Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (21)

Глава 21

Когато пристигна в Ню Йорк, Майк се обади веднага на Перлуджи Гали и му предложи да се срещнат. Беше прочел в „Дъ Уол стрийт Джърнъл“, че империята на Гали е нестабилна. Мълвата се беше разнесла и до „Таймс“ а и до другите по-големи вестници. Вече се говореше, че империята не само се клати, но и всеки момент ще се срути. Отначало секретарката, която очевидно имаше извънредно много работа, каза, че никой, колкото и важна клечка да е, не може да се срещне днес с Перлуджи Гали.

— Чуйте — каза Майк, — кажете му, че искам да говоря с него за наследството на Попи Малъри. Кажете му още, че адвокатът Либер от Женева ме е помолил да говоря с него. Утре трябва да бъда в Лондон, но мога да остана в Ню Йорк, докато ми уредите среща с него.

— Ще ви се обадя по-късно, мистър Престън — каза тя уморено.

Озадачен, Майк отиде в клуба си, преплува трийсет пъти басейна, направиха му масаж, взе студен душ и след като провери телефонния секретар и разбра, че няма получени съобщения, се разходи по Пето авеню и купи на Лорийн Хънтър голямо плюшено мече. Каза да опаковат подаръка и го пусна по пощата. На картичката написа: „Не знам коя от двете ви заслужава — и има нужда от това — повече от другата, но не се съмнявам, че Марая ще ти позволи да го разделиш с нея“. И също като нея се подписа: „С любов, Майк“.

В студения въздух се усещаше коледна възбуда. Той продължи да върви по Пето авеню. На площад „Рокфелер“ имаше огромно коледно дръвче, което беше главната атракция и привличаше много зрители. Втората атракция беше ледената пързалка, където зрителите бяха повече от пързалящите се. Няма град, който да прилича на Ню Йорк по Коледа, реши той и си купи пакетче топли печени кестени от продавачката на ъгъла на площада. Искрено се надяваше, че плюшеното мече ще донесе радост на Лорийн в нейната самотна Коледа.

Този път на секретаря беше оставено съобщение — да се обади на мистър Гали, когато се върне. Гласът на секретарката звучеше още по-уморено и по-раздразнено.

— Мистър Гали е много зает днес следобед и не може да ви приеме, а утре отлита за Париж — каза му тя. — Пита дали ще можете да дойдете тази вечер около седем и половина.

В офисите на Перлуджи цареше очакваният от Майк лукс — тъмна ламперия, килими в пастелни цветове, хубави картини. Не беше преиграл, нищо не беше преувеличено, но се усещаше докосването на безспорния успех. Видът на секретарката, на която се беше наложило да остане да работи до късно, беше по-уморен и от гласа й.

— Ще му кажа, че сте тук, мистър Престън — каза тя едва-едва.

— Тези два дни сигурно са били много трудни за вас — каза й Майк, изпълнен със съчувствие.

Тя кимна и се обади по вътрешния телефон.

— За него е по-лошо, отколкото за мен. Не знам как издържа… А и всички тези глупави репортажи във вестниците… О, мистър Гали, мистър Престън е тук. — Остави телефонната слушалка и каза на Майк: — Ще ви приеме веднага, сър.

Перлуджи стоеше до прозореца загледан в натовареното улично движение на Манхатън трийсет етажа по-долу. Беше облечен в безупречно ушит костюм с двуредно закопчаване. Вратовръзката му придаваше още по-строг вид. Лицето му беше безцветно като праха в някоя урна. Когато се обърна да го погледне, Майк реши, че и погледът му е така мъртвешки като лицето.

— Мистър Престън — каза той и му протегна ръката си, — с какво мога да ви помогна?

— Съжалявам, че ви отнемам от времето в толкова труден момент, сър — каза Майк, — но Йоханес Либер ме помоли да се срещна с вас.

— Седнете, моля. — Перлуджи зае мястото си зад малко старомодното бюро, което като че ли идваше от салона на стар италиански благородник. — Йоханес Либер. За него ли работите? Трябва ли да разбирам, че ще се срещна и с него в бъдеще?

— Трябва да призная, че има и такава възможност — съгласи се Майк. — Всичко зависи от това, как ще се развие историята.

