Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enchantress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesohora (2014)

Издание:

Американска, първо издание

ИК „Хермес“, София, 2012

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1171-4

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Цветове.

Ярки, блестящи цветове…

Трепкащи, танцуващи дъгоцветни нишки…

Пулсиращи ленти от светлина…

Никола се издигаше все по-високо над кея, носейки се по невидимите вълни от въздух, които се виеха и кръжаха под него. Погледна надолу и видя малката групичка, и себе си по средата й.

Той летеше.

И чувството бе необикновено.

Едно време беше летял почти всеки ден, гледайки света през очите на Педро. Не бе разбирал добре притегателната сила на летенето, преди да премине над островните джунгли на Пасифика, криволичещите, осеяни с руини, улици на Рим и приличащите на кръпки ирландски ниви, наблюдавайки ги през огромните очи на папагала. Тогава Никола разбра защо Леонардо да Винчи е вложил толкова време в създаването на машини, които биха позволили на човека да лети. Може би слуховете бяха верни; може би Леонардо е бил безсмъртен и се е научил да гледа света през птичи очи.

Макар че беше късен следобед и светлината отслабваше, светът, гледан през очите на папагала, бе изпълнен с ярки проблясъци и цветни ивици. Ембаркадеро пламтеше в жълто и златно, пращайки вълни от топлина над водата.

Никола усещаше как вятърът се носи покрай тялото му, чуваше шушненето на перата едно в друго. Годините на летене с Педро го бяха научили да не мисли, просто да се съсредоточи върху целта си и да остави природата на папагала да вземе връх. Водата под него бе нашарена с фосфоресциращи мехурчета, оживяла от топли и студени течения.

Алкатраз се намираше на километър и половина от брега, което за дивите папагали не бе нищо, но Фламел знаеше, че на птицата няма да й хареса да лети над водата. Дори смътната мисъл за земя караше аратингата да завие рязко и да се насочи обратно към пламтящите светлини на Ембаркадеро. Папагалът закряка и птиците на брега — цветни петна, наредени по покривите — запищяха в отговор.

Никола си представи отново характерната форма на Алкатраз и птицата кривна — почти с неохота — и започна да се отдалечава от сушата. Издигна се по-нависоко, далеч от солените пръски, позволявайки на Алхимика да види ясно острова: дълга, ниска, грозна форма, увенчана с бялата сграда на затвора и с високия пръст на фара, сочещ към небето. Зад него, малко вдясно, се виждаше Бей Бридж — лента от червени и жълти светлини, — а мостът „Голдън Гейт“ в далечината представляваше хоризонтална маска, очертана от трептящи линии горещина и топъл въздух.

За разлика от тях Алкатраз тънеше в пълен мрак и никаква топлина не се излъчваше от земята.

Когато се приближи до острова, Алхимика осъзна, че Пернел е била права. Във въздуха над брега нямаше други птици. Неизменните чайки, които винаги покриваха скалите, загръщайки ги в белота, сега липсваха и когато той стигна по-близо, осъзна, че нищо не помръдва. Нямаше нито корморани, нито гълъби. Но Алкатраз бе птичи резерват; стотици птици гнездяха тук всяка година.

Никола потрепери и усети как тръпка пробягва по тялото на папагала. Нещо се бе хранило тук.

Когато стигна до каменистата брегова линия, аратингата се спусна, а после се издигна върху въздушните течения, плъзна се над пристанището и се снижи, за да кацне върху будката за карти и пътеводители. Никола остави птицата да си почине малко. Пристъпвайки от крак на крак, тя се завъртя в пълен кръг, давайки му изглед към цялото пристанище. То бе изоставено. От лодката на Черния ястреб също нямаше никаква следа. Алхимика обаче се утеши с факта, че не се виждат и останки. Надяваше се, че безсмъртният не е станал жертва на нереидите.

