времето си между работата си и малката си дъщеричка, която обожаваше.

Ариа беше на шест годинки, когато Паоло се зарази с редкия вирус, които атакуваше нервната система и които го уби само за три месеца. За първи път Франческа се зарадва да види Каралдо, който, със замръзнало лице, без да показва никакви чувства, се погрижи за всичко — уреди погребението и плати сметките. Когато адвокатите й казаха колко малко пари са останали, тя с изненада установи, че не можела продаде дори вилата или пък мебелите. Не можеше да пипне и нищо в палацото. Цялото имущество беше вложено в някакъв фамилен тръст и щеше да премине направо на неговата наследница — Ариа.

Франческа беше бясна. Беше на трийсет и четири години, беше обвързана с две скъпи къщи в места, където дори не искаше да живее. Беше обвързана и с детето. Тя бързо прие предложението на Каралдо за помощ, но се разочарова, когато откри, че той ще й дава пари колкото да преживеят месеца.

Тя остави Ариа изцяло на грижите на Фиамета, отиде в Рим, нае си апартамент и си намери работа като съветничка в ателието на един известен дизайнер. Заплащането не беше голямо, но получаваше красиви дрехи на всеки три месеца, а социалните й контакти бяха достойни за завиждане. Ходеше на всички изискани партита и беше заета от здрач до зори, а лицето й стана познато на читателите на клюкарските хроники.

По време на редките си посещения у дома тя се превръщаше в домакиня на организираните от нея партита. Искаше да види дъщеря си, но Ариа беше отвратително палаво момиченце, което предпочиташе да се катери по дърветата и да си играе със зайците и кучетата си, вместо да пие чай в салона с приятелките на майка си. И винаги успяваше да разлее лимонадата си и да изцапа красивите роклички, които Франческа й носеше специално от Париж.

Каралдо се отбиваше в палацо Ринарди извънредно рядко сега, макар да плащаше редовно училищните такси и разноските на Ариа. За първото й причастие той й подари безценен античен сребърен бокал, изработен от известния майстор на среброто от осемнайсети век Пол дьо Ламерие. Франческа често го гледаше с копнеж и много искаше да може да го продаде, но страхът от това, как ще реагира Каралдо, когато разбере, че той отново е на пазара, я отказа.

На седемнайсетия рожден ден на дъщеря си, Франческа беше принудена да си направи нова равносметка. Сега за наградите на брачния пазар се бореха по-млади жени, и то не бедни вдовици. Тя щеше да си остане в „ъгъла“. И тогава започна да мисли за Ариа.

Детето, което обичаше момчешките игри, се беше превърнало в ослепително красива девойка. Сигурна беше, че седемнайсет години са достатъчно, за да й намерят богат съпруг. Взе поставената в сребърна рамка снимка на Ариа, вгледа се критично в нея и реши, че дъщеря й не е толкова красива, колкото беше тя. Лицето на Ариа беше със силно изразени черти, с огромни тъмносини очи, гледащи предизвикателно изпод високо вдигнати вежди, с прав нос и широка уста. Скулите й придаваха вид на решителен човек с характер. Но имаше нещо в начина, по който държеше високото си стройно тяло, нещо в нейната самоуверена походка, нещо в очарователния начин, по който приемаше света — с гордо изправена брадичка, което караше хората да се обръщат след нея на улицата. Франческа знаеше, че с малко грижи за външния вид и красиви дрехи, Ариа може да се превърне в необикновена красавица, която да не излиза от ума на мъжете.

Но Ариа беше също така упорита и своенравна, със силна воля. Никога не правеше онова, което иска Франческа. Тя си спомни с въздишка всички онези провалени партита с разлятата лимонада и разбра, че задачата няма да е лесна. Ариа беше типична тийнейджърка, тя имаше както много приятелки, така и много момчета, с които излизаше, но понякога предпочиташе да остане сама във вилата, да язди или да рисува и да си пуска музика прекалено високо.

Разбира се, в днешно време младите хора очакваха „любовта“. Но това, от което Ариа имаше нужда, беше по-възрастен, по-опитен мъж, мъж, който знае какво иска и за какво плаща. Франческа отново въздъхна. Ариа като че ли не даваше пет пари дали приятелите й са богати или бедни. Тя със сигурност нямаше да иска да се омъжи за мъж, избран от майка й, и то само защото майка й е решила така… Трябваше да подходи много внимателно и много умно към въпроса. И тогава повика Антъни Каралдо. Това, което той каза, я изненада, но след като размисли, тя беше очарована. Но имаше още много да мисли, докато реши как да накара Ариа да застане пред олтара.

