Майкъл Скот
Чародейката (3)

Глава 1

Малкото кристално огледало беше много старо.

По-старо от човечеството, по-старо от Древните, по-старо от Архонтите и дори от Предтечите преди тях. Това бе артефакт на Земните господари, изплувал от морето, когато остров Дану Талис бе изтръгнат от морското дъно.

От хилядолетия огледалото висеше на стената в една забутана стаичка в Слънчевия дворец на Дану Талис. Поколения Велики древни, а по-късно и дошлите след тях Древни, се бяха чудили на малкия кристален правоъгълник в проста черна рамка, която не бе нито от дърво, нито от метал, нито от камък. Въпреки че по всичко приличаше на огледало, то всъщност не отразяваше: повърхността му показваше само сенки, макар че онези, които се взираха по-внимателно, твърдяха, че са зърнали очертанията на черепа си под плътта и костите под кожата си. От време на време — не много често — някои твърдяха, че са видели за миг далечни пейзажи, полярни ледени шапки, ширнали се пустини или задушни джунгли.

В определено време от годината — при есенното и пролетно равноденствие — и при слънчеви и лунни затъмнения, стъклото започваше да трепка и показваше картини от непонятни времена и места, екзотични светове от метал и хитин, места, където в небето няма звезди, а само неподвижно висящо черно слънце.

Поколения от учени бяха прекарали целия си живот в опит да разтълкуват тези образи, но дори легендарният Авраам Мага не бе успял да разкрие мистериите му.

После един ден древният Кетцалкоатъл посегна да изправи огледалото и закачи с ръка ръба на рамката. Усети остра болка и се дръпна изненадано, за да види, че се е наранил. Една-единствена капка кръв падна върху кристала и изведнъж той се избистри, повърхността му се закъдри под виещата се диря на капката цвърчаща кръв. В този миг Кетцалкоатъл видя чудеса:

… остров Дану Талис в сърцето на огромна империя, простираща се по цялото земно кълбо…

… остров Дану Талис, горящ и разкъсван на парчета от земетресения, а широките улици и гигантските сгради погълнати от морето…

… остров Дану Талис почти скрит под ледена покривка, а големи китове с рогове на носа си плуваха над погребания град…

… Дану Талис, издигащ се чист и златен в центъра на безбрежна пустиня…

В онзи ден Древният открадна огледалото и никога повече не го върна.

Сега, слаб и белобрад, Кетцалкоатъл постла парче син кадифен плат върху проста дървена маса. Заглади го с длан, премахвайки нишките и прахта. После сложи по средата правоъгълника в черна рамка и нежно го избърса с края на бялата си ленена риза. Огледалото не отразяваше ястребовото лице на Древния: по полираната му повърхност се виеше сив дим.

Кетцалкоатъл се наведе над него, извади от ръкава си една карфица и притисна върха й към възглавничката на палеца си.

— Капка кръв от моята плът… — промърмори той на древния език на толтеките. Една рубинена капка наедря бавно върху гладката му кожа. — … и злото вече е на път. — Кетцалкоатъл протегна ръка над огледалото и остави капката да падне върху него. Повърхността моментално затрепка и заблестя и по древния кристал потече дъга от преливащи се цветове. Издигна се червен дим; после цветовете застинаха в образи.

Хилядолетия на експериментиране и огромни количества кръв — много малко от която негова — бяха научили Древния да контролира образите в кристала. Беше го хранил с толкова много кръв, че бе започнал да вярва, че огледалото е по някакъв начин разумно и живо. Взирайки се в него, той промърмори:

— Отведи ме в Сан Франциско.

Огледалото помътня, а после бе обляно от сиво-бяла светлина и изведнъж Кетцалкоатъл откри, че се носи високо над града, взирайки се към залива долу.

— Защо не гори? — зачуди се той на глас. — Защо няма чудовища по улиците?

Беше позволил на безсмъртните човеци Макиавели и Били Хлапето да се върнат в Сан Франциско, за да освободят тварите от Алкатраз и да ги пуснат в града. Нима те се бяха провалили в задачата си? Или просто бе подранил?

Образът в кристала се измести отново и се спря върху тясната ивица на Алкатраз. Кетцалкоатъл зърна някакво движение във водата. Нещо се движеше през залива, отдалечавайки се от тъмното петно на острова и насочвайки се към града. Кетцалкоатъл потри ръце. Не, не беше закъснял: беше дошъл точно навреме, за да стане свидетел на малко хаос. Отдавна не бе виждал унищожаването на някой град, а това зрелище му харесваше.

Цветният образ внезапно затрепка и помръкна. Древният бодна пръста си с карфицата още веднъж и още веднъж, и капна пак от животворната си кръв върху огледалото, за да го захрани. То оживя отново и образът на града се върна, едновременно триизмерен и ясен. Кетцалкоатъл се съсредоточи и картината се завъртя надолу, притегляйки го към белите гребени на вълните. Някакво същество се криеше под водата, нещо гигантско и змиевидно: морски змей. Древният присви очи. Трудно му беше да различи подробности, но му се струваше, че създанието има повече от една глава. Кимна одобрително; това му харесваше. Беше добър щрих. Изглеждаше съвсем логично да пратят в града първо морските създания. Той се усмихна, показвайки хищните си зъби, докато си представяше как чудовището вилнее по улиците.

