Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rich Shall Inherit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Богатите ще наследят

Американски. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0195-7

История

  1. — Добавяне

Глава 27

1898, Италия

На следващата сутрин Попи не стана от леглото. Лежеше, покрила очите си с ръка, за да не гледа Ейнджъл, която се обличаше, за среща с Фелипе. Но не можеше да направи нищо, за да я накара да престане да бъбри весело.

— Дали да не си облека жълтата рокля, Попи — тревожеше се Ейнджъл. — Или пък изглеждам много бледа в нея? Може би розовата ще е по-добре. Или пък семплата бяла блуза и тъмносиня пола. Да, мисля, че след екстравагантната рокля на мосю Уърт е по-добре да се облека по-семпло. — Хвърли цял куп дрехи на леглото и още един път се преоблече. — О, боже! — възкликна тя, седнала пред огледалото. Опитваше се да вдигне копринената си коса на кок. — Влагата прави невъзможни неща с косата ми, тя просто не иска да се закрепи. Попи, как мислиш, дали ще е добре просто да я завържа отзад с панделка?

Ейнджъл погледна отчаяно часовника.

— Господи, ще трябва да стане! Е, но нали привилегията да закъснява се пада на жената, пък и леля Мелъди е с него. Добре ли изглеждам? — попита тя тревожно.

— Изглеждаш прекрасно, както винаги — отговори Попи и зарови лице във възглавницата.

Изпита още по-силна мъка, като се сети как тя се беше тревожила какво да облече, как беше искала да бъде най-красивата за Фелипе. Ейнджъл се хвърли на леглото до нея.

— Мислиш ли, че наистина ме харесва, Попи — попита тя, изпълнена с копнеж. — Истински, искам да кажа. Снощи ми се струва толкова далеч във времето — като че ли съм сънувала всичко. О, искам и ти да дойдеш! Ужасно е, че имаш толкова силно главоболие. Много ще ми липсваш.

Тя прегърна съчувствено Попи, после скочи от леглото и тръгна бързо към вратата. Обърна се, вече с ръка на дръжката.

— О, съвсем забравих! — извика. — Щеше да ми казваш за онзи мъж, с когото се срещаш. Тайната ти любов! О, боже, нямам търпение да науча всичко за него! Не е ли забавно, че и двете се влюбихме по едно и също време, Попи! Трябва да ми кажеш веднага щом се върна! — Изпрати й няколко въздушни целувки и изтича вън от стаята.

Закуската на Попи остана недокосната на масата. Горчивината, която изпитваше заради това, че е отхвърлена, разкъсващата я самота й напомняха за детските години. Тя се тресеше — все едно че наистина страдаше от треската, от която се оплакваше. Отново и отново си припомняше разговора, който Ейнджъл и Фелипе бяха водили снощи и който Ейнджъл й беше предала, напразно търсеше някакви думи, които да й подскажат, че Фелипе си спомня за нея. Мислеше да попита леля Мелъди дали Фелипе е споменал името й, но неговото внимание беше толкова очевидно посветено на Ейнджъл, че беше безсмислено.

На другата сутрин на таблата със закуската на Ейнджъл имаше букет виолетки и бележка, с която й напомняше, че леля Мелъди му е разрешила да я придружи в най-красивата църква на Венеция. Естествено, поканиха и леля Мелъди, защото някой трябваше да придружава младото момиче, но Попи отново не беше спомената.

Самотните утринни часове минаваха бавно като погребална процесия. Камериерката дойде, за да отнесе таблата й със закуската, а друга й донесе лекия обяд, поръчан от леля Мелъди. Върна се час по-късно и го отнесе — недокоснат. Най-после Попи чу гласа на развълнуваната Ейнджъл в коридора и миг по-късно вратата на стаята се отвори.

— Господи, Попи, защо стоиш на тъмно?! — извика Ейнджъл, изтича до прозореца и вдигна щорите. — Денят е толкова красив! О, Попи, този ден е най-най-чудесният! — Тя седна, радостна, възбудена, в крайчеца на леглото. Очите й бяха замечтани, сладките спомени се връщаха отново и отново. — Отидохме в църквата „Сан Себастиано“, където е погребан Веронезе. Видяхме всичките му красиви картини, а после отидохме в „Санта Мария“, която е на Гранд Канал, след това в „Сан Марино“ — знаеш я, онази на острова, който сякаш плава на хоризонта. Последва „Санта Мария дела Салуте“, където Вивалди е бил главен концерт майстор от 1709 до 1740 година. Попи, Фелипе знае всичко за Венеция. И знаеш ли какво ми каза, когато леля Мелъди не ни слушаше? — Гласът й се снижи до шепот. — Каза, че Венеция е като любовник, който те обгръща, който обещава, че никога няма да те напусне, и дори да си замине, знаеш, че ще се върне, че отново ще бъдеш в прегръдките му!