 

 

— Мила — каза й тя на следващата сутрин, — мисля, че е време да узнаеш нещо много важно… нещо… — Гласът й заглъхна и се чу сподавено ридание. Ариа вдигна изненадан поглед от чинията със закуската, а после очите й се разшириха от тревога.

— Какво е то, мамо? Да не си болна?

— Не… Поне не наистина, макар докторите да ме предупредиха… — Ръката на Франческа леко трепереше, когато тя прокара длан над очите си. — Факт е, Ариа, че семейство Ринарди няма вече никакви пари. След като работих упорито през всичките тези години, аз съм напълно изтощена сега, но обясних на лекарите, че трябва да продължа да работя, защото, в противен случай, кой ще се грижи за теб. За жена на моята възраст е много трудно да се разкъсва между Рим, където е работата й, и дъщеря й, която има нужда от нея във Венеция, но знам, че това е мой дълг. О, Ариа, ако само знаеше истината! Колко много жертви съм направила в името на „дълга“. С колко мъки се посветих на работата, за да те отгледам, правех дори саможертвата да живея тук заедно с теб, моето единствено дете, защото баща ти ни остави без пари…

— Не, не е така — отговори предизвикателно Ариа. — Как можеш да кажеш, че сме без пари, мамо? Като чели татко ни е оставил на улицата, да просим за прехраната си. Ти работиш, защото това ти доставя удоволствие и защото така си осигуряваш много красиви рокли.

— Ариа, нима искаш да страдам допълнително, да върша работа, която ненавиждам? Грешиш: работех, за да донеса няколко допълнителни лири в нашето домакинство. Опитвах се да крия истината от теб, да не те тревожа, защото беше още малка, но истината беше, че парите от тръста на Ринарди нямаше да осигурят прехраната дори на твоя Лучо! Страхувам се, че ти имаш прилични дрехи и ходиш в подходящо училище благодарение на моите грижи. А сега съм изтощена. — И като постави уморено крехката си бяла ръка на челото си, Франческа грациозно се отпусна в едно от креслата.

Ариа я гледаше втренчено, със съмнение. Въпреки многото изминали години, тя все още не беше в състояние да каже кога майка й казва истината и кога играе роля. Но ако онова, което каза за фамилното предприятие, е истина, тогава откъде идват парите за училищните разходи. И как бяха успели да стопанисват и палацото, и вилата. Като си спомни огромния, покрит с червени керемиди, покрив на вила Д’Оро, тя потрепери при мисълта, колко би струвал техният ремонт.

Замисли се с копнеж за баща си. За нея вила Д’Оро все още беше тяхното любимо местенце, нещо, което те двамата споделяха едни с друг. Тя никога не се почувства така щастлива на друго място, нито пък в друго време, както беше щастлива там с Паоло. Любовта между баща и дъщеря беше толкова естествена и обикновена, неусложнена от никакви обстоятелства, толкова различна от сложния комплекс чувства, които изпитваше към майка си. Понякога Ариа се питаше как може да не харесва толкова много неща във Франческа и все пак да я обича. И как може да презира Франческа за нейното празно съществуване и плиткоумие и в същото време да иска да спечели нейното одобрение.

Майка й беше отпуснала ръката си на облегалката и гледаше апатично в празното пространство. Наистина имаше изтощен вид, помисли си Ариа и изведнъж се разтревожи. Ами ако наистина беше болна? Трябва да направи нещо, за да й помогне. Тя ще си намери работа. Помисли си с тъга и копнеж за часовете по изкуствата в университета във Флоренция. Рисуването беше нейната страст и тя имаше намерение да го превърне в свой живот, но сега щеше да се наложи изкуството да почака.

— Чуй ме, мамо — каза тя, — трябва да отидеш да живееш във вила Д’Оро, там е тихо и спокойно и ще можеш да си почиваш, докато се почувстваш по-силна. Аз ще напусна университета, ще си намеря работа и ще се грижа за теб. — И тя нежно погали русата коса на Франческа.

— Не прави това, Ариа — каза майка й умолително и приглади косата си назад. — Трябва да изляза за обяд. — А после я погледна с изненада. — Работа. И какво ще правиш. Ще продаваш карнавални маски на туристите? Ще работиш в някой хотел като сервитьорка или, може би, като камериерка. Ти като че ли не разбираш, Ариа. Тръстът на Ринарди вече е почти фалирал. Край с него. Всичко, което притежаваш, е тук, около теб… тези избелели стени и стари антики, които дори не можем да продадем, защото и те принадлежат на онзи тръст, който вече няма никакви пари! Казвам ти, Ариа, не мога да продължавам! — Като наметна сакото на раменете си, Франческа взе чантичката си и тръгна към вратата. Когато я отвори, тя се обърна и погледна дъщеря си, която още седеше в краката на креслото. — Искам да знаеш, Ариа, че съм на края и на умствените си сили. Ако не можем да намерим подходящото разрешение, тогава… — Тя направи театрална пауза. — Тогава… просто не знам какво мога да направя! — Обърна се рязко и излезе от стаята.

