Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rich Shall Inherit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Богатите ще наследят

Американски. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0195-7

История

  1. — Добавяне

Глава 33

Майк крачеше по чакълестата алея в очакване на агента, който щеше да донесе ключовете, а Лучо се беше свил в златната си клетка на задната седалка на колата. Във въздуха се носеше пушекът от огнищата. Миришеше на горени дърва. Беше много студено и се усещаше, че скоро ще завали сняг. Градините бяха занемарени, мрачни и безжизнени. Зимата криеше пролетните сокове, които просто чакаха слънчевата светлина.

— Хайде, идвай, по дяволите! — мърмореше той. Най-сетне синьото пежо — колата на имението — се зададе по алеята и спря до неговия фиат. От него слезе мъж с червендалесто лице, облечен в тежко палто от туид. Заключи грижливо вратите на колата, макар наблизо да нямаше никой, който би могъл да я открадне. Раздразнението на Майк се засили. Вилата беше напълно изолирана — на върха на хълма. До селото имаше три мили. Той беше спрял, за да се запаси с кафе, мляко, хляб и голяма буца сирене, а също и няколко бутилки червено вино — достатъчно, в случай че снегът затрупа пътя и го отреже от света, затворен във вила Кастелето.

— Мистър Престън — извика мъжът. Кой друг, по дяволите, би могъл да бъде, помисли си Майк кисело, премръзнал, след като половин час беше стоял на студа. — Съжалявам, че закъснях. — Мъжът забърза към него. — Задържаха ме в офиса. Името ми е Фабиани. Донесох ви ключовете.

Той доста дълго се бори с ключалката, но накрая вратата поддаде и като взе клетката с Лучо, Майк влезе вътре. За негова изненада, във вилата беше приятно топло.

— Мистър Либер ни нареди да поддържаме постоянна температура във вилата, сър — каза му Фабиани. — Тук все още има ценни старинни неща. Мистър Либер настоя да направим някои неотложни ремонти — покривът течеше на няколко места, ще забележите петната по тавана. Но вече го поправихме. Пуснахме отново отоплението. Сега всяка сутрин от селото идва човек, който проверява дали водата е достатъчно топла и дали тече безпрепятствено по тръбите. А съпругата му почиства вилата два пъти седмично.

Майк последва агента, който му показа стаите на долния етаж и кухнята със старомодната желязна кухненска печка.

— Жената се кълне, че тя работи — каза той на Майк, но я гледаше със съмнение. — Аз обаче не мога да го гарантирам. Хайде, елате да ви покажа стаите на горния етаж. Жената е приготвила легло за вас. Мисля, че за няколко дни ще бъдете настанен удобно. — Той отвори двойна, висока врата и отстъпи назад, за да пропусне Майк вътре. — Мисля, че тази е била стаята и на мадам Малъри, сър — каза той.

Майк остави клетката на папагала на масичката до прозореца. Погледна първо към градината, а после към огъня, който гореше весело в камината. До нея имаше удобно кресло и по-малко столче, на което да подпре краката си. После погледна огромното самотно легло със сиво-сините завеси, а после — папагала. И си представи студените самотни нощи, когато тук не е имало никой друг, освен тях двамата — Попи и Лучо. Папагалът сигурно познава всички мебели в стаята, всяко ъгълче и долапче, той знае как изглежда стаята на ярката слънчева светлина през лятото и под студената лунна светлина на януари, познава нейните миризми и аромата на лавандулата, който сигурно се усеща през лятото… Той видя как папагалът нетърпеливо протегна врат напред, как огледа неспокойно стаята и разбра, че той търси Попи…

Майк придружи агента до вратата.

— Благодаря ви за помощта, господин Фабиани — каза той. — Сигурен съм, че ще ми бъде удобно. Пък и става въпрос само за няколко дни. Да, разбира се, ще оставя ключа на семейството, което се грижи за къщата, преди да си тръгна.

А после се върна в стаята на Попи. Лучо беше наклонил глава на една страна, като че ли очакваше да чуе добре познатите му леки стъпки.

— Е, Лучо, какво мислиш — попита Майк, застанал пред огъня и протегнал длани, за да ги стопли. — Сега, когато сме тук, ще открием историята на Попи, ще я намерим отново, чувствам го. — Той погледна с надежда папагала, като че ли очакваше той да му каже нещо, но Лучо само извърна глава и го погледна. Зелените му очи не изразяваха нищо. — Е, добре, тогава — така да бъде — каза Майк с въздишка.

