Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enchantress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesohora (2014)

Издание:

Американска, първо издание

ИК „Хермес“, София, 2012

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1171-4

История

  1. — Добавяне

Глава 23

Озирис и Вирджиния Деър станаха на крака, когато Софи и Джош се приближиха. Близнаците бяха облечени в чисти джинси и тениски. Джош беше вързал около кръста си кремав суитчър на „Джайънтс“, а Софи носеше черна жилетка върху бялата си тениска.

Вирджиния кимна на Софи и се усмихна на Джош.

— Изглежда, приключенията не са ви се отразили зле. — Метна един кос поглед към Озирис. — Сигурно си много горд с децата си. Те преживяха толкова много през последните няколко дена. Това би сломило някои по-слаби хора.

— Двамата с Изида винаги сме били много горди с близнаците — отвърна безстрастно Озирис.

— Денят беше наистина дълъг — каза Софи, кимвайки на възрастните. Усети как в гърдите й се надига една прозявка и преглътна тежко. — Капнала съм.

— Аз пък умирам от глад — рече Джош.

Софи извъртя очи.

— Ти винаги си гладен.

Той се ухили.

— Аз раста. Имам здравословен апетит.

Още докато говореше, една врата се плъзна настрана и се разнесе звук на звънчета. Всички се обърнаха и пред тях се появи Изида. Беше се преоблякла в проста бяла ленена роба, подобна на онези, носени от кралиците на Древен Египет. Около главата й имаше тесен златен обръч, а на мишниците и китките й — златни гривни. Златни пръстени блестяха на всеки пръст.

Следваха я две от момичетата котки и звънчетата на нозете им подрънкваха при всяко движение.

Озирис се поклони. После завъртя глава към близнаците.

— Трябва да се поклоните, деца.

— На собствената си майка ли? — попита Джош. — Защо? Никога по-рано не сме й се кланяли.

— Онова беше преди. А това е сега — каза простичко Озирис. — Всичко се промени.

— Аз няма да се поклоня. Изглежда ми прекалено странно — рече твърдо Джош. Софи кимна в знак на съгласие.

Древният се обърна към Вирджиния Деър и отвори уста да заговори.

Безсмъртната срещна погледа му и вдигна ръка.

— Дори през ум да не ти минава да искаш от мен да се кланям — каза тя.

Изида вече бе прекосила двора и спря пред тях. Отвърна на поклона на Озирис с простичко кимване, а после измери с поглед децата. Устните й се присвиха едва-едва в знак на разочарование.

— Джинси и тениски? Можехте да изберете нещо по-подходящо за това място и време — промърмори тя. — Не забравяйте, че когато ни придружавахте при пътуванията ни на Земята, винаги гледахме да се обличаме в местни костюми като знак на уважение. В гардероба има ленени ризи и роби. Сигурна съм, че в тях ще ви е по-удобно.

— На мен така си ми е добре — рече Джош с твърд глас. Погледна към сестра си. — А на теб?

Тя кимна.

— И на мен ми е добре.

Настъпи неловко мълчание и Изида погледна към Озирис, сякаш очакваше той да каже нещо.

— Седмицата беше много трудна за Софи и Джош — рече мъжът накрая. — Те без съмнение се чувстват по-удобно в собствените си дрехи; в края на краищата точно затова напълнихме гардеробите с тях.

Софи и Джош се спогледаха. И двамата осъзнаха, че в този момент бе настъпила някаква значителна промяна в отношенията им с техните родители. Само преди седмица щяха да се върнат в стаите си и да се преоблекат, без да задават въпроси.

— Сега ще ядем — каза твърдо Изида.

— Тогава ме извинете — рече Вирджиния. — Не искам да ви се натрапвам в този щастлив семеен момент. Сигурна съм, че имате много да наваксвате.

Без да се обръща към безсмъртната, все така вперила поглед в близнаците, Изида махна с ръка.

— Слугите са подготвили стая за теб в другия край на къщата — каза тя. Подуши бързо въздуха. — Има топла вода, ако искаш да се изкъпеш, и ще се погрижа да ти приготвят чисти дрехи.

— Ще пратим храна в стаята ти — добави Озирис с по-мек тон. Усмихна се, опитвайки се да смекчи ефекта от думите и поведението на жена си.

Усмивката на Вирджиния бе ледена.

— Няма нужда. Мисля, че ще си почина малко. Аз също имах доста тежък ден. Може би ще кажете на хората си да не ме безпокоят. Не искам никакви слуги да влизат и да излизат, нито храна или дрехи, благодаря. С тези ми е добре. Просто имам нужда от малко сън за разкрасяване.

— Никой от слугите няма да смути почивката ти — каза Изида. — Ако искаш, може дори да поставим страж на вратата, за да гарантира уединението ти.

Смехът на Вирджиния се понесе зад нея, когато тя се обърна и тръгна към къщата.

— О, това няма да е необходимо. Току-виж съм решила, че съм затворничка. А тази мисъл никак не би ми харесала.