Попи възкликна, ужасена, когато чу почти точното повторение на собствените си думи, но Ейнджъл като че ли не забеляза.

— Думите му са толкова романтични! — възкликна тя. — А после ни заведе да обядваме във великолепен ресторант. Покривките бяха на червени и бели квадратчета — толкова очарователни! И, о, Попи, храната — истинско венецианско ризото и раци и онзи вкусен шоколадов сладолед, за който ти ми говореше! — Тя едва си поемаше въздух. Погледна тревожно Попи. — Чувстваш ли се по-добре? Надявам се да е така, защото всички ще отидем в театър „Ла Феличе“ за симфоничния концерт довечера. Кажи, че ще дойдеш. — Прекрасните й очи помръкнаха, когато забеляза нещастния вид на Попи. — Толкова си бледа още! Леля Мелъди е права — трябва да те види лекар.

— Не, наистина, добре съм — отговори Попи и се насили да се усмихне.

— Тогава, моля те, кажи, че ще дойдеш. Просто умирам от нетърпение да те срещна с Фелипе. Заклевам се, че с всяка среща той ми се струва все по-красив. И знаеш ли какво? — прошепна тя замечтано. — Гледа ме особено — ти знаеш какво искам да кажа. Той ме кара да се чувствам не само красива, а специална. — Тя въздъхна щастливо и започна да се съблича. — Е, ще трябва да си почина за довечера. Може би ще сънувам Фелипе. О! — извика тя внезапно, сложила длан на устните си. — Попи, трябва да разкажеш за тайната си любов! Хайде, разкажи ми всичко!

— О, нямаше нищо — заекна Попи. — Нищо, което да прилича на твоята любов… Просто някой, когото видях в кафенето на Флориан, някой, на когото се възхищавах отдалеч… Не е важно…

— Жалко! — възкликна Ейнджъл. — Но може би е по-добре, защото любовта направо изтощава. Не мога да дочакам вечерта и срещата си с Фелипе — добави тя, усмихна се замечтано и си легна в леглото.

Попи се обръщаше и мяташе неспокойно и слушаше тихото равномерно дишане на Ейнджъл. Първо реши, че ще отиде в театъра вечерта, ще накара Фелипе да я погледне, да проумее нейното съществуване, че онова, което се беше случило между тях беше истинско… Но после си каза — не, не би могла отново да се унижи. Но знаеше, че все някога ще трябва да го види.

Облече строга тъмнозелена рокля, която караше косата й да блести с приглушен червен блясък. Беше бледа, но спокойна, когато последва леля Мелъди и Ейнджъл надолу по стълбите, за да се срещнат с Фелипе. Стори й се, че видя загриженост в очите му, когато погледът му срещна нейния, но реши, че сигурно е сбъркала. Гласът на леля Мелъди прогърмя.

— Спомняте ли си другата ми племенница Попи Малъри. Е, тя не ми е истинска племенница, но ние всички я приемаме като сестра на Ейнджъл.

— Лельо Мелъди, Фелипе вече знае всичко за Попи! — извика Ейнджъл. — Не си ли спомняш? Разказах му всичко по време на обяда.

— О, май наистина остарявам — въздъхна леля Мелъди, а Фелипе се поклони на Попи, без да се осмели повече да срещне погледа й. — Забравям много неща вече.

— Радвам се, че можахте да дойдете с нас, мис Малъри — каза той.

— Бедната Попи беше много болна — говореше Ейнджъл, докато прекосяваха фоайето на хотела. Отпред ги чакаше гондола. — Изпитваме облекчение, че се чувства по-добре.

— Венеция може да бъде много уморителна при такава горещина — каза Фелипе и добави загадъчно: — И може да изиграе лоши шеги на човешкото възприятие.

Попи прехапа устни, за да не заплаче. Фелипе и Ейнджъл пътуваха в една гондола, а тя и леля Мелъди — в друга. Спомни си тайните им следобедни срещи и горещите целувки, и любовните думи на Фелипе и си каза, че сигурно всичко е било просто лош сън. Че скоро ще се събуди и всичко ще бъде наред.

Фоайето на красивия малък театър беше претъпкано и с мъка си запробиваха път, за да заемат местата си. Тя с леля Мелъди бяха изгубили Ейнджъл в тълпата и сега тревожно оглеждаха редиците, докато най-после ги видяха. Ръката на Фелипе почиваше собственически върху тази на Ейнджъл, той шепнеше нещо в ухото й, Ейнджъл се обърна да го погледне и Попи изпадна в още по-дълбоко отчаяние. Лицето на Ейнджъл грееше от любов, красотата й озаряваше целия театър и Попи отново прехапа устни, защото не биваше да плаче. Почти не усещаше болката, цялото й същество крещеше, че Фелипе е неин, че обича нея… а не Ейнджъл…

Оркестърът вече свиреше увертюрата към „Ромео и Жулиета“ на Чайковски, когато Ейнджъл и Фелипе най-после заеха местата си до нея. Тя им хвърли кос поглед, но очите на Фелипе не се отделяха от нежния профил на Ейнджъл.