Ариа се сви и обгърна корема си с ръце, завладяна от страх. Какво ли искаше да каже майка й с това, че не знае какво може да направи… Не можеше да се самоубие, защото нямаха пари, нали… По бузите й се затъркаляха едри сълзи, когато се сети, че за майка й живот без лукса, който тя смяташе за съществен, жизнено значим, не си заслужава да се живее. Но в отчаяното изражение на Франческа, в празния й поглед и в нервната нотка на гласа й имаше нещо истинско, ужасно. Тя сигурно казваше истината. Ариа скочи от мястото си и изтича да намери Фиамета. Много се страхуваше.

Никой не помнеше на колко години е Фиамета, дори самата тя. Със сбръчканото си лице и подутите от артрита ръце тя можеше да е на всяка възраст от седемдесет до сто и седемдесет! Положението й в домакинството и заплатата й — макар Франческа да не й беше плащала много отдавна — бяха като на гувернантка на Ариа, но за семейство Ринарди тя винаги беше нещо много повече от това. Фиамета беше по-скоро като обичана баба, а също така и приятелка и довереница на Ариа. Момичето казваше на Фиамета всичко, което не можеше дори на майка си да каже, и я обичаше много, много силно.

Старицата седеше до излъсканата дървена маса в средата на високата стара кухня, в която някога бяха работили петнайсет слугини. Сухата й сива коса беше прибрана в опашка. Тялото й беше пухкаво и отговаряше на представата за матрона и любима баба. Носеше колосана бяла престилка над черната си рокля и режеше на дребно подправките за ястието „pinomo“, което щяха да поднесат за обяд. Подутите й от артрита пръсти я боляха и тя работеше много бавно.

Нейният весел, остър като на птица, поглед се превърна в загрижено смръщване на веждите, когато видя сълзите по лицето на Ариа.

— Какво има, carina — попита тя и се изправи тежко на крака, а Ариа се отпусна в прегръдките й. — Хайде, дете, разкажи всичко на Фиамета — и тя нежно потупа Ариа по гърба.

Когато Ариа разказа историята на един дъх, смръщването на веждите стана заплашително. Познаваше Франческа повече от двайсет години и долавяше фалшивата нотка. Франческа не беше от хората, които се самоубиват, тя беше прекалено пресметлива и студена.

— Но, Фиамета — продължаваше да плаче Ариа, — така каза тя! И изглеждаше съвсем различно. Никога преди не съм я виждала такава… толкова… странна и нервна.

— Майка ти никога не е нервна — каза остро старицата. — Днес тя не е по-бедна, отколкото беше преди шест месеца. Това означава само, че е решила да предприеме нещо по въпроса!

— Да предприеме нещо — попита Ариа, озадачена. — Но какво би могла да направи?

 

 

Още на следващия ден майка й й каза, че трябва да се омъжи за Каралдо. И ясно й даде да разбере, че няма никакъв избор.

— Да се омъжа? — Ариа скочи на крака и преобърна чашата си с пода. — Какви ги говориш, мамо? Аз съм само на седемнайсет! Не искам да се омъжвам. Още не съм се влюбвала дори.

— Любов. — Франческа изсумтя презрително. — Любовта няма нищо общо с брака. Любовта е само заслепление, загуба на разсъдъка и никога не трае дълго. Но парите — да. Ще имаш много къщи, баснословни бижута, бутикови дрехи и кожи. Ще пътуваш по света в частен самолет и в твоята лична яхта. Ще бъдеш звезда от международна величина.

— Искаш да кажеш, че ще бъда всичко, което ти си искала да бъдеш! — отговори Ариа. — Не разбираш ли? Аз не съм като теб. Аз съм като татко, искам да бъда художничка, човек на изкуството, искам да създам велики картини, които ще доставят удоволствие на много поколения…

— Добре, добре, Ариа — каза студено Франческа. — Но защо не помислиш и за баща си? Спомни си колко много обичаше той това палацо, спомни си за колко много поколения Ринарди то е било дом. Баща ти създаде историята на това палацо. Той обичаше и всяка греда, всеки камък и всеки стрък трева във вила Д’Оро. Баща ти щеше да направи всичко, Ариа, за да запази името и историята на семейство Ринарди! Така че, не си мисли, че заради мен ще жертваш свободата си… Ще я жертваш за татко си и за всички Ринарди, които са помогнали нашето име да се произнася с гордост.

