Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enchantress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesohora (2014)

Издание:

Американска, първо издание

ИК „Хермес“, София, 2012

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1171-4

История

  1. — Добавяне

Глава 16

— Разбирам, че сте имали дребни… неприятности — каза Озирис.

— Не — отвърна безизразно Вирджиния. Гледаше как слугите подреждат една кръгла маса от злато и сребро в задната градина на кръглата къща. Никой от тези слуги не бе човек. Както мъжете, така и жените имаха човешки тела, а лицата им бяха на животни — макар и не съвсем. Жените, изглежда, имаха котешки гени, а мъжете — кучешки или свински. И между тях нямаше двама еднакви.

Появиха се три момичета-котки. Едната имаше фина козина, другата — дълга завита опашка, а третата — леопардови шарки по лицето и голите си рамена. Всички имаха мустачки. Те оставиха на масата кошници с плодове и се оттеглиха безшумно на четири крака.

— Генетични манипулации? — попита Вирджиния.

— Нещо такова — каза Озирис. — Комбинация от знанията на Земните господари, Архонтите и Великите древни, задействана от нашите аури. Двамата с Изида създаваме безчет Сенкоцарства. Трябва да ги заселим. А човеците не са подходящи за всеки свят. Средностатистическият човек се бори за оцеляване дори тук. Затова ги изменяме леко, даваме им повече предимства. Жените–котки например ще се справят добре в свят-джунгла, а кучетата и прасетата ще ги изпробваме като ловци и следотърсачи. Те са достатъчно приспособими, за да живеят в множество различни среди.

— Това наука ли е или магия? — попита Вирджиния.

— Кой беше казал, че всяка достатъчно напреднала наука е неразличима от магията? Айнщайн? Нютон?

— Кларк — рече тя тихо.

— Човеците по принцип са уязвима раса. Ние им предоставяме някои от предимствата, които природата е забравила да им даде.

— Хората са се разселили по цялото земно кълбо, на места с какви ли не условия, без вашите предимства — рече ледено Вирджиния. — Те се приспособяват — винаги са го правили и винаги ще го правят. Това, което вършите, е грешно.

— Мненията ни по този въпрос се различават.

— Ненавиждам тези думи.

Озирис и Вирджиния Деър седяха от двете страни на кръгъл басейн в малък затворен двор. Над тях имаше шарена копринена тента, която ги пазеше от косите слънчеви лъчи. Въздухът бе напоен с аромата на цветя. Вирджиния бе израсла в гората и по-късно бе учила ботаника и градинарство, но разпознаваше твърде малко от заобикалящите я растения. Огромни водни лилии покриваха повърхността на басейна и почти прозрачни жаби с големина на нокът се движеха бавно по листата им, следвайки слънцето. Жабите фучаха като котки.

Озирис се бе преоблякъл в свободна бяла ленена риза и бели панталони, които свършваха доста над глезените му. Ходилата му бяха боси и американската безсмъртна забеляза, че ноктите на краката му са боядисани в черно.

— Какво стана с анпу? — попита Озирис.

В гранитно сивите очи на Вирджиния трепна златна искрица, когато тя извърна поглед от масата.

— А, това ли? — рече безгрижно. — Стояха на пътя ми.

— Щяха да се махнат, ако се бяхте идентифицирали. Това беше грешка. — Озирис се усмихна, но усмивката му не бе нищо повече от движение на устните — в нея нямаше вложено искрено чувство.

— Грешката им беше, че се опитаха да ме спрат.

— Винаги ли се разправяш толкова безмилостно с онези, които стоят на пътя ти?

— Да. — Усмивката й бе досущ като тази на Древния. — Не понасям никого и нищо, което се опитва да ограничи свободата ми.

— Ще го запомня.

— Запомни го. Израснала съм без нищо. Без дрехи, без храна, без пари, без собственост. Единственото, което имах, бе свободата. Научих се да я ценя.

Озирис събра длани пред лицето си.

— Ти си интересна личност, Вирджиния Деър.

— Не бих казала. Всъщност съм много простичка личност и правилото ми е също толкова просто: не стой на пътя ми и аз няма да стоя на твоя.

