Майкъл Скот
Чародейката (74)

Глава 72

— Какво точно си мислите, че правите? — попита Озирис с почервеняло от гняв лице.

— Защо избягахте от нас? — сопна се Изида. — Казахме ви…

Софи плесна с металните си ръкавици. Звукът отекна от върха на пирамидата като изстрел и ги накара да млъкнат.

— Кои сте вие? — попита тя тихо.

— Какво сте вие? — добави Джош.

Изида и Озирис стояха сепнати пред виманата си. Спогледаха се, а после се обърнаха към близнаците.

— Не бива да говорите по този начин с родителите си… — започна Изида.

— Права си — прекъсна я Софи. — Но вие не сте нашите родители, нали?

Изида и Озирис не казаха нищо, но върху лицата им настъпи лека промяна. Под очите им се появиха сенки; на бузите им изби руменина.

— Знаете, че нося у себе си спомените на Вещицата от Ендор — каза Софи, свивайки ръце в юмруци. Обгърна ги сребрист дим и вечерният бриз разнесе аромата на ванилия. — Тя никога не ви е харесвала.

— Тя беше… — протестира Изида.

— Тя е прекарала векове, опитвайки се да разбере кои точно сте вие — продължи Софи. — Не вярвала, че сте Древни. И знаела, че не сте Велики древни или Архонти. — Докато говореше, в ума й танцуваха образи, откъслеци от преживяванията на Вещицата. Софи ахна, когато образите станаха по-ясни и отчетливи. — Така и не е успяла да разбере съвсем. Но е била близо. А когато е започнала да подозира какви може да сте, се е заела да унищожи хилядолетия от древно знание. Само за да не попадне то в ръцете ви.

Пирамидата потрепери силно с глух тътен.

— Вещицата беше, е и ще си остане глупачка — рече кисело Изида. — И ти също си глупачка, задето я слушаш и й вярваш.

Озирис отиде до ръба на покрива и погледна надолу. Неуморните анпу се приближаваха бързо.

— Още не е твърде късно — каза той.

— Твърде късно за какво? — Джош разпери ръце. — Огледайте се. С Древните е свършено. Хората на Дану Талис се вдигнаха на бунт.

— Е, и? Вие можете да ги унищожите с една дума — отвърна Озирис.

Изида погледна Софи.

— Имате ли някаква представа каква сила притежавате?

— Не — отвърна искрено Джош. — А вие?

Озирис премигна насреща му и в този момент Джош разбра, че нямат.

Нов гърч разтресе пирамидата и вдясно от тях вулканът Хуракан забълва черен дим. Яркочервени искри полетяха към притъмняващото небе като фойерверки.

— Вие не сте нашите родители, нали? — попита Софи.

— Отгледахме ви като свои деца — рече Изида.

Отдолу се разнесе ужасен шум, когато анпу нададоха бойния си вик и се хвърлиха срещу шестимата, бранещи върха на пирамидата.

— Не ви питах за това — сопна се Софи. — Вие наши родители ли сте?

— Не — каза Изида, без да може да прикрие гнусливото свиване на устните си. — Не сме вашите родители.

Близнаците се спогледаха. Макар вече да го бяха предполагали, това все пак ги потресе.

— Толкова по-добре — каза Джош с треперлив глас. — Не мисля, че искаме да имаме родители като вас.

Лицето на Софи бе застинало в бяла маска и изглеждаше мъртвешко на фона на сребърната й броня. Спомените за това, как Вещицата бе търсила истината, започнаха да се сглобяват.

— А Софи и аз… роднини ли сме? — зададе Джош въпроса, чийто отговор всъщност не искаше да знае.

Изида и Озирис мълчаха, взирайки се в тях с насмешка.

— Роднини ли сме? — изрева той внезапно и двамата подскочиха.

— Не, по кръв не сте, но сте Злато и Сребро — каза Озирис. — Това е древна кръвна линия. Така че имате някакво родство.

— Кои сме ние? — изкрещя Софи. Започваше да трепери, едновременно от страх и от гняв, и в нея се разгаряше чувството за ужасна загуба. Не усещаше сребърните сълзи, стичащи се по лицето й.

Изида сви рамена.

— О, кой знае? — рече тя небрежно. — Ние търсихме Златни и Сребърни в продължение на векове из всички Сенкоцарства. Взехме Джош от лагер на неандерталци, повече от трийсет хиляди години преди да намерим теб. Теб те открихме някъде в степите на територията на днешна Русия в средата на десети век… или пък беше девети?

— Десети, мисля — рече Озирис.

— Пазихме и двама ви в безопасност, изолирани в едно Сенкоцарство, където времето не тече, а после, когато всичко бе готово, ви доведохме заедно на Земята през двайсети век.

