Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rich Shall Inherit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Богатите ще наследят

Американски. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0195-7

История

  1. — Добавяне

Глава 51

1919, Франция

Големият салон на „Номер шестнайсет“ беше разчистен от разнебитените маси и столове, които изглеждаха така уютни по време на войната, когато мястото се осветяваше само от свещи. Много пари бяха изхарчени, за да се превърне салонът в модерен клуб, блестящ с черните си и сребърни повърхности. Посетителите бяха забавлявани от кабаретни актриси, всички до една парижанки, участвали в най-добрите мюзикхолове. А джаз оркестърът дойде от Ню Йорк. Имаше и нов бар, който съперничеше на този в „Риц“. Тихата и спокойна, облицована с дървена ламперия, библиотека и елегантната, официално обзаведена, трапезария останаха същите. Попи беше успяла, както винаги много умно, да запълни празнотата, която делеше предвоенното от следвоенното поколение. Тук с еднаква радост идваха и старите, и нови клиенти. Само че сега цената беше два пъти по-висока. Човек трябваше да е много, много богат, за да получи членство в „Номер шестнайсет“.

Попи преустрои фермата в Монтеспан и я превърна в „дом“ за Роугън. Опита се да създаде за него някакво минало. Купи стари английски мебели, за да му каже, че са принадлежали на дядо му. Купи фотографии в сребърни рамки, за да му каже, че това са предните му. Запълни рафтовете в новия, предназначен за него, кабинет с много скъпи и редки книги, за които щеше да каже, че са от колекцията на баща му. Купи му и „спомени“, останали от баща му — стара писалка, тежък джобен часовник, златен пръстен с избледнял семеен печат. Намери старо седло, за което щеше да каже, че е принадлежало на дядо му по времето, когато е живял в Калифорния. Всичко това щеше да бъде част от „наследството на Роугън“.

— За жена, която няма минало — каза й Нета при едно от гостуванията си, — ти създаде учудващо сполучлива илюзия тук.

— И защо не? — отговори Попи. — Защо Роугън да бъде лишен от спомени, след като баща му е мъртъв?

Нета я погледна разтревожено, страхуваше се, че Попи сама започва да вярва на измислената от нея история.

— Но ти знаеш, че той не е мъртъв — каза тя тихо. — Видях Франко миналия месец в Марсилия. — Нямаше намерение да казва на Попи за това, но то й се изплъзна от устата. А и много искаше да я върне към реалността.

Краката на Попи се подкосиха. След толкова много години, дори само името на Франко беше достатъчно, за да забие сърцето й лудо като на младо и много влюбено момиче.

— Как изглежда той? — попита шепнешком.

— По-стар. Косата му е съвсем посивяла. Обграден е от бодигардове. Говорят, че къщата му се охранява денонощно. Той е… — Тъкмо щеше да каже, че е мразен от всички, но не можеше да я нарани. — Той всява страх у всички — каза тя, извънредно сериозна.

— Защо, Нета? — попита я Попи с тон, които будеше жал. — Защо той не може да е като всички останали мъже? — Но вече знаеше отговора.

Когато Роугън си дойде у дома за празниците, Нета трябваше да признае, че независимо дали грешеше, или беше права, Попи наистина беше постигнала чудо. Момчето взе часовника в ръце и каза:

— Той е съкровище за мен. Винаги ще го пазя, мамо — каза, изпълнен с почит и благоговение. — Благодаря ти, че ми го даде.

Когато тя му даде златния пръстен, той гордо го сложи на кутрето на лявата си ръка, а Попи започна да се тревожи, когато той й каза, че има намерение да се опита да проследи родословното си дърво. Роугън разгледа всяка една книга от „библиотеката на татко“, като се чудеше на красотата и стойността им.

— Сигурно струват цяло състояние — възкликна възхитен.

А после впи очи в „семейните портрети“ и дори намери прилика между себе си и „прадедите“ си.

— Мисля, че очите ми са като тези на прабаба ми — каза той. — А косата ми не е ли като на дядо?

— Ти си същият като баща си. — Тя беше категорична. А в същото време беше много благодарна, че не е като него.

Когато Роугън прояви интерес към фермерството, тя му купи земя; когато го заинтригува астрономията, тя му купи огромен телескоп; когато и да поискаше лодка, куче или картина, тя му ги купуваше.

— Страх ме е да кажа, че нещо ми харесва — оплакваше се той, — защото знам, че ще ми го купиш. Ти си прекалено добра с мен, мамо.

— Глупости! — отговаряше весело Попи. — Много години нямах възможност да те поглезя, а преди да се усетя, вече ще си пораснал и ще се ожениш. Нека поне сега те поглезя.

— Никога няма да те изоставя — казваше сериозно Роугън. — Прекалено дълго си била сама. Един ден аз ще се грижа за теб, мамо.