Попи затвори очи, когато романтичната, чувствена музика изпълни театъра. Тръпнещата й душа поемаше всеки звук. Сега най-после проумя страстта и болката, и отчаянието на двамата млади влюбени, чиято съдба беше описана от Шекспир. Нямаше представа, как е изминала другата част от вечерта, разкъсваше се между желанието да избяга колкото се може по-далеч от Фелипе и отчаяната нужда да бъде по-близо до него, въпреки че той имаше очи само за Ейнджъл. Но силната й воля й помагаше да седи изправена, да изглежда погълната от музиката на Бах. А вътрешно се свиваше, страдаше.

През антракта остана на мястото си, докато другите пиеха шампанско в бюфета. Стискаше ръцете си толкова силно, че кокалчетата им бяха побелели. Беше затворила очи, защото не искаше да вижда нищо и никого.

— Никак не ми харесва видът ти, мило момиче — прошепна в ухото й леля Мелъди, когато се върна. — Разреших на Ейнджъл да отиде на вечеря с Фелипе и неговите приятели, а теб ще заведа в хотела и ще извикам лекар.

Попи беше навела отчаяно глава, докато гондолата се плъзгаше в топлия мрак. На двата бряга на канала светеха хиляди светлинки, кафенетата бяха пълни с хора, чуваха се музика, гласове, смях, а тя се чувстваше изолирана, самотна, като че ли красотата и щастието бяха за всички, но не и за нея. Без Фелипе, и Венеция, и животът бяха безрадостни, нямаха смисъл.

— Госпожицата има нужда от лекарство за подсилване на организма — заяви лекарят и сърдечно й се усмихна. — Очевидно не е свикнала с горещината. По-свежият климат ще й се отрази добре, може би езерата в Северна Италия. Да, да, това ще върне руменината по бузите й. Като се изключи това, госпожице Абрего, на нея й няма нищо.

— Езерата! — леля Мелъди въздъхна замечтано. — И аз ще бъда доволна да подишам малко свеж, по-хладен въздух. Но, о, Попи, Ейнджъл въобще няма да хареса идеята!

Ейнджъл наистина не беше доволна — тя протестираше бурно, викаше и плачеше и най-накрая леля Мелъди се предаде. Уреди й престой при приятели на Озгуд Барингтън, а самата контеса се съгласи да я придружава навсякъде.

Попи не знаеше какво изпитва — ужас или облекчение — докато влакът ги отнасяше на север. Знаеше само, че сърцето й е разбито и никога вече няма да бъде същата.

Леля Мелъди, доволна, се настани на терасата на малкия, но уютен пансион на синьора Роси, която гледаше към езерото Комо. А Попи се разхождаше замаяна из градините, които се сливаха с водата и напразно се опитваше да не мисли за Ейнджъл.

Другите от пансиона се грижеха за нея, даваха й обилна и здравословна храна, усмихваха й се окуражително, но тя нищо не забелязваше. Една сутрин, три седмици по-късно, синьор Роси се появи на терасата. В ръката си размахваше телеграма. Докато я четеше, Попи почти осезателно усещаше вълнението на Ейнджъл. „Фелипе ме помоли да се омъжа за него! Ние много, много се обичаме! Би ли одобрила нашата любов, а в това ще трябва да убедиш и мама, и татко. С любов, Ейнджъл“.

Месец по-късно Ник и Розалия пристигнаха в Италия с твърдото намерение да сложат край на любовната история, въпреки протестите на леля Мелъди и нейните заявления, че Фелипе е очарователен младеж, на когото липсват само пари.

— Ние няма да дадем дъщеря си на някакъв си европеец зестрогонец! — викаше Ник, но Ейнджъл се усмихваше уверено.

— Почакай, докато се запознаеш с него, татко — каза тя.

Още при първата им среща Фелипе успя да ги очарова.

Беше преценил съвсем точно колко уважение и колко прямота да демонстрира.

— Момчето няма пари — говореше Ник на Попи, докато се разхождаха из занемарената, но все още красива градина на вила Д’Оро няколко дни по-късно, — но вината едва ли е негова. Затова са виновни прадедите му. Идеите на Фелипе са добри и разумни, знае какво иска и как да го постигне. Да, харесва ми високият му дух. — Той погледна с обич Попи, която беше стиснала ръката му, все едно че беше котва в бурното море. — А какво мислиш ти за Фелипе?