С една-единствена мисъл Никола накара птицата да излети и тя закръжи бавно над книжарницата и сграда 64. Като се издигна още повече, се озова над Дома на надзирателя и за първи път, откакто бе стигнал до острова, той забеляза бледа пулсираща светлина. Аратингата кацна върху една от металните греди, крепящи порутената къща, и запристъпва по нея, дращейки с нокти по метала. Хвърли поглед надолу. В ъгъла на руините имаше нещо огромно, което покриваше полуразрушените стени и голия под. Приличаше на буца изсъхнала кал. С усиленото зрение на папагала Никола успяваше да различи едва-едва някаква форма в калта: гигантско създание, свито в плътно кълбо, с твърде много крака, увити около него. Това беше паяк. И пулсираше с бавна, неизменна светлина: Ареоп–Енап беше още жив.

Но все пак, къде бяха всички?

Черния ястреб бе оставил на острова Марс, Один и Хел. Не беше възможно всички те да са мъртви, нали? А и къде бяха чудовищата? Пернел бе забелязала в килиите таласъми, тролове и клурикони. Беше видяла бебе минотавър, поне един вендиго и они. В друг коридор бе имало драконоподобни твари — змейове и огнедишащи дракони.

Папагалът вече започваше да се уморява и Никола разбра, че скоро ще трябва да го върне на континента. Щеше да хвърли един бърз поглед наоколо и да потегли обратно, преди падането на нощта. Направи кръг около фара, а после, улавяйки внезапен проблясък на светлина, прелетя над сградата на затвора и се спусна в двора за разходки.

Дворът кипеше от енергия.

Призрачните остатъци от невероятно мощни аури се виеха около големите камъни, гърчейки се като змии. Навсякъде имаше следи от чисто злато и блестящо сребро, смрадливо сярно-жълто и примес от бледозелено.

А по средата на двора се виждаше избледняващ правоъгълник, който трепкаше от останките на древни енергии. В камъка се бяха отпечатали едва–едва очертанията на четири меча.

Някаква врата се отвори с трясък. Папагалът се стресна от грейналата светлина и полетя нагоре. Никола се обърна, за да види как Один изхвръкна от тесния вход и се втурна надолу по редица каменни стъпала. В подножието им едноокият Древен спря и се завъртя в посоката, откъдето беше дошъл, стиснал по едно късо копие във всяка ръка.

През вратата излезе Марс и я задържа отворена, за да могат Макиавели и Били да изтичат навън, носейки между себе си Хел. Тя бе преметнала ръце през рамената на двамата безсмъртни, а краката й се влачеха по земята, оставяйки диря от тъмна течност. Марс затръшна металната врата и опря гръб в нея. Черната кожена ризница на воина висеше съдрана, а от късия меч в ръката му капеше яркосиня кръв. Дори в сгъстяващия се здрач Никола видя, че очите му греят от възбуда. Вратата зад Марс се разтресе, но Древният напрегна сили и я задържа затворена, докато Макиавели и Били слязат по стълбището и Один заеме позиция в тила им, за да ги брани.

Едноокият Древен даде знак на Марс и той отскочи от вратата — точно когато един остър бивен проби метала и се устреми нагоре, разкъсвайки го като хартия.

Марс и Один заеха позиции в подножието на стълбите, за да защитават Макиавели и Били, които се грижеха за раните на Хел върху стъпалата на двора за разходки. Били беше свалил колана си и го бе пристегнал около разкъсаните крака на Древната, а ръцете му бяха потъмнели от кръв.

Мълчалив и невидим, папагалът кръжеше над тях.

Никола се опита да проумее това, което виждаше: как Марс и Один действат съвместно с Били и Макиавели и ги защитават, докато американецът превързва раните на Хел. Алхимика беше объркан: италианецът не бе приятел на семейство Фламел и не подкрепяше каузата им — напротив, през целия си дълъг живот се бе борил на страната на Тъмните древни. Може би някак си Макиавели бе излъгал останалите? Никола поклати глава и папагалът повтори движението му. Възможно беше да излъже Марс; а току-виж дори и Хел. Но никой не бе в състояние да излъже Один. Може би Макиавели и Били най-после бяха избрали вярната страна. Какво бе казал Шекспир за това, че неволята те събира с кого ли не[1]?