Кетцалкоатъл гледаше как морският змей прекоси залива и свърна към един от кейовете, издадени във водата. Намръщи се, а после кимна разбиращо. Звярът щеше да излезе на сушата на Ембаркадеро. Прекрасно: щеше да има много туристи и добър ефект.

В морето се появи светлина. Той зърна лекото блещукане на някакво синьо-червено петно във водата и изведнъж осъзна, че морският змей се насочва право натам.

Несъзнателно Кетцалкоатъл се спусна още по-ниско. Главата му се приведе към огледалото, така че ястребовият му нос почти го докосна. Вече можеше да долови мириса на море — солен, с лек дъх на гниеща риба и водорасли… и на още нещо. Той затвори очи и вдиша дълбоко. Един град можеше да мирише на метал и улично движение, на изгоряла храна и твърде много немити тела. Но това, което надушваше тук — това бяха миризми, които нямаха място в града: острият аромат на мента, сладкият дъх на анасон и цветистото ухание на зелен чай.

Прозрението го осени в мига, когато чудовищното създание — Лотан — се надигна от морето и седемте му глави се стрелнаха към завихреното синьо-червено петно във водата. Сега Кетцалкоатъл разпозна аурите и цветовете: червеното беше Прометей, а синьото — безсмъртният Нитен. А противният мирис на мента във въздуха можеше да принадлежи само на един човек: на Алхимика Никола Фламел.

Тогава Кетцалкоатъл ги видя, застанали на края на един кей. И да, жената също беше с тях, Пернел Вълшебницата, която той познаваше от горчив опит. Езикът му инстинктивно напипа дупката в зъбите му, където тя бе избила един от големите му задни кътници. Това не беше хубаво; никак не беше хубаво: един Древен отстъпник и трима от най-опасните и смъртоносни човеци в това Сенкоцарство.

Кетцалкоатъл стисна ръцете си в юмруци и острите му нокти се забиха в дланите му. Върху огледалото покапа още кръв, която задържа образите живи. Тъмните очи на Древния се взираха немигащо.

… Лотан се обърна, за да се нахрани с аурите…

… надигна се от водата, балансирайки на опашката си, и всичките му седем глави се стрелнаха напред със зейнали усти…

… проблесна зелен огън и се разнесе непоносима смрад на мента.

— Не! — изсъска Древният, докато гледаше как Лотан се превръща в мъничко яйце, нашарено със сини жилки. Видя как яйцето пада в протегнатата ръка на Алхимика. Фламел го подхвърли триумфално във въздуха… и една кръжаща чайка го грабна и го погълна цялото.

— Не! Не, не, не, не, не… — Кетцалкоатъл зави от ярост, лицето му потъмня и се измени, придобивайки змийския лик, който бе всявал такъв ужас у маите и ацтеките. Остри зъби щръкнаха от устата му, очите му се стесниха, а тъмната му коса се втвърди в бодли около лицето му. Той заудря по масата, старото дърво се нацепи и само светкавичните му рефлекси спасиха огледалото от падане и разбиване в пода.

Гневът му отмина също толкова бързо, колкото се и бе появил.

Кетцалкоатъл вдиша дълбоко и приглади с ръка втвърдената си коса. Всичко, което трябваше да сторят Били и Макиавели, бе да пуснат няколко чудовища в града — три или четири щяха да са достатъчни. Две щяха да свършат работа; дори едно, за предпочитане някое голямо с люспи и зъби, щеше да е добро начало. Но те се бяха провалили и по-късно щяха да си платят за това — ако оцелееха!

Трябваше да прехвърли зверовете от острова, но за да го направи, се налагаше да отвлече вниманието на семейство Фламел и техните приятели — Древния и безсмъртния.

Явно бе дошло време Кетцалкоатъл да вземе нещата в свои ръце. Внезапна усмивка оголи острите му като игли зъби. Той беше събрал в своето Сенкоцарство няколко животинчета — човеците биха ги нарекли чудовища — и можеше да ги пусне да си поиграят. Но Алхимика без съмнение щеше да се справи с тях по същия начин, както се бе справил с Лотан. Не, трябваше му нещо по-голямо, нещо далеч по-драматично от няколко жалки чудовища.

Кетцалкоатъл намери мобилния си телефон на масата в кухнята. Набра лосанджелиския номер по памет. След петнадесетото иззвъняване отсреща му отговори ръмжащ глас.

— Пазиш ли още онази торбичка със зъби, която ти продадох преди хилядолетия? — започна Кетцалкоатъл. — Бих искал да си я откупя. Защо ли? Искам да я използвам, за да дам урок на семейство Фламел… и разбира се, да има с какво да се занимават, докато прехвърля създанията ни от острова — добави припряно.

— Колко искаш за нея? Безплатно!? Да, разбира се, че можеш да гледаш. Ще се срещнем на „Виста Пойнт“; ще се погрижа наоколо да няма човеци.

— Злото вече е на път… — прошепна Кетцалкоатъл. — И идва към теб, Алхимико. Идва към теб.