 

 

Попи се вслушваше в съветите на финансистите и банкерите, които й бяха клиенти, и дори само инвестициите й щяха да са достатъчни, за да я направят много, много богата. „Номер шестнайсет“ отново носеше огромни печалби. Най-после тя самата призна, че вече е достатъчно богата. Парчетата земя, които беше купила тайно от всички, започваха да й връщат парите. Вече беше продала две, с невероятна печалба, в околностите на Париж, където щяха да строят нови фабрики. Но задържа няколко хектара, защото, когато фабриките пожелаеха да се разширят, тя щеше да ги продаде на още по-висока цена. Франко й беше дал неоценим съвет! Жакоб льо Фану също беше успял да се издигне. Вече живееше в лондонския квартал Белгрейвия. Имаше репутацията на човек, който винаги сключва изгодни сделки, никога нищо не забравя, и на ужасен женкар. Беше егоист. Огромното му богатство му беше осигурило достъп до всички слоеве на обществото, с изключение на онзи, който имаше най-голямо значение за него — върха. Беше нисък на ръст, с тъмна коса и тъмни очи. Чувствеността му биеше на очи и, изглежда, всички жени си падаха по нея. Особено когато намираха по някой диамантен пръстен в кошницата с цветята или чифт рубинени обеци в кутията с бонбони.

Според Жакоб, в „Номер шестнайсет“ имаше само една жена, която си заслужаваше усилията — самата Попи. Всички му повтаряха, че тя е недостъпна, но той си мислеше, че знае най-добре. Беше я ухажвал, беше й изпратил кошница цветя и кутия бонбони, но тя беше върнала и двата подаръка. Извини се, като каза, че не приема никога и от никого подаръци. Но той все още не беше се отказал. Беше твърдо решен да се превърне в единствения мъж, който е успял да пробие защитата й.

Когато я видя в ресторанта на „По Ривале“, той беше силно заинтригуван и направи някои запитвания. Лесно беше да открие, че майката на Роугън е „вдовица“, че баща му е покойник, че бил англичанин и че самият Роугън е само една година по-малък от сина му.

Минаха няколко месеца, преди отново да посети Париж. Нареди да изпратят на Попи сто червени рози, но този път не сложи бижута в кошницата. Написа й само бележка, в която казваше, че се радва, че отново е в Париж и че ще бъде очарован, ако тя вечеря с него същата вечер в „Максим“ или където тя пожелае. Искал да обсъди нещо с нея.

Когато розите пристигнаха, Попи прочете бележката и разбра, че се задава нова беда. Седна зад бюрото си, втренчи поглед в красивите цветя и се замисли какво да прави. След час изпрати отговора си.

Когато Жакоб льо Фану се върна от срещата в Елисейския дворец, бележката й го чакаше. Той я прочете с доволна усмивка. Можеше да бъде и по-щастлив, но… Попи пишеше, че ще вечеря с него, но в една от стаите на „Номер шестнайсет“ в девет часа вечерта. Жакоб би искал цял Париж да научи, че е успял там, където всички други са се провалили, но пак беше доволен — поне не беше му отказала и този път.

Попи облече рокля в тъмносиво, обсипана с мъниста. Белите й рамене бяха голи. Деколтето беше дълбоко и позволяваше да се види доста голяма част от вдлъбнатината между гърдите й. Нарочно беше избрала рокля, в която да бъде толкова съблазнителна.

— Жакоб — каза тя весело, — колко се радвам, че отново си в Париж. Мина доста време, откакто се видяхме… в Женева, нали? Чух, че и твоят син учи в „Льо Росан“. Защо не ми разкажеш за него, докато вечеряме?

Жакоб беше достатъчно умен да не й позволи да види колко изненадан е, че тя въобще спомена онази вечер в „По Ривале“. Той си беше мислил, че тя на всяка цена ще се постарае да избегне разговора на тази тема.

— Когато човек е работил упорито през целия си живот като мен — отговори той, — добре е да има син, който да наследи плодовете на труда му. Но, разбира се, точно на вас няма нужда да казвам това.

Попи се усмихна мило и удари няколко пъти звънчето, за да извика Уоткинс.

— Аз сама избрах менюто за тази вечер — каза му тя. — Мога да се надявам, че ще ти хареса. Доколкото си спомням, ти обожаваш трюфели. Погрижихме се да доставим и любимото ти вино. Както сам виждаш, Жакоб, „Номер шестнайсет“ е по-добър дори от грандхотел. Ние помним какви са вкусовете на клиентите ни и ги задоволяваме.

Тя продължи да бъбри весело, а Уоткинс сервира говеждото и пастета. Добрата храна беше една от слабостите на Жакоб льо Фану и Попи щеше да затяга капана, докато може, щеше да го накара да се отпусне, да се почувства сигурен в успеха. Така щеше да си осигури достатъчно време, за да разбере каква игра играе той.

— Попи — кача той най-после, с глас, дрезгав от вълнение, — ти знаеш какво изпитвам към теб.