Ариа дълго време седя съвсем сама до масата с неразчистената вечеря и мисли за баща си. Тя вече не можеше да си спомни ясно лицето му, но все още си спомняше случки и неща, които двамата са правили заедно. А най-живият от всички спомени беше за деня, в който той донесе папагала.

Беше мрачен февруарски следобед и всеки момент щеше да завали сняг. Небето над Венеция беше жълто-сиво и яркото оперение на птицата й беше доставило огромно удоволствие.

— Казва се Лучо — беше казал баща й — и е много по-стар не само от теб, но и от мен. Родил се е в дебрите на амазонската джунгла в далечна страна, на име Бразилия, но се съмнявам, че вече си спомня това. Живял е с твоята пралеля Хелена, а преди това е принадлежал на някоя си Попи Малъри. Лучо може да произнася името на Попи, така че, не се учудвай, ако го чуеш.

— А ще се научи ли да казва моето име? — беше попитала тя и колебливо беше погалила меките зелени перца по крилете му. И се беше отдръпнала бързо, когато папагалът беше обърнал глава и я беше изгледал с острия поглед на малките си, прилични на топази, очи.

— Мисля, че някой ден ще се научи — беше казал Паоло. — Когато те опознае по-добре и разбере, че го обичаш.

После беше взел Ариа на ръце и й беше показал скъпите диамантени и смарагдови гривни, които украсяваха слабите крака на Лучо, и обсипаната с бижута пръчка, на която той беше кацнал, и чудната златна клетка, а тя беше пляскала с ръце и се бе смяла. Изведнъж папагалът беше започнал да имитира смеха й, а тя и татко се бяха смели дори още повече на това, че той им се смее. Оттогава насетне между нея, татко и Лучо съществуваше особен род връзка, от която Франческа беше напълно изключена. От този ден още майка й намрази птицата.

Ариа притисна длани до главата си, която силно я болеше. Натискът на майка й и спомените за баща й бяха й дошли повече, отколкото можеше да понесе. Тя просто трябваше да излезе. Взе една връхна дреха от антрето и изтича вън от къщата.

Уличните стълбове хвърляха кръгчета светлина по „Кампо Морети“, а в сянката се спотайвайте влажната мъгла. Тя претича по „Кампо Сан Поло“ и мина покрай църквата „Сан Стефано“. Вървеше по познатите улици и излезе пред театър „Ла Феличе“. Чу симфоничния оркестър да свири „Четирите сезона“ на Вивалди. Фасадата на театъра беше ярко осветена, а неспокойните удари на „Лято“-то отговаряха на забързаните удари на сърцето й. Ариа се замисли за това, че баща й сигурно е изкачвал тези стъпала навремето и е влизал в прекрасната театрална зала в стил рококо, за да слуша големите оперни звезди. Помисли за това, колко много баща й обичаше музиката, колко много обичаше и Венеция и колко много обичаше нея самата, и разбра, че не би могла да го разочарова. Нито пък можеше да рискува с майка й да се случи нещо лошо. Трябва да приеме своите отговорности.

Извърна се с отчаяние от сградата на театъра и се гмурна обратно в сенчестите алеи. Магазините още бяха отворени и хората минаваха забързано покрай нея, тръгнали към кафенетата и ресторантите. Тя гледаше втренчено усмихнатите млади момичета, хванали под ръка приятелите си, или пък просто излезли да пазаруват и да си разменят по някоя и друга клюка, и разбра с мъка, че вече не е част от техния свят. Бяха я принудили да порасне. Точно тогава от ярко осветения салон на красотата излезе жена, стиснала в прегръдките си малко кученце. Панделката, привързана на врата на кученцето, беше в същия цвят като панделката, която придържаше косата на жената, и Ариа се усмихна. Оптимизмът на младостта беше успял, поне временно, да повдигне настроението й. Трябваше да постъпи така, както майка й желаеше, помисли си тя и влезе в салона за разкрасяване, но не беше длъжна да прави нещата по-лесни за нея!

— Да, можем още сега да се погрижим за косата ви — каза й жената на рецепцията. — Седнете при Джорджо.

— Искам да я отрежете — каза Ариа, а гласът й неуверено трепереше.

— Но, синьорина, тя е толкова красива — запротестира фризьорът, като прокара един от гъстите копринени кичури през пръстите си. — Може би само инч, не повече…

— Цялата — каза тя, а в очите й бликнаха сълзи. — Веднага.