— Аз… Вилата е толкова красива — каза тихо тя, като избягна прекия отговор. Гледаше с копнеж избелялата боя по стените и покритите с мъх плочки, представяше си себе си като съпруга на Фелипе и господарка на вила Д’Оро… Но ролята се падаше на Ейнджъл.

Розалия и Ник дадоха съгласието си за годежа и Фелипе подари на Ейнджъл красив диамантен пръстен.

— Бил е на майка му — каза тя на Попи. — Държал го е в банков трезор досега. Не можели да го продадат, защото всичко принадлежало на фамилния тръст. Какво щастие за мен! — засмя се щастливо тя, като го въртеше насам-натам на пръста си, за да улови по-добре светлината. — О, Попи, толкова много се обичаме, че искаме веднага да се оженим… Моля те, помогни ми да убедя мама и татко сватбата да стане тук, а не да се връщаме в Санта Барбара. Можеш ли да си представиш романтиката на една сватба във Венеция? Фелипе казва, че ще отплаваме за църквата в гондола и че ще дадем гощавка в палацо Ринарди. Разбира се, ти ще бъдеш моята единствена шаферка.

Попи изпадна в още по-дълбоко отчаяние. Беше предприето пътуване до Париж, до салона на мосю Уърт, за да купят сватбена рокля и булчински принадлежности на Ейнджъл. Дори не се зарадва, че се е върнала в града, който някога намираше толкова очарователен. Вече нямаше нито желание, нито енергия за самотни следобедни разходки, за нови открития.

Ейнджъл ходеше на проби и непрекъснато се тревожеше, че е далеч от Фелипе. Разказваше на Попи всички подробности от техните срещи, говореше за любов, а Попи мислеше, че ще полудее. Ник беше повече от щедър в уреждането на брака и двамата щяха да започнат да реставрират вилата и палацото веднага щом се върнат от медения си месец в Ню Йорк. В Санта Барбара щеше да бъде дадена богата гощавка, за да може Ейнджъл да представи съпруга си на роднините и приятелите си.

Попи изпитваше възмущение и гняв, но успяваше да запази търпение по време на пробите, въпреки че непрекъснато си представяше как върви по пътечката в църквата след Ейнджъл, красивата младоженка. „Защо“, питаше сетя, докато крачеше гневно из стаята си в хотела, докато Ейнджъл и Розалия за пореден път обикаляха магазините, „защо той избра нея, а не мен? Заради красотата й?“ Беше сигурна, че той беше впечатлен от нейния външен вид. Нима не й беше казвал многократно, че е очарован от бялата й кожа, от блестящите й сини очи, от Тициановата й коса. Нима не беше почувствала тялото му да трепери от едва сдържана страст? Ейнджъл беше споделила, че целувките на Фелипе са толкова нежни, че тя въобще не се страхува. Всъщност Ейнджъл споделяше с нея всичко. И изведнъж тя видя отговора на въпросите си. Разбира се, беше толкова просто! Фелипе беше беден, а Ейнджъл — богата наследница!

С огромно облекчение, Попи възстанови в паметта си реда на събитията. Сега всичко й беше пределно ясно и не можеше да си представи как не се е сетила досега. Разбира се, Фелипе още я обичаше, но имаше нужда от парите на Ейнджъл! О, бедният Фелипе, нима не разбираше, че когато любовта е истинска, като тяхната, тя не се нуждае от пари! Щяха да се справят… тя ще му помага… сигурно ще се намери начин…

Погледна безпомощно през прозореца, Париж изведнъж се беше превърнал в затвор. Нямаше търпение да се върне във Венеция и да види Фелипе. Искаше да му каже, че няма нужда да се жени за Ейнджъл, че го обича, че е сигурна в неговата любов и че всичко ще бъде наред.

До сватбата оставаше само седмица, когато, най-после, се върнаха във Венеция. Попи виновно мислеше за великолепната сватбена рокля на Ейнджъл и за разкошните бижута, които бяха скрити в новите им куфари, за въодушевлението на Ейнджъл, която не спираше да говори за бъдещето… Все пак, мислеше Попи, не е ли по-добре Ейнджъл да не се омъжва за човека, който не я обича? На гарата във Венеция тя гледаше мълчаливо как Ейнджъл се хвърля в отворените обятия на Фелипе. Този път изпитваше съжаление, не ревност.

Направените в Париж покупки бяха толкова много, че заеха цялото пространство на стаята им и Попи беше принудена да се премести в друг апартамент малко по-надолу по коридора.