— Разбирам. А как точно „се развива“ тя в момента?

— Също като Попи, и тя е истинска загадка. Научих всичко за родителите на Попи и ранното й детство, но все още не съм научил нищо, с помощта на което да мога да стигна до задоволителни заключения.

— Като например кой е наследникът или наследницата…

— Точно така, сър. Либер ми каза защо вие смятате себе си — и сестра си — за облагодетелстваните. Бих искал да знам дали можете да добавите още нещо. — Перлуджи втренчи замислен поглед в бюрото си и Майк си помисли, че той прилича на човек, който се сдържа с цената на големи усилия. Стори му се, че той крие дълго таени чувства, че у него кипи насилие, което търси изход навън…

— Няма какво да добавя към историята, която ви е вече известна — каза най-после Перлуджи. — Вярвам, че онова, което казах на Либер, е истина. И сами можете да видите логиката в нещата. Попи Малъри е моя баба. — Той се изправи, за да му подскаже, че трябва да си върви. Дори да знаеше още нещо, Перлуджи нямаше да му каже.

Перлуджи не го изпрати до вратата. Когато се обърна, Майк видя, че той отново стои до прозореца и гледа към уличното движение. Имаше вид на човек, длъжен да остане на потъващия кораб.

 

 

Споменът за измъченото лице и отчаяния поглед на Перлуджи преследва Майк по време на филма, който той отиде да гледа с надеждата да се разсее. След филма отиде в един снекбар, където му се наложи да чуе как продавачката се кара по телефона с приятеля си, докато я чакаше да му върне рестото. Излезе навън и спря едно такси.

— Къде отивате — изръмжа недружелюбно шофьорът — млад испанец, порязал се сутринта, докато се бръсне.

— На ъгъла на Парк авеню и Шейсет и първа — каза Майк.

Шофьорът възкликна презрително, натисна здраво газта и влезе в надпревара с таксито от съседното платно.

Майк се облегна назад и се опита да се вглъби в себе си, за да не чува язвителните думи, които двамата шофьори си разменяха.

Майк въздъхна, а колата подскачаше неудържимо заради манхатънските дупки по пътя. Чувството, ободряващо и весело, което беше изпитал сутринта на Пето авеню, и предчувствието за Коледа се топяха като току-що падащ сняг, който изчезва в мръсните вадички по тротоарите. Време беше да напусне града.

Когато се върна в хотела, първо прегледа списъка на Либер. Оставаха още трима души, с които трябваше да се срещне: Орландо Месинджър, Клаудия Гали и Ариа Ринарди. Обади се на „Бритиш Еъруейс“, потвърди полета си до Лондон и едва тогава си легна.

 

 

Ариа разви картината, изпратена й от Каралдо. Надяваше се, че не е онзи Мане, когото беше видяла. Майка й стоеше зад нея и дишаше във врата й, което не беше особено приятно.

— Какво е това, Ариа, позволи ми да видя. — Франческа я грабна от ръцете й и я огледа критично. — Мисля, че такъв търговец на предмети на изкуството може да изпрати и нещо по-добро от това — каза тя презрително. — Тази картина няма стойност!

Ариа внимателно разгледа картината. Беше малък пейзаж на Портофино, рисуван с водни бои и моливи. Който и да беше художникът, той имаше лека четка и талант. Беше пресъздал точно горещината в малкото рибарско селце в Италия през лятото.

— На мен ми харесва, мамо — каза тя. — Има чар. Бих искала да я задържа.

Франческа се наведе към нея през масата за закуска, подпря брадичка на дланта си и вторачи поглед в дъщеря си.

— Понякога, Ариа — каза тя бавно, — мисля, че по рождение си тъпоумна. Отказваш да приемеш картина на Мане, отказваш и смарагда на индийския махараджа, който струва цяло състояние, а мислиш да задържиш тази картина без стойност, защото имала „чар“. Точно този евтин пейзаж, рисуван с водни бои, трябва да върнеш! Наистина, момиче, къде е здравият ти разум?

— Щом си толкова убедена, че аз съм наследницата на Попи Малъри, мамо, защо все още настояваш да се омъжа за Каралдо? — Ариа отметна косата си от очите и погледна майка си.