Остави продуктите в кухнята, нахрани папагала, а после, с втората каничка кафе в ръка, се разходи бавно из къщата. Беше озадачен от тежките червени завеси със златни ресни и пискюли, от масивните, украсени с дърворезба, мебели, от неудобните, покрити с червена дамаска, дивани и мрачните готически столове в трапезарията. Нищо от това не отговаряше на неговата представа за Попи. Той очакваше, че къщата ще бъде обзаведена елегантно, с веселите и изискани венециански мебели, така типични за региона, с пастелните цветове, характерни за Италия. Попи беше живяла във вилата повече от двайсет години, а тя изглеждаше като излязла от готически роман, недокосната от нея, неносеща нищо от нейния характер.

Той отвори вратите на един огромен френски шкаф, висок дванайсет фута и широк седем. Беше натъпкан с дрехи от началото на века. От тях лъхаше слаб аромат на гардения. Погледът на Майк пробяга по многото вечерни и дневни рокли, елегантни костюми и палта. Извади една сива бална рокля и се зачуди кога ли и по какъв повод я беше обличала Попи.

После се наведе и претърси ъглите на шкафа за скрити там дневници, надявайки се на късмета си, както се беше случило в ранчото, но намери само забравени, покрити с прах, пантофки. Въздъхна, намести едно сако, което щеше да падне от закачалката си, и понечи да затвори шкафа. Сакото беше мъжко и доста износено. На него беше изписано името на шивач от Рим, а джобът му беше издут от нещо. Беше перлена огърлица. Той я извади внимателно и възкликна, като видя петте реда съвършени перли и диамантената закопчалка. Имаше и още… Огромни обеци, покрити с диаманти и рубини, които проблясваха на светлината като дузина малки дъгички след дъжд. Майк тихо подсвирна.

— Това сигурно струва цяло състояние, Лучо! Сега вече разбирам, че Попи наистина трябва да е била много богата.

Като извади дрехите една по една, Майк внимателно претърси джобовете им, но не намери повече бижута. Но намери сгънати на руло малки бележки, изписани с почерка на стара жена. Буквите приличаха на фини паяжини. Разгърна ги на бюрото и започна да ги чете. Някои нямаха никакъв смисъл — като бележки, писани от напълно луда старица. Други бяха болезнено ясни.

„С напредването на възрастта ми“, беше написала Попи, „все повече ми става ясно, че няма значение какви сме родени, а какви сме станали. Обстоятелствата са онова, което ни формира. Обстоятелствата и необходимостта да оцелеем. Защото, дори когато не е останало нищо, за което да живеем, ние се борим за оцеляването си. Колко странна е човешката природа?“

После следваше друга:

„Тук съм доволна. Със самотата и обърканите си мисли. Оставям ума си да броди там, където той пожелае, да следва своя път. Някъде попадам на спомен, другаде — на мисъл и ги събирам в букет. Като диви цветя.“

Бележките будеха жалост, бяха отчаян опит за общуване на самотна старица. Той отвори едно по едно множеството чекмеджета на бюрото стил Louis Quinze и потърси други. Намери още стотици, написани на гърба на пощенски пликове или просто на късчета хартия и дори по страниците на томче поезия от Кийтс. Заинтригуван, отвори вратите на стъклените шкафове, пълни с книги, и претърси томовете. Намери още бележници. Очевидно Попи беше записвала мислите си веднага щом й хрумнеха, там, където намери.

Остави находките си на бюрото и отиде до кухнята, за да си вземе бутилка вино. Хвърли още няколко дървета в огнището и започна да чете бележките, опитвайки се да подреди в някакъв ред разхвърляните мисли на Попи.

Навън беше тъмно, а снегът падаше тихо и непрестанно. Единствените звуци в стаята бяха тиктакането на малкия сребърен будилник на Попи и прашенето на дървата в огъня. Той продължи да работи, настанен удобно в кръга светлина, хвърлян от единствената лампа.

Чете дълго, като от време на време вдигаше поглед към папагала. Лучо все така стоеше на златната си пръчка, с глава, скрита под крилото. Майк реши, че той спи. Изглеждаше доволен. Като че ли усещаше присъствието на Попи, въпреки че не я виждаше. Може би сънуваше, че двамата отново са заедно в самотата си, че тя отново гали перата му с меките си пръсти и му доверява тайните си с топлия си мелодичен глас. Така, както беше правила от самото начало в онази малка и студена стая в Марсилия, където на тавана живееше момиче, чиято кашлица беше смъртоносна, а на приземния етаж — вдовица на рибар, която не даваше на децата си да изкачват стълбите, защото мислеше, че могат да се заразят…