— Сега вече всичко ще се промени, Попи — каза Ейнджъл сериозно, когато багажът беше внесен в стаята от служителите на хотела. — Спомняш ли си първия ден, когато дойде в ранчото Санта Витория? Мама ти беше приготвила отделна стая, но ти каза, че искаш да бъдеш в една и съща стая с мен. О, Попи, едва сега разбирам, че никога вече няма да спим в една стая! Толкова много ще ми липсваш! Няма да има с кого да споделям тайните си, с кого да си шепна в мрака. Всичко се случи толкова неочаквано, че понякога дори изпитвам страх. Попи, обещай ми, че често ще идваш във Венеция да ме видиш. Не мога да понеса дори мисълта, че ще се разделя с теб. — Тя избухна в сълзи и я прегърна здраво. — Толкова много обичам Фелипе! — плачеше тя. — Но обичам и теб! А домът ми в Калифорния ще е толкова далеч!

— Не плачи, Ейнджъл — успокояваше я тихо Попи, — всичко ще се нареди чудесно, ще видиш. Може би ще бъде различно от онова, което очакваш, но всичко ще бъде добре, наред.

Ейнджъл я погледна, озадачена.

— Какво искаш да кажеш?

Попи сви рамене, но извърна глава, за да не срещне погледа на ясните й прями очи.

— О, не знам… Просто, че нещата невинаги се развиват така, както очакваме… Че хората постъпват по различни начини, движени от неясни подбуди.

— Попи, говориш много загадъчно! — извика гневно Ейнджъл. — Но каквото и да приказваш, ти много ще ми липсваш! И Грег — добави тя тъжно. — Мъчно ми е, че той не може да дойде за сватбата. Но някой трябва да се грижи за ранчото, нали? Но ще го видя, когато си дойдем у дома през медения си месец.

Бедната Ейнджъл, мислеше Попи, докато вървеше по коридора със своите куфари и пакети, бедната, бедната Ейнджъл! Как мразеше да й причинява болка. Отиде до огледалото в стаята си, взря се в отражението си и пощипна няколко пъти бледите си бузи, за да им върне руменината.

Чудеше се дали, след като е видял Ейнджъл, Фелипе все още я намира красива.

Цялата седмица беше посветена на приеми и гощавки, но този път, вместо да избягва Фелипе, Попи правеше всичко възможно да е близо до него, да улавя погледа му през масата, да го докосва по ръката, когато минава покрай него, да кокетничи…

Чичо Умберто — висок, изискан и вежлив, винаги в безупречно ушити костюми — подготвяше палацо Ринарди за най-големия прием от години насам. На сватбената гощавка бяха поканени повече от четиристотин изтъкнати гости. Високите прозорци на палацото светеха заради стотиците запалени свещи и светлинките се отразяваха във водите на Гранд Канал — точно така, както Фелипе беше казал на Попи, че се случва, когато ще има важно събитие.

Попи беше изпаднала в трескаво безумие. Все още не беше успяла да намери сгоден случай да разговаря с Фелипе насаме. Бедният Фелипе, мислеше тя, докато се изкачваше по стълбите към площадката, където той чакаше, за да поздрави гостите си, да бъде принуден да се ожени за момиче, което не обича, само и само да запази наследството си. Но тя ще го избави от тази необходимост. В очите й се четеше отчаяние, но и нещо друго, когато му се усмихна. Не бяха разменили нито дума от онази ужасна вечер на приема на консула, когато той я погледна така, като че ли тя не съществуваше.

Когато за пореден път срещна погледа му, тя се запита дали не й се струва, че той я гледа по-често отпреди. Надежда разцъфна в сърцето й, реши, че може би и той е разбрал, че няма да е правилно да се ожени за Ейнджъл само заради парите й. Може би беше осъзнал, че я обича лудо и че не би могъл да живее без нея. Седеше тихо и чакаше своята възможност. Най-после! Фелипе прошепна някакви извинения в ухото на Ейнджъл и тръгна към вратата. Тя се втурна бързо, пресече стаята и го хвана решително за ръката.

— Фелипе — прошепна трескаво тя, — трябва да говоря с теб, сега… довечера.

— Какво искаш — сряза я грубо той и бързо я дръпна в една от нишите. — Мислех, че си разбрала какво се е случило. Все пак вината е твоя.

— Моя? — извика тя, объркана.

Той я дръпна още по-навътре, зад една от завесите.

— Не мога да разговарям с теб тук — прошепна гневно. — Но пък и няма какво повече да си кажем.

— Но аз трябва да говоря с теб, Фелипе, трябва да те видя насаме. — Сините й очи го гледаха умолително и той се разколеба.

— Не, не е редно — каза рязко. — Всичко приключи. И дори никога не е започвало.

Попи притисна отчаяно длан към устата си. Той си отиде, но сигурно не искаше да каже това. Само ако можеше да разговаря насаме с него, щеше да го накара да разбере, че не е редно да се жени за Ейнджъл, след като те двамата се обичат толкова много.

