Майкъл Скот
Чародейката (78)

Глава 76

Софи лежеше върху студения златен покрив, а Джош седеше с кръстосани крака до нея.

И на двамата им се гадеше и усещаха празнота.

Ескалибур и Кларент лежаха жужейки на земята там, където ги бе пуснал Джош. По остриетата на двата каменни меча се стичаха мазни пламъци, искряха, пропукваха и цвърчаха. До мечовете имаше две бълбукащи локви течно злато, останали от Изида и Озирис.

Софи се взираше ококорено в далечината.

— Свърши ли? — попита тя. Беше съсредоточена върху изцеряването на раните си и въздухът бе напоен с аромата на ванилия.

— Не — каза тъжно Джош. — Остава да свършим още едно нещо. Има го в пророчеството.

Тя кимна.

— Легендарните близнаци — прошепна. — Един да спаси света и един да го унищожи.

Джош се приведе напред и усети как нещо се размърда под бронята му. Бръкна вътре и извади изумрудената плочка, която му бе дала Цагаглалал. На пръв поглед тя представляваше само парче леко мазен камък. Той я заобръща в ръце.

— Празна е — каза.

— Изчакай малко — посъветва го Софи.

Джош потърка с палец повърхността, за да я почисти… и на нея се образуваха думи, трепкащи в златно на зеления фон.

„Аз съм Авраам от Дану Талис, когото понякога наричат Мага, и пращам поздрави на Златото.

Знам много неща за теб. Знам името и възрастта ти и знам, че си момче. Следил съм предците ти в течение на десет хиляди години. Ти си забележителен младеж, последният в дълга редица от също толкова забележителни мъже.

Пиша това, седнал в една кула на края на познатия свят, на остров Дану Талис. След няколко часа кристалната кула и островът, на който стои тя, вече няма да съществуват. Енергийният импулс, който я е унищожил, вече се носи към Пирамидата на слънцето, към теб. Можеш да избереш да овладееш тази енергия и да я използваш или да я оставиш да потъне обратно в земята.

Трябва да знаеш следното: твоят свят започва с гибелта на моя.

Дану Талис трябва да загине.

Винаги съм знаел, че съдбата на нашите светове — твоят и моят — е в ръцете на отделни личности. Действията на една-единствена личност могат да променят посоката на развитие на един свят и да създадат история.

А ти, както и Среброто, сте едни от тези личности.

Ти си могъщ. Злато — най-могъщото, което някога съм виждал. А освен това си и смел. Това е ясно. Знаеш какво трябва да бъде сторено и мечовете ще ти дадат силата да го сториш, ако така избереш, защото дори сега, в този късен час, все още имаш избор. И няма нужда да ти казвам, че ще платиш цена, ужасна цена, независимо какъв ще бъде той.

Досега вече си чувал пророчеството многократно. Двамата, които са един, трябва да станат единият, който е всички. Един да спаси света и един да го унищожи.

Знаеш кой си ти, Джош Нюман. Но знаеш ли какво трябва да направиш? Имаш ли куража да го направиш?“

Думите върху плочката избледняха бавно и тя отново се превърна в обикновен зелен камък. Джош я завъртя в ръка и внимателно я прибра отново под бронята си. Погледна към момичето, което не беше негова сестра, но все пак му бе близначка, и двамата кимнаха.

— Време е — прошепна той.

— За какво? — попита тя, докато се изправяше със стон, притиснала ръка към корема си.

— Един да спаси света — каза той — и един да го унищожи.

Пирамидата заскърца, когато нов трус премина през нея.

Близкият вулкан изригна с продължителен глух тътен, засипвайки с искри града долу. Около тях внезапно се раздаде тропот на крака. Джош грабна Кларент и Ескалибур и се изправи бързо… точно когато Прометей и Цагаглалал, а след тях Скатах, Жана, Сен Жермен и най-накрая Паламед, понесъл стенещия Уил Шекспир, се появиха на върха на пирамидата. Всички бяха окървавени и насинени, с разкъсани дрехи, насечени брони, строшени оръжия. Но бяха живи.

— Трябва да се махаме оттук — каза Прометей. — Земетресението ще срути пирамидата.

Започнаха да се качват един по един в блестящата вимана на Изида и Озирис.

— Май бях казал, че никога повече няма да се кача във вимана — промърмори Шекспир.

Джош помогна на Софи да се изправи и почти я понесе към виманата. Скатах и Жана се канеха да му се притекат на помощ, но Сен Жермен сложи ръце на рамената им.

— Не. Оставете ги — каза той на френски. — Те имат нужда от този момент насаме.

Софи плачеше.

— Джош, ние сме могъщи, можем да направим нещо друго…

— Знаеш какво трябва да бъде сторено — каза той простичко. — Затова сме тук. Всички ние. Бяхме доведени тук, за да свършим именно това. За него сме родени. Това е съдбата ни.

— Би трябвало аз да го направя — настоя тя. — Аз съм по-голямата.

— Не, не си. — Той се усмихна. — Вече не си. Аз съм около трийсет хиляди години по-стар от теб. Освен това си ранена. А аз не съм. — По лицето му имаше сълзи, макар че Джош не го осъзнаваше. — Впрочем мисля, че твоята задача ще е по-трудната. — Той я прегърна. — Нека направя това и ако мога, ще те намеря.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. А сега върви.

— Никога няма да те забравя — прошепна Софи.

— Ще те помня вечно — обеща Джош.