— Просто като предпазна мярка, мила — каза Франческа весело, безгрижно. — Ами ако онези адвокати решат, че не ти си наследницата? Не защото такава е истината, нали ги знаеш какви измамници са адвокатите. Не приемат думите ми, искат „доказателства“. А когато човек прави такива грешки, каквито е правила Попи, едва ли оставя след себе си „доказателства“. Така и казах на Либер: „Какво очаквате да намерите? Актове за раждане? Жената имала незаконно дете, отгледано от семейство Ринарди, а Ариа е пряка наследница на това дете. Парите, очевидно, се полагат на нея“.

— На което той отговорил, че Ейнджъл Ринарди е отгледала три деца, две момичета и едно момче, и остава въпросът, кое дете е било на Попи — довърши, уморено, вместо нея историята Ариа. Беше я чувала поне десет пъти. — Да, момичетата са били близначки — каза сухо Франческа. — Всички знаем, че Елена не се е омъжвала, така че баба ти, Мария-Кристина, е единствената възможна наследница. Нали в съобщението се казваше, че търсят дъщерята на Попи. Значи твърдението, че Александър Ринарди е дете на Попи, е безпочвено. Не ми пука какво казват Перлуджи и Клаудия Гали.

— Ами ако Елена, дъщерята, която не се е омъжвала, е била детето на Попи. Кой ще получи парите тогава?

— Това са хипотетични глупости — скара й се Франческа. — Освен това всички знаят, че Мария-Кристина е била по-дивата от двете. Била е точно като майка си, Попи.

— Откъде знаеш толкова много неща за Попи, мамо, след като изглежда, че никой друг нищо не знае — запита раздразнено Ариа.

— Интуиция, милото ми момиче — отговори Франческа уверено и тръгна към вратата. — Аз разбирам жените.

Ариа се засмя подигравателно.

— Мисля, че е по-добре да започнеш да търсиш актовете за раждане, мамо! — извика тя след нея. — На мистър Либер няма да се хареса твоята „интуиция“.

— Върни на Каралдо тази евтина картина! — нареди Франческа и излезе, ядосана, от стаята.

Ариа отвори бележката, която придружаваше картината, като се питаше какво ли има да й казва Каралдо този път. Той прие спокойно новото отлагане на годежа, много по-спокойно от майка й, която беше полудяла от яд. Но спокойствието й се струваше само привидно. Ариа предполагаше, че го е наранила, и това я тревожеше. Преди не мислеше, че Каралдо е човек, който може да бъде наранен по някакъв начин. Той й се струваше прекалено властен, непобедим. Пък и когато човек е толкова богат, хората не очакват той да проявява уязвимост.

Когато намираше време, Каралдо долиташе във Венеция и двамата обядваха или вечеряха заедно. Ариа винаги настояваше да отидат в някой ресторант, така че никога да не остават насаме. Той й разказваше какви картини е видял през седмицата, за нещата, които е купил или продал и за младите художници, които беше подпомогнал. Ариа усещаше, че тези неща са истинското удоволствие и нескритата гордост в неговия живот. Той рядко докосваше или вземаше ръката й в своята. Тя беше благодарна на бога, че още не беше направил опит да я целуне.

„Мила моя Ариа, беше написал той със смелия си почерк, надявам се, че ще харесаш тази чаровна малка скица на Портофино. Забелязах я през прозореца на една лондонска галерия миналата седмица. И моята вила е нарисувана. Като знам какъв талант имаш за рисуване с водни бои, реших, че ще искаш да го имаш. Не съм забравил, че ти ми се оплака, че е трябвало да зарежеш уроците си в университета, и моето обещание, че ще ти намеря учител. Мисля, че тази млад художник показва способности. Помолих го да дойде във Венеция за няколко седмици и да ти дава уроци. Знам, че не искаш да приемат подаръци от мен, но това е само начин да помогна на художника да припечели малко пари, като в същото време запази самоуважението си. Казва се Орландо Месинджър и ще влезе в контакт с теб след ден или два. Моля те, кажи «да» този път.“

Беше се подписал просто Антъни.

