Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enchantress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesohora (2014)

Издание:

Американска, първо издание

ИК „Хермес“, София, 2012

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1171-4

История

  1. — Добавяне

Глава 52

— Вирджиния — започна доктор Джон Дий, — наистина не мисля, че това е добра идея.

Вирджиния Деър не му обърна внимание.

Дий настигна американската безсмъртна и я хвана за ръката, принуждавайки я да забави ход.

— Почакай малко, не съм толкова млад както някога. — Беше зачервен и дишаше тежко. — Ще получа сърдечен удар.

Лицето на Вирджиния Деър остана безизразно.

— Бих могъл да умра. Още тук и сега — каза той.

Върху устните на Вирджиния Деър се изписа свирепа усмивка. Тя отпусна тежко ръка върху рамото му.

— Това заплаха ли е или обещание?

— Ама че си сурова! Невинаги си била такава — измърмори той.

— Каква? — попита тя.

Двамата стояха по средата на пазар за плодове и повишеният й глас привлече вниманието на околните. Няколко продавачи и клиенти я изгледаха с любопитство. Макар да носеше бялата роба и конусообразната шапка, характерни за хората в Дану Талис, беше ясно, че тази млада жена е различна. Това личеше в държанието й, в походката й и най-вече в начина, по който се отнасяше със стоящия пред нея старец.

Вирджиния заби пръст в рамото на Дий.

— Никога, ама никога през всичките години, откакто се познаваме, не си си направил труда да потърсиш някаква информация за мен. Изобщо не знаеш каква съм.

Той се озърна нервно.

— По-тихо; хората започват да ни зяпат.

— Не ме интересува.

— Знам, че си убила Древния си господар.

— И това е всичко — процеди Вирджиния. — Всъщност това е всичко, което някой изобщо знае за мен. Първото, което ми казват, е: „О, ти си безсмъртната, убила своя господар“.

— Е, фактът си е впечатляващ — рече Дий. — Вероятно има само няколко души, които могат да твърдят същото, а от всички тях бих повярвал само на теб.

— Какво става тук? — Един от огромните бикоглави стражи, Астерионите, си проби път през събиращата се тълпа и пристъпи близо — твърде близо — до Вирджиния. Лъхна ги силна оборска миризма на месо и тор.

Вирджиния дори не се обърна да погледне създанието.

— Ей, ти. Разкарай се от мен — заповяда тя.

Огромната уста на Астериона се отвори и затвори от смайване. Досега никой човек не бе говорил така с него.

Вирджиния го пренебрегна и се взря в английския магьосник.

— Омъжена ли съм, имам ли деца? Братя и сестри, може би? Родители? Кой е любимият ми чай? От какъв сладолед се изприщвам?

— Вирджиния — прошепна Дий, като се оглеждаше. Хората бяха започнали да се събират в полукръг около тях.

— Не знаеш нищо за мен, защото никога не си си направил труда да попиташ. А това е просто защото… никога… не си се… интересувал. — Тя наблягаше на всяка дума, мушкайки го с пръст в гърдите.

Астерионът пристъпи към тях и ръката му падна върху камшика на пояса му.

— Хайде, разотивайте се. Предизвиквате смут.

Вирджиния най-после хвърли кос поглед към бикоглавото създание.

— Ако се опиташ да използваш този камшик — каза тя, — ще съжаляваш.

Звярът нададе тътнещ смях.

— Заплашва ме някакво си човешко момиче. Накъде отива светът?

С едно движение на китката си Вирджиния го превърна в камък.

Нисък стон пробяга през пазарния площад, а Вирджиния насочи вниманието си отново към Дий.

— Не те ли смущава, че тези хора са роби?

Дий огледа навалицата около тях.

— Не.

— Защо?

— Като начало, те не са от моя народ. — Докторът се ухили. Гледаше как хората започват да се редят на опашка, за да докоснат каменната статуя, която допреди миг представляваше войник — първо я пробваха с пръст, а после с монети и ножове. Дивяха се на фините й детайли: на гънките по кожената униформа и каменните капки пот по челото на създанието. Бяха изумени, че големите кафяви очи на статуята все още се движат.

Кръгът около Вирджиния и Дий се разшири, когато вестта за случилото се плъзна из пазара.

— Погледни ги — сопна се Вирджиния. — Те са от твоя народ. Те са хора. Не са Древни, не са Потомци, не са някакви хибридни чудовища или Променени. Хора са. Точно като теб. И ако ми кажеш, че не са като теб, ще те шамаросам или ще те превърна в камък. А може би и двете.

Дий затвори уста, без да каже нищо.

— Аз бях сираче, живях сам–самичка в дивите гори. Нямах си никого. Нито приятели, нито семейство, нищо. Но бях свободна. И се научих да ценя свободата. През целия си дълъг безсмъртен живот съм се борила за свобода.

— Значи когато искаше да ти дам свят…

— Нямах предвид онова, което си мислеше ти. Не исках място, където да управлявам като диктатор. Исках да създам място, което да е наистина свободно.

— Трябваше да ми кажеш — отбеляза Дий.