На Софи й се струваше, че ще припадне, но Джош пристъпи към нея и я хвана.

— Защо? — прошепна той.

— Вие бяхте Злато и Сребро — каза нехайно Озирис. — Най-чистите аури, които сме срещали през всичките хилядолетия на търсене. Не можехме да ви оставим да изгниете в някаква първобитна колиба.

— Отвлекли сте ни — промълви Джош.

Изида и Озирис се разсмяха.

— Е, отвличане е малко силно казано — рече Озирис. — В сравнение с живота, който щяхте да имате, ние ви осигурихме невъобразим лукс. Всъщност ние бяхме по-добри родители, отколкото щяха да са истинските ви родители. Знаете ли каква е средната продължителност на живота на новородено неандерталче или на дете от ледените руски степи? Ние може да не сме биологичните ви родители, но ви дадохме живот.

— За което ни дължите благодарност и уважение — добави Изида.

— Нищо не ви дължим! — каза Софи.

Почти точно под себе си можеха да чуят звъна на оръжия, воя на анпу и съскането на котките.

Разтреперан от ярост и страх, обзет от силно гадене и ужасно главоболие, което почти го заслепяваше, Джош обърна гръб на Изида и Озирис и отиде до края на покрива. Не можеше да ги гледа повече. Дланите му се разтваряха и свиваха конвулсивно, докато се мъчеше да възприеме ужасното признание.

Точно под себе си видя Паламед и Уилям Шекспир. Барда размахваше ръце, създавайки от въздуха змии и гущери, и се смееше, докато те се сипеха върху събраните долу зверове и ги изтласкваха назад.

Джош видя как един анпу надигна дълго, подобно на пушка, оръжие, и стреля. Шекспир падна, без да издаде и звук, и жилещите гущери и гърчещите се змии изчезнаха моментално. Нападателите се втурнаха напред и един орел с лъвска глава се стрелна от тълпата, за да клъвне падналия безсмъртен. Паламед го сграбчи и го задържа на разстояние в протегнатите си ръце; после го запокити в морето от зверове долу. Но анпу се приближаваха.

Джош отметна глава и изкрещя от страх и безсилие. Притисна палец към дланта си, задействайки Огнената магия, на която го бе научил Прометей, и прати надолу по стъпалата струя от пламъци. Тя се запени и разплиска, помитайки чудовищата.

Той тръгна със залитане надясно, където Сен Жермен с мрачна физиономия вадеше огнени кълба от въздуха и ги мяташе сред гъмжилото от свирепи твари. Златните стъпала се топяха.

С все още пламтящи длани Джош погледна надолу към Прометей и Цагаглалал: Древната стоеше изпъната и неподвижна, протегнала ръце, докато студен бял огън се стичаше по стълбите като вода.

Най-сетне Джош стигна до източната страна на пирамидата и Жана.

Разкъсаната й броня пламтеше като сребърна факла, заслепявайки зверовете, които виеха, зъбеха се и бръщолевеха в полумрака. Беше заобиколена от всички страни от чакалоглави анпу; някои се прокрадваха откъм гърба й. Джош вдигна ръка, за да сътвори копие от пламък, но се спря — създанията бяха твърде близо. Огънят щеше да обхване и Жана.

А после в нощния въздух изникна фигура.

Фигура, която се спускаше надолу на един планер.

Светлината от пламтящата броня на Жана огря бяло лице, яркочервена коса и свирепи вампирски зъби.

Джош видя как Скатах се откачи от планера в последния момент и падна с радостен крясък сред стреснатите анпу. Опря гръб в този на Жана и оръжията й затанцуваха с невероятна скорост. Зверовете падаха на вълни.

Но други продължаваха да се катерят по пирамидата от всички страни.

— Стига вече — обърна се умолително Джош към Изида и Озирис. — Нека това да свърши сега.

— Само вие можете да му сложите край — рече Изида. — Само вие имате тази сила. — Тя се усмихна. — Помисли си само: вие можете да унищожите и анпу, и човеците, и Древните. Този свят, както и всички Сенкоцарства ще бъдат под вашата власт.

— Огледайте се! — извика Озирис и разпери ръце. — Вижте какво можете да притежавате. Най-великата империя, която светът някога е виждал. Ваша е, трябва само да я вземете.

— Но ние не я искаме — отвърна Софи от името на двама им. — Вие я искате.

— А ние не искаме да ви я дадем — добави Джош.

Изида и Озирис се взряха безизразно в тях.

— Правете каквото ви се казва — настоя Изида.

— Не! — изрекоха в един глас близнаците.

— Тогава не сте ни нужни — изсъска Изида. Погледна към Озирис. — Убий ги.