— И това ще запомня.

Смехът на Софи ги накара да се обърнат. През една стъклена стена зърнаха близнаците, които изследваха огромната кръгла къща.

— За първи път я чувам да се смее — отбеляза безсмъртната и се обърна пак към Древния, за да го изгледа внимателно. — Пристигането им тук не беше изненада. Оставам с впечатлението, че се приближаваме към завършека на някакъв план, съставен много отдавна.

Озирис се облегна в стола си, който бе издялан от къс чисто злато, и отново събра ръце пред лицето си.

— Много си проницателна.

— Който ме подценява, го прави на свой собствен риск. — Тя се усмихна. — Моят Древен господар го стори… а ти знаеш какво се случи с него.

— Чудя се дали ще бъдеш толкова смела без флейтата си — отбеляза Озирис.

Вирджиния бръкна под ризата си и извади простата дървена флейта. Изтръска я от платнения й калъф и слънчевата светлина заигра по спиралните шарки, издълбани в дървото. Озирис се вцепени и тя забеляза как ръката му се спусна към стола. Предположи, че в някой от подлакътниците има скрито оръжие — може би нож или шурикен. Изведнъж Вирджиния хвърли флейтата срещу Древния.

Озирис улови инструмента във въздуха — а после изсъска, когато плътта на ръката му зацвърча и задими. Метна флейтата към басейна, но Вирджиния я хвана, завъртя я веднъж, за да я накара да запее, а после я мушна обратно в калъфа и я прибра под дрехите си с едно плавно движение.

Озирис падна на колена и пъхна ръката си във водата.

— Можеше да ме предупредиш — каза той.

— Ако ти бях казала, че няма да можеш да я задържиш, щеше ли да ми повярваш?

— Вероятно не — призна той.

— Една демонстрация струва колкото хиляда думи.

— Попадал съм на такива артефакти и преди — каза Озирис.

— Някои са дело на Земните господари или Архонтите. Никога не успях да разбера защо Древните не могат да ги докосват. Ти знаеш ли?

— Да — каза тя простичко.

— Но няма да ми кажеш.

— Не, няма.

Озирис се върна до златния си стол и седна. От дясната му ръка върху белите плочи капеше вода.

— Госпожице Деър, ти си истинска находка — промърмори той. — Изведнъж осъзнавам, че от векове съм използвал грешния човешки агент. Дий беше глупак — полезен глупак, признавам. Но трябваше да използваме теб.

Вирджиния Деър поклати глава.

— Вие винаги сте можели да контролирате доктора. Но нямаше да можете да контролирате мен.

Озирис кимна.

— Може и така да е. Но щяхме да се отнасяме с теб по различен начин.

— Имаш предвид честно?

— С него също винаги сме били честни — рече искрено Древният. — Но той рядко беше честен с нас; сигурно го знаеш.

— За какво са ви близнаците?

Озирис поднесе изгорената си ръка към устните си и облиза раната. Яркосините му очи се взираха спокойно в нея. После той внезапно се ухили.

— Бих могъл да ти кажа, но после ще трябва да те убия.

— Ако не ми кажеш, може пък аз да те убия. — Вирджиния отново имитира усмивката му.

— Можеш да се опиташ.

— Мога. Но не го искаш наистина — рече Вирджиния.

Изведнъж откъм къщата отекнаха гласовете на Софи и Джош.

Озирис и Вирджиния се завъртяха по посока на звука. Гласовете се усилиха, докато близнаците се приближаваха.

— Ето какво мисля — рече тихо Вирджиния. — Вие имате нужда от аурите им. Нуждаете се от силата на Златото и Среброто, за да направите нещо. Нещо зрелищно. Права ли съм?

— Не грешиш — призна Озирис.

— Само едно нещо ме тревожи — каза тя.

Лицето на Озирис остана безизразно, докато той продължаваше да облизва ръката си.

— Вие наистина ли сте техните родители?

— Те са наши деца — отвърна той след кратък размисъл. — Цял живот сме ги подготвяли за това.