— Ти щеше да ми се изсмееш — и после да съжаляваш за това — каза Вирджиния.

Група Астериони, предвождани от един белязан анпу, излязоха тичешком на площада, привлечени от тълпата. Носеха камшици и тояги и се заеха да си пробиват път, разблъсквайки грубо хората. След началото на гражданските вълнения Анубис бе забранил събирането на човеци на едно място.

Водачът анпу зърна хората, събрали се пред статуята на Астериона, и озадачен, забави ход, за да я разгледа. Само преди час беше минал през този площад с един патрул и тогава тук нямаше статуя. Освен това никога не бе виждал изваяние на някой от бикоглавите воини: за какво му е на някого да прави статуя на звяр? Едва когато стигна на няколко крачки от сивия камък, внезапно разпозна чертите му. Това беше един от собствените му подчинени. Той се взря в лицето… и големите, изпълнени с ужас, волски очи се раздвижиха, умолявайки беззвучно.

Потресен, командирът анпу залитна назад и вдигна свития си юмрук. Астерионите се строиха в бойна формация около него, образувайки плътен кръг с насочени навън копия и мечове. Пръстите на анпу трепереха, докато се мъчеше да откачи един рог от колана си. Долепи го до устните си и го наду, за да повика помощ.

Нищо не се случи.

Озадачен, той разтръска рога и опита пак. Не излезе никакъв звук.

Обърна се, когато една слаба човешка жена пристъпи напред, вдигна шапката си и я подаде на стареца до себе си. Беше допряла до устните си дървена флейта, но анпу не чуваше нищо. Той пусна рога и посегна към копеша си. Но металът стана на прах между пръстите му, а после изведнъж всичкият метал в униформата му, закопчалките и кукичките, както и ножът на колана му, започна да се разсипва на прах, който вятърът отнасяше. Накрая и металните му ботуши се разпаднаха около краката му.

Бойният строй на Астерионите започна да се руши, когато оръжията им, броните им, а накрая и дрехите им се напукаха, натрошиха и изсъхнаха до сипещ се прах.

Някой в тълпата се засмя. А после и втори, и трети. Вълна от смях се понесе по пазарния площад, прераствайки в гръмогласен презрителен рев.

— Не си толкова наперен без кожата и метала, а?

Анпу погледна към жената, без да е сигурен дали да я нападне, или да бяга. В казармите се говореше за някаква човешка женска, която прекосила каналите, оставяйки поне два взвода анпу в безсъзнание върху камъните. Той, разбира се, не вярваше на тези приказки. Те бяха толкова абсурдни.

— Кажи на господарите си, че идваме — рече жената. Дясната й ръка направи широк жест, който обхвана цялата тълпа. — Всички ние.

Анпу, с разпадащите се дрехи, се обърна и побягна, следван от Астерионите. Вълната от подигравателен смях дълго ги следваше.

 

 

Хората се скупчиха около Вирджиния и Дий, ревейки одобрително.

— Ето — изсмя се Вирджиния, — така привличаш хората на своя страна. Просто ги караш да се смеят на врага. И не се наложи да убиваме никого.

— Ами статуята?

— О, той не е мъртъв. Скоро ще му мине. А сега хайде да поговорим на тези хора за свободата. — Тя се покатери на една сергия за плодове и протегна ръка на Дий, за да му помогне да се качи до нея.

— Значи спорът с мен е бил само за привличане на вниманието? — попита той. — Било е номер?

Вирджиния не каза нищо.

— Нали?

Американската безсмъртна зарея поглед над морето от лица и разпери ръце. Буйната й гарвановочерна коса се надигна зад нея като крила. Из тълпата плъзна шепот, а после хората притихнаха в благоговейно мълчание.

— Какво знаеш за мен? — попита тя тихичко Дий. — Освен че съм убила Древния си господар?

Той се замисли за кратко.

— Нищо — призна накрая.

— А от колко време се познаваме?

— От много — отвърна той. — Четиристотин години, а може би и повече.

Вирджиния го погледна и не каза нищо.

Дий сви рамена.

— Права си. Трябваше да те питам. Ами какво да ти кажа, бях егоист. Но онова беше друг човек по друго време. Хората се променят. Аз се промених — каза той бързо. — Като за начало, вече не съм безсмъртен; това ме кара да гледам на нещата от различен ъгъл.

— Хора от Дану Талис — каза високо Вирджиния и гласът й отекна над притихналия площад. — Аз съм Вирджиния Деър.

— Вирджиниядеър… Вирджиниядеър… Вирджиниядеър… — Тълпата замърмори името й като една дума.

— А това е Джон Дий.

— Джондий… Джондий… Джондий…

— Ние сме дошли да ви освободим!

Тълпата нададе мощен рев като тътена на вълни, разбиващи се в морския бряг.

— Сладолед с парченца бисквити — каза изведнъж Вирджиния, повишавайки глас над крясъците, — от него се изприщвам.

— А, хубаво.

— Хубаво ли?

— Той ми е любимият. Значи ще остане повече за мен.