Беше вече много късно, когато семейството седна в гондолата, за да се върне в Грег Палас. Розалия и Ейнджъл, уморени, се подпираха на Ник, а Попи седеше срещу тях и ги гледаше, присвила очи. Каква щастлива семейна сцена, помисли си тя с горчивина, майката, бащата и обичаната красива дъщеря. Затвори очи и си спомни как ръцете на нейния татко я обгръщаха, как дъхът му миришеше винаги на уиски, думите му: „Върнах се, татковото момиче“, а после — кръвта му, която попиваше в килима… И разбра, че дори след всичките тези години тя не е Попи Констант, а просто Попи Малъри и че Ейнджъл е единствената притежателка на всичко, за което тя някога беше мечтала.

По-късно, вече в хотелската стая, тя закрачи нервно напред-назад, защото мислите за Фелипе не й даваха покой. Когато й се струваше, че вече се задушава, че стените се сключват около нея, тя се наметна с пелерината и излезе от стаята. Изтича надолу по стълбите толкова бързо, все едно я гонеха демони.

— Палацо Ринарди — каза тя на гондолиера и нервно се скри зад завесите. Когато натисна звънеца на входната врата, все още не беше решила какво ще каже, само се молеше Фелипе да си е вкъщи. Знаеше само, че трябва да му говори, да му обясни, да му каже, че му принадлежи, преди да е станало много късно. Трепереща от страх, тя натисна звънеца отново и отново, докато накрая се чуха забързани стъпки и гласът на Фелипе, който извика:

— Какво има? Кой е?

— Аз съм… Попи — извика тя и почувствала слабост, се подпря на студената каменна стена.

Фелипе отвори вратата и втренчи в нея смаян поглед. Беше облякъл халат върху пижамата си, а косата му беше разрошена от съня.

— Влизай бързо, преди да те е видял някой — каза той, сграбчи я за ръката и я дръпна вътре. — Какво си мислиш, че правиш, като си дошла тук в този час на нощта? Нима се опитваш да развалиш отношенията ми с Ейнджъл? — Зелените му очи горяха гневно. — Това е, разбира се — каза той, изпълнен с презрение. — Ти ревнуваш! И се опитваш да създаваш проблеми.

— Не, о, не, не е това! — извика Попи. — Разбрах защо искаш да се ожениш за Ейнджъл. Но, виждаш ли, Фелипе, не е правилно да постъпваш така, след като ние двамата се обичаме толкова много…

— Любов — попита той с високо вдигнати вежди. — Любов? Задай си този въпрос, Попи: наистина ли онова, което изпитваш към мен, е любов? Задай си въпроса, дали наистина си тук за това? С годеника на друга жена! Мисля, че си момиче, което разбира какво прави и какво иска да постигне — добави той и се наведе толкова много към нея, че дъхът му погали бузата й. — Ти знаеш толкова много, че можеш да подлудиш всеки мъж, Попи Малъри. О, да. — И той повдигна лицето й към своето. — Не си мисли, че не разбирам играта ти. Ти изигра ролята на наследницата на семейство Констант много добре, мис Малъри, но не можа да ме надхитриш.

Устата му завладя нейната толкова настойчиво, че Попи остана без дъх.

— Чакай, не… — извика тя и го отблъсна. — Не те излъгах нарочно. Не си и помислих, че ти можеш да решиш, че имам пари…

— Но тогава защо иначе бих се занимавал с теб — попита той презрително. — Заради красивите ти невинни очи и апетитната ти, бяла като мляко, кожа? Ти си изкусителка, Попи Малъри, а любовта не съществува, поне не на този свят! — Той отново я придърпа към себе си, натисна главата й назад и я целуна.

— Не! — извика тя, ужасена. Целувките му не бяха така нежни, както в следобедите, когато се разхождаха в гондолата. Сега те бяха настоятелни, жестоки, целувки, които тя не можеше да проумее. — Не, Фелипе! Аз дойдох да ти кажа, че ако любовта ни е достатъчно силна, бихме могли да се справим и без пари. Че всичко, от което имаме нужда, е да сме заедно.

Той се засмя грубо.

— Сигурно си луда — каза той и й препречи пътя, защото беше тръгнала към вратата. — Не си дошла тук заради любовта, мис Малъри — изръмжа той, взе я на ръце и я понесе към салона. — Тук си, защото ме искаш. — Ръцете му вече бяха завладели гърдите й. — Господи, кожата ти е мека и нежна като това кадифе — шепнеше той, — гладка, бяла като мляко…

— Не! — изпищя ужасена Попи. — Недей, Фелипе! Ще викам…

— Викай колкото си искаш, никой няма да те чуе. — Той я сграбчи за косата, наклони главата й назад и започна да целува шията й. — Слугите спят в помещенията си, а стените са толкова дебели, че никога нищо не чуват… А чичо ще прекара цялата вечер навън с някаква дама… някоя от твоята класа, Попи. Разбира се, че не си Констант, нали? Ти си курва, изкусителка, която няма търпение да научи какво може да й предложи мъжът. И двамата знаем за какво си дошла тази нощ.