— За мен е чест, Жакоб — отговори тя спокойно. — Но много мъже изпитват същото към мен. Сигурна съм, че това е така, защото съм единствената жена в „Номер шестнайсет“, която не е на разположение.

— За мен ти си най-желаната жена в света, Попи. Единствената жена, която желая. — И той я придърпа към себе си.

— Моля те, свали си ръцете от мен, Жакоб — каза тя тихо. — Уоткинс ще влезе всяка минута.

Той неохотно я пусна, а икономът се появи с табла петифури и кафе. Уоткинс беше получил нареждане да ги безпокои на всеки десет минути.

— Разбира се, ти не искаш фактите да станат достояние на всички — каза Жакоб, взе си ягода, потопена в горещ шоколад, и алчно я лапна. Избърса пръстите си в салфетка. — Реших да си взема апартамент на „Льо Корт“. Улицата е приятна и дискретна. Близо е до държавните департаменти, както и до „Номер шестнайсет“.

— Това означава ли, че имаш намерение да прекарваш повече време в Париж — попита Попи, извънредно спокойна.

— Това зависи от теб. Попи. Апартаментът е твой. Купих го за теб днес следобед.

Тя го изгледа мълчаливо. Пълните му устни бяха леко раздалечени. Той ги облиза, предвкусвайки насладата, която щеше да изпита, като чуе отговора й.

— Но аз нямам нужда от апартамент, Жакоб — каза тя най-после. — Мисля, вече ти обясних, че имам принципи. Никога не приемам подаръци от който и да е мъж.

— Но аз не съм „който и да е“ — каза той и лека усмивка повдигна крайчетата на устните му. — Аз съм мъж, който знае за теб повече, отколкото знаят другите. Бях много изненадан да открия, че двамата имаме нещо общо помежду си — нашите две момчета учат заедно в „Льо Росан“. Нещо, което може да ни сближи. Аз, разбира се, съм самата дискретност. Когато искам да бъде така.

— Значи просто си сбъркал — каза Попи студено. — Никога не смесвам бизнеса с удоволствието. И със сигурност никога в нищо не забърквам семейството си. И съм съвсем сигурна, че мадам Льо Фану не би искала да научи за това любовно гнезденце на улица „Льо Корт“.

Жакоб се засмя гръмогласно и си наля още бренди.

— Не можеш да ме изнудваш, не и мен, Попи — каза той, все още усмихнат. — Само си помисли какъв скандал ще стане, ако се разчуе, че мадам Попи издава тайните на клиентите си на техните съпруги. Кракът на нито един мъж няма да стъпи тук! Виждаш ли, нямаш голям избор, мила моя. Нали? Защо да не бъдем приятели, Попи? Аз съм щедър човек и ще се грижа за теб много добре.

Жакоб повдигна въпросително тъмните си вежди, но имаше вид на човек, които вече знае отговора, и доволния вид на мъж, който е постигнал победа Попи го погледна право в очите.

— Предложението наистина е щедро — каза тя студено. — Но не си първият, който ми го прави. Винаги съм отказвала и не виждам причина сега да променям поведението си. — Тя се молеше той да не долови нервността й по треперенето на гласа и или пък тупкането на сърцето й. — Виждаш ли, аз също имам влиятелни приятели. В Елисейския дворец също. Вече говорих с трима от тях и им обясних деликатността на проблема си. Те ме увериха, Жакоб, че мъж с твоята репутация и високо положение не би принудил жена да направи нещо, което не иска. „Но ако въпреки всичко се опита…“ — Тя красноречиво сви рамене. — „Вече никога няма да бъде приет в нашите кръгове.“ Ще бъдеш свършен тук, във Франция, Жакоб.

Той се изправи тромаво на крака, като преобърна таблата със сладките, и тръгна към вратата.

— Ти си много умна жена, Попи — каза той, с лице, пребледняло от яд.

— Като се има предвид с какво се занимавам, аз трябва да умея да се грижа за себе си — отговори тя. — Има още нещо, Жакоб. Никой, освен теб, не знае за момчето ми. Ако за него се разчуе, или ако Роугън някога научи за „Номер шестнайсет“, ще знам кой е виновникът за това. Предупреждавам те, Жакоб, ще бъде много неразумно от твоя страна.

Той вдигна чашата с брендито и го изпи до дъно.

— Значи сме на равно, Попи — каза той и успя да наподоби усмивка. — Трябваше да се досетя, че си прекалено умна, за да се справя лесно с теб. Ти си единствената, която може да каже, че е надхитрила Жакоб льо Фану.

— Но, разбира се, никога няма да кажа такова нещо, Жакоб — каза тя, като се престори на шокирана.

— Приятели, значи? — попита той и й подаде ръка.

— Приятели — съгласи се тя, усмихната.

Но дори когато на следващия ден пристигнаха още петдесет червени рози и бележка, с която Жакоб се извиняваше, тя знаеше, че той е враг.