Тя замислено сгъна бележката. Може би Каралдо не беше чак толкова лош, колкото го изкарваха хората. Спомни си, че татко й го беше харесвал и му беше имал доверие, но клюките, все пак, съществуваха — всички говореха, че той е жесток, безсърдечен човек. Тя отново въздъхна. Не знаеше какво да мисли, но нямаше да откаже подаръка, защото щеше да лиши художника от възможността да изкара малко пари.

Орландо Месинджър й се обади на следващия ден и си уредиха среща на чай при Флориан. Тя се изненада още при телефонното обаждане, че той говори италиански, макар и с очарователен английски акцент, но после той й каза, че е учил две години в училището по изкуствата във Флоренция, което тя бе напуснала. „Виждате ли, беше казал със смях, вече имаме нещо общо.“

Тя бързаше към площад „Сан Марко“. Беше студен, мрачен, сив следобед. Когато влезе в заведението на Флориан, топлите пари я удариха в лицето. Заведението за чай на Флориан е съществувало и преди два века. Когато Венеция била окупирана от австрийците в началото на деветнайсети век, венецианците винаги пиели кафето си при Флориан, докато врагът посещавал кафенето на Куарди от другата страна на улицата. Байрон пиел при Флориан чая си, а Елизабет Браунинг любимия си горещ шоколад. Декорът си беше все същият. Стените бяха покрити с дамаска от червено кадифе и огледала, а плотовете на масите бяха мраморни.

Ариа огледа посетителите, като очакваше да види слаб, почти умиращ от глад, художник с брада. Изненада се, когато висок и красив млад мъж с гъста руса коса срещна погледа й.

— Ариа? — попита той и се изправи.

— Вие сигурно сте Орландо — отговори тя. Сърцето й заби лудо, когато той взе дланта й в своята. — Не очаквах да изглеждате така!

Орландо се засмя и седна срещу нея.

— И аз не очаквах, че вие изглеждате така! — отговори той.

И това беше истина. Тя беше висока, млада и елегантна. И много красива, макар красотата й да не беше стандартна. Костите на лицето й бяха такива, че всеки художник би искал да я нарисува, а очите под тежките дълги мигли бяха изключителни. Сигурен беше, че това момиче не бива да се омъжва за Каралдо. С този външен вид би могла да се омъжи за когото и да било! После си спомни, че тя наистина няма нужда да се омъжва за Каралдо, че е предполагаемата наследница на Попи Малъри. И тя, като всички, които познаваше, щеше да бъде богата, щеше да получава всичко, щеше да прави каквото пожелае. Но и тя като него трябваше да докаже, че историята й е вярна. Той въздъхна. Щеше да бъде жалко, ако толкова младост и невинност бъдат погубени заради парите.

— Гледате ме втренчено! — каза Ариа, почувствала се неудобно.

— Съжалявам. Просто си мислех за това, че много бих искал да ви нарисувам — каза той и, за първи път, го казваше искрено.

— Не знаех, че рисувате и портрети.

— Освен с водни бои, работя с маслени бои и гваш. Обикновено рисувам портретите с маслени бои, но вашият бих искал да скицирам с въглен, а после да запълня с водни бои. Но не за това съм тук, нали? Сеньор Каралдо ме помоли да ви помогна.

Дойде келнерът и тя си поръча чай с лимон.

— Донесох рисунките си, за да ви ги покажа — каза тя срамежливо.

Той взе скицника от нея и внимателно разгледа всяка рисунка. Пейзажите бяха меки и загадъчни, но във всеки един тя беше уловила точно същността. Притежаваше талант, в това нямаше никакво съмнение.

— Добри са — каза той. — Мисля обаче, че виждам къде имате нужда от помощ. Това е въпрос на изграждане, виждате ли — тук и тук. — Наклони се към нея и посочи местата, които имаше предвид. — Ако това е фокусът, всичко останало трябва да се излъчва от него. Нещата изглеждат по определен начин и се предават по определен начин, това е всичко.

— Разбира се! — извика тя — Сега разбирам. Изглежда ми съвсем очевидно. Не мога да повярвам, че съм била толкова глупава да не го видя по този начин.

— Няма проблеми. — Той сви рамене. — Ще започнем утре и скоро ще развиете поглед върху нещата. А после ще говорим за това, как да използвате моливи и цвят, за да постигнете характерност. Това обаче ще дойде по-късно.