С последно усилие на волята Алхимика накара папагала да се спусне по-ниско. Всички инстинкти на птицата я подтикваха да бяга. Дворът бе изпълнен с жужащи разноцветни аури, миризмата на кръв на Древен и животинска смрад.

Създанието, изпълнило отвора на разбитата врата, бе огромно. Приличаше на глиган, но беше с размери на бик, а бивните му бяха дълги колкото човешка ръка.

— Хус Кромион — каза Марс. — Кромионският глиган[2]. Не първият, разбира се. Онзи го уби Тезей[3].

Единственото око на Один премигна.

— Голям е — промълви той. — И силен.

Звярът тръгна бавно надолу по стъпалата. Беше толкова широк, че хълбоците му се триеха в стените от двете му страни и грубата козина стържеше по камъните.

— Ще се втурне срещу нас — предупреди Марс.

— И няма да сме в състояние да го спрем — добави Один. — Ловувал съм глигани. Той ще атакува с наведена глава, а после ще я вдигне, за да ни разкъса с бивните си. Мускулите около врата и рамената му са особено дебели. Съмнявам се, че копията или мечовете биха могли да ни послужат срещу него.

— А ако използваме аурите си, това ще привлече сфинкса, който ще погълне енергията ни — рече Марс. Той внимателно избута Один настрана. — Не се налага и двамата да умираме тук. Да го оставим да ме атакува. Аз ще сграбча главата му и ще го задържа. А ти ще го нападнеш отстрани с твоите копия. Опитай се да го намушкаш отдолу. Там плътта е по-мека.

Один кимна.

— Планът е добър, само че…

— Само че?

— Няма да успееш да задържиш главата му. Ще те разпори.

— Да. Вероятно. А после ти ще го намушкаш.

— Нали видя какво направи с металната врата? — попита тихо Один.

— Аз съм жилав — ухили се Марс.

— Това ти харесва, нали?

— Прекарах хилядолетия, затворен във втвърдена черупка, без да мога да се движа. — Той размърда китката си и завъртя късия меч. — Не съм се забавлявал така от… ами… не помня откога.

Копитата на Хус Кромион удряха по стъпалата, изтръгвайки искри от камъните, а после той атакува.

Внезапно се мярна зелено–червено петно и нещо, което приличаше на малък папагал, се стрелна пред звяра, одирайки с нокти муцуната му чак до ушите. Глиганът изквича, забави ход и вдигна глава, щракайки със зъби и пръскайки гъста слюнка. Птицата отново пикира и силната й човка откъсна парченце от косматото ухо на създанието. Хус Кромион изрева и се надигна на задните си крака, за да се опита да захапе бързата твар.

И копието на Один улучи чудовището в оголеното гърло. То умря, още преди да се стовари на земята.

— Браво! — извика Били.

— Били, защо не покрещиш малко по-силно? Сигурен съм, че би могъл да привлечеш още чудовища към нас — рече тихо Макиавели.

Американецът го плесна по рамото.

— Понякога човек трябва просто да се поотпусне и да празнува. — Той погледна надолу към Хел. — Видя ли колко огромна беше тази твар!?

— И по-големи съм виждала — изфъфли тя.

Папагалът се спусна, за да кацне на главата на Хус Кромион. Килна дребната си червена главица настрана и изгледа първо Марс, а после и Один.

— Коя си ти, птичко? — попита Марс, а после ноздрите му се издуха. — Мента — промълви изумено той. — Никола?

Човката на аратингата се отвори и затвори, а после тя изкряка:

— Фламел.

Марс отдаде чест на дребната птица с меча си.

— Алхимико. Радвам се да те… хм… видя. Както виждаш, живи сме. Броят ни се увеличи с двама, но положението ни е тежко. Те са прекалено много, а и сфинксът броди наоколо. — Той млъкна, а после добави: — Не мога да повярвам, че докладвам на папагал.

— Ареоп-Енап — изчурулика птицата.

Марс погледна към едноокия Древен.

— Да не би той току-що да каза Ареоп-Енап?

Папагалът се заклати от крак на крак.

— Ареоп-Енап, Ареоп-Енап, Ареоп-Енап.

Один кимна.