— Не, Фелипе, не! — пищеше тя.

Фибите се разлетяха на всички страни, а косата й се разпиля по дивана. Той заглуши протестите й с устата си; насили я да легне върху възглавничките. Тялото му се притискаше настойчиво в нейното, пръстите му — жестоки нашественици — насилиха меката й женственост. Попи мълчаливо пищеше от отчаяние и мъка. От очите й, макар да се беше заклела, че никога вече няма да плаче, течаха беззвучно сълзи и капеха по жълтата дамаска. Той грубо навлезе в тялото й.

 

 

Яркото утринно слънце се промъкна между спуснатите зелени щори и извади Попи от безсъзнанието. То не можеше да се нарече „сън“, защото беше черна, безпаметна празнота. Струваше й се, че изпълзява от бездна, пълна със страх и отчаяние. Болката пулсираше безмилостно между краката й, а гърдите й бяха подути и насинени на няколко места. Тя отново затвори очи и се помоли на бога това наистина да се окаже само кошмар, да успее да забрави всичко, все едно че никога не се е случвало. Но знаеше, че колкото и да се опитва, няма да забрави думите на Фелипе — думите, които той произнесе, докато тя лежеше на дивана, а роклята й беше изцапана с нейната собствена кръв.

— Ти, малка съблазнителна кучко — ръмжеше той, изпълнен с презрение, — ти сама си го поиска!

А после я загърна в пелерината й и повика гондола, даде разточителен бакшиш на гондолиера и му поръча да я върне в хотел „Грег Палас“. Хвана я за раменете — жест, който много приличаше на прегръдка, но прошепна заплашително в ухото й:

— Ако кажеш за случилото се тази нощ на някого, на когото и да е, Попи, ще се погрижа да те намерят мъртва! — И я бутна, трепереща, в гондолата.

Беше вече много късно, когато се върна в хотела. Портиерът я погледна любопитно, но само след миг отново посвети вниманието си на вестника си. Вече в безопасност в стаята си, тя съблече роклята и разкъсаното си бельо и ги скри в кошницата с прането. Напълни ваната с топла вода и се търка, докато й се стори, че най-после се е освободила от миризмата на Фелипе. Облече чиста нощница, сви се в средата на леглото и пожела да умре на мига.

Дори сега, когато слънцето грееше ярко, а до сватбата на Ейнджъл оставаше само един ден, тя пак искаше да умре. Нямаше да каже на никого за случилото се, защото и без това никой нямаше да й повярва. Отчаяна, реши, че е най-добре да се самоубие, да се отрови… Но не знаеше откъде да купи отровата. Замисли се с копнеж за оръжейната в ранчото, където Ник държеше многобройните си карабини и пистолети. Там всичко би било толкова лесно. Куршумът бързо и чисто би разрешил всичките й проблеми. Някой почука на вратата и тя страхливо вдигна поглед.

— Събуди се, сънливке! — извика весело Ейнджъл. — Трябва да направим още някои покупки, помниш ли? Вече почти нямаме време!

— О! Защо не отидеш без мен — попита Попи и отчаяно се опита да измисли някакво извинение. — Отново имам главоболие.

— О, бедната Попи! — извика Ейнджъл. — Въздухът във Венеция наистина не ти понася! Ще имаш ли нужда от лекар?

— Не, не! — Попи откри, че говори със съвсем нормален глас. — Трябва само да си почина малко, не се тревожи.

Изведнъж, съвсем ясно, тя разбра, че Ейнджъл нищо не подозира. И никой нямаше да заподозре. Само тя и Фелипе знаеха истината. Лъч надежда разцепи отчаянието. Ако беше умна, нямаше на никого да позволи да разбере за срама й. Но той сигурно беше изписан на лицето й. Тя се изправи пред огледалото. Ако се изключеха сенките под очите й — изглеждаше както обикновено.

Седна в леглото и се опита спокойно да посрещне разтревожените Розалия и леля Мелъди.

— Аз наистина се тревожа за теб, Попи — каза Розалия и сложи длан на челото й, за да провери дали няма температура.

— Глупости! — прогърмя гласът на леля Мелъди. — Момичето просто се е поболяло от любов, това е всичко!

Очите на Попи се разшириха тревожно — какво ли искаше да каже леля Мелъди?

— Сигурна съм, че е влюбена — продължи да говори леля Мелъди. — Мислех си, че Ейнджъл и Попи винаги правят едни и същи неща по едно и също време.