— Наистина ли е трудно да бъдеш професионален художник — попита Ариа и прибра скицника от масата. — Винаги съм искала да бъда такава.

Орландо я погледна. Не беше срещал още момиче като нея, което да гледа право в очите, и то толкова доверчиво и сладко, че може да ти се разтопи сърцето. Почувства се като странник в непозната земя. Тя беше на светлинни години от онези светски жени, които живееха заради клюките, диетите и шампанското.

— Да, трудно е — призна той, — но аз вече започнах да се примирявам с това. Лесно е да печелиш пари, като рисуваш онова, което хората търсят, за да закачат на стените и да оформят декора на стаите си. Никой не би могъл да забогатее от такъв занаят, но поне осигурява прехраната. Лесно се пада в този капан. И затова реших, че ако искам да рисувам така, както желая, трябва да започна веднага. Дори това да означава, че ще трябва да гладувам в някоя таванска стаичка! И ето, че се появи Каралдо. Предполагам, той ви е казал, че се срещнахме в галерия „Maiz“ в Лондон. Аз правех изложба там, а той купи пейзажа на Портофино. Говорихме и аз му разказах за своята амбиция. Той ми предложи тази работа като помощ. — Орландо се засмя. — Два месеца във Венеция да обучавам такова красиво момиче! Как бих могъл да откажа? О, съжалявам — побърза да добави той, — не бива да говоря по този начин, защото знам, че сте сгодена за Каралдо.

— Не съм сгодена за Антъни Каралдо — каза Ариа тихо. — Но казах, че ще се омъжа за него. А ето, че сега не съм сигурна.

— Но защо? — попита той сериозно. — Защо обмисляте възможността да се омъжите за него? Очевидно, не сте влюбена, иначе нямаше да се замислите. Красиво момиче като вас би могло да се омъжи за когото пожелае…

— Майка ми не мисли така — каза тя и се изчерви. — Тя твърди, че никой не би искал да се ожени за бедно момиче, дори да носи името Ринарди. Виждате ли, нямаме пари. Имаме палацото и вилата, но всичко принадлежи на фамилния тръст. Майка ми… Е, тя е много особена личност. Каза, че е работила упорито, за да ме отгледа и да запази стандарта ни на живот. Тя… Е, предполагам, че тя ми е уредила този брак.

Орландо я гледаше, зашеметен от изненада.

— Не знаех, че такива неща още се случват. Но съм сигурен, че не е трябвало да се съгласявате.

— Майка ми е болна. Аз съм всичко, което тя има. Трябва да се грижа за нея. Каралдо беше най-добрият приятел на татко.

Орландо недоверчиво подсвирна с уста. Облегна се назад и каза:

— И така, Ариа, кога е големият ден?

— Не знам — каза тя, свела очи към димящата чаша чай. — Надявам се, че сега въобще няма да ми се наложи да се омъжвам за него.

— И защо?

Той се наведе напред, очарован от извивката на клепачите й и сенките, които дългите й мигли хвърляха по гладките й бузи. Тъмната й разбъркана коса светеше с кестеняви отблясъци на светлината на червените лампи, а сините й очи светеха с нова надежда.

— Може би сте видели съобщението във вестника за издирването на наследницата на Попи Малъри — попита тя. Усмихна се, когато Орландо кимна. — Изглежда, всички са го чели. Е, мама мисли, че аз съм тази наследница. Ако наследя парите на Попи, ще ги дам на мама. И тогава ще бъда свободна.

— Свободна? Каралдо ли имате предвид? — попита Орландо, изпълнен с нежност.

Тя поклати глава.

— Не е любезно да се казват нещата по този начин. Понякога Каралдо е… О, не знам! Просто не го разбирам. Понякога той ме плаши.

Орландо се пресегна през масата и взе ръката й.

— Не се тревожете — каза й той с желание да я защити. — Няма от какво да се страхувате.

Тя му се усмихна с благодарност. Чувстваше се сигурна, когато ръката й беше в неговата. С тази руса коса и с тези мускули, толкова красив, той беше като рицар в блестящи доспехи, дошъл да я спаси.

— Ще започнем ли уроците утре — попита я той и стисна леко ръката й.

Ариа кимна и му се усмихна.

— Ще ги очаквам с нетърпение — каза тя простичко.