— Той каза Ареоп-Енап.

— Къде? Тук ли? — попита Марс.

Птицата излетя и закръжи над двамата Древни.

— Тук, тук, тук.

— Това несъмнено е потвърждение — каза Один. — Ах, какъв съюзник, стига само да се съгласи да се бие заедно с нас. — Той плесна Марс по гърба. — Върви да доведеш Стария паяк. Едва ли ще ти е толкова трудно да го намериш. Аз ще се погрижа за раните на Хел. — Той сграбчи Хус Кромион за единия гигантски бивен и го издърпа от стълбите.

— Какво смяташ да правиш с това?

— Хел не е вегетарианка. — Один се ухили. — И обожава свинско.

— Сурово ли?

— Най-вече сурово.

Черешовата аратинга се спусна от вечерното небе към Ембаркадеро, пляскайки уморено с крила, и кацна на главата на Алхимика. Червената й главица се наведе и почука със затворена човка по черепа му.

Никола потрепери и си пое дълбоко дъх. Прометей продължи да го крепи, докато той изправяше снага и раздвижваше схванатите си пръсти. После Алхимика вдигна дясната си ръка и папагалът подскочи на пръстите му.

— Благодаря ти — прошепна той. Ментовозелена мъгла се вдигна от червено-зелените пера на птицата. Тя потрепери и излетя, крякайки:

— Ареоп-Енап, Ареоп-Енап, Ареоп-Енап.

Очите на Фламел проследиха пътя й през вечерното небе.

— След няколко дена всички папагали по Ембаркадеро ще крещят същото — каза Алхимика.

— Научи ли нещо? — попита Пернел.

Никола кимна.

— Чудовищата се намират в главната сграда на затвора. Видях Марс, Один и Хел. Нямаше и следа от Черния ястреб, а Хел е ранена. Но, изглежда, имаме двама нови съюзници: Макиавели и Били Хлапето й помагаха.

Пернел премигна изненадано.

— Макиавели никога не ни е бил приятел.

— Знам. Но той е опортюнист. Може би осъзнава, че е по-добре да се присъедини към печелещата страна.

— Или може би току-що е преоткрил своята човечност — рече тихо Нитен. — Може би някой му е напомнил, че е преди всичко човек, и едва след това безсмъртен.

— Струва ми се, че говориш от личен опит — каза Пернел.

— Така е — отвърна той тихо. — Имаше време, когато бях… безразсъден.

— И какво стана?

Той се усмихна.

— Срещнах една червенокоса ирландска дева-воин.

— И се влюби? — подразни го тя.

— Не съм казвал това.

— Не е и нужно. — Тя се обърна пак към Никола. — Ами Дий?

— Точно това е странното: можех да подуша аурата му, но беше стара и избледняваща. И се преплиташе с ваниловия аромат на Софи и портокаловия на Джош. Усещаше се и дъх на градински чай…

— Вирджиния Деър — каза Пернел.

— Всички тези миризми бяха преплетени, заедно с енергиите на четирите Меча на силата. Но не мисля, че Дий още е на острова.

— Тогава къде е? — попита Нитен.

Алхимикът се канеше да поклати глава, но се спря.

— На земята бяха отпечатани очертанията на четирите Меча на силата — рече той бавно. Ръцете му описаха квадрат. — Изглежда са били поставени, така че краищата им да се допират, образувайки правоъгълник.

— Той е направил портал — каза Прометей. — Аз самият никога не съм виждал как става, но знам, че е възможно.

— Закъде? — попита Никола. Погледна към Пернел и тя поклати глава.

— Не и за някое място в този свят, това е сигурно — рече Прометей. — Всъщност почти мога да ви гарантирам, че излиза някъде на Дану Талис. Дий е върнал близнаците назад във времето.

Бележки

[1] Фразата е от пиесата на Шекспир „Бурята“. Точният цитат на български звучи малко по-иначе: „Неволя дом не избира: спиш, с когото падне!“ (превод: Валери Петров) — Б.пр.

[2] Чудовище от древногръцката митология. — Б.пр.

[3] Герой от древногръцката митология. — Б.пр.