— О, разбирам — засмя се Розалия и оправи шапката си пред огледалото. — Но мисля, че у дома има един младеж, който няма търпение да я види отново. Грег беше много ядосан, че не можа да дойде с нас, но мисля, че иска да види теб, а не сестра си. Но стига с тези приказки за любов, трябва да тръгваме. Ейнджъл и Фелипе не бива да се виждат повече до сватбата, така че довечера ще вечеряме в тесен семеен кръг. Господи, всичките тези графини и княгини така ме изнервят! И се страхувам, че гондолата може да се преобърне и всички да паднем в канала. Довиждане, Попи, няма да се бавим. Защо не отвориш прозореца, мила, и да се насладиш на въздуха и слънчевата светлина. Не стой на тъмно.

Попи се отпусна на възглавниците и се замисли върху онова, което Розалия току-що беше казала. Стори й се, че не би могла да понесе собствената си безгранична глупост. Разбира се, отговорът е бил налице винаги. Можеше да получи всичко, което иска. Можеше да бъде Попи Констант. Трябваше само да се омъжи за Грег.

 

 

В три часа в един септемврийски следобед, ефирна в сватбената си премяна, Ейнджъл се качи в гондолата, която щеше да я отнесе до църквата „Санта Мария дела Салуте“. Облаци покриваха небето, което от синьо беше станало сиво. Венеция беше застинала в очакване на бурята. Всеки звук се чуваше отчетливо, като че през увеличителна тръба. Древните стени вибрираха и отразяваха сонатата на Бах, която беше изпълнявана на органа, звуците на музиката се носеха над лагуната. Усмивката на Ейнджъл беше единственото ярко, весело петно, в цялата сцена.

Попи, облечена в зелена копринена рокля и с цветя, втъкнати в разкошната коса, мислеше, че Ейнджъл е най-прелестната булка на света. Диамантената тиара на семейство Ринарди украсяваше главата й и придържаше лекия воал, който скриваше лицето й и изражението на очите й. Но Попи знаеше, че те светят от щастие. Ейнджъл пое ръката на баща си и двамата тръгнаха по пътечката. Попи стисна толкова здраво букета си, че медната жичка, с която беше прикрепен, се вряза в ръката й, и ги последва. Когато най-сетне се осмели да вдигне поглед, видя, че Фелипе има очи само за невестата си. А Ейнджъл, отметнала воала, повтаряше сватбената клетва.

Представи си, че си добра актриса, беше си казала по-рано Попи, когато се обличаше за сватбата. Че играеш второстепенна роля в някаква глупава драма. И тя се подписа в регистъра като свидетел, без ръката й да трепне, и се усмихна весело и смело на фотографа. Смееше се весело и по-късно, когато Фелипе засипваше гостите с остроумия.

— И, разбира се, че трябва да вдигнем тост и за най-красивата шаферка на света — каза той без следа от подигравка. Вдигна чашата си и я погледна, но усмивката му беше за Ейнджъл.

Когато по-късно тя остана насаме с Ейнджъл и й помагаше да се преоблече, Попи все така беше много весела.

— Първо ще отидем в Париж — въздъхна сладостно Ейнджъл. — Фелипе го познава така добре, както и Венеция. Нарича го свой втори дом, но за мен ще бъде интересно — ще открия един цял град. После Лондон… и Ню Йорк… — Тя сложи сламената шапка на главата си под съвсем точен ъгъл над едното око, извърна се от огледалото и прегърна Попи. — Много те обичам, Попи — прошепна тя, — ти си най-милата сестра на света.

По-късно, докато слизаше по мраморното стълбище, хванала под ръка Фелипе, тя се погрижи букетът й да бъде уловен от Попи.

— Ти си следващата! И се надявам, че щастливецът ще бъде Грег — прошепна тя, когато я целуваше за довиждане.

Миг по-късно, сред смях, веселие и цветя, Ейнджъл и Фелипе отплаваха по Гранд Канал към гара Санта Лучия. Влакът щеше да ги понесе към Париж и към техния нов живот.

Усмивката, която неизменно огряваше лицето на Попи от сутринта, изчезна. Всичко свърши. Чудеше се дали онова, което Фелипе беше направил, беше толкова несъществено за него, че вече го беше забравил. В държанието му не се долавяше нито разкаяние, нито чувство за вина. Той дори не я беше погледнал. Тя трепереше, внезапно изпитала омраза. Мразеше Фелипе, мразеше и Джеб Малъри. Двамата мъже, на които беше дала любовта си, не се интересуваха от нея. И двамата я бяха наранили жестоко и я бяха изоставили без никакво съжаление.

— Хайде, Попи — каза Ник и я прегърна утешително през раменете. — Не бъди толкова тъжна. Не сме загубили Ейнджъл. Само се сдобихме с още един син.

На следващата сутрин щяха да потеглят обратно към Калифорния. Попи нямаше търпение да се върне у дома. Отговорът на молитвите й и нейното бъдеще бяха толкова близо, та главата й се маеше. Грег я обичаше. Тя ще се омъжи за Грег.